Едновременно с тая фабрика е съществувала и друга една — бирена фабрика току срещу Карагьозовата, гдето е сега къщата на бившия учител П. Цоков. Кой може да повярва, че в Търново, когато нямало градини, салони, охолни хора, които да преседяват по цели вечери пред вратите на пивниците, ще се яви някой да ангажира време, сили, капитали и риск да произвежда бира? А между това имало бирена фабрика. Тази фабрика принадлежала на х. Ангел в съдружие с Димитра Карагьозов, Стефан Сарафиди и Петър Беглекчията. Сочат като прислужник и майстор Гергя Гъбенски от колибите Гъбени. Гъбенски работил отначало при Карагьозова и сетне отишъл при х. Ангели. Къщата на х. Ангели се намирала в махалата св. Спас. Фабриката му работила до нашето освобождение. Новите настанали обстоятелства отвлекли вниманието на всички от индустрията и х. Ангели напуснал фабриката си, продал зданието и се преселил в София. Фабриката му била съборена, и Цоков си направил къща на нейното място. Х. Ангели умрял в София, останал син му софийски лекар Гиргинов. Бирата във фабриката на х. Ангели се приготовлявала по един примитивен начин, но във всеки случай тази фабрика е начало на една нова индустрия в града, и ако се продължеше, можеше да се развие и да доставя храна на мнозина, които днес се намерват, може би, в немотия.
Не са само тези две фабрики, които са съставлявали индустриалния живот на Търново преди нашето освобождение. Имало и друга фабрика за пъшкули — тя била на Сарафидито. Като отивате по севлиевското шосе и излезнете вън от града, на ляво стърчи самотно здание, продълговато и напуснато. Извехтяло вече, почнало да се руши, стърчи изоставено, сякаш изживяло вече своето време. То е било някога пъшкулена фабрика; там кипял някога си живот, енергия, там се създавала бъднината на Търново. Тази фабрика е втора по реда си в Търново — пъшкулена фабрика. С какво може да се обясни потребата на такива две фабрики? Ето с що- към средата на миналия век в Италия, Франция и в другите западни европейски страни се явила болест по бубите; тази болест не могла да се лекува тогава, а имало се нужда от коприна. Турската държава, а особено Търново и търновско, били далеко от тази опасност и затова населението тук се запретнало да храни буби, да изкарва пъшкули и да дири от тях прехраната си. Цялото търновско било покрито с черничеви дървета, хранели се буби и се продавали в търновските фабрики, които пекли пъшкулите, точели коприната и я продавали тъй приготвена. Имало специално дошли италианци търговци, които чакали да се източи коприната и я носели в Италия. Имало филандри или точилници, които точели много тънка коприна — само на три ката конец- както споменахме по-горе, и от буби първокачествени — японски, затова нашата стока се ценяла добре. Много семейства намервали прехраната си в отглеждане на буби. Освен, че се изнасяла навън, коприната се употребявала и у нас. От нея се правели пюскюли, ибришим и конци за шев. Хората, които закупували коприната, се наричали казаси. Не може да се определи, като колко коприна са точели търновските две фабрики, но от околни пътища може сигурно да се предположи, че в града са оставали 70—80 хиляди лева тогавашни пари — една значителна сума покрай другите приходи, които имали търновците от вино, от търговия, от занаяти и пр. При това фабриките продавали и семе, което събирали особени работници.
Фабриката на Сарафиди била отворена към 1868 година и работела до 1886 година. Вътре се сортирали пъшкулите по цветове— бели, жълти и зелени и така се точили. Цели кервани пристигали, натоварени с пъшкули, по-сетне пак кервани изнасяли изработената коприна и вънкашно градът имал вече вид на търговски. Но след освобождението ни, както Карагьозовата, така също и на Сарафиди почнала да запада. В 1893 г. фирмата Ангелов — Петров—Георгиев взела под наем фабриката на Сарафиди и я имала до преди балканската война. Тази фирма чрез особени свои хора събирала пъшкули, пекла ги само и тъй ги изнасяла вън от фабриката в Европа. През балканската война тази фабрика се затворила и не се отворила вече. Всичко било разпиляно, разпродадено, унищожено да не остане помен от онази слава, с която се ползувала фабриката в миналото. И ако не стана баня като Карагьозовата, стана място да се приготвят шикери и захарчета, както ми се чини. „Сик транзит глория мунди“ са казвали латинците, а на български ще каже: „Такъв му бил късмета!" Заедно с изчезването на тия две фабрики забрави се бубарството в града и в околността. Черниците се изсякоха, изгориха и ние скръстихме ръце!
Сарафидито се казвал Стефан. Къщата му била до Стамболовата. Подир нашето освобождение бившият цар Фердинанд влизал в нея и днес има паметна плоча над вратата по този случай. Сарафиди заминал за София и там се поминал, без да остави наследници, защото бил бездетен. Къщата на Сарафиди била на дяда Андрея терзията. Стефан Сарафиди се оженил за дъщеря му Винтя и взел къщата зестра. Другата дъщеря на дяда Андрея се оженила за Димитра Заяков. По-сетне къщата била продадена на Тодор Василев и днес живее вътре син му. Сарафиди е с гръцко окончание, трябва да се казва Сарафов. Той бил отначало сарафин около бившата фурна на Косовски, сетне като се отворила турската държавна земеделска банка току до къщата му, Сарафиди станал касиер в тази банка до нашето освобождение. Заедно с това държал, нагледвал и фабриката си.
Тръгнал веднъж, индустриялният живот в Търново почнал да се развива. Ето около това време се отваря и друга фабрика. Ангел Попов отваря тази фабрика. Отначало тази фабрика била книжна, а сетне брашняна. Ангел Попов се родил в Търново в 1835 година. Баща му, родом от Плаково, бил дълги години свещеник в Търново. Отначало Ангел бил терзия, но тоя занаят не му се допаднал по сърце, затова отишъл да се учи в училище. През 1861 година станал търговец на бубено семе и бил принуден да живее в Италия, гдето се продавало семето. Като преживл няколко години в една напреднала страна, той не можал да не се запознае с живота и напредъка на западна Европа и като интелегентен и умен човек, разбрал, че отечеството му ще се подигне, като се развие фабричното производство. С парите, които спечелил в Италия, върнал се в Търново и решил да турне начало на една нова индустрия в околностите на града си. И действително, в 1865 година открива фабрика за книжно производство в килифарското землище; почнал да фабрикува книги за писане, за амбалаж, мукави и други. Той не се боял от несполука, макар тогава в Турската държава да не можел да се надава човек на сполука. Работил Попов няколко време, но нали бил в Турция, мъчно можел да успее. Никой от турските големци и влиятелни лица в империята не го разбрал, нито могъл да оцени неговите усилия, нито могъл някой да схване значението на тази индустрия за развитието на страната.
Попов употребил всички средства да прокара производството си в империята и вън от нея, но най-сетне трябвало да признае, че не живее в една държава, гдето се цени частната инициатива. Фабриката работила 3 години и най-сетне ликвидирала. Но това не отчаяло Попова. Той съзнавал в душата си, че не би трябвало да загине една индустрия -книжарската,—която би могла да внесе по-голямо оживление в умствения живот на българина, но се подчинил на необходимостта. Като затворил книжната фабрика, не се запрял дотук, не престанал да мисли за бъднината на своя град. По една случайност хрумва му на ум да отвори друга фабрика и то за брашно, когато никой не се подсещал за това, дори и Карагоьзов. Но понеже нямало още такава фабрика в Търново и в България, па и самият Попов малко разбирал от мелничарското изкуство, той излиза вън от турската империя и като прост работник се запретнал да изучава воденичарството в Унгария, в едно селце Кирхен. Като се запознал с устройството на модерните воденици, поръчал в Унгария всички машини и се завърнал в Турция да ги инсталира в книжната си фабрика, която не работела вече хартия.
Да се пренесем за минутка в онези тежки и страшни времена в турската империя, да си представим мъчнотиите, с които трябвало да се бори човек при такава една рискована работа, да вземем предвид лошите пътища, трудните съобщения между селата и градовете и пред нас ще изпъкне мощната фигура на един българин, който решил с всички сили и способности да бжъде полезен на своя род, не толкова на себе си, защото можел да продава бубено семе в Италия и да живее охолно и без много рискове. От такива хора има нужда днес Търново.
Фабриката за бели брашна почнала да работи и от ден на ден превръщала житото в хубаво брашно и тъй се увеличило и производството на самото жито в селата. Обаче и тук мъчнотии срещнали Попова. Хората не били привикнали да употребяват такова брашно, та не го купували и самото брашно не се пласирало. Но и това не отчаяло Попова. Той отваря две фурни в Търново, заловил се да произвежда бял хляб, и работата потръгнала. Това внесло ободрение в душата на Попова и той усилил, удвоил енергия. Не се минало и много време и щастието му се усмихнало: той намерил пазар вън от турската империя, а именно в Румъния и вече трудът му бил възнаграден. Попов се окуражил и решил да разширочи своето предприятие, като построил воденица в Дервент.
Дядо Ангел Полов е починал през 1920 год. и след смъртта си е оставил завещание, според което той подарява на Търновската град. община всичкия си имот, за да се основе и издържа индустриално училище за подготвяне на работници — техници. Ефорията, назначена за управление на фонда „Ангел Попов“, всяка година добива от завещаната макаронена фабрика един приход от около 1 милион лева и в близко бъдеще ще се пристъпи към реализиране завета на покойния—откриване на индустриалното училище. Това, което дядо Ангел не е сварил да направи на живот, ще бъде направено от потомството по негово завещание. И така, Търново се сдобил с няколко индустриални заведения, които не са могли да не внесат нова струя в неговия живот, нов тласък към напредък, нови придобивки в икономическите страници на старата столица. Затракали машините в и около Търново и работните ръце се събрали да творят бъднината му. Но дошло новото време; открил се нов хоризонт за погледа на свободния българин, ново неначенато поле за работа и всички млади сили се хвърлят с разпален ентусиазъм да редят новата българска държава и ето индустриалният живот на Търново останал на дирен план, бил изоставен и замрял, а той би трябвало да се продължи, да се усили, защото само по такъв начин може да се продължи съществуването на Търново.
Аз избягнах да говоря подробно за живота на нашите индустриалци преди освобождението му, избягнах да се ровя в статистики и сметки; достатъчно е да знаете, че преди нашето освобождение имало търновци, решителни, предприемчиви, умни и работливи да начертаят пътя, по който младото Търново би трябвало да върви и сигурно покойните вече индустриалци ще бъдат доволни във вечното си жилище, ако видят от там, че младото поколение в Търново е потърсило да намери щастието си в труда, в индустриалния труд, който подигна толкова европейски държави и толкова напреднали страни и към който труд прибягнаха нашите покойници в онези тъмни времена на робството, като са били уверени, че по такъв начин само ще се подигне нацията им. Нека един ден се покрият бреговете на Янтра с фабрики, нека се построят складове и контори, от които всеки ден да се тварят и разтварят по стотина кола. Нека фабричните тръби всяка сутрин викат на ползотворна работа със стотини работници; нека железниците да почнат да изнасят по всички краища произведенията на търновската жилава ръка. Нека бъдем уверени, че тогава ще се издигне Търново, че покойните индустриалци ще благословят града си от височината на своето вечно жилище и ще настане за града онова време, за което са бленували всички велики Търновски предвестници на индустрията.
Това е бляскавото индустриално начало преди освобождението на града ни. Но след 50 години свободен живот, търновци съумяха ли да вървят в пътя, начертан от техните бащи за постигане на индустриален разцвет? По това друг път.
Не са само тези две фабрики, които са съставлявали индустриалния живот на Търново преди нашето освобождение. Имало и друга фабрика за пъшкули — тя била на Сарафидито. Като отивате по севлиевското шосе и излезнете вън от града, на ляво стърчи самотно здание, продълговато и напуснато. Извехтяло вече, почнало да се руши, стърчи изоставено, сякаш изживяло вече своето време. То е било някога пъшкулена фабрика; там кипял някога си живот, енергия, там се създавала бъднината на Търново. Тази фабрика е втора по реда си в Търново — пъшкулена фабрика. С какво може да се обясни потребата на такива две фабрики? Ето с що- към средата на миналия век в Италия, Франция и в другите западни европейски страни се явила болест по бубите; тази болест не могла да се лекува тогава, а имало се нужда от коприна. Турската държава, а особено Търново и търновско, били далеко от тази опасност и затова населението тук се запретнало да храни буби, да изкарва пъшкули и да дири от тях прехраната си. Цялото търновско било покрито с черничеви дървета, хранели се буби и се продавали в търновските фабрики, които пекли пъшкулите, точели коприната и я продавали тъй приготвена. Имало специално дошли италианци търговци, които чакали да се източи коприната и я носели в Италия. Имало филандри или точилници, които точели много тънка коприна — само на три ката конец- както споменахме по-горе, и от буби първокачествени — японски, затова нашата стока се ценяла добре. Много семейства намервали прехраната си в отглеждане на буби. Освен, че се изнасяла навън, коприната се употребявала и у нас. От нея се правели пюскюли, ибришим и конци за шев. Хората, които закупували коприната, се наричали казаси. Не може да се определи, като колко коприна са точели търновските две фабрики, но от околни пътища може сигурно да се предположи, че в града са оставали 70—80 хиляди лева тогавашни пари — една значителна сума покрай другите приходи, които имали търновците от вино, от търговия, от занаяти и пр. При това фабриките продавали и семе, което събирали особени работници.
Фабриката на Сарафиди била отворена към 1868 година и работела до 1886 година. Вътре се сортирали пъшкулите по цветове— бели, жълти и зелени и така се точили. Цели кервани пристигали, натоварени с пъшкули, по-сетне пак кервани изнасяли изработената коприна и вънкашно градът имал вече вид на търговски. Но след освобождението ни, както Карагьозовата, така също и на Сарафиди почнала да запада. В 1893 г. фирмата Ангелов — Петров—Георгиев взела под наем фабриката на Сарафиди и я имала до преди балканската война. Тази фирма чрез особени свои хора събирала пъшкули, пекла ги само и тъй ги изнасяла вън от фабриката в Европа. През балканската война тази фабрика се затворила и не се отворила вече. Всичко било разпиляно, разпродадено, унищожено да не остане помен от онази слава, с която се ползувала фабриката в миналото. И ако не стана баня като Карагьозовата, стана място да се приготвят шикери и захарчета, както ми се чини. „Сик транзит глория мунди“ са казвали латинците, а на български ще каже: „Такъв му бил късмета!" Заедно с изчезването на тия две фабрики забрави се бубарството в града и в околността. Черниците се изсякоха, изгориха и ние скръстихме ръце!
Сарафидито се казвал Стефан. Къщата му била до Стамболовата. Подир нашето освобождение бившият цар Фердинанд влизал в нея и днес има паметна плоча над вратата по този случай. Сарафиди заминал за София и там се поминал, без да остави наследници, защото бил бездетен. Къщата на Сарафиди била на дяда Андрея терзията. Стефан Сарафиди се оженил за дъщеря му Винтя и взел къщата зестра. Другата дъщеря на дяда Андрея се оженила за Димитра Заяков. По-сетне къщата била продадена на Тодор Василев и днес живее вътре син му. Сарафиди е с гръцко окончание, трябва да се казва Сарафов. Той бил отначало сарафин около бившата фурна на Косовски, сетне като се отворила турската държавна земеделска банка току до къщата му, Сарафиди станал касиер в тази банка до нашето освобождение. Заедно с това държал, нагледвал и фабриката си.
Тръгнал веднъж, индустриялният живот в Търново почнал да се развива. Ето около това време се отваря и друга фабрика. Ангел Попов отваря тази фабрика. Отначало тази фабрика била книжна, а сетне брашняна. Ангел Попов се родил в Търново в 1835 година. Баща му, родом от Плаково, бил дълги години свещеник в Търново. Отначало Ангел бил терзия, но тоя занаят не му се допаднал по сърце, затова отишъл да се учи в училище. През 1861 година станал търговец на бубено семе и бил принуден да живее в Италия, гдето се продавало семето. Като преживл няколко години в една напреднала страна, той не можал да не се запознае с живота и напредъка на западна Европа и като интелегентен и умен човек, разбрал, че отечеството му ще се подигне, като се развие фабричното производство. С парите, които спечелил в Италия, върнал се в Търново и решил да турне начало на една нова индустрия в околностите на града си. И действително, в 1865 година открива фабрика за книжно производство в килифарското землище; почнал да фабрикува книги за писане, за амбалаж, мукави и други. Той не се боял от несполука, макар тогава в Турската държава да не можел да се надава човек на сполука. Работил Попов няколко време, но нали бил в Турция, мъчно можел да успее. Никой от турските големци и влиятелни лица в империята не го разбрал, нито могъл да оцени неговите усилия, нито могъл някой да схване значението на тази индустрия за развитието на страната.
Попов употребил всички средства да прокара производството си в империята и вън от нея, но най-сетне трябвало да признае, че не живее в една държава, гдето се цени частната инициатива. Фабриката работила 3 години и най-сетне ликвидирала. Но това не отчаяло Попова. Той съзнавал в душата си, че не би трябвало да загине една индустрия -книжарската,—която би могла да внесе по-голямо оживление в умствения живот на българина, но се подчинил на необходимостта. Като затворил книжната фабрика, не се запрял дотук, не престанал да мисли за бъднината на своя град. По една случайност хрумва му на ум да отвори друга фабрика и то за брашно, когато никой не се подсещал за това, дори и Карагоьзов. Но понеже нямало още такава фабрика в Търново и в България, па и самият Попов малко разбирал от мелничарското изкуство, той излиза вън от турската империя и като прост работник се запретнал да изучава воденичарството в Унгария, в едно селце Кирхен. Като се запознал с устройството на модерните воденици, поръчал в Унгария всички машини и се завърнал в Турция да ги инсталира в книжната си фабрика, която не работела вече хартия.
Да се пренесем за минутка в онези тежки и страшни времена в турската империя, да си представим мъчнотиите, с които трябвало да се бори човек при такава една рискована работа, да вземем предвид лошите пътища, трудните съобщения между селата и градовете и пред нас ще изпъкне мощната фигура на един българин, който решил с всички сили и способности да бжъде полезен на своя род, не толкова на себе си, защото можел да продава бубено семе в Италия и да живее охолно и без много рискове. От такива хора има нужда днес Търново.
Фабриката за бели брашна почнала да работи и от ден на ден превръщала житото в хубаво брашно и тъй се увеличило и производството на самото жито в селата. Обаче и тук мъчнотии срещнали Попова. Хората не били привикнали да употребяват такова брашно, та не го купували и самото брашно не се пласирало. Но и това не отчаяло Попова. Той отваря две фурни в Търново, заловил се да произвежда бял хляб, и работата потръгнала. Това внесло ободрение в душата на Попова и той усилил, удвоил енергия. Не се минало и много време и щастието му се усмихнало: той намерил пазар вън от турската империя, а именно в Румъния и вече трудът му бил възнаграден. Попов се окуражил и решил да разширочи своето предприятие, като построил воденица в Дервент.
Дядо Ангел Полов е починал през 1920 год. и след смъртта си е оставил завещание, според което той подарява на Търновската град. община всичкия си имот, за да се основе и издържа индустриално училище за подготвяне на работници — техници. Ефорията, назначена за управление на фонда „Ангел Попов“, всяка година добива от завещаната макаронена фабрика един приход от около 1 милион лева и в близко бъдеще ще се пристъпи към реализиране завета на покойния—откриване на индустриалното училище. Това, което дядо Ангел не е сварил да направи на живот, ще бъде направено от потомството по негово завещание. И така, Търново се сдобил с няколко индустриални заведения, които не са могли да не внесат нова струя в неговия живот, нов тласък към напредък, нови придобивки в икономическите страници на старата столица. Затракали машините в и около Търново и работните ръце се събрали да творят бъднината му. Но дошло новото време; открил се нов хоризонт за погледа на свободния българин, ново неначенато поле за работа и всички млади сили се хвърлят с разпален ентусиазъм да редят новата българска държава и ето индустриалният живот на Търново останал на дирен план, бил изоставен и замрял, а той би трябвало да се продължи, да се усили, защото само по такъв начин може да се продължи съществуването на Търново.
Аз избягнах да говоря подробно за живота на нашите индустриалци преди освобождението му, избягнах да се ровя в статистики и сметки; достатъчно е да знаете, че преди нашето освобождение имало търновци, решителни, предприемчиви, умни и работливи да начертаят пътя, по който младото Търново би трябвало да върви и сигурно покойните вече индустриалци ще бъдат доволни във вечното си жилище, ако видят от там, че младото поколение в Търново е потърсило да намери щастието си в труда, в индустриалния труд, който подигна толкова европейски държави и толкова напреднали страни и към който труд прибягнаха нашите покойници в онези тъмни времена на робството, като са били уверени, че по такъв начин само ще се подигне нацията им. Нека един ден се покрият бреговете на Янтра с фабрики, нека се построят складове и контори, от които всеки ден да се тварят и разтварят по стотина кола. Нека фабричните тръби всяка сутрин викат на ползотворна работа със стотини работници; нека железниците да почнат да изнасят по всички краища произведенията на търновската жилава ръка. Нека бъдем уверени, че тогава ще се издигне Търново, че покойните индустриалци ще благословят града си от височината на своето вечно жилище и ще настане за града онова време, за което са бленували всички велики Търновски предвестници на индустрията.
Това е бляскавото индустриално начало преди освобождението на града ни. Но след 50 години свободен живот, търновци съумяха ли да вървят в пътя, начертан от техните бащи за постигане на индустриален разцвет? По това друг път.
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ
Няма коментари:
Публикуване на коментар