Серафим Северняк
Истинските градове са като хората — имат своите неповторими качества и малки слабости... имат характер, страсти, копнения, имат минало и бъдеще... имат спомени... Хората идват и си отиват. И се забравят, ако не са направили нещо, заради което да се разказва за тях — „и нека роденият по-късно... да си спомня за този, който го е направил...
Казват, че улиците са вените на градовете.
И всеки истински град има по една улица, която е негово сърце и душа, неговата памет. Една безкрайна улица, която идва отдалече и отива надалече. Един мост, хвърлен над съдбите на много поколения...
В тази разкошна приказка от камък и дърво, наречена Велико Търново, това е улица „Гурко"!
Тя започва от общината, някогашния конак, съграден от ръката на уста Колю Фичето, и завършва към новите квартали на града. Опасва с каменния си колан надвисналите над Янтра скали, вие се с извивките на реката. Тъне в сенките на дърветата, губи се под сводовете на еркерите, а отляво и отдясно, от крайбрежните върби до небето се катерят една върху друга нейните къщи. Десетки стръмни и слепи улички, които носят ту романтичното име „Пролет", ту насмешливото „Сто и едно стъпало", тръгват и се връщат и свързват улицата, кажи-речи, с целия град. Тук всичко е сплетено в една странна и сложна композиция — никой не може да каже кое е улица и кое — двор; кои цветя са балконски и кои — квартална градинка. Емайлираните номера са декоративни, от тях не се интересува дори пощенският раздавач.
Улицата се вие успоредно с гърчовете на Янтра. От патинираната скромна красота на деветнадесетия век към напрежението и устрема на нашите дни. От общината — към двадесететажния хотел „Етър"...
Тази община Фичето строил за казарма или за военно училище. Когато еснафите го питали защо тъй бавно върви градежът — уста Колю отговорил:
— Защо да бързаме! Може да е съдено да се настани там християнска войска...
Турците направили от сградата конак. В Търново нямало по-голяма и по-хубава сграда и там било съдено да заседава Първото българско Велико Народно събрание след Освобождението. Първият парламент на Третата българска държава. Тук са гърмели гласовете на дядо Славейков и Стефан Стамболов, святкали са очите на Петко Каравелов и се е ляла велемъдрата реч на Константина Стоилова. Страстите са отминали, събрани в бронзовия надпис на една мраморна плоча. Останал е споменът за чудотворния майстор, който ще ни отведе в близката църква „Константин и Елена". 
Много църкви е съградил майстор Никола, много двойни каменни кобилици са излезли изпод неговата ръка. „Константин и Елена" е забележителна с това, че Фичето не бил сигурен в твърдостта на темела и поставил на входа две дървени колони— едно съвършено просто и гениално средство за нивелация: докато колоните се въртят — църквата ще стои здраво на мястото си. Същото приспособление по-късно сложил той и на катедралната църква в Свищов, в която пък се отслужил първият тържествен молебен за свободна България в присъствието на царя освободителя.
Да се поклоним, читателю, пред високия талант на този балканджия, който започна кариерата си като калфа на уста Иван Давдата и завърши като главен архитект на Туна вилает и на свободната община във Велико Търново!
Да се отбием малко от каменното корито на „Гурко"! По стъпаловидната улица, която днес носи името на майстора, можем да отидем при другия му търновски шедьовър...
Ах, този хан на Хаджи Николи! Каква беше могъщата и нежна фантазия, която върху една шепа място побра толкова хубост и движения, оплете толкова светлини и сенки, избоде шевица от стълбища, решетки и тераси. В каменния ритъм има тропот от стъпките на Шишмановата конница, извивки от песента за Мара бяла българка, ехо от предсмъртния вик на хаджи Минчо...
В каменните пазви на улицата, в утаения хлад под лозниците, зад изрязаните дървени врати и капаци лежи едно голямо и задъхано минало. От ония дни е останало малко — може би само къщата на баба Мота Караминкова, търновската баба Тонка. В тази къща са намирали хляб и постеля Дяконът и Ангел Кънчев, Бачо Киро Петров и отец Матея Преображенски...
Горди и непокорни хора са живели в Търново през ония години! Те са имали малки ханчета с гостилнички и скривалища като хубавицата Бяла Бона. Държали са ножици и пищов и са се наричали с красиви имена като капитан дядо Никола, бесени са били за назидание пред дюкяните и са се казвали Велчо Атанасов Джамджията. Тук, по грапавия калдъръм на „Гурко", е минавал Васил Иванов, наричан Левски, дето искаше само да види отечеството си свободно, пък ако щат, го нареди да пасе патките...
Ние вървим по същия калдъръм.
Тя започва от общината, някогашния конак, съграден от ръката на уста Колю Фичето, и завършва към новите квартали на града. Опасва с каменния си колан надвисналите над Янтра скали, вие се с извивките на реката. Тъне в сенките на дърветата, губи се под сводовете на еркерите, а отляво и отдясно, от крайбрежните върби до небето се катерят една върху друга нейните къщи. Десетки стръмни и слепи улички, които носят ту романтичното име „Пролет", ту насмешливото „Сто и едно стъпало", тръгват и се връщат и свързват улицата, кажи-речи, с целия град. Тук всичко е сплетено в една странна и сложна композиция — никой не може да каже кое е улица и кое — двор; кои цветя са балконски и кои — квартална градинка. Емайлираните номера са декоративни, от тях не се интересува дори пощенският раздавач.
Улицата се вие успоредно с гърчовете на Янтра. От патинираната скромна красота на деветнадесетия век към напрежението и устрема на нашите дни. От общината — към двадесететажния хотел „Етър"...
Тази община Фичето строил за казарма или за военно училище. Когато еснафите го питали защо тъй бавно върви градежът — уста Колю отговорил:
— Защо да бързаме! Може да е съдено да се настани там християнска войска...
Да се поклоним, читателю, пред високия талант на този балканджия, който започна кариерата си като калфа на уста Иван Давдата и завърши като главен архитект на Туна вилает и на свободната община във Велико Търново!
Да се отбием малко от каменното корито на „Гурко"! По стъпаловидната улица, която днес носи името на майстора, можем да отидем при другия му търновски шедьовър...
В каменните пазви на улицата, в утаения хлад под лозниците, зад изрязаните дървени врати и капаци лежи едно голямо и задъхано минало. От ония дни е останало малко — може би само къщата на баба Мота Караминкова, търновската баба Тонка. В тази къща са намирали хляб и постеля Дяконът и Ангел Кънчев, Бачо Киро Петров и отец Матея Преображенски...
Горди и непокорни хора са живели в Търново през ония години! Те са имали малки ханчета с гостилнички и скривалища като хубавицата Бяла Бона. Държали са ножици и пищов и са се наричали с красиви имена като капитан дядо Никола, бесени са били за назидание пред дюкяните и са се казвали Велчо Атанасов Джамджията. Тук, по грапавия калдъръм на „Гурко", е минавал Васил Иванов, наричан Левски, дето искаше само да види отечеството си свободно, пък ако щат, го нареди да пасе патките...
Ние вървим по същия калдъръм.
Из „Между розата и лъва" на писателя Серафим Северняк
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ
Прекрасните акварелни картини са на арх. Белин Моллов
Няма коментари:
Публикуване на коментар