 |
| Паметник за освобождението на Българската църква от Гръцката вселенска патриаршия след петнадесет годишна борба. Литография Николай Павлович 1872 г. |
След покоряването на България от турците (1393 г.), българският народ е изгубил и своята църковна независимост. Патриарх Евтимий бил заточен; и с обезоглавената Търновска църква започнал още в 1394 г. да се разпорежда Константинополският патриарх. Той възложил нейното управление на Мавровлашкия митрополит, както се говори в Actа part. Const. Но според едно латинско свидетелство, Търновският архиерей се е наричал до 1463 г. патриарх Търновский на цяла България — Patriareha Ternobi et totius Bulgariae. Има и други противоречиви сведения, които е излишно да излагаме, щом знаем, че фанариотите, описани тъй сполучливо в „Essai sur les phanariots“, започнали да разполагат с Българската църква, а заедно с нея, и с просветата, целейки елинизуването на българите. Но след дълготрайно търпение, последните започнали буйна борба за църковна независимост. В случая трябва да се знае, че един от най-големите противници на гръцкото духовенство, заради неговата развала, е и гъркът Каири, теофилософ, професор в знаменитата школа на острова Андрос, в която са се учили: Раковски, Иларион Михайловски (Макариополски), Богоров, д-р Селемински, Чомаков и др. Той е държал пламенни речи от катедрата си против невежеството на гръцкото духовенство и неговата театралност. Под негово, именно, влияние бива основано от учащите се българи на о. Андрос, в 1839 г., „Славяно-българско ученолюбиво дружество“ със задача: въвеждането български език в българските църкви и изгонването на гръцките владици от България. И както е известно, този стремеж за църковно обособяване на българите създал едно буйно движение, което както навсякъде, обхванало и Търново. Уместно е да отбележим, че както между градското население е имало погърчени българи — гръкомани — тъй и между духовенството, особено висшето, е имало българи, които не са били по-добри от фанариотите, а понякога в своето престараване са ги дори надминавали. Такъв един е бил Доротей Врачански, който е бил родом от Копривщица със светското име хаджи Дончо Иванов, син на богатия абаджия хаджи Иван Спасов, и сестрин син на видния общественик и писател Найден Геров. Срещу сто хиляди гроша е бил ръкоположен от Търновския митрополит Неофита за Врачански епископ (1835). Отначало той се държал добре, но след това изменил поведението си, като повел една чисто фанариотска политика. Подобни на него е имало и други висши духовни лица от български произход. В Търново фанариотските владици намерили добра почва за своята противобългарска политика. Освен като установили в църквите да се извършва литургията на гръцки, започнали да откриват и гръцки училища. С време гръцкото влияние в Търново, въобще в цяла България, станало тъй силно, че се говорело на гръцки, търговците държали тефтерите си на гръцки и всеки, който не се гърчеел, минавал за простак и турлак. Селяните от околните села наричали търновци гърци, гърчоля. Заблуждението било плачевно. Ето един типичен пример от многото. Завърналият се в родния си град, Горна Оряховица, живелият дълго време в Рилския манастир о. Герасим, виждайки погърчването на населението, открил в дома си нещо като училище, в което обучавал няколко момчета и момичета на българско четмо и писмо. Във време на вечерня в църквата „Св. Петър“ накарал едного от учениците си да каже „Отче наш“ на български. Щом произнесло детето първите две думи, икономът поп Велизарий му ударил няколко плесници и казал на всеослушание, че на такъв език било грехота да се чете в църквата. След тая случка, за дълго време никой от Герасимовите ученици не се решавал да повтори това, което е имало такава лоша последица. За силата на гърцизма може да послужи и следният отбелязан в спомените на нар. деец Данаил Юруков типичен пример. В квартирата, в която живял в Пловдив, слугинята била българка. Един ден чул, когато стопанката я смъмрала за нещо и, между другото ѝ казала: „Ах, гиди българко!“ Слугинчето тъй се оскърбило, че извикало възмутено: „Не съм българка!“
Известно е, че фанариотските владици ограбвали българите, а още и безчовечно ги оскърбявали. Това е дало повод на един австрийски публицист да каже в 1864 г. следните думи в статията си: „Bulgarische fragmente“ в Oester. Revue от същата година, брой 7, страница 225: „Българската рая стана чифлик (Pacht und Nuzungsgut) на висшето гръцко духовенство и нейн зъл гений (ihr boeser genius). Не по-добре се произнася и френецът Regnault в Histoire des Principautes Danu-biennes“, както и много други европейски историци и публицисти. Отначало българите се борили против отделни гръцки владици, които ставали нетърпими със своето поведение, а по-сетне борбата станала всенародна и вече против патриаршията. Пример за решителна борба дал гр. Скопие (1830), а след него започнали и всички останали градове, в числото на които и Търново. В 1845 г. жителите на Търновската епархия подали две жалби: една до Портата и друга до патриаршията, в които се тъжат от своя гръцки владика, когото наричат „чудовище“. Това оплакване подействувало. В това време Неофит Бозвели бил освободен от заточение и заедно с Илариона Макариополски се поставили начело на народното движение, което най-сетне, както ще видим, е възтържествувало. Трябва да отбележим, че както е имало български владици по-фанариоти и от самите фанариоти, един от които, по-горе изтъкнахме, тъй е имало, макар и много рядко, и гръцки, които не били крайни фанатици. Такъв един е бил Иларион Критски в Търново. Наистина, нему се приписват някои непочтени деяния, както и изгарянето на старобългарската библиотека при митрополитската църква „Св. апостоли Петър и Павел“, но изглежда, че общата омраза към гръцките владици е достигнала и до клевети. Това обвинение, което проф. Ив. Шишманов нарича „една тенденциозна историческа измислица“, Юрд. Георгиев — „клевета“, а митрополит Климент — „басня“, членът на Бъл. академия на науките г. Юрд. Трифонов разглежда в специална студия под название „Предание за изгорена старобългарска библиотека в Търново“, печатана в списанието на Академията (кн. XIV от 1917 г.). И след най-щателно проучване на въпроса, иде до заключението, че това обвинение е съвършенно неоснователно. Без да влезваме в подробности, за които тук място няма, ще отбележим, че имайки предвид разхищението на обществените книги, както и разпръсването на една клевета в името на историческата истина, той казва: „Но при наличността на толкова разпиляване не бива да се повтаря легендата за изгаряне на някаква патриаршеска библиотека, и то по заповед на Илариона — след казаното вярвам, че достатъчно е установено, макар да не може да се отрича напълно, че и на други места и от други хора изгаряне на книги е могло да има“. В своята история на църквата „Св. Арахангел Михаил“ в Трявна и г. Б. Даскалов не характеризува Илариона като фанатик. Той не се противил, задето благослужението в тая църква е ставало на славянобългарски език, въобще не е бил българомразец като другите фанариотски владици, макар да открил в Търново гръцко училище, което е станало по настояването на гръкоманитe в града. Ако Иларион би бил фанатик, нямало да е недоволна от него самата патриаршия, задето не изпълнявал точно патриаршийското окръжно, с което се е искало да се разпространява гръцкия език и образованост. В своята история на гр. Свищов авторът ѝ г. Г. Христов пише (стр. 76), че във времето на Илариона Свищов е бил по-добре в църковно отношение. Дори патриаршията, недоволна от него, задето не бил достатъчно елинист, поискала от правителството да се нареди анкета за неговата дейност в Свищов. Въобще тя е дирила по всички начини повод, за да се отърве от него, в което обаче не е могла да yспee. След смъртта му, за негов заместник в Търново бил изпратен Панарет, който бил пълна противоположност на Илариона — прост, груб, необразован, алчен, а свръх това и неукротим гонител на българщината. Търновци се разделили на два непримирими лагери: единият се обявил за гръцкия владика, а вторият искал български. Последните настояват да бъде ръкоположен за търновски митрополит Неофит Бозвели, но патриаршията изпратила гърка Неофита Византиос (1840). При този случай трябва да се отбележи, че еснафите, вече организирани, вземали живо участие в борбата. Под влиянието на Неофита Бозвели, търновската епархия изпратила свои представители в Цариград (1845) да искат български владика, но не успели в мисията си, като попаднали под влиянието на патриарха. Вместо българин, бил изпратен гъркът Атанасий, който бил свиреп и алчен. Той станал причина за възпламеняването още повече на борбата, вече насочена и лично против него. В злобата си против българите, той наклеветил (1848) противниците си в държавна измяна, но произведената анкета от страна на правителството установила неговата клевета. Когато бил привлечен под отговорност, бил намерен удавен в кладенеца в митрополията.
Непоправима, патриаршията втори път изпратила в Търново Неофита Византиос (1849), вместо българин, както искали търновци. В това време в Търново бил мютесарифин Галиб паша, добър и умен турчин. Пред него Неофит нямал влияние, но когато бил сменен с Ашир бея, последният се сближил с него, като се ползувал от благоволението му. Но въпреки това, борбата се засилвала. Против Неофита бил изпратен в Цариград един махзар с 4000 подписа, който, обаче останал без последица. Но при все това борбата ставала все по-буйна и решителна. За да тури край на всичко това, Неофит свикал гражданите една сряда в църквата „Св. Спас“, за ги посъветва да си живеят добре със своите духовни власти, с гърците и да няма вече разногласия. По този случай ето какво пише познатият книжовник Моско Москов в своята книга: „Търново в черковната борба", предадено в съкратен вид: "Неофит свършил речта си със заплашителните думи, че ако гражданите не вземат под внимание съветите му, щели да бъдат предадени на анатема."
В това време Тодор х. Неделков, буен, сърцат мъж, не можал да изтърпи това и извикал: „Какво го слушате? Защо не го свалите от трона?“ Янко Белялията, който държал страната на владиката и който бил наблизко, нагрубил Тодора. Тодор, без да мисли много, ударил една плесница на Янка. Като видял това, Неофит изкочил от църквата, възседнал коня си и заедно с няколко заптиета отишъл при пашата. След него отишли и неколцина по-събудени българи. Пашата повикал 8 души и ги заклел в евангелието, че ще кажат право защо се бунтува населението. Те отговорили, че защото не искали гръцки владика. По настояване на владиката, повикан бил и Тодор х. Неделков. Той се явил в конака и, без да чака да бъде поканен, седнал на един стол. Пашата го смъмрил, но той отговорил, че не се бои, защото бил австрийски поданик. Този отговор имал лоши последици. Пашата го дал под съд, и съдът в продължение на три дни го осъдил на три годишен затвор, който да излежи в Цариград, защото уж търновският затвор бил пълен с разбойници и катили.
*
Окован на кон, Тодора повели за Цариград, за да бъде далеч от развълнуваната тълпа в Търново, защото виждали в неговото лице бунтовен елемент. Като минавал край къщата си, жена му, млада булка, се разплакала, заедно с роднините на мъжа си. Заптието Сюлейман, което придружавало Тодора, отключило оковите, та да слезе от коня и се прости с жена си и роднините си. По този случай народът съставил следната песен:
„Бог да убие този владика,
Този владика, тоз Неофита,
Гдето проводи кир Тодора
У Цариград в тежки окови,
В тъмни тъмници, в тежки томруци,
Че ме остави с дребни дечица,
Млада вдовица с клети сираци.
Пък мащиха ѝ тъй я тешеше:
„Не плачи, Моли, не плачи, майка,
Ами си влезни в мала градинка,
Че си набери всякакво цвете:
Али шибои и карамфили“.
„Как да кайдисам цвете да бера,
Цвете да бера да се накича
И да отида сватба да гледам,
Като се жени Стат депутата,
Кога е Тодор в терсаната.
Във терсаната, в хапсуната,
На ръцете му тежки томруци,
на краката му дребни синджири!
Бог да убие гръцкия владика.
Че наклевети кир Тодора,
Моли се, мале, моли се Ценки
Дано изкупи кир Тодора,
Да се завърне от Цариграда.“
„Не плачи, Моли, не плачи майка:
Кир Тодор ще се завърне скоро
От Цариграда, от терсаната“.
Това събитие се е случило през 1857 г. Ашир бей бил сменен с коменданта на Белградската крепост Осман паша. На мястото пък на Неофита бил назначен гъркът Григорий (1858). В това време за първи път започнали да клепят църквите, а по-рано било забранено, та богомолците били свиквани в църквите от клисарите, които чукали по вратите на гражданите.
Търновци посрещнали Григория враждебно, за да го направят невъзможен в града. На 25 октомврий кога трябвало да се освети църквата „Св. Спас“ гражданите въстанали и взели всичките книги от църквата. Изненадан, владиката се обърнал към присътствуващите с думите: „Евлогимени християни, китап няма, шинди какво прави ?“ В борбата и селянитe не оставали надире. Когато Григорий отишъл да освети църквата в с. Кара-Есен, един селянин извикал: „Бягайте, братя, вълк влиза в църквата!“
Тодор х. Недялков седял три и половина години в цариградските затвори, отдето бил спасен с голям подкуп, а след това заминал за Букурещ. Там пък се намесил във въстаническото дело. Къщата му е била свърталище на „хъшовете“. Като търновец, Стамболов е бил негов постоянен посетител. Жаден за отмъщение и българска свобода, той отишъл в Сърбия, водещ и 16 годишния си син Атанас, да се бие с турците през време на сръбско-турската война. Както той, тъй и синът му са взели участие в сраженията. Син му бил тежко ранен. Впоследствие той е вземал участие в опълчението.
Във връзка с църковната борба, видно място в нейната история си е спечелил и търновският първенец х. Никола Минчев (Минчеоглу), за когото ще стане дума по-подробно, когато ще отбележим видните и заслужили търновци. Живеейки в Цариград, поради своята търговия, той се ползувал с голяма почит между най-видните български търговци и народни дейци в турската столица, а също и с влияние пред властта. При това не щадил ни време, ни средства в борбата за народна църква, като проявявал още и голяма смелост и решителност. Избран от Търново за представител в Смесения съвет при патриаршията, той тъй умно и патриотично действувал, че започнал да получава писма и от други градове да им бъде полезен в църковните работи. Подобно едно писмо получил той и от Видин. В това писмо от 31 август 1857 г. видинските първенци Цанко Ангелович, Игнат Стоянович и х. Т. х. Цанов, като вземат предвид, че е станало нужда „да се изпроводи един человек, за да присътствува в размишлеята и причисленията, които ще станат в патриархията, както за политически също и за църковни работи“, препоръчват му „г-н Илия х. Петров като са избра за достоен на тия подлози, избра са едногласно от Негово Височество Моамед паша с прочийте членове на мастния мезлич, и днеска са испровожда“. За неговата дейност говори доста обширно и похвално и д-р Хр. Стамболски от Казанлък, известен народен деец, в своите спомени (1852—1877), от които съм се ползувал. На речта на гръцкия първенец Каратеодориди, държана в Смесения съвет, в която той оборвал исканията на българите да имат самостойна църква, х. Николи отговорил с една брошура. В нея той най-основателно оборва доводите на казания Каратеодориди. Когато пък, след издаването на фермана (1870) за учредяване на Екзархията, патриархът Антим VI се противопоставил на неговото прилагане и заявил на българската депутация, в състава на която влизал и х. Николи Минчев, че трябвало тя да измоли и подкрепата на гръцките синодални владици и на по-влиятелните гръцки първенци, последният скочил на крака, като поканил и другарите си да станат и да си вървят, а на патриарха казал: „Докато българите имат царския ферман в ръцете си, който им повръща едновремешните църковни правдини, нямат нужда да просят милостиня!“ Не по-малко разумно и смело е действувал той и когато в комисията за уреждането на Екзархията се повдигнал въпроса относно положението на екзарха— пожизнен ли да бъде или временен. Членовете ѝ се разделили на две групи, които започнали да спорят по-между си по този въпрос. В това време влязъл в стаята на заседанието малко нещо позакъснелият х. Николи, който като разбрал в що се състои работата — пожизнен ли да бъде екзарха или меняем— извикал: „янлъшъ хесабъ Багдатанъ дьонеръ!“ (крива сметка и от Багдат се връща). А след това спокойно добавил: „Господа, и аз съм за пожизнеността на екзарха. Какво правим ние, православна ли църква или американска република?“ И след това въпросът бил решен — екзархът да бъде пожизнен.
* * *
И така, без да влезвам в подробностите на църковната история, ще отбележа, че въпреки наложената от гръцкия патриарх схизма, българският народ се сдоби със своя Народна църква, а търновци — с българин-владика в лицето на Илариона Макариополски. Както отбелязвам по-горе във връзка с моя споменъ, той пристигна в Търново през септемврий 1872 г., неописуемо шумно и тържествено посрещнат.
Унията
Във връзка с църковния въпрос се налага да се кажат няколко думи и за тъй нареченото „западно направление“. Виждайки упоритостта на патриаршията да даде съгласието си за учредяването на българска екзархия, както и тая на турското правителство, което подозирило в стремежа на българите в тая посока руска политика, многоизвестният народен деец Драган Цанков в 1857 г. създал и се поставил начело на едно движение, което имало за цел подчинението българската църква на папата, без обаче, каноническо изменение. Това движение било наречено уния, а последователите му — унияти. Това движение най-силно се проявило в Кукуш, където се водела борба против гръцкия владика Милетия. Патриаршията го сменила най-сетне, но не с българин, а пак с грък. Възмутени от това, кукушани подали на 12 юний 1859 г. прошение до папа Пий IX, с което го молили да ги приеме в лоното на католишката църква. В случая, обаче не става въпрос за уния, а покатоличване. Но делото на Др. Цанкова за унията е било само един дипломатически акт от народностни подбуди. И то отишло тъй далеко, че известният Йосиф Соколски бил ръкоположен от папата за владика; но по-нататък не се отишло. Впоследствие Соколски бил отведен в Киев, като с това се турило край на неговото архиерейство. Това движение не намерило отзвук в Търново. Търновци продължавали да се борят за български владика. Те изпратили в 1854 г. до х. Николи в Цариград едно прошение, който като представител на Търновската епархия, да го предаде на английския посланик, когото молили да ги отърве от техния „безнравствен и злоупотребител архиерей". На 12 февруарий 1857 г., когато започнало да се заражда униятското движение, те изпратили пък прошение до „преславното правителство“, което да благоизволи да се определят за Търново „владици българи не за друго, само да им разбираме, когато служат в църквите ни; но ний съвсем не мислим да се отделим от великата Цариградска церков в догмите на нашата вяра“. От това прошение се вижда, че подписавшите го не само не са мислили за уния с Римската църква, но и по един дипломатически начин — че не мислили да се отделят от „великата цариградска църква"—се стремили да се сдобият с български владика.
Подкрепете и прочетете за "Политическите борби" от Т. Янков
Из "ПЪТЕПИСИ С КРАТКИ ИСТОРИЧЕСКИ СВЕДЕНИЯ И СПОМЕНИ"- книга първа, изд. 1939 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар