ИЗ ПЪТЕПИСИ И СПОМЕНИ НА ТОДОР ЯНКОВ (1939 год.)
Отсрещната, северната страна на тая улица, бе струпана в турско време с турски къщи, между които тясна уличка водеше към „Пресечената скала", през отвора на която се отива на пътя за „Долна махала“ (сега „Асенова гр. част“). Горе над тая част на града минава каменистата улица за Царевец, който беше недостъпен за българите. За него и за останалите старини ще говоря по-нататък, а сега ще отбележа, че цялото южно протежение на тая част тъй също беше отрупано с турски къщи. Леки, паянтови, с издадености и чардаци, подпрени с извити, опиращи във високи зидове греди и наредени по самия ръб на възвишението, те представляваха най-смелата страна на тогавашното строителство, а същевременно — и една живописна декора. Тия къщи, опразнени от бягащото в навечерието на освоб. война турско население, бяха по-късно изпосъборени, като на първо време останаха 2—3, а още по-късно само една. Тая уединено стърчаща, но доволно красива къща, с поглед към Турския мост и Светата гора, представляваше едно картинно, но не за обитаване жилище, поради опастното му местоположение, особено във време на буря, която можеше да го отнесе. Но то крепко и упорито седеше на своето място, обитавано от едно безстрашно и със своята дейност в турско време семейство, Писареви. След преселването на това семейство в София, изчезна и тая къща.
Вървейки по извиващата се улица, достигаме до "Турския мост". Тука, недалеко от него, имаше няколко конаци, които послужиха след войната за болнични помещения, докато се построи новата държавна болница. Сега, във връзка с този мост, ще ти разправя, драги читателю, един малък спомен, характеризиращ войната.
Когато след приветствието на победителите от градските първенци пред „конака“, отидоха народ и офицери в съборната църква „Св. Богородица“ на молебен, групи от по 2—3 казаци припнаха към турските махали да ги очистят от възможно скрили се турци, за да се осигури напълно спокойствието в града. С всяка група тръгваха по 1—2 младежи, а дори и маловръстни момчета, за да улесняват казаците в ходенето и претърсването на турските махали. С такава една група от трима казаци тръгнах аз и един мой другар. Гледайки тия мъжаги в синьо облекло, с червени лампаси на панталоните, с подрязани на врата коси, яздещи върху едри коне с дълги пики—„маждраци“, както казвахме ние — в ръце, нам и през ум не ни минаваше, че можеше да се случи нещо опасно.
И тъй, ние ги поведохме към Турския мост. Но щом бяхме изминали около една трета от него, насреща се показа едър турчин, който по облеклото — потури, червен пояс и шарено чалме—изглеждаше да е от простолюдието. Той изпъкна иззад стърчащата там до самия мост малка джамия..
— Турко, братушка! — извикахме ние.
Едва що бяхме се изказали, турчинът направи едно движение с дясната си ръка, протегна я и изгърмя. Вероятно той е имал пистолет и е излязъл да убие някой "московец" или българин—„гяурин“.
Куршумът изсвири над главите ни, без да засегне някого.
Аз и моя другар се смразихме от страх, хващайки се за перилата на моста и инстинктивно прикляквайки. Казаците пък, тутакси припнаха напред с насочени пики. Турчинът не се мръдна от мястото си, а гръмна още един път, но пак напразно. Един от казаците го достигна, набоде го с пиката си нейде в областта на корема и, като го издигна с нечувана сила, захвърли го в реката...
Цялото това събитие се извърши със светкавична бързина.
Аз и другаря ми, колкото и изплашени да бяхме, надвесихме се над реката да видим тялото на турчина, което като не ни се удаде, задоволихме се да изразим радостта си с възторжени викове.
И без да подозираме, че можеше още нещо, не по-малко опасно, да се случи, убедени в непобедимостта на московците, догонихме ги и ги поведохме по-нататък. Но едва що бяхме минали моста, една туркиня се появи с развяващ се яшмак, обезумела от страх и викаща: „Ах, ярабим, ярабим!“ Тя прекоси улицата с намерение, види се, да бяга, но внезапно се възпря срещу казаците с разтворени ръце, изкривено от ужас старческо лице и викайки нещо на турски, което никой не разбираше—вероятно молеше се за пощада.
Казацитe спряха конетe си и започнаха да я ободряват. Думите им нито тя, нито пък ние разбирахме, но от тона на тяхното произнасяне ставаше явно, че те я жалят и ободряват.
Намервайки за в реда на нещата, аз и другаря ми се затекохме с вдигнати юмруци срещу беззащитната стара жена, грехът на която в нашите очи беше, че е туркиня. Повелителният, обаче вик на казаците ни възпря от една престъпна волност. След това те ѝ дадоха да разбере, че може да върви накъдето си ще. И тя, правейки селям с две ръце и говорейки нещо, вероятно благодарност, изчезна в насрещна една улица.
Спомняйки си този случай, утешавам се, че благодарение на казаците, не се запетнихме с една, може би, извинителна, поради възрастта, ни простъпка; но все пак съвестта би ме измъчвала и до днес. Продължавайки да водим казаците по турските махали, други, подобни на горните, произшествия не се случиха.
Сега отново продължавам.
*
Този мост е построен от Али Феруз бей — същият, който е построил и джамията на Царевец (1435)—след което местността се населила само от турци. Във време на Търновското царство тя била покрита с гора—продължение на Светата гора. Тук, недалеко, се намира, по десния бряг на Янтра, местността „Френк-хисар“, наречена така от турците, защото някога, във времето на второто царство е била населявана от латини—венецианци, генуезци и др. — и дубровчани, които са били главните търговци в града и са се ползвали от известни привилегии, дадени им от Иван Асена II.
В тая част на града не живееха богати и знатни турци, освен познатият българомразец Хаджи Дервишаа, за когото ще има по-нататък да говоря. Тука е имало и едно турско духовно училище—медресе — в което заселените след освобод. война на това място българи уредиха за верските си нужди един параклис, посветен на Св. Троица, Св. Мина и Благовещение. Впоследствие бе построена хубава църква, и днес тук живеят намиращите се в града няколко турски семейства, които се ползват за верските си нужди от малката скромна джамия до моста.
*
По разни криви — и само по себе си се разбира, щом е в Търново—и стръмни улички се отива в Светата гора—една, изправяща се над Янтра, срещу южната част на града, висока стръмнина, покрита с гора; дървесата ѝ са големи, клонати, вековни. Посред нея минава път, който води в западната част на града. Нейната слава произхожда още от времето на Търновското царство, когато в източната ѝ страна се е намирал манастирът „Св. Богородица“; но по-сетне тая слава е била помрачена от адамитите, които са устройвали в нейните недра своите оргии. В турско време беше тя недостъпна за българите, тъй като турците и техните харемлици се веселяха в нейните сенки. Често пъти, дене или ноще, биваше огласявана от страстни маанета, съпровождани от даарета и тарабуки. Днес тя е едно от най-хубавите места за разходки и една необходимост за пречистването на въздуха в града.
Но вместо уморителното катерене, последвай ме, драги читателю, да ти покажа друга една близка градска част с произход от старото царство, а в турско време—населявана само от турци, повечето видни семейства. И така, ние минаваме обратно по Турския мост и поемаме онзи по левия бряг на Янтра. Тук се простира не особено висока стръмнина, която в турско време беше цялата покрита с къщи, между които минаваше една мрежа от тесни и криви улички, покрити с калдаръм. Край тях се изправяха високи зидове, затварящи пълни с растителност градини. Всред тия градини, в някои от които не липсваха шадравани и овощни дървеса, се издигаха доволно красиви къщи и големи конаци. Изглеждаше, че тук е кипял волен и с източна наслада живот—ръмолежът на шадравани, песните на харемкините, ритмичните удари на даарето. . . А отсреща прохлада от Янтра, птичи чуруликания от Света гора.. . Но „ московците“, от които турците тъй много се бояха, туриха край на този, достоен за перото на Пиер Лоти, живот. А спомвайки си „ямата“, питам се, дали охолните обитатели на тия конаци са мислили някога, че ще ходят из техните пълни с разкош помещения „презрените гяури“ и ще тарашуват във всичките им кътища?
Отговорът на този въпрос се съдържа в простата народна мъдрост: „Ако копаеш гроб другиму, сам падаш в него“. А те го копаха пет века подред... Допуща се с голяма вероятност, че тая част е била населена и във времето на Търновското царство. Като доказателство в случая може да ни послужи съборената каменна конюшня в един от турските тук дворове, която конюшня по всичко е напомняла някогашна църква; а също и запазеното в народа предание, че намиращата се в западната страна на тая част баня „Баш-хамам“ е била някога тъй също църква. И наистина тя има кръстообразен вид, а между мраморните плочи в нейната вътрешност се виждат по някои от тях релефни християнски изображения.
Срещу тая баня се намира, върху подзидано възвишение, конакът на прочутия някога в Търново турски първенец Етхем бей. Конакът е голяма, красива сграда, въздигната 3—4 години преди освободителната война. До построяването на мъжката гимназия, той дълго време служи за помещение на горните гимназиални класове. Притежателят му, реченият Етхем бей, беше един честен и добър човек, който се ползваше и от уважението на българите. За него се говореше да е от български болярски род, възприел мохамеданството след превземането на Търново. Някои стари търновци, които го познаваха по-отблизо, уверяваха, че той сам е признавал своя български произход, като притежавал и старобългарски документ, потвърдяващ болярството му. Не е ни най-малко чудно това, като знаем от историята, че турците са пощадявали тия боляри, които са приемали мохамеданството.
➡Продължение
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ
Когато след приветствието на победителите от градските първенци пред „конака“, отидоха народ и офицери в съборната църква „Св. Богородица“ на молебен, групи от по 2—3 казаци припнаха към турските махали да ги очистят от възможно скрили се турци, за да се осигури напълно спокойствието в града. С всяка група тръгваха по 1—2 младежи, а дори и маловръстни момчета, за да улесняват казаците в ходенето и претърсването на турските махали. С такава една група от трима казаци тръгнах аз и един мой другар. Гледайки тия мъжаги в синьо облекло, с червени лампаси на панталоните, с подрязани на врата коси, яздещи върху едри коне с дълги пики—„маждраци“, както казвахме ние — в ръце, нам и през ум не ни минаваше, че можеше да се случи нещо опасно.
И тъй, ние ги поведохме към Турския мост. Но щом бяхме изминали около една трета от него, насреща се показа едър турчин, който по облеклото — потури, червен пояс и шарено чалме—изглеждаше да е от простолюдието. Той изпъкна иззад стърчащата там до самия мост малка джамия..
— Турко, братушка! — извикахме ние.
Едва що бяхме се изказали, турчинът направи едно движение с дясната си ръка, протегна я и изгърмя. Вероятно той е имал пистолет и е излязъл да убие някой "московец" или българин—„гяурин“.
Куршумът изсвири над главите ни, без да засегне някого.
Аз и моя другар се смразихме от страх, хващайки се за перилата на моста и инстинктивно прикляквайки. Казаците пък, тутакси припнаха напред с насочени пики. Турчинът не се мръдна от мястото си, а гръмна още един път, но пак напразно. Един от казаците го достигна, набоде го с пиката си нейде в областта на корема и, като го издигна с нечувана сила, захвърли го в реката...
Цялото това събитие се извърши със светкавична бързина.
Аз и другаря ми, колкото и изплашени да бяхме, надвесихме се над реката да видим тялото на турчина, което като не ни се удаде, задоволихме се да изразим радостта си с възторжени викове.
И без да подозираме, че можеше още нещо, не по-малко опасно, да се случи, убедени в непобедимостта на московците, догонихме ги и ги поведохме по-нататък. Но едва що бяхме минали моста, една туркиня се появи с развяващ се яшмак, обезумела от страх и викаща: „Ах, ярабим, ярабим!“ Тя прекоси улицата с намерение, види се, да бяга, но внезапно се възпря срещу казаците с разтворени ръце, изкривено от ужас старческо лице и викайки нещо на турски, което никой не разбираше—вероятно молеше се за пощада.
Казацитe спряха конетe си и започнаха да я ободряват. Думите им нито тя, нито пък ние разбирахме, но от тона на тяхното произнасяне ставаше явно, че те я жалят и ободряват.
Намервайки за в реда на нещата, аз и другаря ми се затекохме с вдигнати юмруци срещу беззащитната стара жена, грехът на която в нашите очи беше, че е туркиня. Повелителният, обаче вик на казаците ни възпря от една престъпна волност. След това те ѝ дадоха да разбере, че може да върви накъдето си ще. И тя, правейки селям с две ръце и говорейки нещо, вероятно благодарност, изчезна в насрещна една улица.
Спомняйки си този случай, утешавам се, че благодарение на казаците, не се запетнихме с една, може би, извинителна, поради възрастта, ни простъпка; но все пак съвестта би ме измъчвала и до днес. Продължавайки да водим казаците по турските махали, други, подобни на горните, произшествия не се случиха.
Сега отново продължавам.
*
Този мост е построен от Али Феруз бей — същият, който е построил и джамията на Царевец (1435)—след което местността се населила само от турци. Във време на Търновското царство тя била покрита с гора—продължение на Светата гора. Тук, недалеко, се намира, по десния бряг на Янтра, местността „Френк-хисар“, наречена така от турците, защото някога, във времето на второто царство е била населявана от латини—венецианци, генуезци и др. — и дубровчани, които са били главните търговци в града и са се ползвали от известни привилегии, дадени им от Иван Асена II.
В тая част на града не живееха богати и знатни турци, освен познатият българомразец Хаджи Дервишаа, за когото ще има по-нататък да говоря. Тука е имало и едно турско духовно училище—медресе — в което заселените след освобод. война на това място българи уредиха за верските си нужди един параклис, посветен на Св. Троица, Св. Мина и Благовещение. Впоследствие бе построена хубава църква, и днес тук живеят намиращите се в града няколко турски семейства, които се ползват за верските си нужди от малката скромна джамия до моста.
*
По разни криви — и само по себе си се разбира, щом е в Търново—и стръмни улички се отива в Светата гора—една, изправяща се над Янтра, срещу южната част на града, висока стръмнина, покрита с гора; дървесата ѝ са големи, клонати, вековни. Посред нея минава път, който води в западната част на града. Нейната слава произхожда още от времето на Търновското царство, когато в източната ѝ страна се е намирал манастирът „Св. Богородица“; но по-сетне тая слава е била помрачена от адамитите, които са устройвали в нейните недра своите оргии. В турско време беше тя недостъпна за българите, тъй като турците и техните харемлици се веселяха в нейните сенки. Често пъти, дене или ноще, биваше огласявана от страстни маанета, съпровождани от даарета и тарабуки. Днес тя е едно от най-хубавите места за разходки и една необходимост за пречистването на въздуха в града.
Но вместо уморителното катерене, последвай ме, драги читателю, да ти покажа друга една близка градска част с произход от старото царство, а в турско време—населявана само от турци, повечето видни семейства. И така, ние минаваме обратно по Турския мост и поемаме онзи по левия бряг на Янтра. Тук се простира не особено висока стръмнина, която в турско време беше цялата покрита с къщи, между които минаваше една мрежа от тесни и криви улички, покрити с калдаръм. Край тях се изправяха високи зидове, затварящи пълни с растителност градини. Всред тия градини, в някои от които не липсваха шадравани и овощни дървеса, се издигаха доволно красиви къщи и големи конаци. Изглеждаше, че тук е кипял волен и с източна наслада живот—ръмолежът на шадравани, песните на харемкините, ритмичните удари на даарето. . . А отсреща прохлада от Янтра, птичи чуруликания от Света гора.. . Но „ московците“, от които турците тъй много се бояха, туриха край на този, достоен за перото на Пиер Лоти, живот. А спомвайки си „ямата“, питам се, дали охолните обитатели на тия конаци са мислили някога, че ще ходят из техните пълни с разкош помещения „презрените гяури“ и ще тарашуват във всичките им кътища?
Отговорът на този въпрос се съдържа в простата народна мъдрост: „Ако копаеш гроб другиму, сам падаш в него“. А те го копаха пет века подред... Допуща се с голяма вероятност, че тая част е била населена и във времето на Търновското царство. Като доказателство в случая може да ни послужи съборената каменна конюшня в един от турските тук дворове, която конюшня по всичко е напомняла някогашна църква; а също и запазеното в народа предание, че намиращата се в западната страна на тая част баня „Баш-хамам“ е била някога тъй също църква. И наистина тя има кръстообразен вид, а между мраморните плочи в нейната вътрешност се виждат по някои от тях релефни християнски изображения.
Срещу тая баня се намира, върху подзидано възвишение, конакът на прочутия някога в Търново турски първенец Етхем бей. Конакът е голяма, красива сграда, въздигната 3—4 години преди освободителната война. До построяването на мъжката гимназия, той дълго време служи за помещение на горните гимназиални класове. Притежателят му, реченият Етхем бей, беше един честен и добър човек, който се ползваше и от уважението на българите. За него се говореше да е от български болярски род, възприел мохамеданството след превземането на Търново. Някои стари търновци, които го познаваха по-отблизо, уверяваха, че той сам е признавал своя български произход, като притежавал и старобългарски документ, потвърдяващ болярството му. Не е ни най-малко чудно това, като знаем от историята, че турците са пощадявали тия боляри, които са приемали мохамеданството.
➡Продължение
Become a Patron!
Няма коментари:
Публикуване на коментар