Хараламби А.Б.
В старата „Асенова Махала“, на град В. Търново, току под северните поли на крепостта „Царевец“, на левия бряг на реката Янтра, срещу старата историческа "Църква Димитър Солунский“, се намира старинната търновска митрополия с черквата „Св. Петър и Павел". Още като юноша, аз си спомням за тази древна обител. Години изминаха, а все още така добре я помня като днес. Отдалеч тя изглеждаше като старинен манастир, обкръжен от високи двуетажни сгради от север и запад; долният етаж бе иззидан от едри дялани камъни, потъмнели от вековете, горният — от дървен материал, стените облицовани от червени и сини тухлички, по краищата споени с хоросан. Този етаж беше с дълги нависнали стрехи с позеленели керемиди, а наоколо с много, но малки прозорци и по тях издълбани чудесни резби в стар български стил.
В Митрополията се влизаше през голяма и дебела дървена врата, обкована с ковашки железни пулове. Вътре имаше тясна и чиста калдъръмена пътека, която водеше през потънал в бухнали дървета и кичести чемшири двор, в средата на който се издигаше внушителна вековната митрополитска черква „Св. Св. Петър и Павел" строена през 1204 год. през времето на Цар Калоян, когато папският легат Лъв посветил архиепископа Василий за примат на българската църква, а Цар Калоян бил тържествено коронясан със златна царска корона, признат от папата за Цар на Българите — дадени му били скиптър и знаме и право да сече монети с царски образ. Често пъти, заедно с по-големия си брат Атанас, който бе личен приятел на митрополит Климента, аз посещавах тази стара българска светиня и се отбивах при дядо владика. Той ни посрещаше усмихнат и протягаше ръка да ни благославя и ние със страхопочитание целувахме ръката му. Братът ми оставаше по-дълго време при него на разговор, а аз, тогава младеж, използувах времето на разговора им с удоволствие и жажда разгръщах книгите и картините, отрупани по масата на дядо владика, или излизах вън, ходех по дългите и широки чардаци на митрополията, влизах в стаите, постлани с пъстри български черги и везани възглавници и дълго с удивление и възторг надничах през прозорците навън, където се откриваха чудни живописни изгледи край Янтра и старото Търново. После слизах от високите дървени стълби, любувах се на пъстрите пауни в двора и най-внимателно надничах през железните решетки на прозорците в старата митрополийска черква. Помня един ден, това беше наскоро преди да вдигнат на заточение дядо Владика, отидохме с брата си да го навестим. Брат ми влезе вътре при него, а аз излязох в двора. Една стара бабичка, която прислужваше из митрополята влезе с един не много възрастен рус, висок господин, облечен в туристически дрехи, нещо като англичаиин. Влязох и аз подир тях. По разговора, който той заведе със старата прислужница, разбрах, че говори по български. Полюбопитствувах и заслушах и аз какво разказваше старицата. Тя увлекателно започна да разказва интересни неща, които събудиха у мен голям интерес. Тя разказваше тихо и спокойно, както говорят всички стари хора с една добродушна усмивка на лицето и с една благочестива чистосърдечност. Споменуваше дати, имена на български царе, събития и спомени за старото българско царство. В тъмният ъгъл на старата черква, до вратите към олтаря, тя показа една стара изография стенописна картина. Това беше образа на български цар със златна корона на глава, с черна къса монаршеска брада, наметнат с червена багреница, извезана със златни украшения и припасан на кръста със сърмен колан, на който висеше дълъг златен меч. Този цар беше седнал на трон, със строг буден поглед, устремен напред и изпитателно ни гледаше. До него бе нарисуван едър и снажен български велможа, с шлем и желязна ризница, а зад царя стояха прави още няколко боляри.
Старицата продължаваше:
— Ето, това, това е Цар Калоян, български цар, който изгради тази черква. Този цар издигна България и папата му даде право да сече пари, да носи кръста и знамето на Христа. Тази е царската черква и тук той е идвал да се моли. Това е било отдавна, в старото българско царство, и тази рисунка е от онова време. А тук... сочеше с ръка старата, като показваше една тъмна стаичка до олтаря вдясно към южната страна, — е била старата книгохранилница. Тук са се пазили стари български ръкописни книги, пергаменти и грамоти, които лукавият гръцки владика заповядал да изгорят. Под тази плоча тук е погребан, в българска наша черква е упокоен този владика, който изгори нашите стари книжовни паметници. Бабичката клатеше главата си и с разпалени жестове живо разказваше, сякаш всичко изживяваше и ни принасяше в миналото. Чужденецът слушаше и пишеше нещо в едно тефтерче. След това излязохме и чужденецът си отиде. На тръгване за Горна Оряховица, във файтона, аз разправих това на файтонджията и той с удоволствие ми разказа още твърде много събития от историята на тази черква, които заедно с чутото от старата жена и видяното в черквата, дълбоко заседнаха в паметта ми. Аз често посещавах тази стара черква и неведнcж по-късно я фотографирвах. За щастие снимките запазих, които са един рядък спомен, още повече, че в 1913 година от землетресението тя се събори, а околните сгради с чардаците рухнаха и се преобърнаха в развалини. Нищо не остана от онова, което някога бяха видели там — всичко се промени — старата търновска митрополия завинаги изчезна, а черквата остана в съвършено друг вид. Далечен спомен остана само името на дяда Климента, когото добре помня. Виждал го бях да показва и ръкописите си на брата ми и да му чете нещо. Митрополит Климент беше даровит писател. Неговата повест „Нещастната Фамилия“ и драмата му "Иванку", подписани с мирското му име Васил Друмев остават перли из книжнината ни. Това са две трогателни книги, които извикват сълзи. Имаше нещо силно по дух в натурата на дяда Климента; той беше прочут, освен с перото, но и със словото си. Беше човек на народа. Роден в гр. Шумен в 1839 год, той следва в Русия и завършва висша духовна академия. Титулярен Митрополит на търновската епархия дядо Климент стана на 27 май 1884 година на мястото на покойния митрополит Иларион Макариополски — 1812-1875 г. Митрополит Климент игра важна роля още в Търновското Учредително Народно Събрание и взе живо участие като един от между първите държавни деятели. По-късно той взема активно участие в политическия живот на страната и макар черковен сановник, у него пламти чувството на борец за съдбините на народа и държавата. Неговият девиз е бил — да научи народа да знае, да цени и да брани своите политически права, осветени от конституцията и да внуши на българския народ, че самия той трябва да бъде господар на себе си и да не оставя да се разпореждат със съдбините му по прищевките на тази или онази партия. Буен трибун и духовен водач на народа, с голям нравствен живот, положителност и твърд благороден характер митрополит Климент между другите проповеди, държа една пламенна реч на 14 февруари 1893 г, в Търновската съборна черква "Св. Богородица" в защита на православието. Тази реч беше едно от най-големите събития в началото от царуването на княз Фердинанд и която стана причина да се измени чл. 38 от конституцията в V В. Н. Събрание.
Дядо Климент на тази проповед бе казал следните знаменити думи: „Трябва да знаем, че всеки, който посяга у нас на православието, той посяга на самото съществувание на народа. Който и да е той, макар и с най-важно положение, та и да го считат хората за най-голям доброжелател народен, за най-голям патриот, но посяга ли на народната вяра православието, подритва ли и незачита ли това свещенно достояние, оставено нам от деди и прадеди, като безценен залог за чистото и трайно народно съществувание той не е и не може да бъде приятел на народа, си, защото подкопава единствената най-яка и незиблена основа на съществуванието и преуспяването му; той му е враг и жесток враг."
Заради горната реч дядо Климент беше преследван и подхвърлен на страдания първоначално в Петропавловския Лясковски монастир, а по-късно в Гложенският, откъдето на 24 май 1894 г, тържествено се завърна в Търново. Голям родолюбец, със силна и пламенна любов към своя народ, вдъхновен, той искаше да види народ и държава, династия и народ, в едно цяло — в пълна верска и политическа хармония. С тия мисли той бе официално изпратен при Руския Цар, да го моли да стане кръстник на нашия престолонаследник и мисията си той блестящо изпълни да съедини и свърже народ и династия в едно здраво и единно цяло заради величието на България. Слепците не го разбраха и го поругаха. Но провидението бдеше над него и над България.. И макар, че са се изминали 40 години оттогава, ние виждаме, проповедите и идеала на този голям водач, че не са забравени и делото му продължено от нашия любим Цар Борис III.
Днес видът на търновската митрополия е съвсем друг много по-нов и далеч не дава ни най малката представа и илюзия на онова, което бе преди години. Китната градина и оригиналната висока сега ограда, която обкръжава новата митрополия далеч не напомня за миналото. Сякаш грохналите оскъдни останки от старата черква, пропукани и скрепени тук-там с цимент и вар, изоставена и самотна, без околните някогашни дълги и високи двуетажни сгради, издават мълком своята мъка. Рухнала е и килията на дяда Климента, който отдавна е станал шепа черна пръст. Ала името му е още живо и няма да умре, защото духът на бореца не умира. Посетих напоследък старата българска столица на Асеневци. Пожелах отново да видя развалините и запустението. Спрях се няколко минути в храма и загледах старинната мазилка, потъмняла от вековете. Ето и избодените очи във фреските на светиите и разните картини от свещенното писание. Тези изкъртени рисунки и разрушени фрески са били извършени тогава от дивата сган на Челеби, която превзе и разсипа Търново на 14 юни 1393 год.
В Митрополията се влизаше през голяма и дебела дървена врата, обкована с ковашки железни пулове. Вътре имаше тясна и чиста калдъръмена пътека, която водеше през потънал в бухнали дървета и кичести чемшири двор, в средата на който се издигаше внушителна вековната митрополитска черква „Св. Св. Петър и Павел" строена през 1204 год. през времето на Цар Калоян, когато папският легат Лъв посветил архиепископа Василий за примат на българската църква, а Цар Калоян бил тържествено коронясан със златна царска корона, признат от папата за Цар на Българите — дадени му били скиптър и знаме и право да сече монети с царски образ. Често пъти, заедно с по-големия си брат Атанас, който бе личен приятел на митрополит Климента, аз посещавах тази стара българска светиня и се отбивах при дядо владика. Той ни посрещаше усмихнат и протягаше ръка да ни благославя и ние със страхопочитание целувахме ръката му. Братът ми оставаше по-дълго време при него на разговор, а аз, тогава младеж, използувах времето на разговора им с удоволствие и жажда разгръщах книгите и картините, отрупани по масата на дядо владика, или излизах вън, ходех по дългите и широки чардаци на митрополията, влизах в стаите, постлани с пъстри български черги и везани възглавници и дълго с удивление и възторг надничах през прозорците навън, където се откриваха чудни живописни изгледи край Янтра и старото Търново. После слизах от високите дървени стълби, любувах се на пъстрите пауни в двора и най-внимателно надничах през железните решетки на прозорците в старата митрополийска черква. Помня един ден, това беше наскоро преди да вдигнат на заточение дядо Владика, отидохме с брата си да го навестим. Брат ми влезе вътре при него, а аз излязох в двора. Една стара бабичка, която прислужваше из митрополята влезе с един не много възрастен рус, висок господин, облечен в туристически дрехи, нещо като англичаиин. Влязох и аз подир тях. По разговора, който той заведе със старата прислужница, разбрах, че говори по български. Полюбопитствувах и заслушах и аз какво разказваше старицата. Тя увлекателно започна да разказва интересни неща, които събудиха у мен голям интерес. Тя разказваше тихо и спокойно, както говорят всички стари хора с една добродушна усмивка на лицето и с една благочестива чистосърдечност. Споменуваше дати, имена на български царе, събития и спомени за старото българско царство. В тъмният ъгъл на старата черква, до вратите към олтаря, тя показа една стара изография стенописна картина. Това беше образа на български цар със златна корона на глава, с черна къса монаршеска брада, наметнат с червена багреница, извезана със златни украшения и припасан на кръста със сърмен колан, на който висеше дълъг златен меч. Този цар беше седнал на трон, със строг буден поглед, устремен напред и изпитателно ни гледаше. До него бе нарисуван едър и снажен български велможа, с шлем и желязна ризница, а зад царя стояха прави още няколко боляри.
Старицата продължаваше:
— Ето, това, това е Цар Калоян, български цар, който изгради тази черква. Този цар издигна България и папата му даде право да сече пари, да носи кръста и знамето на Христа. Тази е царската черква и тук той е идвал да се моли. Това е било отдавна, в старото българско царство, и тази рисунка е от онова време. А тук... сочеше с ръка старата, като показваше една тъмна стаичка до олтаря вдясно към южната страна, — е била старата книгохранилница. Тук са се пазили стари български ръкописни книги, пергаменти и грамоти, които лукавият гръцки владика заповядал да изгорят. Под тази плоча тук е погребан, в българска наша черква е упокоен този владика, който изгори нашите стари книжовни паметници. Бабичката клатеше главата си и с разпалени жестове живо разказваше, сякаш всичко изживяваше и ни принасяше в миналото. Чужденецът слушаше и пишеше нещо в едно тефтерче. След това излязохме и чужденецът си отиде. На тръгване за Горна Оряховица, във файтона, аз разправих това на файтонджията и той с удоволствие ми разказа още твърде много събития от историята на тази черква, които заедно с чутото от старата жена и видяното в черквата, дълбоко заседнаха в паметта ми. Аз често посещавах тази стара черква и неведнcж по-късно я фотографирвах. За щастие снимките запазих, които са един рядък спомен, още повече, че в 1913 година от землетресението тя се събори, а околните сгради с чардаците рухнаха и се преобърнаха в развалини. Нищо не остана от онова, което някога бяха видели там — всичко се промени — старата търновска митрополия завинаги изчезна, а черквата остана в съвършено друг вид. Далечен спомен остана само името на дяда Климента, когото добре помня. Виждал го бях да показва и ръкописите си на брата ми и да му чете нещо. Митрополит Климент беше даровит писател. Неговата повест „Нещастната Фамилия“ и драмата му "Иванку", подписани с мирското му име Васил Друмев остават перли из книжнината ни. Това са две трогателни книги, които извикват сълзи. Имаше нещо силно по дух в натурата на дяда Климента; той беше прочут, освен с перото, но и със словото си. Беше човек на народа. Роден в гр. Шумен в 1839 год, той следва в Русия и завършва висша духовна академия. Титулярен Митрополит на търновската епархия дядо Климент стана на 27 май 1884 година на мястото на покойния митрополит Иларион Макариополски — 1812-1875 г. Митрополит Климент игра важна роля още в Търновското Учредително Народно Събрание и взе живо участие като един от между първите държавни деятели. По-късно той взема активно участие в политическия живот на страната и макар черковен сановник, у него пламти чувството на борец за съдбините на народа и държавата. Неговият девиз е бил — да научи народа да знае, да цени и да брани своите политически права, осветени от конституцията и да внуши на българския народ, че самия той трябва да бъде господар на себе си и да не оставя да се разпореждат със съдбините му по прищевките на тази или онази партия. Буен трибун и духовен водач на народа, с голям нравствен живот, положителност и твърд благороден характер митрополит Климент между другите проповеди, държа една пламенна реч на 14 февруари 1893 г, в Търновската съборна черква "Св. Богородица" в защита на православието. Тази реч беше едно от най-големите събития в началото от царуването на княз Фердинанд и която стана причина да се измени чл. 38 от конституцията в V В. Н. Събрание.
Заради горната реч дядо Климент беше преследван и подхвърлен на страдания първоначално в Петропавловския Лясковски монастир, а по-късно в Гложенският, откъдето на 24 май 1894 г, тържествено се завърна в Търново. Голям родолюбец, със силна и пламенна любов към своя народ, вдъхновен, той искаше да види народ и държава, династия и народ, в едно цяло — в пълна верска и политическа хармония. С тия мисли той бе официално изпратен при Руския Цар, да го моли да стане кръстник на нашия престолонаследник и мисията си той блестящо изпълни да съедини и свърже народ и династия в едно здраво и единно цяло заради величието на България. Слепците не го разбраха и го поругаха. Но провидението бдеше над него и над България.. И макар, че са се изминали 40 години оттогава, ние виждаме, проповедите и идеала на този голям водач, че не са забравени и делото му продължено от нашия любим Цар Борис III.
Днес видът на търновската митрополия е съвсем друг много по-нов и далеч не дава ни най малката представа и илюзия на онова, което бе преди години. Китната градина и оригиналната висока сега ограда, която обкръжава новата митрополия далеч не напомня за миналото. Сякаш грохналите оскъдни останки от старата черква, пропукани и скрепени тук-там с цимент и вар, изоставена и самотна, без околните някогашни дълги и високи двуетажни сгради, издават мълком своята мъка. Рухнала е и килията на дяда Климента, който отдавна е станал шепа черна пръст. Ала името му е още живо и няма да умре, защото духът на бореца не умира. Посетих напоследък старата българска столица на Асеневци. Пожелах отново да видя развалините и запустението. Спрях се няколко минути в храма и загледах старинната мазилка, потъмняла от вековете. Ето и избодените очи във фреските на светиите и разните картини от свещенното писание. Тези изкъртени рисунки и разрушени фрески са били извършени тогава от дивата сган на Челеби, която превзе и разсипа Търново на 14 юни 1393 год.
Из "Съюзен вестник на вестниците", бр 7., Варна, 7 януари 1934 г.ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ
Няма коментари:
Публикуване на коментар