Моето мило старо Търново

Христо Бодаков
Предлагам ви разходка в свят, който вече не съществува. Нищо в старата българска столица вече не е същото. Моето мило старо Търново вече го няма.
Но да вървим...
...От началото на новия пазар започват две улици. Дясната е бул. “България” – широка, просторна, водеща в западна посока. Някога тази улица е именувана Севлиевско шосе. Лявата улица се казва бул. “Никола Габровски”. Преди години носеше името Шемшевско шосе. Оттук започваха вилите на търновчани. Някои ги наричаха “лозята”, а други - “колибите”. Какви колиби? – здрави, полумасивни постройки на два етажа с просторен чардак, асмалък и красиви декоративни храсти наоколо. В дворовете отглеждаха плодни дръвчета, 2-3 реда грозде... Почти не се садяха зеленчуци за лични нужди.
На мястото на днешния ХЕИ беше разположен Противобесният институт, а в съседство се намираше ветеринарната лечебница. До нея и досега стои стара постройка – бившата вила на аптекара Марин Стефанов. По време на бомбардировките над София тази вила беше заета от близък на семейство Стефанови професор по психиатрия, не помня името му, чиято съпруга немкиня говореше прилично български.
Спомням си някои от “колибите” – например, на Иван х. Димов: първата вдясно по шосето срещу сградата на института. Построена на два етажа, с обширна тераса, с кубе за придаване на по-импозантен вид на цялата постройка. Собственикът й беше търговец на бакалия, тежък търговец, наследил от баща си търговията и три къщи с дюкяни. По-късно тази вила беше закупена от Руси Божков, познат в града като майстор електротехник.
Без да спазвам последователност в изброяването на някои от вилите, ми се иска да спомена вилата на търговеца Никола Петров, която се намираше при днешните светофари при противопожарната служба вдясно от шосето. Тя имаше голям двор, ограден с телена ограда и декоративни храсти. Имаше постоянен пазач, който се грижеше за поддръжката на овощната градина. Собственикът й беше търговец на строителни материали – цимент, мозайка, гипс и др., съдружник в Бирената фабрика и акционер в мина “Лев” – Кръстец. Той беше богат човек с много възможности. Имаше син, който учи минно дело в Германия. Освен него, и три дъщери. Голямата беше съпруга на известния електроинженер Никола Кърджиев. Другите две дъщери бяха близначки – весели чаровници, по момински влюбени в млади подпоручици и юнкери.
Над неговия имот се извисяваше внушителната кула на вилата на Христо Ахтарджиев – търговец дрогерист, известен в Търново и околността с майсторството си на ефектни помади, кремове и мазила. Съпругата му госпожа Катя беше шармантна жена, дъщеря му умница, а зетят млад и наперен лекар. Бай Христо имаше хубаво семейство, дом и успешна кариера. Неговата страст и влюбчивост към жените станаха причина за провали - разтрогване на брака и раздяла със семейството. Отсреща на шосето беше вилата на Денчо Паскалев – голям майстор шивач, прочут с изработването на ученически униформи – куртки и шинели. Сигурно е ушил стотици за учениците от Търговската и от Мъжката гимназия. Клиентите му се гордееха с добре изпипаните куртки и шинели.
До дядо-Денчовата колиба в съседство се намираше т. нар. “Руска болница” – двуетажна дървена постройка, превърната в лечебница. На долния етаж имаше приемен кабинет и амбулатория, а на втория етаж беше стационарът. Собственик беше д-р Трейман – той изгради и сега действашият санаториум за гръдоболни на Света гора. А от отсрещната страна беше колибата на Павел Друмев – търговец на едро и дребно на памучни платове и акционер във фабрика “Света Троица” – по-късно преименувана “Васил Мавриков”. Имаше трима синове – Симеон, Сава и Ангел, и дъщеря Неделя – омъжена за дългогодишния директор на Българска търговска банка Петър х.Николов.
Съседни бяха вилите на Лазаров, Ралевски, Добревски и много други търновчани. Сутрин рано с кобилици на рамо ранобудните чолакмахаленки, отивайки на пазар, предлагаха пресни зеленчуци и плодове. Два-три файтона минаваха и извозваха мъжете, които отиваха на работа в дюкяните, магазините и учрежденията. Нямаше кражби, зулуми, разбити градини и колиби, обрани овошки и лозя. Рядко някой да си откъсне чепка грозде или плод. Колибите нямаха пазачи, но поразии не ставаха. По време на бомбардировките над столицата те приеха много бягащи софиянци.
Колибите бяха кът за отмора, възстановяване и укрепване на здравето. Нямаше никакви злословия и клюки между почиващите търновчани.
Тук се намираше местността Качица с прочутата си чешма. Тя беше на пътя за Чолакова махала, на 50-60 метра източно от старите руски гробища. Чешмата беше иззидана от масивен камък, като централната й част имаше две по-ниски тела, а между тях изградено корито, в което се отливаше течащата вода, отведена с тръба в две водопойни корита. Към чешмата се подхождаше с 2-3 стъпала, а коритата бяха защитени със зид и към тях се отиваше само от едната страна. Районът пред чешмата беше застлан с калдъръм, за да не се разкалва и замърсява. Водата на Качица почти никога не намаляваше дебита си, температурата й и зиме, и лете беше еднаква, а вкусът - приятен за пиене. Около чешмата имаше 30-40 големи бряста, осигуряващи прохлада в топлите дни. Сега тези колиби, чешмата, дърветата, цялата тази природна хубост не съществуват. На тяхно място има бетон, желязо, асфалт и бензинови изпарения.
На запад от чешмата се намираше “Постлан дол” – едно дере, започващо от Севлиевското шосе на юг до Качица. Бреговете му бяха стръмни и високи, в него се изтичаше водата от Беляковската чешма, коритото на която беше от край до край постлано с каменни плочи – оттук идва името му, но градските шегобийци го наричаха “посран дол” и този епитет се наложи сред гражданството. Малко са хората от Велико Търново, които знаят правилното му име. Много отдавна това забележително дере не съществува. Беляковската чешма се намираше над “Посран” дол на Севлиевското шосе – там днес е бензиностанцията на бул. “България”. По размери тя беше по-малка от тази на Качица, но добре изградена и поддържана. Около нея бяха построени вили. На север, на около 400-500 м, имаше втора чешма – съвсем примитивно оборудвана с един чучур и един постав за водата. Ползваха я за поене пастирите от съседното село Беляковец. По-нагоре от нея, на север, беше настанена в стари обори току-що през 1957 г. създадената Осеменителна станция. За заплождане на кравите в района бяха доставени говежди разплодници от породите монтафон, софийско кафяво говедо, симентал и кулско говедо.
След осеменителната станция се намираше малка кравеферма за доставка на мляко в трудните години след войната. По-късно кравефермата се разрастна и превърна във филиал на ДЗС – Горна Оряховица. Негов ръководител беше Петър Янков Рабатилов. Впоследствие в този район се настани фирма за продажба и ремонт на автомобили.
На изток през шосето за Беляковец се намираше Кучкарника – здрава постройка за оглеждане на стражеви кучета порода немска овчарка и мелезите й за нуждите на армията. Кучетата бяха разположени в индивидуални клетки за зимно и лятно отглеждане със самостоятелни дворчета. Създаден беше и манеж за обучението им.
Иска ми се да разкажа един случай, свързан с Кучкарника. Интендантът на Великотърновския полк полк. Щърбанов, добър познат на моя баща Марин Бодаков, споделя един ден с него, че има голяма грижа с осигуряването на ваксина за предпазване на малките 3-4 месечни кученца от болестта гана. Средства за това няма предвидени по параграф и има голяма опасност повечето от тях да загинат. Тогава баща ми му предлага необходимата сума за доставка на ваксината, като иска тези пари да му бъдат върнати периодично като фиктивни доставки на обущарски материали – цинти, пирони, клечки, конци и други за интендантството. Те се изписват в процеса на работата. Полк. Щърбанов се съгласява с това предложение и с доставената ваксина всички кучета са спасени. Следващата година постъпват по същия начин. В интендантския отдел на Министерството на войната прави впечатление, че в Търновския гарнизон няма болни животни и повишена смъртност. Това предизвиква интерес към метода на отглеждане на животните. Полковникът няма как да избегне истината и откровено признал за начина, по който е спасил. За тази си неправомерна постъпка бива наказан, а с друга заповед го награждават. От тази цялата работа висшестоящите органи си взимат поука да бъдат подсигурени ваксини при нужда. Днес на това място се намира танковото поделение на Висшия военен университет “Васил Левски”. Забележителни са отношенията между баща ми и полк. Щърбанов...
Оттук на изток към местността “Картала” се намираше голяма военна зеленчукова градина за отглеждане на боб, лук, картофи и чесън – около 60-70 декара. Вдясно от нея имаше чер път напряко за село Беляковец.. На южния скат бяха построени вили на великотърновчани – например, на д-р Марин Димов – военен лекар, Христо Дамянов – книжар, Димитър Йорданов – адвокат, безследно изчезнал след 9 септември 1944, Георги Бояджиев – търговец, Макари Старирадев, Антон Ганев, търговец, Христо Патев – адвокат, Семинаров и др.
Местността Картала беше известна с красивата и обширна борова горова, с която се гордееха търновчани. На скалния венец пред нея имаше една чешма с миризлива вода, поради която всички я наричаха Пръдливка. Водата й се набираше от дъждовете, не я ползваха за пиене, а само за домакински нужди – пране на черги и одеала през лятото.
Вървейки на изток по скалния венец на Картала, се стига до Гълъбарника – двуетажна дървена постройка, приспособена за отглеждане на гълъби за нуждите на военните по време на война при липса на комуникации. Когато в града дойдоха немските войски по време на Втората Световна война, гълъбите бяха ликвидирани и на тяхно място бяха инсталирани немски радарни съоръжения и радиостанция. Още преди приключване на войната немците се оттеглиха оттам – и Гълъбарникът беше ликвидиран.
Оттам по пътеката на югоизток се стига до така наречената Горчива чешма. Тя се намираше на склона, на който са разположени горните павилиони на Старата болница. Наричаха я така, защото водата й имаше неприятен вкус – тя се събираше от Картала и имаше два постава за поене.
На изток от нея беше Кошарската махала.
Слизайки към града, минаваме край Сухата чешма и оттам до началното училище „Йосиф I”. От 1942 г. красивата двуетажна сграда беше обявена за образцово училище и в него се сформира институт за начални учители с директор Марковски. По това време известни учители бяха Миланка Давидова, Роза Попова, Георги Данчев – главен учител, Романов – баща на известния математик Веселин Романов. Курсистите от института участваха в учебния процес и преподаването в отделенията. Макар че базата беше доста примитивна, те с голямо старание и желание работеха за възпитанието на децата. Преди настаняването на института в една от стаите на първия етаж имаше забавачница с уечител г-ца Добринка Дачева, а в друга – логопедичен кабинет на д-р Томов. Учениците на училище Йосиф I носеха яркочервени фуражки, на които със звездичка се отбелязваше класът, в който учи детето. Традиция беше всеки ученик да рецитира стихотворението “Аз съм българче” и всички да пеят песента “Знамето ни е трицветно”. След 9.9.1944 училището беше преименувано на “Никола Вапцаров”...
Днес на мястото на хубавото ни школо се намира Американският колеж и традицията там да се чете и пее на нашия роден език вече не съществува. Жалко, много жалко.
По калдъръмената уличка се отива към църквата “Св. Атанасий”, по-късно преименувана на “Св. Св. Кирил и Методий”. Преданието говори, че в нея през нощта след обесването на въстаниците от четата на Бачо Киро и поп Харитон родолюбиви българи са приютили телата им и в ранната утрин погребали. До 1944-45 година енорийски свещеник там беше поп Йордан.
На малкия площд пред “Св. Атанасий” беше махаленската фурна на Тумбачев, известен сред гражданството като Тумбачко. Той произвеждаше хубав и вкусен хляб, а в неделя жителите на квартала носеха за печене гювечи, агнета по Гергьовден и козунаци по Великден.
По криволичещата уличка отиваме над църквата “св. Никола” - тук от високото се откриваше разкошна панорама над града. Това място варушчани наричаха “Деветте вятъра”. При ясно време оттук се виждаше връх Миньов над с. Маноя, а в далечината - Шипка и Бузлуджа. Тук имаше малка пивница, обслужвана от Никола Хр. Широков. Вечер прибиращите се от работа мъже пийваха по едно-две питиета и се прибираха вкъщи. Кръчмата снабдяваше комшиите с бира и лимонада, а сутрин кафе и цигари за отиващите на работа.
По сокака стигаме до Самоводкия мегдан, където се намира родната къща на писателя Емилиян Станев. Тук имаше две фурни – на северната страна на бай Мано, а в края на мегдана на бай Марин, оцеляла и досега. Сутрин рано се носеше приятната миризма на топъл хляб. По улица “Георги Мамарчев” по стъпалата се стига до паметника на Велчовата завера. Зад него бяха хотел “Национал” и Агенцията за автомобилни превози “Стрела”. Оттук тръгваха автобусите за Горна Оряховица, Самоводене, Полски Тръмбеш, за Тенча и Мекиш, днешното Обединение. На това място паркираха и таксиметровите коли. Срещу паметника на тротоара имаше две бараки, където продаваха вестници, списания, комикси, чуждестранни издания на френски и немски. Най-много се харчеше списанието “Сигнал”, отразяващо мощта на немската армия. Продаваха се дребни детски играчки, книжки и пъстри картинки. Бараките принадлежаха поотделно на двама руснаци белогвардейци. Едното семейство носеше името Нейкирх – родители на известния български шахматист Нейкирх. На запад от бараките се намираше дюкянът на Иван Камбуров, който продаваше дребни машинни части за карборатори, бензинови помпи, платна за помпите, части за ходовата част на машините. Точно пред дюкяна имаше един варел с бензин с ливер за продажба на нуждаещите се граждани. Малко по-късно на мястото на варела беше поставена първата бензинова колонка.
В близост се издигаше масивната сграда с широк и просторен магазин, принадлежаща на сладкаря Никола Баръмов. Над магазина беше окачена голяма фирма “Сладкарница София”. Салонът й беше модерно обзаведен с мека мебел и мраморни маси, предлагаха се луксозно направени пасти и торти негово производство. Сладкарницата посещаваха отбрани клиенти със семействата си. На юг от салона се простираше разкошна тераса, от която се виждаха Боруна и Света гора. Лятно време имаше дръпната тента за предпазване срещу слънцето и там търновци се отбиваха да похапнат хубав сладолед. В основите на цялата къща бяха складовете на сладкарската работилница.
Полк. Търнев е споделял с мен, че като млад офицер със свои колеги от 18 Етърски полк през нощите са складирали в старата работилница на Баръмов оръжие с цел да бъде скрито по време на съюзническата комисия след I Световна война. Този факт потвърждава, че сладкарят Никола Баръмов се е ползвал с голямо доверие и авторитет, бил е честен патриот.
Горните етажи на сградата бяха жилищни помещения за семейството му. След национализацията по Закона за едрата градска собственост терасата на сладкарницата беше заградена и пригодена за лаборатория и работно помещение на Аптечно управление. Там доскоро се намираше Първа аптека.
Никола Баръмов е имал син, който заминава за Америка и има там хубав бизнес, но не след дълго умира и неговите капитали са прехвърлени на баща му. Дъщеря му завършва Американския колеж и се омъжва за известен зъболекар в днешния Благоевград. Баръмов е дядото на известната театроведка Ана Иванова и брат й инж. Николай Иванов. Къщата се отличаваше от съседните с извисяващото се над тях кубе, покрито с бакърена ламарина. На втория етаж беше настанено моето семейсво, след като родната ми къща принудително беше съборена по нареждане на тогавашния кмет инж. Хараламби Куцаров. Поради нежеланието му да бъде разрешен жилищния ни проблем със заповед на секретаря на Народното събрание Минчо Минчев кметът беше наказан и в едноседмичен срок бяхме настанени в къщата за “кратко време”, което парадоксално продължи 19 години.
Накрая на Баждарлък в началото на ул. „Опълченска” се намираше големият хотел и ресторант “Цар Борис”, собственост на Стефан Мерджанов. Забил основи на левия бряг на Янтра, хотелът от север се издигаше на няколко етажа, а към улицата на три етажа. Той беше добре обзаведен по европейски образец, съоръжен с всички необходими условия за удобство и отдих на посетителите. От хотела се откриваше приказна гледка към Царевец и Трапезица, а в далечината Арбанаси, Каменец, на запад към Дервеня и Чуй петел.
Под хотела имаше разкошен ресторант с просторна панорамна тераса. Нощем оттам гостите се любуваха на лунните лъчи, отразяващи се във водите на Янтра. Нощната тишина смущаваше влакът, минаващ през тунела на жп линията край реката. Ресторантът “Цар Борис” беше любимо място на великотърновчани и гостите на нашия град, предлагайки изискани менюта, питиета в луксозна и уютна обстановка. Бай Стефан Мерджанов не позволяваше в заведението му да се проявяват пиянски истории и своеволия. Той винаги беше много учтив, внимателен и любезен при посрещане и изпращане на гостите. Дълго време след национализацията хотел “Цар Борис” и ресторанта към него се запазиха с традицията и авторитета си на привлекателно място. От стари великотърновчани съм чувал, че на ул. “Опълченска” се е намирал и публичният дом, пресъздаден във филма “Търновската царица” по едноименното произведение на Емилиян Станев. Макар и нелегално, той е просъществувал и след Първата световна война.
В началото на улиците „Никола Пиколо” и „Иван Вазов” се намираше сградата на Българска земеделска и кооперативна банка – масивна постройка с просторен банков салон, облицован с разнообразен мрамор. На входа имаше надпис БЗиКБанка, затова шегобийците я наричаха Бъзик Банка. След Девети септември там бяха настанени Окръжният и Градският комитет на Отечествения фронт, което изцяло промени интериора на сградата. По ул. “Иван Вазов”, наричана от гражданството “Адвокатска”, се намираха множество адвокатски кантори. Търновските адвокати бяха част от интелигенцията на града, честни и почтени със своята клиентела. Много от тях вземаха дейно участие в обществения живот на Велико Търново.
Димитър Йорданов беше бивш кмет на града и председател на Читалище Надежда, за съжаление безследно изчезнал по 9 септември 1944 без съд и присъда. Адвокатът Стефан Тенекеджиев бе председател на “Морски сговор” – младежка организация за развитие на спортовете плуване и гребане по Янтра. Д-р Ганчо Пенчев беше защитил докторат по право във Франция. Стефан Рачев беше самоук художник-акварелист с няколко самостоятелни изложби в града ни. Известни адвокати във Велико Търново бяха Стефан Пипеирков, Димитър Донев, Йовчо Добревски, Григор Кънев, Петър Георгиев, Борис Пашов - концлагерист от Белене след 9.9.1944, Стоян Моров – добруджанец-националист, Никола Сомов, Христо Гунев...
Като малък се възхищавах на интелекта на тези хора и исках да стана адвокат, но 9 септември изпепели мечтите ми. На мен дълго ми беше забранено да отида да уча висше образование...
Точно срещу старата община (бившият конак) имаше две сладкарници една до друга – на една собственик беше македонеца Златни Коста, защото имаше много златни зъби, а другият – също македонец – се казваше Драган. Всяка сладкарница поддържаше своя собствена клиентела. През две къщи се намираше градската амбулатория, настанена в хубава къща с двор на две нива. В нея работеше градският фелшер бай Сава, който изпълняваше всички задължения за санитарно и профилактично обслужване на гражданството. Той правеше ваксинациите на децата и всички останали.
Оттам по ул. “Иван Вазов” се отива към Каябаш – площадът, където княз Фердинанд през 1908 г. обявява Независимостта на България. Ще минем покрай библиотеката на читалище “Надежда”, край градската картинна галерия и археологическия музей, които днес вече не съществуват. Непосредствено до нейната постройка се намираше Околийското управление и Първи полицейски участък. Улица “Иван Вазов” завършав с импозантната сграда на някогашната Сметна палата, в която впоследствие беше Окръжният народен съвет.
От лявата страна БЗиК Банка започва улица “Никола Пиколо”. Учениците я наричаха „Фас”, защото отивайки към Мъжкага гимназия, изпушваха по една цигара и скриваха фасовете за връщане. Великотърновчани се гордееха с Държавната мъжка гимназия. Изградена с много старание и педагогически опит, тя вдъхваше респект на гражданството. В нея учеха деца от много населени места, които се сплотяваха в здрав колектив с висока култура и интелигентност. Всички момчета бяха облечени с хубави униформи – на левия ръкав с емблема на училището и пореден номер, на главите опънати с пружина фуражки. Така облечени, те бяха вече мъже. При среща с учителите учениците сваляха шапка в знак на уважение. Така показваха своите възпитание, почит и дисциплина. Тези момчета отчетливо се отличаваха от останалите младежи в града, а това показва какви са били техните преподаватели. Когато отидеха да учат във висши учебни заведения, те показваха голяма успеваемост и прилежание. Възпитаници на Мъжката гимназия са поети, писатели, инженери, учени. Наследник на славната гимназия е Хуманитарната гимназия “Св.Св. Кирил и Методий”, следовник на традициите й. В съзнанието на учениците от 40-те години на миналия век оставят само мили спомени за мнозина учителите: Душко Николов по история, Н. Тонков по биология, литератора Георги Андреев–Музата, г-жа Киселова–Баба Европа, Мария Горбанова, по мъж Върбова – преподавателка по немски, г-жа Шаранкова-Радева по френски, географа Асен Христов–Лабавото, Георги Колев – по философия и пропедевтика, Дръндаров – по математика, физикът Косьо Николов, по физическо възпитание Христо Серафимов, и рисуване - Стоян Василев. По наше време директор на гимназията беше Никола Михайлов – бай Кольо Дупката, който в размирните години след Девети септември успяваше да въдвори ред и дисциплина в училището.
Срещу гимназията имаше малка книжарница “Бачо Киро”. Под тази фирма пишеше “При Бача Кира всичко се намира” и действително за времето си беше снабдена с всичко необходимо за един ученик. Книжарят се казваше Михаил Денчев. Двамата със съпругата си Дафинка набързо обслужваха през междучасията дошлите ученици. Непосредствено до книжарницата се намираше фурната на Янко Караиванов – едър човек с големи мустаци и дълбок гръмовен глас. На улицата той изнасяше топли мекици, банички, милинки и с тях хранеше учениците. Под фурната се намираше военновременен санитарен склад, който бе охраняван от военни постове. По-късно помещенията се ползваха от кооперация “Инвалид”. По-надолу от склада се намираше Баш Хамам – главната градска баня, останала от турско време. Външно архитектурата й не блестеше с нищо особено, обаче функционално представляваше интерес. В централното банско помещение бе издигнато “търкалото”, иззидано от мрамор. То служеше за потилник – на него хората сядаха, за да се изпотят. Под пода гореше голям огън, който с подземни комини, радзположени радиално, затопляше отделните помещения на банята. Водата за Баш Хамам се добиваше от река Янтра с помпа, филтрираха и пречистваха и я вкарваха в огромен котел, който се подгряваше с дърва. Лаканите, пейките за сядане и подът бяха от мрамор. Оттичащата се вода бавно се вливаше в канализацията. Баш Хамам беше топла, но не задушна и влажна. Помещенията за обличане бяха приятни за отмора след къпане. Много често след баня компании си правеха веселби и мухабети. В близката фурна на Янко Караиванов се приготвяха големи гювечи и спретваха софра пред банята с дамаджани червено вино. Трябва да се отбележи, че по време на голямото земетресение през 1913 година банското помещение не е било засегнато. Дълго време банята се използваше от гражданството. Някому дойде на ум да я събори и на нейно място беше изградено едно недомислие на баня.
Оттам нагоре по Халваджи баир се стига до Патрик махаа.
От началото на Второто българско царство там е имало патриаршески параклис. Населението започва да строи къщи по хълма и на скалите над река Янтра срещу Боруна и по турски новообразуваната махала е наречена така – (справка: „История на църквата „Св. цар Борис, бивша Св. Св. Константин и Елена” с автор Йордан Кулелиев, издание на църковното настоятелство в Търново, в печатница на Ефрем п. Христов през 1942).
Тази махала е с най-хубав изглед към Търново, показващ чара, красотите и омаята на старопрестолния град. В Патрик махала се намира църквата “Св.Св. Константин и Елена”, построена около 1830 година от самоукия майстор Кольо Фичето. Църквата е известна със своите въртящи се каменни колони на входа. През 1923 година църковното настоятелство по случай рождения ден на цар Борис III преименува църквата на Св. цар Борис в присъствието на негово високопреосвещенство митрополит Филип, роден в Асенова махала през 1873 година.
В Патрик махала се намират прочутата със своята архитектура Сарафкина къща, ханът на Бяла Бона, къщата на баба Мота – там се е крил Васил Левски, къщата на Христо Иванов - Големия... По нейната главна улица са посрещнати освободителните руски войски начело с ген. Гурко през 1877 година. Улицата завършваше с чешма, наречена Белянка, намираща се над Бояджийския вир на Янтра.
Иска ми се да спомена за енорийския свещеник на църквата “Св.Св. Константин и Елена” – забележителния отец Елевтер поп Димитров. Среден на ръст, с приветливо лице, дълга и тънка библейска брада, неизчерпаем източник на сентенции, пословици и други умотворения. Много често той идваше на приказка в дюкяна на баща ми, слушал съм го в захлас и го боготворях. От отец Левтер съм научил: “Учи просто – то те намразява.” Той показваше на тати как се определя деня от седмицата за определена дата, месец и година от миналото – по кокалчетата на пръстите на ръката определяше деня без сметачна машина.
Иска ми се да разкажа и как известният бай Кръстьо Бояджиев, който живееше над чешма “Белянка”, ползваше в работа си рабош. Той имаше дюкян под Халите, където приемаше прежди, тъкани платове и други текстилни материали за боядисване. Клиентът отива при него, носи си преждата за боядисване, към нея се завързва рабоша с определения цвят за оцветяване. Рабошът представлява тънка дървена летвичка, около 5-6 см дълга и 2-2,5 см широка. Върху нея с нож се отбелязва някакъв знак – пр. хxvvx. Тази летвичка се разцепва надлъжно – едното парче остава към преждата, а другото взема клиентът. Когато отива да си вземе вече боядисаната прежда, той трябва да покаже еша на рабоша, който се сверява с другата част и никога не става грешка. Това е най-сигурната квитанция за приемане и предаване на дадената стока. Трябва да се каже, че бай Кръстьо беше много добър бояджия, работеше честно, съвестно и с голям мерак, имаше голяма клиентела. Бояджийницата му беше на ул. “Гурко” под къщата му.
Оттам нагоре започваше улица “Офицерска”, дн. “Хаджи Димитър”. На нея се намираше содо-лимонената работилница на Косьо Сарънедялков “Ескулап”. Тук се произвеждаха малки и големи сифони газирана вода, пивоквас – много вкусен и разхладителен, жълта лимонада и сайдер в малки бутилки с интересно запушване посредством стъклено топче. Продукцията на работилницата се разнасяше из града със здрава двуетажна талига, теглена от два мощни коня. След 9 септември работилницата беше национализирана, поработи кратко време – и преустанови дейността си.
Друга забележителност по това време беше голямото Марно поле зад Военния клуб. На запад то стигаше до района около църквата “Света Марина”, на север – до днешната ул. “Васил Левски”, на юг – до някогашния Летен театър... Това огромно пространство се използваше за различни цели. От ранна пролет до късна есен, особено в четвъртък вечер и петък до обед, там се развиваше търновския пазар. Приждаха волски и биволски коли с различна стока от близки и далечни села. Пролетно време се предлагаше жива стока – агнета за Гергьовден, малки прасета за угояване, петровски пилета, а от Омуртагския край и Елена - дялани греди за строеж. От Въглевци, Войнежа и Вонеща вода чувалчета дървени въглища за нуждата на търновските домакини за котлоните и ютиите им. През есента докарваха камари червен и зелен пипер, чорбаджийски чушки, зеле кьосе, праз, картофи, делви с маджун, новоселска шипка, кошове с балканджийски ябълки попниколовки, йовки и други не дотам привлекателни на външен вид сортове, но с чудесен вкус и аромат. Освен всичко това, там имаше място за обучение на войниците от Великотърновския полк. По Великден и Гергьовден на Марно поле монтираха люлки за малки и големи, стрелбища и сергии за захарен памук, шекерени петлета и лакомства за всички. Понякога с двуплощник самолет там се приземяваше ген. Стефанов, което си беше събитие и събираше дечурлигите на града.
На Марно поле винаги се построяваше гостуващия цирк “Роял и Добрич”. Това беше импозантна картина. Около голямото шапито се разполагаха всички еднообразни каравани с животните и другите съоръжения. Посещението на цирка беше очаквано събитие от гражданите на Велико Търново. Програмата привличаше с интересните си акробатични номера от наши и чужди артисти, весела клоунада, илюзионисти и факири, дресура на коне и понита, камили, слонове, маймуни. Апотеоз на програмата беше дресурата на лъвове и тигри. Доброто настроение създаваше цирковият оркестър. Особено впечатление правеше новият начин на покана на посетителите, а именно: по Стамболовия мост, през Турската махала и Каябаш, днешния площад пред Царевец, през целия град преминаваше кавалкада от артисти и животни. Най-напред вървеше цирковият оркестър, хубаво облечен, след него на бял кон яздеше един вестител в бяла хусарска униформа с калпак и перо, ботуши и шпори. С фуния той съобщаваше на гражданите за интересните номера и поканваше на спектаклите. След него бавно и тежко се движеха един-два слона. Следваха ги понита и красиви коне, четири файтона с актриси, артисти и клоуни, и няколко камили с покачени на тях маймунки.
Процесията беше впечатляваща. На последното представление предлагаха “Кавалер и дама с един билет” и не пускаха деца под 16-годишна възраст. На другия ден след края на гастрола рано сутринта на мястото, където се беше разполагал цирка, беше изметено и почистено без всякакви следи от гостуването му. Имаше поверие, че когато в града дойде цирк, винаги пада хубав дъжд.
На югозапад от Марно поле е разположена Марнополската махала. Живеещите тук махалени бяха истински великотърновчани – трудолюбиви, честни, родолюбиви... В махалата се развиваха много занаяти – например братя Коларови се занимаваха с дърводелски изделия. Известен майстор на мебели и оборудване на магазини беше Борис Христов. Братя Дупалови бяха прочути с шарените си пеещи каруци. Друга известна фамилия бе на братя Вачеви – търговци на спиртни напитки. Няма да пропусна дядо Доньо Варнев, който имаше два магазина за продажба на месо. Този трудолюбив човек имаше петима сина – Илия, Димитър, Дончо – починал в Германия, Станьо – ветеринарен лекар, и Пенчо – инженер. В марнополската махала се намираше содолимонадената работилница на Пантилеев... Всички марнополци си живееха задружно. Заслужава внимание да бъде споменато семейството на Христо Петров – Щастието. Като млад той остава вдовец с три деца момчета. Това го принуждава да потърси майка на своите деца и той свързва живота си с Недка Денчева, вдовицата на антифашиста Стефан Денчев, убит през 1925 година. Тя вече имала две деца момчета. Така това семейство вече има петима синове, а от съвместното им съжителство се ражда и последният им син. Тези самоотвержени родители отгледаха синовете си Димитър, Петър, Панайот, Денчо, Митко (Флай) и Живко, давайки им прилично образование на счетоводители и икономисти, а най-малкият от тях завърши медицина. Гражданството ги познава като честни и родолюбиви великотърновчани.
В Марнополската махала беше организиран Юношески туристически съюз, който възпитаваше младежите в любов към природата и опазването й, в обич към родния край и Родината. С инициативата на марнополчани се създаде читалище “Искра”, което провеждаше редица културни инициативи. Със скромната лепта на марнополчани започна изграждането на дом-паметник на читалището. Тъй като събраните средства не бяха достатъчни, бе сключен договор със заможния габровец Дипчиков срещу дългогодишен наем на киносалона, за да бъде завършена сградата. Културната дейност на читалището се развиваше успешно, обогатявайки живота в града.
Днес този храм на културата е превърнат в търговски център за продажбата на различни кичозни стоки: дънки, поли, якета, сутиени, бодита, тийнейджърски дрънкулки, а във фоайето и пред входа се сервират кафе и алкохол. Сещам се за онази библейска картина в евангелието, когато Христос влиза в храма, зает от търговци и фарисеи, и с бич в ръката ги прогонва оттам...
(Всъщност в края на 30-те и началото на 40-те на миналия век във Велико Търново живееха около 12-13,000 жители. В града имаше 5 читалища. „Никола Михайловски” в махала “Св. Троица” (турската махала) развиваше активна дейност – танцови забави, вечеринки, хорово пеене, притежаваше хубава библиотека. Приземният етаж на училището беше ползван като салон със сцена, на която театралният съдстав изнасяшеие представления. Читалише „Надежда”? Няма търновчанин, който да не е посещавал театралните постановки, в които е вземал участие великият ни съгражданин Константин Кисимов. Известни актьори от това време са Димитър Панов, Цанко Янков, Димитър Беров, Матей Савов, Никола Конов, тук е играла и г-жа Елена Стефанова. По-късно, през 50-те години, беше създаден самодеен оперетен състав, в средите на който се прослави търновският баритон Спас Венков, известен вагнеров изпълнител в Европа. Този състав е родоначалникът на единствения драматично-оперетен състав в България днес. Към читалище „Надежда” и днес продължава да съществува самодейният хор „Царевец”. Освен тези състави, имаше и сатира с балетен състав. Както казах по-горе, читалището беше с богата библиотека, археологична сбирка и картинна галерия. Читалище „П.Р. Славейков” в махала „Св Атанасий” на Варуша имаше сравнително по-скромна библиотечна сбирка, грижеше се за поддържането музея на дядо Славейков. Читалише „Съзнание” в махала Чолаковци развиваше културна дейност с малък театрален и танцов състав. Всичко днес е почти унищожено. В момента в нашия град има луксозни дискотеки за чалга.)
Старите марнополци си спомнят изминалите времена на уважение и почит, спокойствие и веселие. Някои от тях още помняг песента “Какво се хоро люшнало на Марно поле на сбора, на Маминото в двора”. Продължава и днес да се говори за патриотизма на Кольо Маминото, за любовта му към Търново и привързаността му към Стефан Стамболов.
Накрая на Марнополската махала бяха градските гробища, които по нареждане на управата бяха унищожени. Бяха поругани костите на хиляди търновци, както и на избитите през 1945 година осъдени на смърт от Народния съд наши съграждани. На това място направиха градски парк, наречен “Дружба”. Да се чуди и мае човек на кого го наименоваха – на руските освободители или на съветските окупатори?.. Днес в този парк усилено се строят монолтни жилищни блокове и от него не остана почти нищо. Парк “Дружба” се скъсява, като не е далеч времето, когато от него ще останат една-две алеи, заградени от бетонни жилища и офиси.
На мястото на изграденото Аптечно управление преди годити имаше огромен кръстат орех, в чиято корона беше изградена малка дървена къщичка с продзорчета, врата и предверие. В нея спокойно можеше да се почива и нощува. Нагоре се отиваше по масивна дървена стълба с перила. Собственикът на къщата беше Върбан Кънев Пенев от Ново село, участник в Първата световна война, а по-късно земеделски застраховател. Къщичката беше построена за прохлада и отмора през лятото, а комшиите не се смущаваха и вълнуваха, чувайки шумното хъркане на нейния стопанин. Като малък много се впечатлявах от тази къщичка, като си представях, че там живее някой приказен принц.
В Марнополската махала се намира църквата “Св. Марина”. Дългогодишен енорийски свещеник там беше поп Георги, който беше почитан и уважаван от миряните, които благодарение на примера му пазеха вяра в православието...
***
В днешното забързано ежедневие спомените за отминали стари времена, събития и вехти истории понякога сгряват душата. Тези мили и незначителни случки и събития те карат още по-жарко да обичаш родния си град и да се прекланяш пред традициите на деди и бащи. Има за какво да си спомни и развълнува човек. За махалата, за занаятчиите, за младите великотърновчани и тяхното обучение в отминалите години. Всички хубави неща, изказани за Търново, са истината. Това са спомените ми за моето родно и мило Търново.
Юли - Август 2009

Споделено от Marin Bodakov https://www.facebook.com/bodakov/posts/10156645918108110
Този текст на баща ми е писан преди точно 10 години. Част от него е диктуван на майка ми, когато той вече не можеше да пише. Беше публикуван в сп. Литературата благодарение на проф. Амелия Личева. За съжаление той не го дочака. Днес е празникът на Търново. 
Картичка из колекцията на Павел Енчев- https://myoldbgpostcardscollection.jimdo.com/

Няма коментари:

ДАРЕТЕ И ПОДКРЕПЕТЕ

Публикуваните тук материали са плод на чиста съвест и дълги часове труд. Ако ви харесва това, което правя и можете да си го позволите, помогнете на Старо Търново да съществува.
Описание Сума
Дарение BGN

Дарение в евро

Авторско право

Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

Абонирайте се, за да ни следите в

Последователи