Панайот Ангелов (1858 - 1919г.) - военен деец и общественик

Първият български началник на Дунавската флотилия и Морска част е великотърновецът полк. Панайот Ангелов. Роден е в старата столица през 1858г. Първоначално учи във взаимното и класно училище в родния си град. Баща му Ангел Иванов, заможен търговец в Търново, оставя значително състояние на тримата си синове Панайот, Янко и Боян. Благодарение на получените 200 турски лири П. Ангелов продължава образованието си в Роберт колеж в Цариград и го завършва с отличие. След завръщането си в България през 1878г. постъпва войник, а на 9 ноември с.г. е изпратен да учи в новооткритото Военно училище в София. Завършва с първия випуск и на 10 май 1879г. е произведен в първи офицерски чин прапорщик. Началото на неговата военна кариера е назначението му в сапьорната рота в Русе. Панайот Ангелов бързо се издига във военната йерархия. През 1885г. е командирован в управлението на Галваническата част в Санкт Петербург, а оттам – в минната рота в Кронщат. В края на същата година се завръща в България и става командир на Портовата рота и същевременно е завеждащ минното дело в Дунавската флотилия и Морска част със седалище Русе.

От този момент П. Ангелов трайно свързва съдбата си и посвещава силите си на развитието и укрепването на българския флот. След детронирането на княз Александър I Батенберг на 9 август 1886г. руските морски офицери напускат Дунавската флотилия. Старши по чин остава домакинът ѝ пионерният капитан Панайот Ангелов. Още същия ден той е назначен за временно командващ, а впоследствие и за титулярен командир на Дунавската флотилия и Морска част. Поема управлението в много сложна вътрешна обстановка, но успява да овладее ситуацията и се заема пълноценно с новите си служебни задължения. Той въвежда здрав ред и дисциплина сред подчинените си. Уточнява различните служби във флотилията, урежда статута на състава – офицери, флотски чиновници (лоцмани и механици) и останалите служби. На 10 септември 1886г. изпраща предложение до Военното министерство да се отпусне униформа на флотските чиновници, те да се приравнят с офицерите и това искане е удовлетворено. Младият командир отделя голямо внимание за правилното и системно обучение и подготовка на техническите кадри и моряците. През 1892г. се създава Унтерофицерска школа при флотилията и Морската част с пет основни специалности: боцмани, кормчии, артилеристи, минни специалисти и машинисти. В края на 1886г. кап. Ангелов осъществява една своя мечта – открива зимното корабоплаване по р. Дунав в българския ѝ участък. Следващата 1887г. е успешна за младия български флот, а забележителният търновец е произведен в чин майор, назначен е за командир на яхтата “Александър I ” и с нея на 27 юли с.г. отплава заедно с регентите за Видин, за да посрещнат новоизбрания български княз Фердинанд Сакскобургготски. Панайот Ангелов има голямата заслуга за комплектуването на флота с млади български офицери, възпитаници на Военното училище в София. Негова е инициативата да се постави началото на обучението им в специалисти-моряци. За попълване на флота с български морски офицери, пак по негова инициатива, през 1892г. са изпратени като стипендианти на Военното министерство 12 младежи с гимназиално образование да следват в Триест, Италия. Самият той през 1892г. и 1893г. е командирован в Италия и Англия, за да проучи условията за обучение в морските им училища и впоследствие да бъдат изпратени български младежи. За вярната служба през 1892г. майор Ангелов е произведен в чин подполковник, а през 1895г. – в чин полковник. Заслуга на енергичния командващ е както създаването на Ремонтната работилница при флотилията, така и поддържането в добро състояние на корабите и бойната подготовка на моряците и бреговата охрана. Много важно негово начинание през 1889г. е изработването на “Военноморски устав, применим за Българската флотилия”, който заменя използвания дотогава руски морски устав. През 1897г. във всички кораби, катери и Ремонтната работилница са въведени машинните журнали. При командването на флотилията от полк. Ангелов е поставено началото и на националното корабостроене. Изработен е първият български парен катер “Амалия”. С него на 25 юли 1893г. варненци посрещат височайшите младоженци княз Фердинанд и княгиня Мария Луиза, които пристигат на почивка в Евксиноград. Първият българин, началник на Дунавската флотилия и Морска част след Освобождението полк. Ангелов, напуска тази длъжност на 21 февруари 1899г. и става командир на 2-ри пех. Искърски полк. Повече от 12 години (1886-1899г.) той отдава на формирането и изграждането на Българския военноморски флот. За отличната си служба е награден с ордените “Св. Александър” IV степен, “Св. Александър” III степен, Златен кръст и др. Напуска армията по здравословни причини на 21 февруари 1900г. и тогава е зачислен в запаса. В периода 1903-1904г., благодарение на авторитета си сред русенци като началник на Дунавската флотилия и Морска част и като член и председател на Русенския военно-полеви съд, е избран за кмет на гр. Русе. Член е на Русенския военен съд. Кмет е на града от 1904г. до 1908г. Умира във Виена на 7 март 1919г. Тленните му останки са пренесени от Виена и погребани с почести в Русе на 8 юни 1926г.

Панайот Ангелов реално завещава цялото си имущество, възлизащо на около 1 млн. лв. за благотворителни и просветни нужди. Той е един от крупните дарители на родното Търново. С негови средства са образувани не само фондацията към Търновската община, но и шест благотворителни фонда към Военното училище, Българския гимнастически съюз "Юнак", към училища, църкви и дружества. Според него войската е "най-добрата школа за народа и най-здрава опора за отечеството", затова отделя 10% от средствата за образуване на фонд, от чиито лихви да се раздават награди на отличили се в най-добра стрелба офицери от пехотата, а във флота - на най-добрите плувци. Дарява и за БАН, като волята му е от лихвите на дарението да се присъжда награда на най-добрата книга по "отечестволюбие". Предоставя средства и на църквата "Св. Троица" в Русе за награждаване на духовници за най-смислените проповеди. Дарява средства и за Фонда за сираци от войната. Съгласно завещанието на дарителя от 1912 г. е учредена фондация на негово име. Желанието му е с 1/3 от капитала на фондацията в града и околностите му да се построи приют за възрастни хора без близки, а лихвите от останалите средства да служат за издръжка на приюта. Прочетете още- СТАРОПИТАЛИЩЕ „АНИКА И АНГЕЛ АНГЕЛОВИ“
Дейността на Панайот Ангелов е представена в енциклопедията на дарителството "Дарителските фондове и фондации в България 1878 - 1951г."
Чуйте неговото завещание..

 През 1927г. Великотърновският общински съвет в знак на благодарност и уважение към паметта на своя дарител взема решение улицата, успоредна на главната “Мария Луиза” (днес улицата зад сградата на Община Велико Търново), да се именува “Панайот Ангелов”. 

Брой на в. "Здраве и сила", орган на Българското гимнастическо дружество "Юнак", посветен на Панайот Ангелов.

 

Източници: Катя МИТОВА-ГАНЕВА, Регионален исторически музей- http://www.dnesbg.com 

Енциклопедия Дарителство- „ПАНАЙОТ АНГЕЛОВ“ – ФОНДОВЕ
 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Ангел Попов (1835 - 1920г.)- полага основите на модерния бизнес у нас, патрон на Строителния техникум

Ангел Попов е роден през 1835 г. в Търново в семейството на свещеник. Шест годишен, постъпва в училището при църквата "Свети Никола" в старопрестолния град. На 13 припечелва първите си пари, като започва терзилък, както в стари времена наричали шивачеството. После в класното училище учи при Никола Михайловски, баща на автора на "Върви, народе възродени" Стоян и брат на идеолога за църковна свобода и учредител на Екзархията в Цариград Иларион Макариополски. Когато Ангел става 20-годишен, баща му му дава всичките си спестени пари - около 4000 гроша. Синът захвърля иглата и подхваща търговия с дрехи.

Жени се за Мария Смилова - девойка от заможен, но революционен род. Баща ѝ Никола уж тръгва по търговски дела в Италия, но се озовава сред войниците от първия поход на Гарибалди за обединение на Италия през 1848г. Оттам идва и прякорът на фамилията Гарибалди. Братът на Мария - Димитър, освен че гледа наследствената търговия, е член на Търновския революционен комитет и приятел на Левски. При Ангел всичко върви по реда си за един почтен живот на добър търновски еснаф. Той е далеч от революционния ентусиазъм, гледа си печалбите и мечтае как да увеличи състоянието си. През 1861 г. в Търново идва италианецът Адолф Нотари с намерението да научи хората от района да отглеждат буби, пък той да изкупува пашкулите и да ги продава в родината си за производство на коприна. Идеята му запалва Ангел Попов, той се хвърля смело в начинанието и започва да търгува с бубено семе. Скоро заминава за Италия, за да види как се прави от пашкул коприна. Решава, че вместо само да развъжда и продава пашкули, е по-добре да направи фабрика за коприна и да изнася готови платове, а не да се задоволява с минимални печалби. Купува място край Килифарево, вдига фабрика, оборудва я с машини и инвестира почти всичките си пари. В първите две години има добри печалби, но към 1864-1865г. предприятието става губещо - европейските тържища се напълват с коприна, българската е неконкурентоспособна и не се продава. Тъй Ангел стига до първия си фалит. Вместо да се отчая, подхваща нов бизнес. Преустройва копринената фабрика в хартиена. През 1865 г. накупува машини от чужбина и започва да произвежда хартия за писане, за амбалаж и мукава. И на този бизнес след няколко години слага край. Произвежда голяма пратка по поръчка от Турция. Стоката обаче е открадната по пътя за Цариград и Ангел Попов преживява втория си фалит. Съвременниците му споменават, че остава само с един лев. Но и след този крах продължава да крои големи планове - за индустрия, а не за ръчно производство в свободна България.

Един ден се разхожда умислен из Търново и неусетно стига до края на града. Там има едно място, на което днес е общинският съвет. Той го е купил още когато бизнесът му вървял добре, но после, улисан в други проекти, не му оставало време да го разработи и то се превърнало в градско бунище. Ангел стига дотам и сред боклуците вижда книга на италиански. Изважда я, отръсква я и се зачита. В нея се описват различни индустриални производства. Ангел се спира на главата за мелничарството. Решава да прави мелница, но пък няма и жълтица заделена настрана. Отива при тъста и шурея си. Те са борци за свобода, но покрай всичките си революционни пориви нито за миг не изоставят бизнеса си и правят добри пари. Вече стават трима, но търговският нюх им подсказва да привлекат още един действен човек - Джорджо Момчев. Той по турско време учи в Париж и става член на меджлиса (градската управа). Това не му попречва да основе търновското читалище "Надежда", в което заседава Третото Велико народно събрание, и да е един от приятелите на Левски. Покрай тези му дела го арестуват и го грози бесилка, но Джорджо си откупува живота и отива в Цариград, където подхваща търговия. Връща се след Освобождението, но не оставя борбата - през лятото на 1879 г. създава комитетите "Единство", чиято цел е да се присъедини Македония към България с чети. И дарява 2000 френски франка за въоръжението и подготовката им. Четиримата съдружници, обединени от икономическата мисъл на Ангел Попов, се захващат с направата на първата парна мелница в България. Ангел заминава за Унгария, за да види как се произвеждат бели брашна. Той не ходи с бележник, за да си записва, а постъпва като общ работник и минава по цялата стълбица на производството. Като научава достатъчно добре унгарски, плаща на майстора си, за да му показва всичките тънкости. След това купува нужните машини и се връща в Търново. Едва тогава съдружието започва да гради мелницата. Останките ѝ и днес стоят на левия бряг на Янтра по пътя за Русе - голяма, триетажна, изцяло от камък. Търновското брашно намира бързо пазар в Турция и Египет. Ангел пак се замогва и влага всичко спечелено в бизнеса, за да го развива. Лесно стига до извода, че трябва да прави краен продукт. Отварянето на хлебарна му се вижда проста работа, затова прави първата фабрика за макарони и фиде у нас. Тя е на мястото на фалиралите копринена и хартиена край Килифарево. За да я направи съвсем модерна, собственият капитал не му стига и кандидатства за концесия от Народното събрание, което му я отпуска през 1894 г. Това става не съвсем случайно. От 1892 г. Ангел Попов е депутат от Великотърновска околия. До него на банката седи и съдружникът му Джорджо Момчев. От откриването във фабриката работят 50 души. Голяма част от фидето и макароните отиват за износ, даже и в Италия. След като стига до европейските пазари, Ангел изкупува акциите на тримата си съдружници, които се хвърлят в политиката. Като предприемчив човек, който вече има пари и влиза във възраст, Ангел поверява управлението на цялото производство на подбрани от него хора, а финансите - на главен счетоводител. Това за времето си е доста чудно на търновци и те дълго не могат да проумеят как така ще даде парите си на други хора да ги управляват. Собственикът обаче си построява къща до макаронената фабрика, където прекарва цяло лято и есен и следи отблизо какво става. Обикаля с дебел бастун с позлатена дръжка и неизменен шал върху плещите си. Доста от времето си прекарва във Виена, където с жена си Мария се разхождат из музеите. Специално от Търново отиват до австрийската столица, за да изгледат някоя оперна или театрална премиера. Не пропуска премиера на Верди, когото още от престоя си в Италия боготвори. Страстта му се пренася и във Велико Търново. Когато пристига оперната трупа на италианеца Мацини, той я настанява в дома си. Артистите остават там месец, като всяка вечер дават представление пред отбрани гости. Той е и най-големият спонсор на театралната трупа на читалище "Надежда", от която тръгва Великотърновският театър. През 1902 г. Ангел Попов прави първото си голямо дарение на общината, на женското дружество "Радост", на спортното "Юнак" и на читалището. Дарителската му воля е с част от сумата да се отвори стопанско училище за момичета, където да се учат и на шев и кройка. За тази цел той дарява двуетажната си къща в Търново, която се намира на мястото на днешната поща. Ангел Попов умира през 1920 г. на 85 години. В завещанието си оставя пари за построяването на техническо училище в града и нарежда то да се издържа с част от приходите на фабриката за макарони. С последната си воля създава и ефория за построяването му.
Всичко това прилича на завещанието на Евлоги Георгиев за Софийския университет. И има почти същата съдба. Както университетът става дълго след смъртта на благодетеля си, така и техническото училище на Ангел Попов се бави. Фабриката е обложена с голям данък и производството на макарони намалява. Едва след 1944 г. започва строителството на училището. Днес то е строителен техникум и има за патрон своя създател. Автор: Григор Николов https://www.manager.bg

Прочетете още-  М. Москов за Ангел Попов и неговата фабрика

Голямата благодетелка- Мария А. Попова
 Фабриката на Ангел Попов

Чуйте неговото завещание..

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Никола Хаджиславчев (1853 - 1927г.) - съосновател и собственик на пивоварната фабрика

Никола Хаджиславчев е български предприемач и фабрикант, съосновател и впоследствие собственик на пивоварната фабрика "Братя Хаджиславчеви и сие" във Велико Търново. Никола Хаджиславчев е роден на 13 декември 1853 г. в Търново, където учи във взаимното и класно училище. Възпитаник е на реномирания Роберт колеж в Цариград. През периода 1872-1874 г. постъпва като доброволец в 58-и Одески пехотен полк. Участва в Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) като доброволец в редиците на 9-а Търновска дружина.
След Освобождението постъпва във Военното училище в София. Завършва неговия първи випуск и е произведен в чин поручик. Като военен служи в Шуменския гарнизон в продължение на три години, първоначално в 19-а Шуменска дружина, а след това в 3-а конна сотня. По това време търговската дейност на неговия баща Славчо Хаджиславчев се развива много успешно и по негово настояване Никола Хаджиславчев напуска армията за да помага на баща си. Избухва Сръбско-българската война през 1885 г. и той като офицер от запаса е мобилизиран. Участва в сраженията за защитата на Видин. По време на Балканските войни 1912-1913 г. като запасен офицер отново е в редиците на 17-и пехотен Доростолски полк. Най-ползотворният период от живота му е свързан с основаването през 1892 г. на най-голямата парна пивоварна фабрика в Търново. През 1891 г. синовете на Хаджи Славчо Паскалев – Михаил, Никола и Константин Хаджиславчeви в съдружие с Иван Халачев закупуват място и започват строежа на пивоварна фабрика във Велико търново. Построени са основните сгради - за варенето на бира и приготвянето на малц, за охлаждане на бирата, и ледница. Фабриката е оборудвана с чешки и германски машини и съоръжения. През 1892 г. пивоварната "Братя Хаджиславчeви и сие" влиза в експлоатация. Тя е най-голямото и най-добре оборудвано пивоварно предприятие в района. В първите години след откриването и във фабриката работят 28 души - германски и чешки майстори-пивовари и общи работници от града.През 1895г. пивоварната произвежда 348 000 литра бира, през 1896г. - 211 500 литра, през 1897 г. - 105 300 литра, през първото полугодие на 1898г. - 180 500 литра. На 6 юли 1898 г. в фабриката е регистрирана и в търговския регистър като Пивоварна фабрика "Братя Хаджиславчeви и сие".

Към 1901 г. капиталът на фирмата нараства до 1901 г. През 1904 г. между съдружниците се появяват противоречия, които се задълбочават и през 1906 г. Михаил и Константин Хаджиславчeви и Иван Халачев напускат дружеството и изтеглят дяловете си. Предприятието се поема от Никола Хаджиславчов, който се регистрира като едноличен търговец с фирма "Никола Хаджиславчев". Тази фирма съществува от 13 февруари 1906г. до 28 март 1907 г. Този период е критичен за предприятието. През 1907 г. поради липса на достатъчно капитал Никола Хаджиславчев създава ново събирателно дружество с фирма "Никола Хаджиславчeв и сие", в което влиза като съдружник зет му Димитър Балчев. През 1906 г. пивоварната произвежда 600 000 литра пиво, през 1909 г. производството достига 977 700 литра, което е близо до капацитетните възможности от 1 000 000 литра. През 1910 г. се извършва модернизация и разширение на пивоварната и през 1910 г. годишното производство достига 1 180 000 литра, а през 1911 г. - 1 400 000 литра. След Първата световна война производството на бира продължава да нараства. Бирата е по евтина от виното и постепенно се налага като питие за масова консумация. На 1 януари 1923 г. дружеството се пререгистрира като Командитно дружество "Никола Хаджиславчев". Съдружници са членове на фамилията Хаджиславчеви - 4 дъщери и Михаил - син на Никола Хаджиславчев. На 3 декември 1926г. Михаил Хаджиславчев поема ръководството на пивоварната фабрика.

Никола Хаджиславчев се жени за Кина Вачева от Бяла черква. Семейството е известно и със своята благотворителност по отношение на каузи и организации, свързани с просветата и културата в Търново. Даряват 100 хил. лв. на Втора гимназия "Иларион Макариополски" за образуване на фонд, с чиито лихви да се подпомагат бедни ученици. Отпускат средства и на Туристическото дружество "Трапезица" и на читалище "Искра".
На 6 юни 1922 г. семейството дарява 100 хиляди лева на Търновската мъжка гимназия "Свети Кирил" за образуване на фонд в памет на рано починалия им син Славчо Хаджиславчев - възпитаник на училището, който умира от туберкулоза като студент по машинно инженерство в Германия. По волята на дарителите лихвите от този фонд трябва да послужат за стипендии за бедни младежи от града, които да учат средно образование в същата гимназия или да продължат висше образование.
Никола Хаджиславчев умира на 27.04.1927 г. във Велико Търново. И след смъртта му фамилията продължава да развива семейната пивоварна, под ръководството на неговия син Михаил Хаджиславчев.

 
http://bg.wikipedia.org

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Пивоварната фабрика "Братя Хаджиславчeви и сие"

През 60-70-те години из средата на занаятчиите, търговците и лихварите възниква инициативата за създаване на по-едри манифактурни предприятия, за строеж на промишлени предприятия. Една част от капиталите си те съхраняват в европейските банки поради неблагоприятните условия, но друга немалка част влагат в строеж на предприятия. Ярък пример за това е дейността на занаятчията-кожухар, после едър търговец и лихвар, хаджи Славчо х. Паскалев, който малко преди Освобождението (1875-1876) открил тютюнева фабрика в съдружие със синовете си. Тя просъществувала две години. За производство на цигари той внасял специална хартия от Австрия. Притежава скъпоценности и свободен капитал 250 000 турски лири. След Освобождението с част от капитала му се открива бирена фабрика, предшественик на днешната "Болярка" във Велико Търново. Оставя големи суми на търновските училища и на общината.

През 1840г. х. Славчо се жени за х. Анастасия х. Михалева (1818 - 1901). От брака се раждат Паскал, Зафирица, Михаил, Ламбуша, Ламбини, Никола, Атанас и Константин. Умира през 1897г. и е погребан край катедралната църква „Света Богородица” в Търново. През 1891 година синовете на Хаджи Славчо – Михаил, Никола и Константин Хаджиславчев получават в наследство от баща си средства за построяване на бирена фабрика. Заедно с Иван Халачев, те закупуват подходящо място, върху което започва строителството на фабриката. В резултат на първите строителни работи в двора на фабриката се издигат три основни постройки. Най-голямата и с най-важно предназначение е за варенето на бира и приготвянето на малц, втората сграда е за охлаждане на бирата, а третата най-малката е ледницата за съхранение на лед, складови помещения. Построената изцяло с български капитали и много модерна за времето си фабрика за бира в Търново на Братя Хаджиславчеви и Сие започва да работи през ноември на 1892г. В първите години в новата пивоварна опит предават германски и чешки майстори-пивовари, а работниците са от града. През 1892г. пивоварната "Братя Хаджиславчeви и сие" влиза в експлоатация.

Тя е най-голямото и най-добре оборудвано пивоварно предприятие в района. В първите години след откриването и във фабриката работят 28 души - германски и чешки майстори-пивовари и общи работници от града. През 1895г. пивоварната произвежда 348 000 литра бира, през 1896г. - 211 500 литра, през 1897г. - 105 300 литра, през първото полугодие на 1898г. - 180 500 литра. На 6 юли 1898г. в фабриката е регистрирана и в търговския регистър като Пивоварна фабрика "Братя Хаджиславчeви и сие". Към 1901г. капиталът на фирмата нараства до 1901г. През 1904г. между съдружниците се появяват противоречия, които се задълбочават и през 1906г. Михаил и Константин Хаджиславчeви и Иван Халачев напускат дружеството и изтеглят дяловете си. Предприятието се поема от Никола Хаджиславчов, който се регистрира като едноличен търговец с фирма "Никола Хаджиславчев". Тази фирма съществува от 13 февруари 1906г. до 28 март 1907г. Този период е критичен за предприятието. През 1907г. поради липса на достатъчно капитал Никола Хаджиславчев създава ново събирателно дружество с фирма "Никола Хаджиславчeв и сие", в което влиза като съдружник зет му Димитър Балчев.

През 1906г. пивоварната произвежда 600 000 литра пиво, през 1909г. производството достига 977 700 литра, което е близо до капацитетните възможности от 1 000 000 литра. През 1910г. се извършва модернизация и разширение на пивоварната и през 1910г. годишното производство достига 1 180 000 литра, а през 1911г. - 1 400 000 литра. След Първата световна война производството на бира продължава да нараства. Бирата е по евтина от виното и постепенно се налага като питие за масова консумация. На 1 януари 1923г. дружеството се пререгистрира като Командитно дружество "Никола Хаджиславчев". Съдружници са членове на фамилията Хаджиславчеви - 4 дъщери и Михаил - син на Никола Хаджиславчев. На 3 декември 1926г. Михаил Хаджиславчев поема ръководството на пивоварната фабрика.На 6 юни 1922г. семейството дарява 100 хиляди лева на Търновската мъжка гимназия "Свети Кирил" за образуване на фонд в памет на рано починалия им син Славчо Хаджиславчев - възпитаник на училището, който умира от туберкулоза като студент по машинно инженерство в Германия. По волята на дарителите лихвите от този фонд трябва да послужат за стипендии за бедни младежи от града, които да учат средно образование в същата гимназия или да продължат висше образование.

Интересно е да се знае, че първата бирена фабрика всъщност е собственост на хаджи Ангелаки в съдружие с Димитър Карагьозов, Стефан Сарафиди и Петър Бегликчията. Майстор е бил Георги Гъбенски от колибите Гъбене. Тази фабрика е работила до Освобождението, когато собственикът хаджи Ангелаки се преселил в София. Бирена фабрика имало и в турската махала, и в долната (днес Асенова махала). Последната се намирала на южната страна на пътя за Горна Оряховица. Първоначално тази фабрика произвеждала спирт и бира, но не просъществувала дълго. Коста Тахчиоолу я пригодил за изработване на цветни шарени булченски сандъци и домашна мебел. Няколко години след Освобождението била преустроена в салхана и за угояване на добитък. 
На 23.12.1947г. Народното събрание приема Закон за национализацията на частните индустриални и минни предприятия и банки. В този ден всички пивоварни фабрики са национализирани и включени в състава на Държавното индустриално обединение „Хранителна индустрия“. След национализацията през 1947г., на 16.08.1948г. пивоварната фабрика е преименувана на Държавна пивоварна фабрика „Балкан“, днес „Болярка ВТ“ АД.

Източници: книгата "Велико Търново през вековете", http://bg.wikipedia.org, http://www.boliarka.com  http://daritelite.bg/slavcho-nikola-h-slavchev-2
   

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Фабриката на Ангел Попов

Ангел Попов, предприемчив търновчанин полага основите на модерния бизнес у нас. Роден през 1835г. в Търново в семейството на свещеник. 6-годишен, постъпва в училището при църквата "Свети Никола" в старопрестолния град. На 13 припечелва първите си пари, като започва терзилък, както в стари времена наричали шивачеството. После в класното училище учи при Никола Михайловски. Когато Ангел става 20-годишен, баща му му дава всичките си спестени пари - около 4000 гроша. Синът захвърля иглата и подхваща търговия с дрехи. Жени се за Мария Смилова - девойка от заможен, но революционен род. При Ангел всичко върви по реда си за един почтен живот на добър търновски еснаф. Той е далеч от революционния ентусиазъм, гледа си печалбите и мечтае как да увеличи състоянието си. През 1861 г. в Търново идва италианецът Адолф Нотари с намерението да научи хората от района да отглеждат буби, пък той да изкупува пашкулите и да ги продава в родината си за производство на коприна. Идеята му запалва Ангел Попов, той се хвърля смело в начинанието и започва да търгува с бубено семе. Скоро заминава за Италия, за да види как се прави от пашкул коприна. Решава, че вместо само да развъжда и продава пашкули, е по-добре да направи фабрика за коприна и да изнася готови платове, а не да се задоволява с минимални печалби. Купува място край Килифарево, вдига фабрика, оборудва я с машини и инвестира почти всичките си пари. В първите две години има добри печалби, но към 1864-1865г. предприятието става губещо - европейските тържища се напълват с коприна, българската е неконкурентоспособна и не се продава. Тъй Ангел стига до първия си фалит. Вместо да се отчая, подхваща нов бизнес. Преустройва копринената фабрика в хартиена. През 1865г. накупува машини от чужбина и започва да произвежда хартия за писане, за амбалаж и мукава. И на този бизнес след няколко години слага край. Произвежда голяма пратка по поръчка от Турция. Стоката обаче е открадната по пътя за Цариград и Ангел Попов преживява втория си фалит. Съвременниците му споменават, че остава само с един лев. Но и след този крах продължава да крои големи планове - за индустрия, а не за ръчно производство в свободна България.

Един ден се разхожда умислен из Търново и неусетно стига до края на града. Там има едно място, на което днес е общинският съвет. Той го е купил още когато бизнесът му вървял добре, но после, улисан в други проекти, не му оставало време да го разработи и то се превърнало в градско бунище. Ангел стига дотам и сред боклуците вижда книга на италиански. Изважда я, отръсква я и се зачита. В нея се описват различни индустриални производства. Ангел се спира на главата за мелничарството. Решава да прави мелница, но пък няма и жълтица заделена настрана. Отива при тъста и шурея си. Те са борци за свобода, но покрай всичките си революционни пориви нито за миг не изоставят бизнеса си и правят добри пари. Вече стават трима, но търговският нюх им подсказва да привлекат още един действен човек - Джорджо Момчев. Той по турско време учи в Париж и става член на меджлиса (градската управа). Четиримата съдружници, обединени от икономическата мисъл на Ангел Попов, се захващат с направата на първата парна мелница в България. Ангел заминава за Унгария, за да види как се произвеждат бели брашна. Той не ходи с бележник, за да си записва, а постъпва като общ работник и минава по цялата стълбица на производството. Като научава достатъчно добре унгарски, плаща на майстора си, за да му показва всичките тънкости. След това купува нужните машини и се връща в Търново. Едва тогава съдружието започва да гради мелницата. Останките и днес стоят на левия бряг на Янтра по пътя за Русе - голяма, триетажна, изцяло от камък. Търновското брашно намира бързо пазар в Турция и Египет. Ангел пак се замогва и влага всичко спечелено в бизнеса, за да го развива. Лесно стига до извода, че трябва да прави краен продукт. Отварянето на хлебарна му се вижда проста работа, затова прави първата фабрика за макарони и фиде у нас. Тя е на мястото на фалиралите копринена и хартиена край Килифарево. За да я направи съвсем модерна, собственият капитал не му стига и кандидатства за концесия от Народното събрание, което му я отпуска през 1894г. Това става не съвсем случайно.

От 1892г. Ангел Попов е депутат от Великотърновска околия. До него на банката седи и съдружникът му Джорджо Момчев.

От откриването във фабриката работят 50 души. Голяма част от фидето и макароните отиват за износ, даже и в Италия. След като стига до европейските пазари, Ангел изкупува акциите на тримата си съдружници, които се хвърлят в политиката. Като предприемчив човек, който вече има пари и влиза във възраст, Ангел поверява управлението на цялото производство на подбрани от него хора, а финансите - на главен счетоводител. Това за времето си е доста чудно на търновци и те дълго не могат да проумеят как така ще даде парите си на други хора да ги управляват. Собственикът обаче си построява къща до макаронената фабрика, където прекарва цяло лято и есен и следи отблизо какво става. Обикаля с дебел бастун с позлатена дръжка и неизменен шал върху плещите си.

През 1902г. Ангел Попов прави първото си голямо дарение на общината, на женското дружество "Радост", на спортното "Юнак" и на читалището. Дарителската му воля е с част от сумата да се отвори стопанско училище за момичета, където да се учат и на шев и кройка. За тази цел той дарява двуетажната си къща в Търново, която се намира на мястото на днешната поща. Ангел Попов умира през 1920 г. на 85 години. В завещанието си оставя пари за построяването на техническо училище в града и нарежда то да се издържа с част от приходите на фабриката за макарони. С последната си воля създава и ефория за построяването му.

Всичко това прилича на завещанието на Евлоги Георгиев за Софийския университет. И има почти същата съдба. Както университетът става дълго след смъртта на благодетеля си, така и техническото училище на Ангел Попов се бави. Фабриката е обложена с голям данък и производството на макарони намалява. Едва след 1944 г. започва строителството на училището, което днес е строителния техникум и има за патрон своя създател.  Автор: Григор Николов

 Прочетете още: М. Москов за Ангел Попов и неговата фабрика
 ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Ангел Димитров Карагьозов

Ангел Димитров Карагьозов е български юрист, председател на Върховния касационен съд, министър на правосъдието.
Роден на 25 февруари 1872г. в Търново. Син е на Димитър Карагьозов, брат на Стефан Недев Карагьозов и Никола Карагьозов. Негов роднина е Васил Карагьозов.
Завършва право в Тулуза. Работи като адвокат и съдия в София.
Председател на Върховния касационен съд /1927-1938/.
Министър на правосъдието /21.04.1935 - 23.11.1935/; /04.07.1936 - 21.05.1937/.
Негов внук е известният юрист Александър Джеров /син на дъщеря му Недялка/.
Умира в София на 01.06.1961г. 

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Фабриката на Стефан Карагьозов, произвежда различни видове брашна, хлебен спирт и коприна

Баща на Стефан Карагьозов е Недю Карагьозов - бакалин. Негови братя са Димитър Карагьозов, Никола Карагьозов и Ангел Карагьозов, също търговци. С капитал от дядо си Кръстю Момчев—бакалина, Стефан Карагьозов, първоначално като съдружник на италианската фирма Дойно Викенти, построява фабрика през 1860 г. на ъгъла на р. Янтра и шосето за Габрово, чийто комин с дима си известил новата ера в икономическото развитие на града. Първоначално фабриката произвеждала от царевица 95 градусов спирт. През 1866 г. вилаетският в. „Дунав“ възвестява, че дневно във фабриката се получава по 200 оки спирт. Малко по-късно към спиртната фабрика било открито второ отделение за точене на коприна. Още в края на XVIII в. в Търново и околностите започнали да оглеждат копринената буба. Сведение за това е оставил Петър Бакшич още през 1640 г.: „В този град (Търново, б. а.) се получава коприна и се отглежда копринена буба“. Получаваните пашкули отначало се печели и точели на занаятчийски принцип. Работилниците били разположени по дясната страна на сегашната ул. „Независимост“ срещу Паметника на обесените. Това е и главната предпоставка, тъкмо тук в Търново, да се открият едни от първите фабрики за точене на коприна: в 1860 г. на Ст. Карагьозов, а през 1868 г. на Ст. Сарафиди.
Според Т. Кичов в Карагьозовата фабрика работели 450 момичета, от които 150 чистели пашкули и 300 точели коприна. От 1869 г. Ст. Карагьозов станал собственик на цялата фабрика. През 1871 г. фабриката вече обработвала 20 000 кг пашкули, от които се получавала 700 кг сурова коприна. Същата година Ст. Карагьозов купил японско бубено семе и раздал 500 кутии безплатно на пашкулопроизводителите, срещу задължението произведените пашкули да бъдат изкупени от него и преработени в неговата фабрика, която била инсталирана по най-модерен за времето си начин. Всичко необходимо било доставено, за да може да се изработи стока, която да конкурира европейската. Коприната се продавала в цяла Европа. От Италия идвали нарочни хора да прекупуват изработената коприна и да я експортират в страната си, гдето се приготвяли най-хубави платове. За да осигури суровини за фабриката, отглеждането на буби ставало не само от бедните търновски жени, но и от цялата Горнооряховска околия. Между 12 000—15 000 оки пашкули се произвеждали там, съобщава Ф. Каниц и всичко това обслужвало „господата Карагьозов, Бианки и Нотари“. Освен в Търново още през 1862 г. Карагьозов открил филиал на копринената фабрика и в Габрово, под ръководството на съдружника си Хр. П. Селвели. В нея работели общо 25 души. Както във фабриката на Ст. Карагьозов, така и в тази на Стефан Сарафиди, филандрите (точилниците) точели много тънко коприната само на три ката, а пашкулите се сортирали по цветове — бели, жълти и зелени. Кервани, водени от казасите (хората, които купували пашкулите и коприната) пристигали във фабриката и стоварвали скъпоценната суровина за преработка, а после я отнасяли в Италия и Франция, където появилата се болест по копринената буба масово унищожила висококачественото влакно. Предприемчивият индустриалец не се задоволил с фабриката за спирт и коприна, а доставил машини и за мелница, с откриването на която фабриката се превърнала в своеобразен комбинат, още повече че от уема на воденицата той започнал да отглежда добитък до 200— 300 глави, като направил приспособление, чрез което остатъците от мливата да падат направо в яслите на животните.
Във фабриката на Карагьозов, където работят 400—450 наемни работници, заплащането ставало в зависимост от работата. Надницата се движела от 4 до 10 гроша. Българските момичета, назначени при 20-те машини, пуснати в експлоатация, с високата за времето надница от десет пиастра, по сведение на Ф. Каниц, показват изключителна сръчност в точене на коприната. Общите работнички, около 40 души, получавали само по четири пиастра. И това става през една епоха, в която не съществуват никакви закони за покровителство на фабричното производство. Работното време траело твърде дълго, от тъмно до тъмно. Рано сутрин представители на фабриката идвали до началото на Марино поле (мястото при сегашната градска поликлиника) и със свирки зовели работничките от махалите „Св. Константин“, „Св. Спас“, „Варуша“ и „Кошарска“.
Своите капитали Карагьозов влагал и в друга стопанска дейност. В съдружие с предприемачи от Търново, като Ст. Сарафиди, внесъл капитал и в шаячното производство. От 1860 г. собственичката на шаячна работилница в Габрово Марийка Петрова редовно изпълнявала поръчките на Карагьозов, като му изпращала условените количества шаяк. Под негова власт и икономическа зависимост е било и домашното производство в Търново и Горна Оряховица. Известно е, че той обсебил през това време лозя и градини и 8 села на Търновско и Горнооряховско. Макар че е разполагал с големи капитали, и той понякога е изпитвал нужда от допълнителни кредити, каквито получавал от едрите български търговци — Хр. Тъпчилещов, Евлоги Георгиев, хаджи Славчо. Освен капитали за разгръщане на разнообразната си стопанска дейност, той се е нуждаел и от покровителството на местната турска власт. Умело използувал връзките си с турските управници за нелоялна търговия и конкуренция. Една дописка във в. „Свобода“ разкрива нечестните сделки на Карагьозов, който продал спирт и лъжливо тескере. Бил осъден да плати разноските, но Карагьозов чрез „своите приятели затъкна глътките и на търновските, на русчушките власти и работата се свърши благополучно. Хайдар бей е власт, Дервиш ага закон,, а Карагьозооглу съдия, а тримата заедно хайдуци... Хлеб за аскерския таин трябваше да дава Никола Попов, защото се обещал да го продава по 44 пари оката, но мюфтията заповяда да се даде на Карагьозов. Той обещал да го продава за същата цена, а ние виждаме, че се продава по 48 пари. Следователно 4 пари се крадат от всяка ока и се делят от тримата. .. Такива примери има и други.. ,“ Като едър предприемач Ст. Карагьозов непрекъснато влагал в своята индустриална дейност допълнителни капитали под формата на кредит от едри търговци и лихвари. Собственикът на първата копринена фабрика Ст. Карагьозов умира от тиф по време на Освободителната война. След неговата смърт постепенно фабриката замира, отначало отстъпена на Атанас х. Славчев, а по-късно предадена на военните и превърната в баня.
Из книгата "Велико Търново през вековете"

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ