В началото на своето зараждане и разпространение исихазмът е бил непознато учение и съответно е имал противници в църковните кръгове, но на църковен събор в Константинопол през 1351 година учението е прието и утвърдено от църквата. С пристигането на Теодосий Търновски от Парория в Търново исихазмът е приет и от българската църква. Като най-голям исихастки център се утвърждава Килифаревският манастир. Исихатското учение намира привърженици сред висшето духовенство в България и Византия, и се ползва с подкрепата на светската власт. През втората четвърт на XIV век привърженици на исихазма стават много видни византийски богослови, между които изпъква със своята начетеност и познания св. Григорий Палама. Чрез неговите богословски произведения и чрез споровете, които той води със своите противници, исихазмът се превръща в учение, което отразява самата същност на православното християнство. Св. Григорий Палама е апологетът на исихазма и богословът, а св. Григорий Синаит е учителят и практическият наставник. Първите учители на българския исихазъм са св. Теодосий Търновски, св. Ромил Видински, патриарх Евтимий и св. митрополит Киприан Киевски, св. Ромил Видински. По това време точно исихастите са били тези, които са утвърдили чистота на православието и са се борели с еретическите течения. Сами разбирате колко безсмислено е твърдението на Иречек, който ги нарежда наедно с еретиците. Но каква история може да се очаква да напише младеж, пристигнал у нас 1879 г. малко след Освобождението, без никакъв опит (едва навършил 25 години), буквално измислил българската история за една нощ. Дядото на Констанин Иречек е Павел Шафарик –историк на Австо- Унгарската империя, която е спорела с Руската империя за правото да бъде покровител на славянските народи на балканите и земите, които населявали и които се намирали под властта на Султана /Османската империя/. След Освобождението Българската историческа наука и Българската археология се създават и управляват половин столетие от австроунгарци и руснаци. В българските научни среди тюркската теория се налага от Константин Иречек, който станал дори министър на просвещението, с дейното участие на Васил Златарски, основоположник на тази школа. За доказването на тази теория се правят куп фалшификации - както изкривявания на преводи от латински и гръцки исторически извори, така и игнориране на извори, които противоречат на тази теория. Както казва покойният Здравко Даскалов: „Нещастие за България е, че 25-годишният току-що проходил чешки историк Иречек ѝ написа историята. И то така, че я смаза. От огромна и величава, я направи незначителна!" Затова и Г. С. Раковски заключава: „Чудни са европейските някои си учени, които тъй даром се впущат в работи, които не познават !”
Но се чудя как писатели като Иван Вазов, изглежда повлиян от Иричек пише в повестта си "Иван- Алесандър": "Поради съседството си с Византия България биде най-много заразена от тая страшна духовна язва. В Търново бе дошъл някой си избягал из Цариград калугерин Теодорит, проповедник на нелепото учение на исихастите, най-крайното и дивашко изражение на богомилската ерес. То бе смес на най-груби езически вярвания, като обоготворение на дървета, с най-безумните доктрини. Той склони към исихаството множество прост народ и знатни граждани и боляри."
Нека да видим сега колко съществено исихазмът се различава от богомилството. За разлика от богомилите, които имат отрицателно отношение към църквата и нейните обреди, исихастите не само не са враждебно настроени към църквата, но дори допринасят за укрепването на нейните позиции. Исихастите възприемат библейския разказ за сътворението на човека, като смятат, че и тялото, и душата му са създадени от Бога. В духа на официалното православие са възгледите им за Троицата, за ролята на Пресвета Богородица, за Стария и Новия завет, за църковните обреди и символи.
Богомилството за разлика от исихасткото учение, силно критикува светската власт. Проповедите на богомилите целят да разкрият на населението в каква реалност живеят и да ги призоват към неподчинение. Богомилите са освен против църквата, а и против държавата, затова са преследвани и анатемосани от църквата. Когато турците завладяват държавата и унищожават Църквата, богомилите губят почва за своята пропаганда и постепенно изчезват. Част от тях приемат исляма, а други католическата вяра, но всички докрай остават непримирими врагове на Православието.
Няма коментари:
Публикуване на коментар