Според П. Р. Славейков, началото на библиотеката е поставено в края на XVI или началото на XVII в., след като книгохранилището на Царевец изгаря. Тогава турските първенци в града решили „да се турят няколко писци, за да препишат всичко, що се намервало частно записано, и съставили нова библиотека, в новата, най-голямата турска джамия в чаршията“. Става въпрос за т. нар. Куршумлия джамия, в която се е помещавала голяма турска библиотека. В своите спомени Т. Янков описва подробно нейния външен вид: "Продължавайки в улицата покрай северното крило на гимназията (Мъжката гимназия), връщаме се в предосвободителната епоха, когато тя беше една от главните улици, в тая тогава турска част на града. Тук се намерваше, приблизително дето е сега гимназията най-голямата и най-красивата в града джамия. Тя беше грамадно четвъртито каменно здание с твърде високо минаре. На всяка стена имаше по три реда, етажно разположени, прозорци и завършваше с разлато, високо кубе, покрито, както и минарето, с куршум, поради което я наричаха „Куршумлията джамия“. Върху кубето и върха на минарето искряха позлатени полумесеци. Вътрешността ѝ — разглеждана след Освобождението — бе украсена с арабски и позлатени изречения от Корана. Вътре, над входа на джамията, имаше галерия с решетки, предназначена за женския пол. Това красиво здание бе заобиколено от двор, ограден с масивен зид, прошарен от квадратни прозорци, снабдени с железни решетки, през които се гледаше в северната част на двора, към която бе обърнат главният вход на джамията. Вдясно от нея имаше гробища... Тук се виждаха и седем, подредени една до друга, чешми за вземане абдест от богомолците преди влизането им в джамията. В североизточния пък ъгъл на двора се издигаше отделна масивна каменна сграда, с две големи помещения и изба под тях; това беше турска библиотека с многобройни книги.“
Към джамията е имало назначен ходжа-библиотекар и летописец с годишна заплата хиляда и двеста гроша. Неговата задача е била не само съхраняването, но и обогатяването на фондовете. Както свидетелствува Н. Г. Марков, този ходжа „се ползуваше с голямо уважение и почит. Той се смяташе за учен турчин.“
След освобождението на Търново през лятото на 1877 год. съдбата на библиотеката е трагична. Ето какво разказва Т. Янков, свидетел и участник в събитията: „Когато след превземането на града от русите започна „ямата“... не бе пощадена и тая библиотека... Спомняйки си това минало, виждам развличането и разкъсването на тия в скъпа подвързия книги с дебели зеленикави вътрешни листове, прошарени с червени и сини турски писмена. Разкъсани, те покриваха пода на опустошените библиотечни помещения, двора и улицата. Много от листата на тия книги намериха практическо приложение по бакалниците, без някому и на ум да дойдеше, че по един вандалски начин — извинен, ще кажем за утеха, поради пет вековното робство — се унищожаваха, между другото и най-ценни източници за нашата история. Дори русите не направиха нищо за спасяването на тая богата библиотека.“
Сградата на Куршумлията джамия просъществувала до 1895 год., когато на нейно място построили Мъжката гимназия „Св. Кирил“. Н. Г. Марков дава сведения, сходни с Петко-Славейковите: „По разказите на турци част от тези книги са били с религиозно съдържание, част са били с историческо. Между последните е имало и такива, които са били изложени събитията от самото завладяване на Търново от турците до изгонването им от него.“ В същата посока е и свидетелството на Киро Тулешков, който единствен е имал възможност да влезе в книгохранилището преди Освобождението. Той дава точни сведения, които са автентични и изключително интересни: "Като свърших трети клас, моят голям брат беше отворил частно училище да преподава със заплата, като един вид пансион. Той ме покани да му стана помощник, като същевременно ще ходя да слушам уроци по турски език от един ходжа на име Афуз Шериф. Този Афуз Шериф зная, че е роден в Търново. В онова време, когато ходех аз при него да ми преподава на турски език, той имаше около 45—50 години. Той постоянно беше начумерен. Като Афуз носеше и тънка горна дреха, която се наричаше абдеслик. На главата си носеше фес, но го обвиваше с един бял плат, който си го донесъл от Мека, когато ходил на поклонение, това му е чалмата... Освен него в Търново между турците, който да знае да прочита добре турски ръкописи, почти нямаше. Между другото той се занимаваше да пише прошения (харзуали), но всякога вземаше по-скъпичко от другите прошенописци, защото умееше много добре да изложи мисълта и да обясни делото... Афуз Шериф ми преподаваше безплатно, защото беше обязан на това. В 1858 год., когато реката Янтра придойде много голяма... Афуз Шериф държеше под наем банята при турския мост. Като нямало никой в банята през нощта, той си легнал да спи. Водата влезнала в банята, той се пробудил, но да се излезе от банята, било невъзможно. Янтра придоде след полунощ. Качил се на прозорците, но и там го. стигнала водата. Най-после той успял да се качи на тавана; викал за помощ, но водата все бушувала, пък и нощно време кой да го чуе... Баща ми, като всеки човек, който съчувствува на когото и да е в подобно време, как така се е случил той около банята. Забелязал, че керемидите от покрива на едно място се мърдат. Догадил се той, че в банята трябвало да има люде, които не са могли да успеят да излязат... С помощта на две дълги греди,... качил се баща ми, отишъл на онова място, дето се мърдали керемидите, разкрил и с помощта на инструментите си сполучил да разбие дървения покрив. След няколко минути Афуз Шериф излязъл на керемидите заедно с още двама души. Баща ми го спасил от смърт... Когато стъпал на сухата земя, като видял, че опасността се е минала, той прегърнал баща ми, целунал го братски и го помолил да пореже на дясната си ръка показалеца, както и той порязал своя, и смукнал от гяурската кръв, а баща ми от неговата. От този час вече те останали канъ кардаш (по кръв братя). Ето горе-долу коя е причината, дето Афуз Шериф ми преподаваше на турски език безплатно.
Продължавах аз да ходя при моя учител. Свърших букваря (елифсопараса), почнах да уча ипшаха (ръководство за съчиняване). Един ден моят учител се сети, че освен дето се уча да чета, той е обязан да ме учи и да пиша. Попита ме той да му кажа аз някои имена да ми ги напише, та после и аз да ги науча да ги пиша. Аз се поколебах малко, но той твърдеше аз да му кажа какви-годе имена. Най-после аз се реших да му диктувам, но нали съм свършил трети клас, аз имах понятие от българската история. Казах му тези имена: Крум, Асен, Шишман и Симеон. Той се подсмихна под мустак и ми каза: „Стига, стига, ти научи да пишеш тези имена, че после пак ще ти напиша други“. Подаде ми листа и ме изгледа малко втренчено. Аз на това не обърнах твърде внимание. Трябва да забележа и това, че не бях само аз ученик, а Афуз Шериф; имаше още две турчета. На търновския паша Али бей сестрина му син и на известния Рушид бей едно роднинско турче. На другия ден часът около 11 по европейски аз отидох пак на дюгеня (харзоалджийницата) на моя учител, той беше там. Като го поздравих по обикновено, коленичих на миндерчето, отворих си ипшаха, почнах да си преговарям урока. Учителят ми стана, излезе из писалището си и отиде в джамията, която е насрещу писалището му. Не се минаха и десет минути, ето ти, че дойде един софта, седна малко по-настрана от миндерчето на учителя ми, почна да изслушва другарите ми, а пък на мен каза: „Кируш ефенди, вземи тютюневата кутия на ходжата, като ми я подаваше, и му я занеси в джамията".
— В джамията тютюн пуши ли се? — попитах го аз. „Не, не в джамията, а в стаята, дето е той. Като минеш покрай чешмичките (те бяха около нея), ще видиш една малка желязна порта, влезни вътре, той е там.“ Аз се позамислих малко, най-после вземах тютюневата кесия, по показанията му намерих вратата, потропах и ми се отвори да вляза. Влязох. Моят учител седеше на едно котленско кебе, вапсано само с червена боя. Напреде му имаше едно сандъче, а около него и сандъчето имаше натрупани много подвързани книги. Отгоре на сандъчето имаше дивит (който служи за пера и мастило и се носи на пояс като пищов) от жълта мед и подвързана с мешина една книга, която имаше повече от триста листа; половината написана, а другата половина още не беше. Сложи върху сандъчето тази книга, която до моето влизане той държеше на коленете си и в дясната му ръка перо от тръст за писане.. Като ме поизгледа, посегна и ми направи знак да му дам кесията. Аз пристъпах няколко крачки, подадох му кесията и отидох към вратата да си изляза; но той ме спря, като ми каза: „Затвори вратата.“ Тя беше тежка, аз я попритворих, но не се затвори добре. „Затвори я добре“, каза ми той. Аз го послушах. После това той се начумери, събра си веждите и с един повелителен тон, от който аз изтръпнах, ме попита: „Е, Кируш ефенди, какви имена искаше ти вчера да ти пиша, я ми ги кажи и сега?“ Не зная какво би направил други да беше на мое място, но аз почнах да треперя, като че тригодишна треска ме е втресло, и неволно казах: „Аман, ефенди, прости ме, глупост направих.“ Тези думи ги повторих няколко пъти, като коленичих да се моля. „Не, не — настояваше той, без да ми даде кураж, да ме все плаши, ти ми ги повтори тука същите.“ Аз се поогледах да видя да няма или ятаган, или друго оръдие, но не забелязах такова нещо. Най-после дадох си кураж и му повторих имената. Той като всеки фанатик турчин, ако и да е верен приятел на баща ми, но все искаше да ми даде да разбера, че той си е турчин, а аз — гяурин. Най-после поусмихна се малко, потегли от чибука си, изпусна няколко кълбета пушек и ми каза:
„Ти, чоджум (синко), научи се да четеш и пишеш по турски, че като искаш да знаеш кой е Асперик (Аспарух), кой е Крум и Шишман, ти видиш ли тези книги, които са натрупани около стената; те само с това са пълни (написани). Ти още нищо не знаеш. Когато едно време Челеби Фехтиджи завладя Търново, той събра всичките български книги от царския сарай (палат) и накара да ги преведат на турски. Превода са тези, а оригиналите изгорили. Мене ми плащат по сто гроша на месец да пиша всичко каквото се случи, защото още от онова време и досега се записва тука каквито важни произшествия стават... Виж хубаво тези книги, то е голямо богатство.“
Наистина като дойдох на себе си, аз се поогледах и видях, че цялата стая беше пълна с книги около стените, дори до тавана.
Стаята, в която се помещаваше тази турска библиотека, не беше по-голяма от четири и половина метра дълга и седем и половина метра широка. Тя е зидана само от камък с хоросан. Стените бяха дебели не повече от 70 см. Прозорците едва ли имаха до един метър високи и 70 см. широки, готически стил. Но с железни пръчки и с железни капаци се затваряха отвън. Аз с голямо любопиство разгледах тази стая и останах почуден от многото томове натрупани, които бяха все ръкописни. Аз не можах да ги разгледам, но учителят ми обясни, че те били почти всичките ръкописи, но бяха здраво подвързани. По думите на моя учител аз можах да разбера, че той е един вид летописец с месечна заплата сто гроша...
После това приключение с моя учител аз щом излязох от писалището му, не отидох в училището при брата си, а заедно с другарите си турчета отидохме на Царевец, т. е. Хисаря, в джамията бивша „Св. Петка“. Тази джамия баща ми ѝ правеше някои поправки, както и падналото минаре. Щом влязох в двора, аз оставих другарите си отидох при баща си, който в това време се беше качил на кубето и разправяше нещо на работниците, които работеха. Аз го помолих да ме изслуша, той слезе в тавана от кубето и там, без присъствието на свидетели аз му разказах какво се случи между мене и учителя ми. Той се замисли и ми каза да стоя до вечерта при него, че ще си отидем заедно с него у дома"
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ
Няма коментари:
Публикуване на коментар