ФАЛШИФИКАЦИИ И МАНИПУЛАЦИИ НА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ

сп. „Авитохол”, кн. 20-21/2002 г.
Проф. Крум Балтаджиев
"Отрежете на едно дърво корените и то ще изсъхне."
„Оплакали се дърветата от гората на Господ, че брадвите безжалостно ги секат. Господ ги изслушал внимателно и накрая попитал: - А колко от вас станаха дръжки на брадвите?!?”... български народни мъдрости

ВЪВЕДЕНИЕ
Обуначването на нацията започва с изопачаването и преиначаването на нейната история. Вземете на една нация историята и тя ще изчезне безследно. Обезличаването на народите чрез фалшифициране на историята беше дело на комунистите интернационалисти, но то е дело и на глобалистите- космополити - разлика в подходите и методите няма! Риба се лови в мътна вода - колкото по-мътна, толкова по-добре; Разделяй и владей!...
През всичките векове, българската история е била подлагана на нагли манипулации, безочливи фалшификации, кражби и директно унищожение (горене на книги, рушене на културни паметници и геноцид спрямо живите носители на историческата истина и традиция). В това отношение, най-големите вреди на българската история са нанесени от гърците, турците, евреите, руснаците и сърбите! В по-ново време грубата игра беше заменена с някои по-рафинирани средства и методи, но това не променя нещата. Например - Световната банка отпуска някаква жалка целева субсидия на Министерството на образованието и срещу това го обвързва с договор, нейни специалисти да изготвят учебните програми, по които ще учат българските ученици и студенти. И за да са нещата точни - в това не участват български експерти за да не объркат нещо. Точно и ясно!...
Наскоро четох, че в САЩ в училищата не се изучава предмет "История". Това ме потресе, но същевременно ми стана ясно защо американската нация се състои от жизнерадостни идиоти, които вярват на всичко, което се каже по телевизията или е написано във вестник!...
В Съветският съюз и неговите сателити от соц. лагера, по времето на болшевизма и тоталитарния комунизъм се учеше история. В България също. Но тази история беше така деформирана и изопачена, че последствията още личат в учебниците. Дали се е променило нещо у нас през последните две петилетки и нещо. Нищо подобно - главите на децата се тъпчат с все същите исторически сурогати и свободни съчинения, подплатени с комунизъм и марксистко-ленински постулати (20). Дори става и по-лошо, като например старите догми да се заместват с нови - когато политиката влезе с кални ботуши в покоите на науката, не очаквайте нищо добро!
Вземете например един от новите учебници по "История на България" за кандидат-студенти и зрелостници (2001-2002 г.) под редакцията на чл. кор. проф. Васил Гюзелев (87) и ще видите познатата схема - Колко са велики славяните; с тях започва историята на България; дивашките и нискокултурни "прабългари"; траките липсват!? Защо да не липсват, след като указанията са да се разтягат повече локуми за Византия и елините. В същия "учебник" Старата Велика България на кан Кубрат е сведена до едно малко петънце, намиращо се между Фанагория и р. Сал. Човек да се чуди защо точно чуждите хронисти са наричали тази българска държава "Стара" и "Велика". Че кое ѝ е "великото", след като според учебника на Васил Гюзелев там е имало едва ли не само няколко села!... В момента българските учебници по история продължават да са пълни с антинаучна марксистко- ленинска и сталинска идеология, която трови душите и на новите поколения (20). Отделни автори правят някакви опити да променят нещата, но това са гласове в пустиня. Вредите, които са нанесени са толкова големи, че всичко се движи по инерция и старите клишета се мултиплицират непрекъснато. Редица изследователи и учени считат, че трябва да дойде едно ново поколение необременени историци, които да напишат истинската история. Проблемите тук обаче са два- Първо старите комунистически кадри продължават да обучават в познатия ни стереотип новите поколения студенти и ученици и по този начин се "само възпроизвеждат", както се изрази преди време един наш учен. Новите политически повеи започват да налагат и някои нови стереотипи далеч от обективната реалност. Тук по "принципа на махалото" се отива в другата крайност което е също толкова вредно. В стремежа си да изгоним комунизма от учебниците по история, неговото място беше веднага заето от обезличаващия и безроден глобализъм и космополитизъм. Напоследък определени кръгове непрекъснато, упорито и садистично насаждат в обществото "либерално-демократични" теории, според които "трябвало да се загърби миналото", "да сме по-толерантни", "етнически търпими", "да не дразним съседите", "да не се изтъкваме чрез историята", защото това е "национализъм" и т.н. А видите ли национализма и патриотизма са нещо много лошо и представете си, че объркат нечии планове!... Тази олигофренска политика (наричано от някои антиглобалисти сполучливо „толерастия” по аналогия с педерастията!) вече дава горчиви "плодове". От учебниците по история започват да изчезват цели раздели и децата получават някакви половинчати и осакатени знания. Полуистините обаче никога не са градивни и не носят нищо добро. Те не могат да заместят истината и съдържат негативен и разрушителен елемент. Това в още по-голяма степен важи за историческата истина и манипулациите, които я замъгляват. В новите учебници по история първо изчезнаха траките (по-нататък ще обясним подробно защо); след това турското робство стана "турско владичество", а малко по-късно "турско присъствие на Балканите". Както е тръгнало не бих се учудил след време турското робство и геноцидът спрямо българите и арменците в Османската империя да бъдат представяни като "хуманитарни операции" на башибозука и редовните турски войски!... Във връзка с това научихме, че съвсем наскоро една учителка от гр. Лом - Клара Петкова*, в час по родинознание учела децата, че от "турско робство са ни освободили САЩ", а който твърди обратното е "комунист"!!!... Коментарът е излишен. Същата учителка сега обаче е депутатка на НДСВ в Народното събрание!?!
Но нека бъдем последователни и да разкрием механизмите, чрез които се фалшифицира българската история. Настоящето изследване няма за цел да обхване цялата тази проблематика, защото става въпрос за огромен масив от информация, обработката на който в никой случай не е по силите на отделен изследовател. По-важното е да се сложи акцент върху начина, по който са фалшифицирани

МЕХАНИЗЪМ НА ФАЛШИФИКАЦИИТЕ
Когато се работи със старите автори (т. нар."извори") трябва да се има предвид, че в повечето случаи чуждите хронисти са били враждебно настроени срещу българите и не са били особено обективни при отразяването на събитията. Независимо от това, тези текстове са по-достоверни от по-късните интерпретации и преводи, особено тези, писани през последните сто години (88). И наистина, още от края на XIX век историческата наука в България започва да бъде използвана като политически инструмент и идеологическо оръжие за прокарване на различни идеи, вредящи на България. В началото това беше панславизма, после еврейския комунизъм и марксизъм, а в наши дни този комунизъм се трансформира в безроден и обезличаващ юдео-масонски космополитизъм и глобализъм!... Обективното отразяване на историята е труден процес, защото обикновено официалните историци са зависими от управляващите кръгове. Така е било през всички времена. Точно затова адмирирам "Българска Орда -1938" и сродните на нея патриотични и културно-исторически организации, че застъпват модела на интердисциплинарното българознание, което разбива монопола на официалните конюктурни и продажни историци. Така неправителствените организации и независимите експерти могат да бъдат коректив на лъже-историците и да се отстоява историческата истина!
В по-новата ни история, Паисий, Раковски, Спиридон Габровски, поп Йовчо Попниколов, анонимния автор на „Зографската история” и др. са първите историографи, направили тази решителна крачка. След тях обаче в нашата историческа наука са намесват външни сили, които и полагат жалоните на най-големите фалшификации и манипулации на българската история. Ето какво пише по този въпрос големият наш изследовател-българист д-р Тачо Танев - "...На това отгоре, изграждането на делото на българската история се осъществява първоначално от чужденци, които прокарват в българската история своите небългарски концепции. А сетне мнозина българи заработват за изграждането на нашата история, но заучавайки А-Бе-то на съвременната историческа наука, те остават ученици на чужденците и следователно, техни епигони. И така, българската история, както днес е оформена след едно 100-годишно съществуване на нова България, е изградена в едрите си черти според представите и схващанията на чужденците. Най-главните ѝ положения всъщност са предостатъчно явно оформени съобразно със съвременните политически интереси на чуждите народи..." (54).
По-важните от тези чужди учени писали българската история са - Н. С. Державин (руснак); М. Сперанский (руснак); Константин Иречек* (чешки евреин); Якоб Веис* (евреин); Карел Шкорпил; Херменгилд Шкорпил(чешки евреи); Ф. И. Успенский (руснак); Юрий Венелин; Павел Йосиф Шафарик* (чешки евреин); И. В. Ягич (руснак); проф. В.Томашек (чех, австроунгарец); Геза Фехер* (унгарски евреин), и др. Наред с тези имена в по-ново време се появяват и цяла плеяда други чужденци и чуждоземни имена на "български историци"с небългарски произход. Най-накрая в тази печална редица се появяват и български историци слуги и ибрикчиина "силните на деня" („дръжките на брадвите”), към тях се причисляват и една особена категория "историци" с привидно български имена, но с небългарски или смесен произход и с чуждо етническо самосъзнание! Тази последна категория "историци" е най-опасна и вредна и трябва систематично да бъде разобличавана за фалшификации и подривна дейност насочени срещу България!... За да се ориентира читателят кои точно сили стоят зад фалшификациите на българската история, ще дадем един частен пример.
Когато д-р Иван. Д. Шишманов "доказва", че сборникът "Веда Словена" на Стефан Веркович е "фалшификат", веднага получава по-висока степен в масонската ложа, където членува. В обобщен вид се вижда, че основната българска история писана и преповтаряна през последните сто години е творена главно от чужденци и шпиони на чужди правителства. Сега вече на всички би трябвало да им стане ясно, защо имаме такава осакатена и накъсана история, пълна с бели полета и премълчани истини.
Нека видим по какъв начин се фалшифицира историята и видовете фалшификации, които имаме
1. Укриване и унищожаване на факти и документи (изнасяне на ценни ръкописи в чужбина); директно унищожаване на исторически книги.
2. Манипулации и инсинуации (грешни внушения).
3. Крадене на история (приписване на определени събития и културни достижения и паметници на други народи).
4. Премълчаване на важни събития и обстоятелства.
5. "Редактиране" и цензура на изворов материал.
6. Откровени и нагли фалшификации.
7. Репресии и физическо унищожаване на историци и хора от интелигенцията, отстояващи историческата истина.
Всички тези методи са прилагани и се използват и сега за фалшифициране на българската история под една или друга форма.
Ще изброим и основните пунктове за фалшификация и след това ще дадем примери от съответниге трудове на "историци".

ОСНОВНИ ПУНКТОВЕ ЗА ФАЛШИФИКАЦИЯ
1. Произход и Прародина на българите.
2. Етимологията на името "българин".
3. Понятийния апарат.
4. Езиковия проблем и писмеността.
5. Религия и приемане на християнството.
6. Разцепване на българския суперетнос на десетки изкуствени малки етноси.
7. Създаване на теории за "изчезналите" антични народи на Балканския полуостров и липсата на приемственост между тях и днешните българи.
8. Омаловажаване делото на изтъкнати историци възрожденци и такива в по-ново време.
9. Чрез манипулации и инсинуации създаване на лош имидж на българите и насаждане на чувство на вина и други такива.
С произхода и прародината на българите ("прабългарите") е спекулирано безкрайно много. Общо взето до сега беше натрапена теорията, че "прабългарите" са били някакво малко „тюркско племе” от състава на т.нар. "хунски съюз" (т.е. някакви полудиви "номади монголоиди"), които, идвайки на Дунава, се претопили в "славянското море" и станали "бели хора"!?... Прародината беше препратена някъде неопределено далеч в монголските степи, с презумпцията, че щом там сега живеят монголци и тюрки, значи и "прабългарите" са били такива! Тази теза беше разработена главно от руски учени с намерението да отблъсне дунавските българи от "тюркския" им произход, с оглед традиционната им непоносимост и неприязън към турците (въпреки, че "тюрки" и "турци" са две различни понятия) и те да се "припознаят" като "славяни"!... Същата схема беше приложена и спрямо волжките българи, на които беше залепен етикета "татари", за да се срамуват те от своите корени (въпреки, че нямат нищо общо с историческите татари) (44) и да им закрепи чувство на вина, комбинирано с комплекс за малоценност!
Ето какво казва по този въпрос д-р Тачо Танев "Руската версия на българската история е изцяло изградена върху следното - От край време съществува една велика славянска общност, от която българите са се отделили още от времената на своята стара история. Тази относително малка група от южните славяни, нарекли се "българи", в новите времена следва да се възвърне и приобщи към великата славянска страна - Русия" (54). Проводник на тази руска версия на българската история в България по време на Освобождението, и то проводник облечен с мантията на висшата историческа наука, се явява проф. Марин Дринов. Той налага в току-що излюпващата се българска историческа наука руската версия и почти всички наши историци, кога по-послушно, кога по-непослушно я следват ето вече над 100 години (54). Ето какво пишат за произхода на българите и други такива "историци" - ибрикчии - Александър Фол*, Васил Гюзелев, Николай Генчев, Константин Косев, Илчо Димитров, Андрей Пантев, Милчо Лалков и Костадин Петров - "Прабългарите принадлежат към тюркско-алтайската езикова-племенна общност. Тяхната прародина се намирала в Западен Сибир, по долината на реката Иртиш..."(9). По-нататък същите автори подчертават, че историята на България започва със славяните, които се появили още в III-о хилядолетие пр. н. е." Империята на българите край Кавказ - Стара Велика България - е представена като "Прабългарски съюз Старата Голяма България", а за връзките с хуните и Хунската империя няма нито една дума. Тези българофоби представят българите като някакви номадски племена, ядящи конско месо и живеещи в палаткови лагери, състоящи се от юрти. За старите български владетели преди кан Кубрат не е казано нищо! Българите са представени като нискокултурни диваци и конекрадци, които с набезите си безпокояли Византийската империя (9).
В многотомната "История на България" (т.2) на БАН, Васил Гюзелев, Станчо Ваклинов, Петър Петров, Димитър Ангелов, Борислав Примов*, Василка Тъпкова - Заимова* и др. пишат - "Проучванията напоследък утвърдиха схващането, че прабългарите са принадлежали към тюркско-алтайската езиково-племенна общност, към която спадали още хуни, хазари, авари, огузи, печенеги, кумани и др." (1). Отново се говори за "Прабългарски военно-племенен съюз Велика България", "прабългарите-номади", нищо не се споменава за българските градове край Кавказ и в Средна Азия, а противно на това се твърди, че "прабългарите живеели в юрти, землянки, надземни постройки" и "номадски станове". Историята на Дунавска България отново се започва със славяните. Българската държавност започва след кан/цар Аспарух (681 г.). Древната история е орязана... С малки изключения почти същите тези преповтарят и Веселин Бешевлиев (5); акад. Димитър Ангелов (2); Ст. Младенов; Иван Шишманов; Станчо Ваклинов (4) и редица други автори, пишещи главно след 1944 г. и слугувайки на панславянските и комунистически идеологии. В писанията на всички тези автори, които залягаха в официалните учебници от комунистическо време, с фини манипулации българите трябваше да бъдат откъснати от хуните и другите сродни етноси и по този начин да се скъса връзката с древната ни история. По това време негласно на учените беше забранено да се занимават с древната българска история преди кан Аспарух (668-695 г.). Забрана наложена със седем печата!... Според д-р Тачо Танев - "Забраната се състои в това, че е прогласена веднъж завинаги неразбиваемата "научна аксиома" - Най-древните далекоизточни хуни (по руски "сюнну", но и "хунну") нямат нищо общо с европейските хуни (по руски "гунну"), а европейските хуни нямат нищо общо с Испериховите българи (по руски "булгари" или тюрко-булгари", но не и "българи" (болгары), както руснаците определят дунавските българи след покръстването им) и, най-сетне, че Испериховите българи ("булгари", "тюрко-булгари"), нямайки каквито и да са предшественици, пристигнали на Балкана в нищожно на брой количество и взели та се претопили и безследно изчезнали всред „славянското море", като необяснимо защо или по някаква неосъществена случайност, това "славянско море" възприело да се назовава БЪЛГАРИ (по руски "болгары"). Така, че днешните "болгары" нямат нищо общо нито с Испериховите "булгары", нито с "гунни"-те, нито със "сюнну" или "хунну" (някои от тях наричани от Димитър Съсълов „хунори”). Тази "научна" логика, която търси само разликите, но в никой случай не и приликите и общото, спокойно може да се нарече "Разделяй, за да владееш чрез науката!..." (54)
Тук специално внимание бих искал да отделя на автора Петър Добрев (36, 37, 38, 39, 40, 41), който отрича тюркската и славянската теория за произхода на българите, но заедно с това отхвърля и връзката с хуните, като доста агресивно защитава тази своя теза. Връзката с хуните обаче е безспорна и има редица документи и доказателства за това. Проблемът, който заобикалят Петър Добрев и споменатите по-горе комунистически автори е, че "хуни" не е етническо понятие, а е събирателен термин за 26 народа обединени под единно ръководство в Хунската империя в III в. пр. Хр. Те не могат да бъдат определени като" тюрки", тъй като тюрките като държавна формация се появяват шест века по-късно. Тези 26 народа хуни не са етнически хомогенни, живеят на огромна територия и най-общо могат да бъдат разделени на две големи групи - източни (дунху или жун - монголоезични) и западни (ху или хунори- ираноезични). Българите като европеиди спадат именно към втората група! Тази втора група е тясно свързана с трако-кимерийците, скитите и сарматите, а също и саките, които са населявали пояса между Балканския полуостров, Черно море, около Кавказ и Каспийско море, Средна Азия и далече на изток до областта Ордос в сърцето на Китай, както и в Южен Сибир. Те са представлявали една етно-културна общност на конните народи. Въпреки разните спекулации, антропологически българите (в т. ч. и "прабългарите", които ние наричаме "древни българи") са определени като индоевропейци, кавказки тип от причерноморската група и известни сходства с памиро-ферганската група. По отношение на волжките българи Петър Добрев също има грехове, защото без да е направил необходимите изследвания твърди най-отговорно, че били изчезнали през ХІІІ-ХІV в., точно както тръбят и всички руски енциклопедии! След като се твърди това, трябва да се обясни и факта, защо след превземането на Казанското царство (Волжка България) от руснаците в 1552 г., цар Иван Грозни си присвоява титлата "Цар на руси и българи". Това се повтаря и при всички следващи владетели и е отразено писмено в техните официални държавни печати!... Също така към днешна дата в Руската федерация (републиките Татарстан, Чувашия, Башкирия, Кабардино-Балкария и др.) има над 20 млн. души, които се самоопределят като българи, независимо че в паспортите им пише друго. По тези въпроси са излезли множество книги (42-52) и всеки може да ги прочете, ако го пожелае... По въпроса дали в Руската федерация (РФ) има българи, трябва да се питат самите българи, които живеят там, а не руснаците или руските възпитаници в България, които са женени за рускини и предават и продават българските национални интереси, маскирани като патриоти и загрижени "историци"!
В потвърждение на казаното по-горе е фактът, че през последните години руските учени ограничиха използването на термини като "тюркски народи", "тюркски езици", "тюркска култура", и го заместиха с "алтайски народи", "алтайски езици", "алтайска култура" и т. н. По отношение прародината на древните българи няма единно становище, независимо от записаното в школските учебници и дебелите томове на БАН. Напоследък все повече наши и чужди учени се изказват в полза на тезата, че българите са автохтонно население на Балканския полуостров и Причерноморието. След катаклизъм - потоп в Черноморския басейн преди около 7600 години една част (т. нар. "траки") са останали тук, а по-голямата част от населението трако-кимерийци мигрира на юг в Мала Азия и Месопотамия (по-късно известни като шумери), а друга част през Кавказ отива на изток чак до Тарим (Северозападен Китай) и съседни области (т.нар. хуни или хунори). След време българите се съсредоточават в Балхара (Бактрия) и около Кавказ, откъдето се завръщат отново в Европа и на Балканите, за да се слеят със своите родственици траките (28). Пръв е изказал подробно аргументирана теза за автохонност на българите на Балканите проф.д-р Ганчо Ценов още в началото на миналия век (25, 26, 27). В своите трудове той се опира предимно на сведения от старите антични автори и критикува някои български историци като - Васил Златарски, Ст. Младенов, Иван Шишманов, а също и Ватрослав Ягич, Голубински и Шафарик*, че укриват факти по тези въпроси и защитават славянофилски и българофобски теории вредни за България (26, 25)!
Най-оригинална и точна формулировка за произхода на древните българи дава д-р Тачо Танев, който ни определя като древен народ със собствена идентичност - "Българите са един велик самостоен народ в историята на човечеството, и освен това, те са един от най-древните живи и до днес народи на земята, с богато собствено народно предание" (54). Той ги свързва също така и с хуните (техния западен клон), с който нямат етнически различия. 
Фалшифицирането на произхода и прародината на древните българи е последвано и от манипулации и изкривяване значението и етимологията на името "българин". Могат да бъдат изброени над 50 версии за значението на българското народностно име и повечето от тях не са верни. В това отношение най-злостно е определението на проф. В. Томашек, който "научно" обяснява името БЪЛГАРИ, че то означава "боклук" (от турското "буламач" - т.е. "сбирщина от мелези", "смес от много етноси"), с което име били наречени "останките от разбойническия боклук, побегнал и събрал се около бреговете на Азовското море след приключването на Великото преселение на народите" (54).
На В. Томашек пригласят и редица наши учени, начело с проф. Стефан Младенов, проф. Васил Златарски и акад. Димитър Ангелов, които свързват името "българин" с тюркския глаголен корен bulg, което значи "размесвам", "меся". В такъв смисъл названието "българин" се тълкувало като "смесен", "нееднороден" (т.е. "мелез"). Стефан Младенов дава интерпретация като "смесени скитници"; Павел Йосиф Шафарик* като - "крайненци" (т.е. хора, обитаващи покрайнините), а унгарския тюрколог И. Немет тълкува името "българи" в смисъл на "метежници", "бунтовници" (2). Повечето от тези интерпретации са неверни и клеветнически и петнят светлото българско име. След като са залегнали обаче като постулати в българските учебници, подобни "научни теории" дават основание на българофобите и мизантропите-глобалисти да ни атакуват с човеконенавистни теории, целящи да предизвикат у съвременните българи някакъв комплекс за малоценност. Това се прави планирано и целеносочено по определна схема, която се следва от години. Плъзгайки се по тази логика, в редица чужди енциклопедии името "българин" се тълкува в подобен "вулгарен" смисъл, като му се придава значение на "варварин", "човек от простолюдието", "дивак-мелез" и дори "содомит"!? Последното се използва във Франция във връзка с "бугрите" (богомили, катари, албигойци и др.) свързано с верските борби и догми. В гръцка енциклопедия името "българин" е залегнало като - "мръсна дума, с която се обиждат запалянковците на някои футболни отбори от Солун"!... Сърбо-македонистите използват същия претекст, за да ни наричат "бугари-татари" и т. н. Наскоро във в. "Дейли телеграф" една журналистка - Зенга Лонгмор* написа следното - "Българите са етническа смес от славяни, турци и гърци. Думата "болгар" значи смесица и може би затова те са по-толерантни към външни хора* (81). На тази провокация българската общественост реагира остро и бяха отправени искания за екстрадирането на Зенга Лонгмор* от страната и обявяването ѝ за "персона нон грата" в България, както и британския вестник "Дейли телеграф" да бъде осъден за обида на нацията (82)!
По-нататък ще обясним част от каква кампания срещу България са подобни изказвания и твърдения, почиващи на "обективната българска история"... Истината за българското име е съхранена в старите хроники. В своите пътеписи за посещенията си във Волжка България, арабският пътешественик норм. Абу Хамид ал-Гарнати (1135 г.), пише, че в град Болгар (столицата на Волжка България) той прочел книгата "История на България" ("Булгар Тарихи"), на чиято първа страница се обяснявало значението на името "българин". То е следното - "БЪЛГАРИН" значи "МЪДЪР ЗНАЕЩ ЧОВЕК", "УЧЕН ЧОВЕК" (44)! Това е точното значение на думата и всякакви други спекулации се неуместни и вредни. В допълнение на горното, името произхожда от верния корен ПАЛК и БЪЛГ- (от "бАлкари" и "бЪлгари"), който корен като име на народ, означава "светлите", "силните", "сияйните", "синове на светлината" (т.е. носители на светлината и знанието). Нека не забравяме и факта, че редица български племена кутригури, уногури, утигури и др. носят наставката "гури", а думата "гуро" на санскрит значи "Учител", "Висш духовен наставник"!... Трябва да отбележим също в тази насока изключително ценното изследване – дисертация на покойния наш историк Христо Тодоров- Бемберски „Името българи-история и същност”, ИК „Огледало”. В този свой уникален труд Христо Бемберски доказва на базата на огромен изворов материал, че думата „българин” означава „гражданин” (човек от града). Тази етимология на народностното ни име е възникнала в много древни времена, когато повечето народи са живеели в малки селища и землянки, докато българите са живеели предимно в белокаменни градове и крепости и това е доказан факт и от археологията!
(следва втора част)

„Старият бряст” от художника Евгени Курдов

 Прочетете още:

Защо траките изчезнаха от нашите учебници

БИБЛИОГРАФИЯ:

1. История на България, колектив, т. 1-8, БАН, 1979-1999 г.
2. Акад. Димитър Ангелов. Образуване на българската народност, изд. „Наука и изкуство”, София, 1981 г.
3. Петър Петров; Васил Гюзелев. Христоматия по история на България, т. 1, Ранно средновековие 5-10 в. , изд. „Наука и изкуство”, София, 1978 г.
4. Проф. Станчо Ваклинов. Формиране на старобългарската култура 6-11 век, изд. „Наука и изкуство”, София, 1977 г.
5. Веселин Бешевлиев. Първобългарите. Бит и култура, изд. „Наука и изкуство”, София, 1981 г.
6. Първи международен конгрес по българистика. Доклади. Симпозиум славяни и прабългари, БАН, София, 1982 г.
7. Иван Богданов. Именник на българските ханове, изд. На Отечествения фронт, София, 1981 г.
8. 50 години Институт по история при БАН, ред колегия: Валери Стоянов и Антоанета Запрянова, ИК „Гутенберг”, София, 1999 г.
9. Кратка история на България, антори: Александър Фол, Васил Гюзелев, Николай Генчев, Константин Косев, Илчо Димитров, Андрей Пантев, Милчо Лалков, Костадин Петров, редактори чл. Кор. Проф. Илчо Димитров и доц. Милчо Лалков, изд. „Наука и изкуство”, София, 1981 г.
10. Мавро Орбини. Царството на славяните - 1601, откъси; под редакцията на Тодор Сарафов, съставител Надежда Драгова, изд. „Наука и изкуство”, София, 1983 г.
11. Христоматия по тракология, т. 1, съставители Александър Фол и Димитър Попов, Университетско издателство „Климент Охридски”, София, 1989 г.
12. Христо Данов. Траки, изд. „Народна просвета”, София, 1982 г.
13. Богдан Богданов. Омировият епос, изд. „Народна просвета”, София, 1976 г.
14. Детелин Вълков. Кой кой е в „Илиада” и „Одисея”, изд. „Литера Прима”, София, 1999 г.
15. Александър Фол. Политическа история на траките, изд. „Наука и изкуство”, София, 1972 г.
16. Александър Фол. Тракийската култура. Казано и премълчано, изд. „Рива”, София, 1998 г.
17. Димитър Попов. Тракология, изд. „Лик”, София, 1999 г.
18. Светлана Янакиева. Предгръцка Беотия. Палеобалкански и ономастични и митологични елементи, изд. „Днес”, София, 1994 г.
19. Божидар Динков. Пеласгите. Една загадка на Балканите и Егеида, изд. „Любомъдрие”, София, 1999 г.
20. Стефан Чурешки. Грешките, неточностите и заблудите в учебниците по история, София, 1999 г.
21. Петър Чолов. Български историци. Биографично-библиографски справочник, София, 1999 г.
22. Съдът над историците. Българската историческа наука. Документи и дискусии 1944-1950 г., том 1, София, 1995 г.
23. Франсоа Шаму. Гръцката цивилизация през архаичната и класическата епоха, изд. „Български художник”, София, 1979 г.
24. В.С. Сергеев. История на древна Гърция, под редакцията на проф. Н.А. Машкин и А.В. Мишулин, държавно издателство „Наука и изкуство”, София, 1950 г.
25. Ганчо Ценов. Кроватова България и покръстването на българите, изд. „Златен лъв”, Пловдив, 1998 г.
26. Йордан Табов; Климент Василев. Възкръсващата история на д-ръ Ганчо Ценовъ, София, 2001 г.
27. Проф. Ганчо Ценов. Народността на старите македонци, брошура, София, 1938 г.; второ издание сп. „Авитохол”, кн. 16/2001 г.; София.
28. д-р Дориян Александров. Древните български владетели преди кан Кубрат, сп. „Авитохол”, кн. 18-19/2002 г.; София.
29. Ясен Кавадарков. История на България, т. 1, Грешки в историята, изд. „Гутуранов”, София, 1999 г.
30. Ясен Кавадарков. Неизяснени моменти от историята на Византия, сп. „Исторически алманах”, бр. 1/1999 г., София.
31. Ясен Кавадарков. Десислава – княгиня Евтимия Тертер-Шишман – най-голямата писателка на 14 век, сп. „Исторически алманах”, бр. 2/2000 г., София.
32. Александър Мошев. Исторически корени на мита за Кентаврите, сп. „Исторически алманах”, бр. 2/2000 г., София.
33. Божидар Димитров. Българите и Александър Македонски, изд. „Тангра ТанНакРа” и Център за изследвания на българите, София, 2001 г.
34. Божидар Димитров. Десетте лъжи на македонизма, изд. „Анико”ЕООД, София, 2000 г.
35. Петър Добрев. Мисли пред храма на вековете. Как за един век три пъти беше опошлена българската история, ИКК „Славина-РМ”, София, 2000 г.
36. Петър Добрев. Кои сме ние българите. Книга за изгубената нишка на нашето минало или кратък курс по българознание, ИК „Галик”, София, 2000 г.
37. Петър Добрев. По следите на една научна сензация. Сказанието на Атиловите хуни, ИКК „Славина-РМ”, София, 1997 г.
38. Петър Добрев. Българи, тюрки, славяни, ИК „Огледало”, София, 1996 г.
39. Петър Добрев. Европа започва от България, ИК „Галик”, София, 2001 г.
40. Петър Добрев. История разпъната на кръст, част първа: Заблудите на 19 век; част втора: манипулацииет ана 20 век; ИК „Славина-РМ”, София, 1998 г.
41. Петър Добрев; Милена Добрева. Древно-българска епиграфика, изд. Център за изследвания на българите и „Тангра - ТанНакРа”, София, 2001 г.
42. Бахши Иман. Джагфар Тарихъ. Свод булгарских летописей, т. 1-3, ред. „Болгар иле”, Оренбург, 1994 г.
43. А. Ашняки. Българите башкири през вековете и днес, изд. „Светлик”, София, 1998 г.
44. Проф. Алфред Халиков. Кто мы – булгары или татары?, Казан, 1992 г.
45. Гусман Халил. Мы болгары, а не татары, Болгарский национальны конгрес и ИК „Огледало”, Казан-София, 2000 г.
46. Абрар Каримулин. Татары: Этнос и Этноним, Татарское книжное издательство, Казан, 1989 г.
47. Риза Бариев. Философские аспекты этногенеза Волжских булгар, Санкт-Петербург, 1997 г.
48. У.Ф. Батыров; А.Д. Собянин. Булгары: неизвестная история очень известного народа, ж. „Профи”, № 6-7/1999 г.
49. Гайнетдин Ахмеров. История на Волжка България („Булгар Тарихъ”); превод, предговор и коментари – доц. д-р Татяна Яруллина, ИК „Огледало”, София, 2001 г.
50. Гаяз Изхаки. Идель – Урал, изд. „Камаз”, Набережние челны, 1993 г. (първо издание Берлин, 1933 г.).
51. Всемирный конгресс татар (второй созыв); Издание Всемирного конкресса татар, Казань, 1998 г.
52. Христо Маджаров. Големият заговор срещу българите, изд. „Алфиола”, Варна, 2001 г.
53. Димитър Съсълов. Бележки върху книгата на проф. Димитър Ангелов „Образуване на българската народност”, Българска Орда, Известия, кн. 1 (59) 2000 г., София.
54. д-р Тачо Танев. Възловите въпроси на старата българпска история, Българска орда, Известия, кн. 2 (60) 2000 г., София.
55. Димитър Съсълов. За българското писмо. Българска Орда, Известия, кн. 1 (61) 2001 г., София.
56. Неизменниятъ антропологиченъ обликъ на българите (сборник), Димитър Д. Съсълов. Заблуждения по потеклото на днешните българи, изд. „Монархическо-консервативенъ съюз”, София, 2000 г.
57. Рашо Рашев. Прабългарите и българското ханство на Дунав, София, 2001 г.
58. Л.П. Бушчин. История на СССР, изд. „Наука и изкуство”, София, 1956 г.
59. Христоматия по история на България 1944-48 г. Народна демокрация или диктатура, редакция: проф. д-р Любомир Огнянов, ст.н.с.к.п.н. Митка Димова и Атанас Свиленов, „Литературен форум”ООД, София, 1992 г.
60. Из дневника на Бекерле – пълномощен министър на Третия Райх в България, съставител: Витка Тошкова, изд. „Христо Ботев”, София, 1992 г.
61. България – своенравния съюзник на Третия Райх, (сборник от документи); съставители: Витка Тошкова, Николай Котев, Николай Стоименов, Румен Николов, Стилян Нойков, изд. „Св. Георги Победоносец”, София, 1992 г.
62. История на прабългарите: потребност от нов подход. Преоценки, 1, 2, 3 част, изд. „Тангра-ТанНакРа”, София, 1998-2000 г.
63. Българи и евреи, сборник, 1 и 2 част, изд. Център за изследвания на българите, организация на евреите в България „Шалом”, „Тангра-ТанНакРа”, София, 2000 г.
64. Годишник. Алманах за историята на евреите в България. С притурка на годишник на еврейския исторически музей – София, Организацията на евреите в България „Шалом” и Бней Брит „Кармел”, София, 1998-99 г.
65. Евреите по българските земи (Judaica Bulgarica), анотирана библиография, съставители: Жак Ескенази и Алфред Криспин, Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимооотношения, София, 1999 г.
66. Мая Калбург Тодорова. И белите пътища плачеха под нозете им. Популярна история за еврейството по българските земи, издателска компания К&К, 1991 г.
67. Пламен С. Цветков. България и Балканите от древността до наши дни, изд. „Зограф”, Варна, 1998 г.
68. д-р Николай Панайотов. Разчетена е най-древната писменост в света от преди 7000 години; За евреите и юдаизмът – преди 7000 години, в. „Народен будител”, бр. 7-8 (64-65), Варна, 2000 г.
69. д-р Николай Панайотов. Изгарям си дипломата, културна дискусия, в. „24 часа”, 10.04.2001 г.
70. д-р Николай Панайотов. Отворено писмо до специалистите на „Нешънъл Джиографик” господин Робърт Балард, чрез редакцията на в. „Стандарт” и в. „Морски Труд”, гр. Варна, 27.03.2001 г.
71. д-р Светлозар Попов. Научно откритие или....?, в. „Народен будител”, бр. 2 (69), Варна, 2001 г.
72. Кирил Туджаров. Спасяването на българските евреи през Втората Световна война, в. „Народен будител”, бр. 4 (71) 2001 г. и бр. 7 (74), Варна, 2001 г.
73. Малкият Давид – България победи злия Голиат – хитлеристката машина, интервю на Феня Декало, „Осанна и ...разпни го”! Анита Комитска, в. „Македония”, бр. 4/31.01.2001 г., София.
74. Сами Рафаел. Някои упорито се стремят да навредят на интересите на България, в. „Македония”, бр. 31/02.08.2000 г., София.
75. Лъчезар Тошев. За спасените и неспасените, в. „Анти”, 20-26.10.2000 г.
76. Димитър Сепетлиев. Романизирана скандална хроника на царското време. Цар Борис III, том 3, Нова история на България в 8 тома, ИК „Свети Димитър”, Германия, 2001 г.
77. Иво Жейнов. В архива на ДС се пазят схеми за черни каси от 1944 г. Народната власт грабела наред българи, евреи и всички, които имали пари, в. „Демокрация”, 24.07.2001 г.
78. Ясен Кавадарков. Българската писменост от праисторията, в. „Новата култура”, бр. 2/25.01.2001 г.
79. проф. Йордан Йорданов. Спорът славяни ли сме или прабългари е излишен...., в. „Македония”, бр. 12/22.03.2000 г.
80. Oskar Bar. Geographie Europas, Lehrmittelrerlag des kantons, Zurich, 1979, 1989 (второ издание).
81. Вестник ни изкара смес от славяни, турци и гърци (редакционна), в. „24 часа”, 17.07.2000 г.
82. д-р Дориян Александров. Българите – мелези?! Клеветят ни по поръчка, в. „24 часа”, 25.07.2000 г.
83. Знамето на победата забивано два пъти, „Памет” рубр., в. „Труд”, 09.05.2001 г.
84. Алберт Бенбасат. Цензурата – анатомия и начин на употреба, в. „Про&Анти”, 24-31. 05.2001 г.
85. д-р Илия Илиев. Византийското наследство и седемте славянски племена са измислици. Вече ги няма Руската империя и подкрепяната от Великите сили Югославия; време е да учим истинската си история, в. „Монитор”, 18.10.2001 г.
86. д-р Илия Илиев. Българската православна църква е независима от 535 г., в. „Монитор”, 22.10.2001 г.
87. История на България. Учебник за кандидат студенти и зрелостници 2001-2002 г., под редакцията на чл. кор. проф. Васил Гюзелев, 2-ро издание, изд. „Габеров”, Велико Търново, 2001 г.
88. Димитър Табаков. Историята на българите в ръцете на славяно-маниаците, сп. „Авитохол”, кн. 13/2000 г., София.
89. Подробни и нови издирвания по старата българска история според знаменития французки историк Lebeau, събрал и превел от оригинала д-р Христо Т. Стамболски, печ. „Балкан”, София, 1914 г.
90. Любен Дилов – син. Свободата е възможността да правиш информиран избор, сп. „Мобиклуб”, бр. 4/2001 г.
91. Изчезнувшие народы, сборник, под редакцией д.и.н. П.И. Пучкова, составитель к.ф.н. С.С. Неретина, изд. „Наука”, Москва, 1988 г.
92. Мурад Аджи. Кипчаки. Древная история тюрков и Великой Степи, ОАО Типография „Новости”, Москва, 1999 г.
93. Мурад Аджи. Полынь половецкого поля, ТОО „Пик Контекст”, Москва, 1994 г.
94. Мурад Аджи. Европа, тюрки, Великая Степь, изд. „Мысль”, Москва, 1998 г.
95. Дмитрий Еремеев; Михаил Мейер. История на Турция в средните векове и ново време, Акад. изд. „Проф. Марин Дринов”, София, 1998 г.
96. История на Османската империя, под редакцията на Робер Мантран, превод от френски Галина Меламед, изд. „Рива”, София, 1999 г.
97. Ст.н.с. д-р Давид Коен. Български евреи загинали по времето на Холокоста, в. „Еврейски вести”, бр. 5 и 6/2002 г., издание на Организацията на евреите в България „Шалом”, София.
98. Симчо Коен. Състрадание и кураж за нашето спасение, в. „Еврейски вести”, бр. 6/2002 г.
99. Йосиф Илел. Говори еврейския исторически музей. Нашите мадони, нашите партизански джоконди, в. „Еврейски вести”, бр. 5/2002 г.
100. Тамара Шишманова. Как южната ни съседка преиначи историята, в. „Монитор”, 02.04.2002 г.
101. Комунистическият рекет над евреите, в. „Демокрация”, 12.02.2002 г.
102. Капка Тодорова. В България се ражда антисемитизъм. Фашистка литература залива пл. „Славейков”. Евреите у нас са уплашени, в. „24 часа”, 18.03.2002 г.

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Ранното християнство и Българската Илирийска църква

За християнизиране на населението по нашите земи се създават голям брой църковни общини още през първия век на нашата ера и ние разполагаме с трудно оборими данни от историческите и агиографските извори. Така, освен писмата на апостол Павел, в които се назовават поименно първите епископи на двата главни града на Илирик и Тракия през първото столетие на нашата ера, Филипопол и Сирмиум, мартириолозите споменават десетки имена на мъченици, загинали по време на гоненията на християни при управлението на Деций и Диоклециан в ІІІ и началото на ІV век. Покръстването на „цял Илирик“ от апостол Павел и разпространението на християнството по цялата му територия още през І век сл. Хр. потвърждава не друг, а най-ревностният разпространител на елинизма по българските земи, архиепископът на България Теофилакт Охридски. 
Илирийските българи първи на Балканите и в Европа приемат християнството от апостол Павел при първото му стъпване на европейския континент към средата на І век сл. Хр. 
Архимандрит Кирил Рилски пише, че "до 535 година Българската Илирийска църква се е намирала под църковната каноническа власт на Римския Папа. Цели 10 години Римският папа е протестирал и не е искал да признае самостоятелността на тази древна Българска църква, която отсетне е била наречена с името на Първа Юстиниания от V Всел. Събор по името на император Юстиниан Великий. Най-сетне V Всел. Събор турил край на папскитe протести, както ние виждаме от издадения закон в 545 година от император Юстиниан Великий, с когото Блаженейшият архиепископ на Първа Юстиниания по своите църковни привилегии се изравнява с Римския, Цариградския и др." 

В "История на България" от 1667 г. Петър Богдан пише:" Не малко влияние и авторитет за древността на християнската вяра в тези области допринасят седалищата на епископите, с каквито нашите провинции и градове са били украсени от самото начало... Христос установил начина на избор по градове на много епископи. Епископите, наместници на апостолите, приемали от Иисус Христос пожизнено наместничество в църквата, а на тяхно място ги наследявали епископите. И наистина из Тракия, Илирия и съседните области, по свидетелството на Патриарх Никифор, пръв апостол Андрей основал византийската църква, която е част от Тракия - бил прогласил на евангелието във византийската държава, въздигна храм, в който с благочестиви молитви да се призовава Бога. Във вътрешните части на Дакия Климент наследил сардикенската църква по свидетелство на св. мъченик Доротей, епископ на Тир, комуто принадлежат следните думи: “Помня – казва – думите на този Павел, във Филип гл. 4, с Климент и останалите ми сподвижници. Пръв Климент от човеците повярва в Христа и бе направен епископ на Сардика”, на което ще се спрем по-подробно после. Онзи Филип измежду 7-те дякони, който покръсти Симеон и евнуха, беше епископ на скитска Тракия; Андроник, за когото припомня Павел в Рим, е направен епископ на Панония и Урбан, за когото се говори пак там, него на Адрианопол в Тракия пр. Хр. от Андрея, като плавало покрай бреговете на Понтийко море, бил назначен. Хермас, за когото пак там се споменава, беше епископ на Филипополис. Тези неща знаем от синопсиса на Доротей, за когото и Бароний в 33 глава отрече да е бил епископ на Тир, но все пак в приписките към римския матритологий признава, че е бил “мъж, известен с опитността си в много неща, в каквито искате”. Карол, определен от св. Павел за фулиенски абат и абриценски епископ, в своята Свещена География на Илирийската църква казва така. А сега да се говори за църковната епархия ще е толкова полезно и приятно, защото илирийското поприще беше по-славно за великия апостол Павел и като арена, на която така ревностно се сражаваше, щото да може с право да се каже: “Добро сражение водих.” Смяташе името на Илирик за източно, защото обхващаше и Тракия, т. е. частта на българите. И така известно е голямото разпространение на християнството още от началото на българската църква и великолепието на епископските седалища и затова не е чудно, че във великия Никейски синод се били подписали от Мизия Пист Марцианополитански, Марк Коменски или Евбейски. Стратегии Ефестски от провинцията на вътрешна Дакия, Протоген Сардикийски, Марк Метрополитански. Дори в Сардикийския събор се подписват същият Протоген Сардикийски от провинция Дакия, Диоскор от Тракия, Виталий от Дакия Рипензис, Парегорий от Скупска Дардания, Гауденций от Наиска Ахайа." 
С възкачването си на престола, император Юстиниан І (527г. – 565г.), илирийски българин по произход, решава да възстанови властта си над владеещите целия Балкански полуостров българи, удовлетворявайки исканията им. В 545 г. той създава независимата в църковно отношение Архиепископия Юстиниана Прима. Тази църковна институция обединява илирийските епархии, населявани от древни и по-нови времена от илирийските и преселилите се при тях панонски българи.  Не случайно тези земи, където е била Юстиниана Прима влизат в Първото Българско царство. Българските владетели, както пише доц. Вачкова, запазват съзнателно самостойността на югозазападните български земи, като по време на Второто българско царство реално съществуват две български патриаршии – Търновската и Охридската. Историческата памет за раннохристиянските традиции на това население се промъква в т. нар. Дюканжов списък. Защото списъкът на българските архиепископи започва не от църковните глави от 9 век след покръстването, а от архепископа на Сердика от времето на споменатия събор от 343 – Протоген.  А съвременната псевдоистория на България и дума не обелва за българи на Балканите преди VІІ век, камо ли за древните илирийски българи, населили Балканския полуостров преди цели четири хиляди години. България, респективно нейните владетели, са играли ключова роля в голямото средновековно християнско семейство. Този поглед върху нещата коренно променя утвърдените в историографията представи за ролята на България като временно силно царство, но все в сянката на Византия..
Трябва да се отбележи, че още когато били под римска власт, срещу илирийските българи започват нескончаеми опити за асимилация. Особена сила набират тези процеси след обявяването на християнството за държавна религия на Римската империя по времето на император Константин Велики. Към 330 г. той пренася столицата на Римската империя в тракийския град Византион (Константинопол), въпреки желанието на Императора и майка му св. Елена, столицата да бъде пренесена в любимата им Сердика със стратегическо разположение по средата между западните и източните земи на Империята („Сердика е моят Рим“, възкликнал Императорът в Сената). Ако прелистим съвременните изследвания по църковна история, независимо от коя християнска конфесия са техните автори, в най-добър случай ще узнаем, че след Първия вселенски събор в Никея през 325 г., около средата на ІV век в Сердика /днешна София/ и в столицата на Илирик Сирмиум са се състояли шест църковни събори. Предполага се също, че гробът на св. Елена е в днешна София, в антична базилика, намираща се в днешния кв. Лозенец. Междувременно, след окончателното узаконяване на християнството през 313 г. от император Константин Велики с Указа за толерантност от Милано, се ускорява християнизацията по нашите земи, в която съществена роля играе Улфила, епископ на гр. Никополис ад Иструм (днешен Никюп, Великотърновско), този „съвременний Мойсей“, както е наречен в „Църковната история“ на Филосторгий (покръстителят на Константин Велики) и от Патриарх Фотий.

 

Както те, така и Йорданес, Сократ и Созомен оставят за него един образ на високообразован апостол и просветител от внушителен мащаб, подобен на този на Светите братя Кирил и Методий половин хилядолетие по-късно. Негов учител е херсонският епископ Теофил, участвал в Първия вселенски събор в гр. Никея (Никейският събор), ползвал е еднакво добре готски, гръцки и латински език. Епископ Улфила, създава (след 350 г.), по поръчение на император Констанций II, на територията на днешна Северна България първия превод на Библията (без последните 4 глави – „Царствата“ на говорим тракийски-беси-готски език, преди още Библията да е преведена на латински език. За целта, като заместител на ползваните дотогава „руни“ („черти и резки“), епископ Улфила създава българската Глаголица, като използва Пра-Глаголицата. Тази азбука няма нищо общо с т.н. „готически шрифт“, ползван в Германия чак до Втората световна война. Обаче именно Илирик се оказва спорна зона между Рим и Константинопол, защото църковно е смятана като част от  Римския диоцез, но политически е минала към Източната Римска империя. Не случайно Паисий Хилендарски пише, че Първият Покръстител е св. Тривелий, благоверен цар български Тервел,  приел кръщение от Римската църква. Вторият Покръстител според Паисий е Св. Михаил-Йоан /Богорис/, който предприема покръстване от ръцете на Константинополски духовници. На 5 октомври 869 г. в Цариград се свиква VIII Вселенски събор, на който пристигат източните патриарси на Константинопол, Йерусалим, Антиохия, Александрия и предствител на Рим. На всички десет заседания присъства и българския   пратеник  Петър,  водещ българската делегация.  На  28  февруари  870 г.  на  последния  ден   от  заседанията  българите питат  на  кого трябва да  се подчиняват. Един от  въпросите,  който се разисква,  е създаването на Българска национална църква  и под чия юрисдикция да се намира тя. По този въпрос интерес представлява споменаването на Илирийската църква. Българският  втори  Покръстител  Борис-Михаил  се  е интересувал  тя под чия  юрисдикция  ще  бъде – дали под Римска,  както е била дотогава, или под Константинополска.  Въпрос,  отбягван от официалната ни „историческа” наука, разкриващ ярко еднородността на населението на Мизия, Тракия и Илирия по онова време. В решенията на този Константинополски събор е заявено Българското отечество, което обхваща именно Илирийските провинции: Старият и Новият Епир,  Дардания,  Тесалия,  Илирик и Македония. Защо ли Римските архиереи обявяват българите за древен балкански народ, създал свое отечество там, където никой от съвременните многоуважавани и възхвалявани историци не е открил и най-малката следа от съществуването на българи? Може би тези римски архиереи са били  толкова  невежи по въпросите на историята, та не са знаели, че българите идват на Балканите едва в края на VІІ век и че нямат нищо общо с древното местно население?!? На 4 март 870 г., когато се провежда извънредно заседание се разгарят остри спорове относно статута на българската църква. С мнозинството на източните патриарси е решено да се обособи автокефална българска архиепископия под върховеснството на цариградския патриарх. Това предизвиква между Рим и Константинопол  т.нар.  малката схизма. Латинските духовници са изгонени от България, а на тяхното място идват още византийски духовници водени от новооглавеният архиепископ Йосиф ( със светско; име; Стефан). Напълно логично е да се приеме, че античните и средновековните хронисти, бидейки съвременници и очевидци на голяма част от описваните от тях събития, са ги описали такива, каквито са ги видели със собствените си очи. За разлика от съвременните историци, фалшифициращи злотворно историята на собствения си народ. Именно тази Илирийска България, обявена от Римската църква за Българския патримониум на събора в Константинопол през 869 и 870г., е наричана от Константинополските хронисти Старата Велика България. Българските възрожденски истории също потвърждават това. За написването на книгата си Йеросхимонах Спиридон Габровски е ползвал библиотеката на Григорий Цамблак, която се съхранява в манастира "Нямц" в Молдова и съдържа няколко хиляди ръкописа от Второто българско царство. Това е потвърдено от нашата изследователка д-р Лиляна Райчева от историческо дружество "Българска Орда - 1938". Тя е посетила манастира преди около 25 години и е видяла библиотеката с очите си - голямо помещение с рафтове книги. Били са изнесени на катъри от Търново през Дунава, след окупирането му от турците! Никой не ги е изследвал досега, което е срам за българските историци! Това е и част от библиотеката на Патриарх Евтимий, тъй като Цамблак е негов ученик! Самият Патриарх Евтимий е писал също един труд върху българската история, който се счита за загубен. Вероятно обаче е ползван от тези автори. Поп Йовчо Попниколов е ползвал скрити книги от Търновския църковен архив, повечето от които са изчезнали или унищожени. Зографската история е с неизвестен автор и се знае само преписвача ѝ - монахът Яков. Паисиевата история също е много ценна откъм факти, но е пренебрегвана от комунистическите историци, пък и от съвременните!Там има важни сведения за произхода на българите още от библейски времена. Известно е, че има множество преписи на "История болгарская", някой твърдят че са запазени около 60, други считат, че са поне 300 копия. Проблемът се състои в това, че никой не ги е проучил внимателно всички тези копия. Оказва се, че те съвсем не са идентични с оригинала, защото преписвачите увлечени от патоса и идеите на Паисий, преписвайки историята, на съответните места са добавяли неща и факти, които са им били известни, било по устни предания, било от писмени източници, от съответните църковни архиви и манастирски библиотеки или частни притежания, укрити надежно от турци и гърци! При едно мащабно проучване определено ще излязат доста интересни неща...
Източници: http://vardarsko.org https://www.forumnauka.bg
 ⏩👉НЕПОЗНАТАТА ИСТОРИЯ

Грета Костова- Бабулкова

  

В античността траки, пеласги и илири са били считани за три клона на една и съща общност. Така са смятали античните...

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

 © Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

Моето мило старо Търново

 Христо Бодаков

Предлагам ви разходка в свят, който вече не съществува. Нищо в старата българска столица вече не е същото. Моето мило старо Търново вече го няма.

Но да вървим...

...От началото на новия пазар започват две улици. Дясната е бул. “България” – широка, просторна, водеща в западна посока. Някога тази улица е именувана Севлиевско шосе. Лявата улица се казва бул. “Никола Габровски”. Преди години носеше името Шемшевско шосе. Оттук започваха вилите на търновчани. Някои ги наричаха “лозята”, а други - “колибите”. Какви колиби? – здрави, полумасивни постройки на два етажа с просторен чардак, асмалък и красиви декоративни храсти наоколо. В дворовете отглеждаха плодни дръвчета, 2-3 реда грозде... Почти не се садяха зеленчуци за лични нужди.

На мястото на днешния ХЕИ беше разположен Противобесният институт, а в съседство се намираше ветеринарната лечебница. До нея и досега стои стара постройка – бившата вила на аптекара Марин Стефанов. По време на бомбардировките над София тази вила беше заета от близък на семейство Стефанови професор по психиатрия, не помня името му, чиято съпруга немкиня говореше прилично български.

Спомням си някои от “колибите” – например, на Иван х. Димов: първата вдясно по шосето срещу сградата на института. Построена на два етажа, с обширна тераса, с кубе за придаване на по-импозантен вид на цялата постройка. Собственикът ѝ беше търговец на бакалия, тежък търговец, наследил от баща си търговията и три къщи с дюкяни. По-късно тази вила беше закупена от Руси Божков, познат в града като майстор електротехник.

Без да спазвам последователност в изброяването на някои от вилите, ми се иска да спомена вилата на търговеца Никола Петров, която се намираше при днешните светофари при противопожарната служба вдясно от шосето. Тя имаше голям двор, ограден с телена ограда и декоративни храсти. Имаше постоянен пазач, който се грижеше за поддръжката на овощната градина. Собственикът ѝ беше търговец на строителни материали – цимент, мозайка, гипс и др., съдружник в Бирената фабрика и акционер в мина “Лев” – Кръстец. Той беше богат човек с много възможности. Имаше син, който учи минно дело в Германия. Освен него, и три дъщери. Голямата беше съпруга на известния електроинженер Никола Кърджиев. Другите две дъщери бяха близначки – весели чаровници, по момински влюбени в млади подпоручици и юнкери.

Над неговия имот се извисяваше внушителната кула на вилата на Христо Ахтарджиев – търговец дрогерист, известен в Търново и околността с майсторството си на ефектни помади, кремове и мазила. Съпругата му госпожа Катя беше шармантна жена, дъщеря му умница, а зетят млад и наперен лекар. Бай Христо имаше хубаво семейство, дом и успешна кариера. Неговата страст и влюбчивост към жените станаха причина за провали - разтрогване на брака и раздяла със семейството. Отсреща на шосето беше вилата на Денчо Паскалев – голям майстор шивач, прочут с изработването на ученически униформи – куртки и шинели. Сигурно е ушил стотици за учениците от Търговската и от Мъжката гимназия. Клиентите му се гордееха с добре изпипаните куртки и шинели.

До дядо-Денчовата колиба в съседство се намираше т. нар. “Руска болница” – двуетажна дървена постройка, превърната в лечебница. На долния етаж имаше приемен кабинет и амбулатория, а на втория етаж беше стационарът. Собственик беше д-р Трейман – той изгради и сега действашият санаториум за гръдоболни на Света гора. А от отсрещната страна беше колибата на Павел Друмев – търговец на едро и дребно на памучни платове и акционер във фабрика “Света Троица” – по-късно преименувана “Васил Мавриков”. Имаше трима синове – Симеон, Сава и Ангел, и дъщеря Неделя – омъжена за дългогодишния директор на Българска търговска банка Петър х.Николов.

Съседни бяха вилите на Лазаров, Ралевски, Добревски и много други търновчани. Сутрин рано с кобилици на рамо ранобудните чолакмахаленки, отивайки на пазар, предлагаха пресни зеленчуци и плодове. Два-три файтона минаваха и извозваха мъжете, които отиваха на работа в дюкяните, магазините и учрежденията. Нямаше кражби, зулуми, разбити градини и колиби, обрани овошки и лозя. Рядко някой да си откъсне чепка грозде или плод. Колибите нямаха пазачи, но поразии не ставаха. По време на бомбардировките над столицата те приеха много бягащи софиянци.

Колибите бяха кът за отмора, възстановяване и укрепване на здравето. Нямаше никакви злословия и клюки между почиващите търновчани.

Тук се намираше местността Качица с прочутата си чешма. Тя беше на пътя за Чолакова махала, на 50-60 метра източно от старите руски гробища. Чешмата беше иззидана от масивен камък, като централната ѝ част имаше две по-ниски тела, а между тях изградено корито, в което се отливаше течащата вода, отведена с тръба в две водопойни корита. Към чешмата се подхождаше с 2-3 стъпала, а коритата бяха защитени със зид и към тях се отиваше само от едната страна. Районът пред чешмата беше застлан с калдъръм, за да не се разкалва и замърсява. Водата на Качица почти никога не намаляваше дебита си, температурата ѝ и зиме, и лете беше еднаква, а вкусът - приятен за пиене. Около чешмата имаше 30-40 големи бряста, осигуряващи прохлада в топлите дни. Сега тези колиби, чешмата, дърветата, цялата тази природна хубост не съществуват. На тяхно място има бетон, желязо, асфалт и бензинови изпарения.

На запад от чешмата се намираше “Постлан дол” – едно дере, започващо от Севлиевското шосе на юг до Качица. Бреговете му бяха стръмни и високи, в него се изтичаше водата от Беляковската чешма, коритото на която беше от край до край постлано с каменни плочи – оттук идва името му, но градските шегобийци го наричаха “посран дол” и този епитет се наложи сред гражданството. Малко са хората от Велико Търново, които знаят правилното му име. Много отдавна това забележително дере не съществува. Беляковската чешма се намираше над “Посран” дол на Севлиевското шосе – там днес е бензиностанцията на бул. “България”. По размери тя беше по-малка от тази на Качица, но добре изградена и поддържана. Около нея бяха построени вили. На север, на около 400-500 м, имаше втора чешма – съвсем примитивно оборудвана с един чучур и един постав за водата. Ползваха я за поене пастирите от съседното село Беляковец. По-нагоре от нея, на север, беше настанена в стари обори току-що през 1957 г. създадената Осеменителна станция. За заплождане на кравите в района бяха доставени говежди разплодници от породите монтафон, софийско кафяво говедо, симентал и кулско говедо.

След осеменителната станция се намираше малка кравеферма за доставка на мляко в трудните години след войната. По-късно кравефермата се разрастна и превърна във филиал на ДЗС – Горна Оряховица. Негов ръководител беше Петър Янков Рабатилов. Впоследствие в този район се настани фирма за продажба и ремонт на автомобили.

На изток през шосето за Беляковец се намираше Кучкарника – здрава постройка за оглеждане на стражеви кучета порода немска овчарка и мелезите ѝ за нуждите на армията. Кучетата бяха разположени в индивидуални клетки за зимно и лятно отглеждане със самостоятелни дворчета. Създаден беше и манеж за обучението им.

Иска ми се да разкажа един случай, свързан с Кучкарника. Интендантът на Великотърновския полк полк. Щърбанов, добър познат на моя баща Марин Бодаков, споделя един ден с него, че има голяма грижа с осигуряването на ваксина за предпазване на малките 3-4 месечни кученца от болестта гана. Средства за това няма предвидени по параграф и има голяма опасност повечето от тях да загинат. Тогава баща ми му предлага необходимата сума за доставка на ваксината, като иска тези пари да му бъдат върнати периодично като фиктивни доставки на обущарски материали – цинти, пирони, клечки, конци и други за интендантството. Те се изписват в процеса на работата. Полк. Щърбанов се съгласява с това предложение и с доставената ваксина всички кучета са спасени. Следващата година постъпват по същия начин. В интендантския отдел на Министерството на войната прави впечатление, че в Търновския гарнизон няма болни животни и повишена смъртност. Това предизвиква интерес към метода на отглеждане на животните. Полковникът няма как да избегне истината и откровено признал за начина, по който е спасил. За тази си неправомерна постъпка бива наказан, а с друга заповед го награждават. От тази цялата работа висшестоящите органи си взимат поука да бъдат подсигурени ваксини при нужда. Днес на това място се намира танковото поделение на Висшия военен университет “Васил Левски”. Забележителни са отношенията между баща ми и полк. Щърбанов...

Оттук на изток към местността “Картала” се намираше голяма военна зеленчукова градина за отглеждане на боб, лук, картофи и чесън – около 60-70 декара. Вдясно от нея имаше чер път напряко за село Беляковец.. На южния скат бяха построени вили на великотърновчани – например, на д-р Марин Димов – военен лекар, Христо Дамянов – книжар, Димитър Йорданов – адвокат, безследно изчезнал след 9 септември 1944, Георги Бояджиев – търговец, Макари Старирадев, Антон Ганев, търговец, Христо Патев – адвокат, Семинаров и др.

Местността Картала беше известна с красивата и обширна борова горова, с която се гордееха търновчани. На скалния венец пред нея имаше една чешма с миризлива вода, поради която всички я наричаха Пръдливка. Водата ѝ се набираше от дъждовете, не я ползваха за пиене, а само за домакински нужди – пране на черги и одеала през лятото.

Вървейки на изток по скалния венец на Картала, се стига до Гълъбарника – двуетажна дървена постройка, приспособена за отглеждане на гълъби за нуждите на военните по време на война при липса на комуникации. Когато в града дойдоха немските войски по време на Втората Световна война, гълъбите бяха ликвидирани и на тяхно място бяха инсталирани немски радарни съоръжения и радиостанция. Още преди приключване на войната немците се оттеглиха оттам – и Гълъбарникът беше ликвидиран.

Оттам по пътеката на югоизток се стига до така наречената Горчива чешма. Тя се намираше на склона, на който са разположени горните павилиони на Старата болница. Наричаха я така, защото водата ѝ имаше неприятен вкус – тя се събираше от Картала и имаше два постава за поене.

На изток от нея беше Кошарската махала.

Слизайки към града, минаваме край Сухата чешма и оттам до началното училище „Йосиф I”. От 1942 г. красивата двуетажна сграда беше обявена за образцово училище и в него се сформира институт за начални учители с директор Марковски. По това време известни учители бяха Миланка Давидова, Роза Попова, Георги Данчев – главен учител, Романов – баща на известния математик Веселин Романов. Курсистите от института участваха в учебния процес и преподаването в отделенията. Макар че базата беше доста примитивна, те с голямо старание и желание работеха за възпитанието на децата. Преди настаняването на института в една от стаите на първия етаж имаше забавачница с учител г-ца Добринка Дачева, а в друга – логопедичен кабинет на д-р Томов. Учениците на училище Йосиф I носеха яркочервени фуражки, на които със звездичка се отбелязваше класът, в който учи детето. Традиция беше всеки ученик да рецитира стихотворението “Аз съм българче” и всички да пеят песента “Знамето ни е трицветно”. След 9.9.1944 училището беше преименувано на “Никола Вапцаров”...

Днес на мястото на хубавото ни школо се намира Американският колеж и традицията там да се чете и пее на нашия роден език вече не съществува. Жалко, много жалко...

По калдъръмената уличка се отива към църквата “Св. Атанасий”, по-късно преименувана на “Св. Св. Кирил и Методий”. Преданието говори, че в нея през нощта след обесването на въстаниците от четата на Бачо Киро и поп Харитон родолюбиви българи са приютили телата им и в ранната утрин погребали. До 1944-45 година енорийски свещеник там беше поп Йордан.

На малкия площад пред “Св. Атанасий” беше махаленската фурна на Тумбачев, известен сред гражданството като Тумбачко. Той произвеждаше хубав и вкусен хляб, а в неделя жителите на квартала носеха за печене гювечи, агнета по Гергьовден и козунаци по Великден.

По криволичещата уличка отиваме над църквата “св. Никола” - тук от високото се откриваше разкошна панорама над града. Това място варушчани наричаха “Деветте вятъра”. При ясно време оттук се виждаше връх Миньов над с. Маноя, а в далечината - Шипка и Бузлуджа. Тук имаше малка пивница, обслужвана от Никола Хр. Широков. Вечер прибиращите се от работа мъже пийваха по едно-две питиета и се прибираха вкъщи. Кръчмата снабдяваше комшиите с бира и лимонада, а сутрин кафе и цигари за отиващите на работа.

По сокака стигаме до Самоводкия мегдан, където се намира родната къща на писателя Емилиян Станев. Тук имаше две фурни – на северната страна на бай Мано, а в края на мегдана на бай Марин, оцеляла и досега. Сутрин рано се носеше приятната миризма на топъл хляб. По улица “Георги Мамарчев” по стъпалата се стига до паметника на Велчовата завера. Зад него бяха хотел “Национал” и Агенцията за автомобилни превози “Стрела”. Оттук тръгваха автобусите за Горна Оряховица, Самоводене, Полски Тръмбеш, за Тенча и Мекиш, днешното Обединение. На това място паркираха и таксиметровите коли. Срещу паметника на тротоара имаше две бараки, където продаваха вестници, списания, комикси, чуждестранни издания на френски и немски. Най-много се харчеше списанието “Сигнал”, отразяващо мощта на немската армия. Продаваха се дребни детски играчки, книжки и пъстри картинки. Бараките принадлежаха поотделно на двама руснаци белогвардейци. Едното семейство носеше името Нейкирх – родители на известния български шахматист Нейкирх. На запад от бараките се намираше дюкянът на Иван Камбуров, който продаваше дребни машинни части за карборатори, бензинови помпи, платна за помпите, части за ходовата част на машините. Точно пред дюкяна имаше един варел с бензин с ливер за продажба на нуждаещите се граждани. Малко по-късно на мястото на варела беше поставена първата бензинова колонка.

В близост се издигаше масивната сграда с широк и просторен магазин, принадлежаща на сладкаря Никола Баръмов. Над магазина беше окачена голяма фирма “Сладкарница София”. Салонът ѝ беше модерно обзаведен с мека мебел и мраморни маси, предлагаха се луксозно направени пасти и торти негово производство. Сладкарницата посещаваха отбрани клиенти със семействата си. На юг от салона се простираше разкошна тераса, от която се виждаха Боруна и Света гора. Лятно време имаше дръпната тента за предпазване срещу слънцето и там търновци се отбиваха да похапнат хубав сладолед. В основите на цялата къща бяха складовете на сладкарската работилница.

Полк. Търнев е споделял с мен, че като млад офицер със свои колеги от 18 Етърски полк през нощите са складирали в старата работилница на Баръмов оръжие с цел да бъде скрито по време на съюзническата комисия след I Световна война. Този факт потвърждава, че сладкарят Никола Баръмов се е ползвал с голямо доверие и авторитет, бил е честен патриот. Горните етажи на сградата бяха жилищни помещения за семейството му. След национализацията по Закона за едрата градска собственост терасата на сладкарницата беше заградена и пригодена за лаборатория и работно помещение на Аптечно управление. Там доскоро се намираше Първа аптека. Никола Баръмов е имал син, който заминава за Америка и има там хубав бизнес, но не след дълго умира и неговите капитали са прехвърлени на баща му. Дъщеря му завършва Американския колеж и се омъжва за известен зъболекар в днешния Благоевград. Баръмов е дядото на известната театроведка Ана Иванова и брат ѝ инж. Николай Иванов. Къщата се отличаваше от съседните с извисяващото се над тях кубе, покрито с бакърена ламарина. На втория етаж беше настанено моето семейсво, след като родната ми къща принудително беше съборена по нареждане на тогавашния кмет инж. Хараламби Куцаров. Поради нежеланието му да бъде разрешен жилищния ни проблем със заповед на секретаря на Народното събрание Минчо Минчев кметът беше наказан и в едноседмичен срок бяхме настанени в къщата за “кратко време”, което парадоксално продължи 19 години.

Накрая на Баждарлък в началото на ул. „Опълченска” се намираше големият хотел и ресторант “Цар Борис”, собственост на Стефан Мерджанов. Забил основи на левия бряг на Янтра, хотелът от север се издигаше на няколко етажа, а към улицата на три етажа. Той беше добре обзаведен по европейски образец, съоръжен с всички необходими условия за удобство и отдих на посетителите. От хотела се откриваше приказна гледка към Царевец и Трапезица, а в далечината Арбанаси, Каменец, на запад към Дервеня и Чуй петел.

Под хотела имаше разкошен ресторант с просторна панорамна тераса. Нощем оттам гостите се любуваха на лунните лъчи, отразяващи се във водите на Янтра. Нощната тишина смущаваше влакът, минаващ през тунела на жп линията край реката. Ресторантът “Цар Борис” беше любимо място на великотърновчани и гостите на нашия град, предлагайки изискани менюта, питиета в луксозна и уютна обстановка. Бай Стефан Мерджанов не позволяваше в заведението му да се проявяват пиянски истории и своеволия. Той винаги беше много учтив, внимателен и любезен при посрещане и изпращане на гостите. Дълго време след национализацията хотел “Цар Борис” и ресторанта към него се запазиха с традицията и авторитета си на привлекателно място. От стари великотърновчани съм чувал, че на ул. “Опълченска” се е намирал и публичният дом, пресъздаден във филма “Търновската царица” по едноименното произведение на Емилиян Станев. Макар и нелегално, той е просъществувал и след Първата световна война.

В началото на улиците „Никола Пиколо” и „Иван Вазов” се намираше сградата на Българска земеделска и кооперативна банка – масивна постройка с просторен банков салон, облицован с разнообразен мрамор. На входа имаше надпис БЗиКБанка, затова шегобийците я наричаха Бъзик Банка. След Девети септември там бяха настанени Окръжният и Градският комитет на Отечествения фронт, което изцяло промени интериора на сградата. По ул. “Иван Вазов”, наричана от гражданството “Адвокатска”, се намираха множество адвокатски кантори. Търновските адвокати бяха част от интелигенцията на града, честни и почтени със своята клиентела. Много от тях вземаха дейно участие в обществения живот на Велико Търново.

Димитър Йорданов беше бивш кмет на града и председател на Читалище Надежда, за съжаление безследно изчезнал по 9 септември 1944 без съд и присъда. Адвокатът Стефан Тенекеджиев бе председател на “Морски сговор” – младежка организация за развитие на спортовете плуване и гребане по Янтра. Д-р Ганчо Пенчев беше защитил докторат по право във Франция. Стефан Рачев беше самоук художник-акварелист с няколко самостоятелни изложби в града ни. Известни адвокати във Велико Търново бяха Стефан Пипеирков, Димитър Донев, Йовчо Добревски, Григор Кънев, Петър Георгиев, Борис Пашов - концлагерист от Белене след 9.9.1944, Стоян Моров – добруджанец-националист, Никола Сомов, Христо Гунев...

Като малък се възхищавах на интелекта на тези хора и исках да стана адвокат, но 9 септември изпепели мечтите ми. На мен дълго ми беше забранено да отида да уча висше образование...

Точно срещу старата община (бившият конак) имаше две сладкарници една до друга – на една собственик беше македонеца Златни Коста, защото имаше много златни зъби, а другият – също македонец – се казваше Драган. Всяка сладкарница поддържаше своя собствена клиентела. През две къщи се намираше градската амбулатория, настанена в хубава къща с двор на две нива. В нея работеше градският фелшер бай Сава, който изпълняваше всички задължения за санитарно и профилактично обслужване на гражданството. Той правеше ваксинациите на децата и всички останали.

Оттам по ул. “Иван Вазов” се отива към Каябаш – площадът, където княз Фердинанд през 1908 г. обявява Независимостта на България. Ще минем покрай библиотеката на читалище “Надежда”, край градската картинна галерия и археологическия музей, които днес вече не съществуват. Непосредствено до нейната постройка се намираше Околийското управление и Първи полицейски участък. Улица “Иван Вазов” завършав с импозантната сграда на някогашната Сметна палата, в която впоследствие беше Окръжният народен съвет.

От лявата страна БЗиК Банка започва улица “Никола Пиколо”. Учениците я наричаха „Фас”, защото отивайки към Мъжкага гимназия, изпушваха по една цигара и скриваха фасовете за връщане. Великотърновчани се гордееха с Държавната мъжка гимназия. Изградена с много старание и педагогически опит, тя вдъхваше респект на гражданството. В нея учеха деца от много населени места, които се сплотяваха в здрав колектив с висока култура и интелигентност. Всички момчета бяха облечени с хубави униформи – на левия ръкав с емблема на училището и пореден номер, на главите опънати с пружина фуражки. Така облечени, те бяха вече мъже. При среща с учителите учениците сваляха шапка в знак на уважение. Така показваха своите възпитание, почит и дисциплина. Тези момчета отчетливо се отличаваха от останалите младежи в града, а това показва какви са били техните преподаватели. Когато отидеха да учат във висши учебни заведения, те показваха голяма успеваемост и прилежание. Възпитаници на Мъжката гимназия са поети, писатели, инженери, учени. Наследник на славната гимназия е Хуманитарната гимназия “Св.Св. Кирил и Методий”, следовник на традициите ѝ. В съзнанието на учениците от 40-те години на миналия век оставят само мили спомени за мнозина учителите: Душко Николов по история, Н. Тонков по биология, литератора Георги Андреев–Музата, г-жа Киселова–Баба Европа, Мария Горбанова, по мъж Върбова – преподавателка по немски, г-жа Шаранкова-Радева по френски, географа Асен Христов–Лабавото, Георги Колев – по философия и пропедевтика, Дръндаров – по математика, физикът Косьо Николов, по физическо възпитание Христо Серафимов, и рисуване - Стоян Василев. По наше време директор на гимназията беше Никола Михайлов – бай Кольо Дупката, който в размирните години след Девети септември успяваше да въдвори ред и дисциплина в училището.

Срещу гимназията имаше малка книжарница “Бачо Киро”. Под тази фирма пишеше “При Бача Кира всичко се намира” и действително за времето си беше снабдена с всичко необходимо за един ученик. Книжарят се казваше Михаил Денчев. Двамата със съпругата си Дафинка набързо обслужваха през междучасията дошлите ученици. Непосредствено до книжарницата се намираше фурната на Янко Караиванов – едър човек с големи мустаци и дълбок гръмовен глас. На улицата той изнасяше топли мекици, банички, милинки и с тях хранеше учениците. Под фурната се намираше военновременен санитарен склад, който бе охраняван от военни постове. По-късно помещенията се ползваха от кооперация “Инвалид”. По-надолу от склада се намираше Баш Хамам – главната градска баня, останала от турско време. Външно архитектурата ѝ не блестеше с нищо особено, обаче функционално представляваше интерес. В централното банско помещение бе издигнато “търкалото”, иззидано от мрамор. То служеше за потилник – на него хората сядаха, за да се изпотят. Под пода гореше голям огън, който с подземни комини, радзположени радиално, затопляше отделните помещения на банята. Водата за Баш Хамам се добиваше от река Янтра с помпа, филтрираха и пречистваха и я вкарваха в огромен котел, който се подгряваше с дърва. Лаканите, пейките за сядане и подът бяха от мрамор. Оттичащата се вода бавно се вливаше в канализацията. Баш Хамам беше топла, но не задушна и влажна. Помещенията за обличане бяха приятни за отмора след къпане. Много често след баня компании си правеха веселби и мухабети. В близката фурна на Янко Караиванов се приготвяха големи гювечи и спретваха софра пред банята с дамаджани червено вино. Трябва да се отбележи, че по време на голямото земетресение през 1913 година банското помещение не е било засегнато. Дълго време банята се използваше от гражданството. Някому дойде на ум да я събори и на нейно място беше изградено едно недомислие на баня.

Оттам нагоре по Халваджи баир се стига до Патрик махала. От началото на Второто българско царство там е имало патриаршески параклис. Населението започва да строи къщи по хълма и на скалите над река Янтра срещу Боруна и по турски новообразуваната махала е наречена така – (справка: „История на църквата „Св. цар Борис, бивша Св. Св. Константин и Елена” с автор Йордан Кулелиев, издание на църковното настоятелство в Търново, в печатница на Ефрем п. Христов през 1942).

Тази махала е с най-хубав изглед към Търново, показващ чара, красотите и омаята на старопрестолния град. В Патрик махала се намира църквата “Св.Св. Константин и Елена”, построена около 1830 година от самоукия майстор Кольо Фичето. Църквата е известна със своите въртящи се каменни колони на входа. През 1923 година църковното настоятелство по случай рождения ден на цар Борис III преименува църквата на Св. цар Борис в присъствието на негово високопреосвещенство митрополит Филип, роден в Асенова махала през 1873 година. В Патрик махала се намират прочутата със своята архитектура Сарафкина къща, ханът на Бяла Бона, къщата на баба Мота – там се е крил Васил Левски, къщата на Христо Иванов - Големия... По нейната главна улица са посрещнати освободителните руски войски начело с ген. Гурко през 1877 година. Улицата завършваше с чешма, наречена Белянка, намираща се над Бояджийския вир на Янтра.

Иска ми се да спомена за енорийския свещеник на църквата “Св.Св. Константин и Елена” – забележителния отец Елевтер поп Димитров. Среден на ръст, с приветливо лице, дълга и тънка библейска брада, неизчерпаем източник на сентенции, пословици и други умотворения. Много често той идваше на приказка в дюкяна на баща ми, слушал съм го в захлас и го боготворях. От отец Левтер съм научил: “Учи просто – то те намразява.” Той показваше на тати как се определя деня от седмицата за определена дата, месец и година от миналото – по кокалчетата на пръстите на ръката определяше деня без сметачна машина.

Иска ми се да разкажа и как известният бай Кръстьо Бояджиев, който живееше над чешма “Белянка”, ползваше в работа си рабош. Той имаше дюкян под Халите, където приемаше прежди, тъкани платове и други текстилни материали за боядисване. Клиентът отива при него, носи си преждата за боядисване, към нея се завързва рабоша с определения цвят за оцветяване. Рабошът представлява тънка дървена летвичка, около 5-6 см дълга и 2-2,5 см широка. Върху нея с нож се отбелязва някакъв знак – пр. хxvvx. Тази летвичка се разцепва надлъжно – едното парче остава към преждата, а другото взема клиентът. Когато отива да си вземе вече боядисаната прежда, той трябва да покаже еша на рабоша, който се сверява с другата част и никога не става грешка. Това е най-сигурната квитанция за приемане и предаване на дадената стока. Трябва да се каже, че бай Кръстьо беше много добър бояджия, работеше честно, съвестно и с голям мерак, имаше голяма клиентела. Бояджийницата му беше на ул. “Гурко” под къщата му.

Оттам нагоре започваше улица “Офицерска”, дн. “Хаджи Димитър”. На нея се намираше содо-лимонената работилница на Косьо Сарънедялков “Ескулап”. Тук се произвеждаха малки и големи сифони газирана вода, пивоквас – много вкусен и разхладителен, жълта лимонада и сайдер в малки бутилки с интересно запушване посредством стъклено топче. Продукцията на работилницата се разнасяше из града със здрава двуетажна талига, теглена от два мощни коня. След 9 септември работилницата беше национализирана, поработи кратко време – и преустанови дейността си.

Друга забележителност по това време беше голямото Марно поле зад Военния клуб. На запад то стигаше до района около църквата “Света Марина”, на север – до днешната ул. “Васил Левски”, на юг – до някогашния Летен театър... Това огромно пространство се използваше за различни цели. От ранна пролет до късна есен, особено в четвъртък вечер и петък до обед, там се развиваше търновския пазар. Приждаха волски и биволски коли с различна стока от близки и далечни села. Пролетно време се предлагаше жива стока – агнета за Гергьовден, малки прасета за угояване, петровски пилета, а от Омуртагския край и Елена - дялани греди за строеж. От Въглевци, Войнежа и Вонеща вода чувалчета дървени въглища за нуждата на търновските домакини за котлоните и ютиите им. През есента докарваха камари червен и зелен пипер, чорбаджийски чушки, зеле кьосе, праз, картофи, делви с маджун, новоселска шипка, кошове с балканджийски ябълки попниколовки, йовки и други не дотам привлекателни на външен вид сортове, но с чудесен вкус и аромат. Освен всичко това, там имаше място за обучение на войниците от Великотърновския полк. По Великден и Гергьовден на Марно поле монтираха люлки за малки и големи, стрелбища и сергии за захарен памук, шекерени петлета и лакомства за всички. Понякога с двуплощник самолет там се приземяваше ген. Стефанов, което си беше събитие и събираше дечурлигите на града.

На Марно поле винаги се построяваше гостуващия цирк “Роял и Добрич”. Това беше импозантна картина. Около голямото шапито се разполагаха всички еднообразни каравани с животните и другите съоръжения. Посещението на цирка беше очаквано събитие от гражданите на Велико Търново. Програмата привличаше с интересните си акробатични номера от наши и чужди артисти, весела клоунада, илюзионисти и факири, дресура на коне и понита, камили, слонове, маймуни. Апотеоз на програмата беше дресурата на лъвове и тигри. Доброто настроение създаваше цирковият оркестър. Особено впечатление правеше новият начин на покана на посетителите, а именно: по Стамболовия мост, през Турската махала и Каябаш, днешния площад пред Царевец, през целия град преминаваше кавалкада от артисти и животни. Най-напред вървеше цирковият оркестър, хубаво облечен, след него на бял кон яздеше един вестител в бяла хусарска униформа с калпак и перо, ботуши и шпори. С фуния той съобщаваше на гражданите за интересните номера и поканваше на спектаклите. След него бавно и тежко се движеха един-два слона. Следваха ги понита и красиви коне, четири файтона с актриси, артисти и клоуни, и няколко камили с покачени на тях маймунки. Процесията беше впечатляваща. На последното представление предлагаха “Кавалер и дама с един билет” и не пускаха деца под 16-годишна възраст. На другия ден след края на гастрола рано сутринта на мястото, където се беше разполагал цирка, беше изметено и почистено без всякакви следи от гостуването му. Имаше поверие, че когато в града дойде цирк, винаги пада хубав дъжд.

На югозапад от Марно поле е разположена Марнополската махала. Живеещите тук махалени бяха истински великотърновчани – трудолюбиви, честни, родолюбиви... В махалата се развиваха много занаяти – например братя Коларови се занимаваха с дърводелски изделия. Известен майстор на мебели и оборудване на магазини беше Борис Христов. Братя Дупалови бяха прочути с шарените си пеещи каруци. Друга известна фамилия бе на братя Вачеви – търговци на спиртни напитки. Няма да пропусна дядо Доньо Варнев, който имаше два магазина за продажба на месо. Този трудолюбив човек имаше петима сина – Илия, Димитър, Дончо – починал в Германия, Станьо – ветеринарен лекар, и Пенчо – инженер. В марнополската махала се намираше содолимонадената работилница на Пантилеев... Всички марнополци си живееха задружно. Заслужава внимание да бъде споменато семейството на Христо Петров – Щастието. Като млад той остава вдовец с три деца момчета. Това го принуждава да потърси майка на своите деца и той свързва живота си с Недка Денчева, вдовицата на антифашиста Стефан Денчев, убит през 1925 година. Тя вече имала две деца момчета. Така това семейство вече има петима синове, а от съвместното им съжителство се ражда и последният им син. Тези самоотвержени родители отгледаха синовете си Димитър, Петър, Панайот, Денчо, Митко (Флай) и Живко, давайки им прилично образование на счетоводители и икономисти, а най-малкият от тях завърши медицина. Гражданството ги познава като честни и родолюбиви великотърновчани.

В Марнополската махала беше организиран Юношески туристически съюз, който възпитаваше младежите в любов към природата и опазването ѝ, в обич към родния край и Родината. С инициативата на марнополчани се създаде читалище “Искра”, което провеждаше редица културни инициативи. Със скромната лепта на марнополчани започна изграждането на дом-паметник на читалището. Тъй като събраните средства не бяха достатъчни, бе сключен договор със заможния габровец Дипчиков срещу дългогодишен наем на киносалона, за да бъде завършена сградата. Културната дейност на читалището се развиваше успешно, обогатявайки живота в града. Днес този храм на културата е превърнат в търговски център за продажбата на различни кичозни стоки: дънки, поли, якета, сутиени, бодита, тийнейджърски дрънкулки, а във фоайето и пред входа се сервират кафе и алкохол. Сещам се за онази библейска картина в евангелието, когато Христос влиза в храма, зает от търговци и фарисеи, и с бич в ръката ги прогонва оттам...

(Всъщност в края на 30-те и началото на 40-те на миналия век във Велико Търново живееха около 12-13,000 жители. В града имаше 5 читалища. „Никола Михайловски” в махала “Св. Троица” (турската махала) развиваше активна дейност – танцови забави, вечеринки, хорово пеене, притежаваше хубава библиотека. Приземният етаж на училището беше ползван като салон със сцена, на която театралният съдстав изнасяшеие представления. Читалише „Надежда”? Няма търновчанин, който да не е посещавал театралните постановки, в които е вземал участие великият ни съгражданин Константин Кисимов. Известни актьори от това време са Димитър Панов, Цанко Янков, Димитър Беров, Матей Савов, Никола Конов, тук е играла и г-жа Елена Стефанова. По-късно, през 50-те години, беше създаден самодеен оперетен състав, в средите на който се прослави търновският баритон Спас Венков, известен вагнеров изпълнител в Европа. Този състав е родоначалникът на единствения драматично-оперетен състав в България днес. Към читалище „Надежда” и днес продължава да съществува самодейният хор „Царевец”. Освен тези състави, имаше и сатира с балетен състав. Както казах по-горе, читалището беше с богата библиотека, археологична сбирка и картинна галерия. Читалище „П.Р. Славейков” в махала „Св Атанасий” на Варуша имаше сравнително по-скромна библиотечна сбирка, грижеше се за поддържането музея на дядо Славейков. Читалище „Съзнание” в махала Чолаковци развиваше културна дейност с малък театрален и танцов състав. Всичко днес е почти унищожено. В момента в нашия град има луксозни дискотеки за чалга.)

Старите марнополци си спомнят изминалите времена на уважение и почит, спокойствие и веселие. Някои от тях още помняг песента “Какво се хоро люшнало на Марно поле на сбора, на Маминото в двора”. Продължава и днес да се говори за патриотизма на Кольо Маминото, за любовта му към Търново и привързаността му към Стефан Стамболов.

Накрая на Марнополската махала бяха градските гробища, които по нареждане на управата бяха унищожени. Бяха поругани костите на хиляди търновци, както и на избитите през 1945 година осъдени на смърт от Народния съд наши съграждани. На това място направиха градски парк, наречен “Дружба”. Да се чуди и мае човек на кого го наименоваха – на руските освободители или на съветските окупатори?.. Днес в този парк усилено се строят монолитни жилищни блокове и от него не остана почти нищо. Парк “Дружба” се скъсява, като не е далеч времето, когато от него ще останат една-две алеи, заградени от бетонни жилища и офиси.

На мястото на изграденото Аптечно управление преди години имаше огромен кръстат орех, в чиято корона беше изградена малка дървена къщичка с продзорчета, врата и предверие. В нея спокойно можеше да се почива и нощува. Нагоре се отиваше по масивна дървена стълба с перила. Собственикът на къщата беше Върбан Кънев Пенев от Ново село, участник в Първата световна война, а по-късно земеделски застраховател. Къщичката беше построена за прохлада и отмора през лятото, а комшиите не се смущаваха и вълнуваха, чувайки шумното хъркане на нейния стопанин. Като малък много се впечатлявах от тази къщичка, като си представях, че там живее някой приказен принц.

В Марнополската махала се намира църквата “Св. Марина”. Дългогодишен енорийски свещеник там беше поп Георги, който беше почитан и уважаван от миряните, които благодарение на примера му пазеха вяра в православието...

***

В днешното забързано ежедневие спомените за отминали стари времена, събития и вехти истории понякога сгряват душата. Тези мили и незначителни случки и събития те карат още по-жарко да обичаш родния си град и да се прекланяш пред традициите на деди и бащи. Има за какво да си спомни и развълнува човек. За махалата, за занаятчиите, за младите великотърновчани и тяхното обучение в отминалите години. Всички хубави неща, изказани за Търново, са истината. Това са спомените ми за моето родно и мило Търново.

Юли - Август 2009 г.

Споделено от Marin Bodakov https://www.facebook.com/bodakov/posts/10156645918108110 Този текст на баща ми е писан преди точно 10 години. Част от него е диктуван на майка ми, когато той вече не можеше да пише. Беше публикуван в сп. Литературата благодарение на проф. Амелия Личева. За съжаление той не го дочака. Днес е празникът на Търново. 

Картичка из колекцията на Павел Енчев

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ