Емиграцията ни в свръзка със стопанския ни живот- първа част

от Моско Москов- 1911 г.

От нашето освобождение насам емигрирането или временното изселване на българите по чужбина да дирят прехрана се увеличава от ден на ден вместо да намалява. Най-здравите, най-опитните, най-производителните сили напущат селата си, продават нивите си и отиват по чужди страни, гдето изтощават енергията си и след това се връщат некадърни за никаква работа в отечеството си.
Емиграцията на българите си води началото от старо време. Емигрирали са българите или завинаги или временно. Местата, където са отивали нашите българи са били Влашко, Сърбия, Цариград-  владения или провинции на турската държава. До сетне, от времето на Петра Велики, българите започнали да емигрират и в Русия. Емигрирали или защото не могли да търпят деспотическия режим на турското правителство, или защото не могли да намерят прехрана в Турция, гдето животът не бил сигурен, съобщения никакви, търговия много слаба. Влашко, Сърбия и Цариград, като центрове, които имали съобщения с по-далечни страни, центрове по-населени и с осигурена търговия, привличали нашия българин, и той от малък отивал и с постоянен труд и с постоянно залягане да работи спечелвал малко пари, връщал се в родното си място, разплащал се на държавата и си набавял необходимото. Оправдано е това емигриране.
Но днес как да простим постъпката на нашите българи, които напущат родните си места, отечеството си, гдето прехраната им е осигурена, гдето със своите сили би могли да бъдат производителни и могат да обогатят държавата! Има ли нужда да отиваме в Америка, в дивите степи на Русия, да се излагаме на хулите пред власи и сърби, когато нашата земя е плодородна, щедра и може да нахрани синовете си? Върху тия въпроси малко е писано. А напротив, правителствата ни сякаш насърчават емиграцията, а различните "агенции" са пощурели да "кандардисват" за свои лични облаги и да обещават златни американски гори на населението, за да си продаде то нивите, къщите, стоката и да отиде да дири американските милиони.
Тия агенции са пуснали свои агенти по селата да търсят работници за Америка, вместо да изпратят хора да научат простото население как да обработва своите полета, как да отвори фабрики, да увеличи производителността на държавата, та да се отървем от икономическото робство на "немците" и да станем индустриален център на Балканите. Че емиграцията на българите не е полезна за отечеството ни е много очевидно, ала ние още не можем да разберем това. Гледаме, колко "злато" внисат отвънка нашите бахчованджии при най-благоприятните случаи, но колко изгубват, колко се връщат без стотинка, колко души разсипват живота си по чуждите краища — малко знаем.
Аз бих се разпрострял повечко върху тоя въпрос, защото изхождам от среда, която най-много емигрира, но тъй като страниците на книжката не ми позволяват, ще се задоволя с някои общи мисли, като оставя въпроса открит.
1) Преди всичко не е вярно, че нашата емиграция внася големи богатства в държавата ни. На десет двама се връщат от нашите градинари задоволени горе-долу с една печалбица, половината от тях се връщат с толкова спечелени пари, колкото да им послужат да минат зимата; останалата част от бахчованджиите си иде съвсем без пари и с борчове за сметка на другата година.
2) Мнозина от нашите бахчованджии или работници, които отиват да дирят баснословно обещаваните американски долари, залагат, преди да тръгнат на път, имотите си на банки или частни лица и докат се завърнат, заетата сума се удвоила. Гдето ще се каже, работникът отишъл няколко години да работи само за лихвите на заетите пари. Ако по една зла случайност "кяровете" са слаби, продава се заложената стока, и по такъв начин се обезземяват най-добрите ни, най-работливите ни и най-предприемчивите ни селяни. Нямам на ръка статистика да излезна с точни цифри, за да потвърдя думите си. Но фактите са налице. Обиколете селата, разпитайте селяните, и те ще ви посочат много лица, които са се разсипали като заложили стоките си да земнат пари, за да идат да дирят „тежки кярове“ по чужбина. Ако някой, за щастие, не са достигнали до този край, и са се върнали с малка печалба, като се разплатят, виждат се, че са работили само за другите.
3) Обикновено емигрират най-способните, най-младите българи, като оставят на местата си или стари бащи или некадърни жени, които не могат сами нищо производително, нищо сериозно, нищо доходно да предприемат. Те чакат наготово, какво ще донесат синът, мъжът от бахча и тъй живеят с бъдещето, което често пъти ги измамва. Като липсва по-големият брат или баща, по-малките братя или деца не могат нищо да се научат, а чакат кога да последват примера на по-големите— да емигрират по чужбина, откъдето очакват бъднината; те навикват да мислят, че родната им земя няма хляб за тях, че чужбината е която дава прехрана, богатство на българина и че там трябва да се отиде за печалба. Често пъти деца, преди още да са навършили 12 години, преди да са свършили задължителното си обучение, заминават за "градина" да дират прехрана. Окръжните училищни съвети налагат глоби за родители, които преждевременно изваждат децата си из училището, ала броят на такива деца не намалява, напротив расте. Има деца 10 — 11 годишни, със слаб още организъм, напущат селото си и отиват по Влашко или Росия, гдето според думите на родителите им, "щели да станат хора, и да спечелят пари". Патриотическата страна на въпроса аз оставям неразгледана; само посочвам на факта, че българинът още не се е освободил от мисълта, с която е живял толкова векове; а именно: та да се сдобие с прехрана, трябва да отиде на чужбина: робската земя не дава хляб на своите синове.
4) Кога спечели българинът малко пари, връща се при своите да мине поне зимните месеци, но когато няма никакви кярове, остава на чужбина, като излага своето семейство на грозна мизерия. Преди няколко дни направих обиколка край града и гледам 5-6 немощни жени дигат на един гражданин за лозе. Покрай жените стърчат окъсани деца и зъзнат от студ. Наближих ги и ги разпитах, откъде са и нямат ли мъже да се грижат за семействата си, ами жените с малолетни деца тръгнали да печелят прехраната си?
Те ми казаха, че са от близкото село. Мъжете им отишли преди 2-8 години в Америка и понеже не спечелили, не се обаждат, нито пари пращат.
— Питаш ли ме, как съм минала тая зима без счупена пара! Добитък, ниви продадохме да земне мъж ми пари, за да иде в Америка, пък аз тук се чудя сега, какво да правя.
Нe са единични тези случаи. Много български труд е пропадал в чужбина, много български сили са изгнили по далечни земи, много неизвестни български гробове са издигнати в чужди краища, много български синове и днес оплакват, измамени в надеждите си, злочестия си живот вън от България. А тия синове, подпомогнати от своите семейства, биха били производителни сили, биха отрасли поколение привързано към отечеството си, снабдено със знание да обработи родните си полета и да умре в бащината си земя.
Вместо да възпитаме такива синове, вместо да отхраним такова поколение, ние т. е. нашите агенции и агенти проповядват, че в Америка ринат по улиците богатства и чакат българина да ги награби само.
5) Нашите градинари отиват по чужбина повече с надежда да спечелят. Те си спомнят, ако са стари, миналите си „кярове“, ако са млади, чуват от старите, че на бахча се печели много пари, и отиват, но никога не се връщат със задоволена надежда.
Наистина, миналите години бяха по-благоприятни за нашите бахчованджии. В турско време Влашко например, правило се големи улеснения на българина. „Сиракът роб“, както казвали ромъните, отивал в тяхната свободна страна да припечели нещо да си изплати данъка на турчина, затова му се правели всички отстъпки. Почти с нищо не го облагали: имал земя за работене много евтина, дюкяни му давали без наем, и българинът, възползуван от тия благоприятни условия, от друга страна нямал никакви разноски, защото си носел хляба до бахчата и вървял пеша, спечелвал. Ала в по-новите времена условията се изменили. Власите създадоха всички мъчнотии на българина, за да го отблъснат от земята си, та те да земнат печалбата му и добре направиха: всякой нека си работи земята и да се храни от нея. Така трябва да направим и ние, така трябва да направят всички. Не е престъпление. Хубавите места земат власите, на българина оставят най-слабите, най-пустите, за да ги отстъпи утре на влаха. И клетият "сиракъ" българин, както го нарича влахът, удвоява енергия и с дирни силици преорава, наторява чуждата земя, направи я годна да му дава плод, и ето чокоинът я дава другиму, а нашият „сирак“ отива да работи друга целина с нови хора и с нови сили. Български ръце обработиха дивите поляни във Влашко, те изсушаха блатистите места около големите градове, главно около Букурещ; българинът научи влаха да работи, да обработва, освен мисиря, и другите земни произведения, като лук, пепер и др. и със своите глоби, които плащаше, когато минаваше Дунава за Влашко, направи моста, който съедини Кюстенжа с Букурещ! И тогова българина най-сетне изпъдиха из онази земя, в която като вечен работник има толкова заслуги! И нашият българин вместо да се вразуми и да се върне в отечеството си на културна работа, отиде в по-далечни чужбини, в руските степи, в американските непознати краища да дири прехрана. И щом посвести и там сиромашията и я научи на работа, ще бъде изтикан в Австралийските пустини да сее лук и ряпа или да кърти скалите и да прави пътища или да изсушава блата, каквото правят някои българи днес в Америка, за да обръща местността в плодородно поле. Майка България не може да нахрани сина си и го е направила вечен скитник по чужбина! С една дума, българинът не намерва вече другаде благоприятни условия да печели, той не е вече роб, та да го съжаляват другите и да му помагат в печалбите; напротив, правят му всички спънки и при една силна конкуренция той трябва да се излага на всички опасности, лишения, рискува, за да спечели от малко-малко. Власите и Австрийците явно говорят на българина в очите: "Ти идеш да печелиш у нас, да ни събираш парите и утре, като се върнеш в отечеството си, ще купиш пушки и топове да ни биеш."
6) Но да предположим, че с труда си, с големите си лишения и пестене ще спечели колкото да се изхрани през зимата и няма да се върне никога без пари (което е много рядко). Питам: струва ли да се напуща къща, семейство, отечество и да се ходи по чужди краища само за една прехрана? Не е ли осигурена тя в България? Всеки един българин, който употреби половината от оня непосилен труд, който употребява на бахча, всеки, който се реши да се изложи на оная строга, почти спартанска дисциплина, която владее в градинарските задруги, който се лиши от най-обикновените си потребности, дори и от насъщния, не може да не припечели у нас онова, което носи от Русия, Америка или Влашко.
По-добре печелят сравнително с по-малък труд за бахча ония, които внисат капитал и земат лихви и по-голям пай, а новаците, при това най-силните, най-младите и производителни сили се връщат при най-благоприятните условия с 200-250 лв, и то при при най-благоприятни условия, като работят от марта до ноемврий — около 9 — 10 месеца. А много пъти не могат да спечелят и за път да се върнат и остават на чужбина или като чираци при някой богаташ, който ги третира много по-зле, отколкото третираме ние тук най-лошите си слуги, или се скитат по кръчмите окъсани, като чакат пролетта отново на бахча да се поохранят. Такова е положението им.
7) Да разгледаме въпроса и от друга страна. Като не може да се очаква никаква реална полза от нашата емиграция, то каква вреда има?
Вредата е доста чувствителна.
Отива изобщо бащата или синът — мъжката страна на семейството — както казват, да търси прехрана по чужбина, и остават малки деца, жена вкъщи. Те като слаби, малко опитни, не са кадърни да предприемат нищо ползотворно; те чакат кога да се върне мъжът от работа да донесе печалба и да ги нахрани. Преди тридесет — четиридесет години, когато имаше излишна работна сила у нас, останалите вкъщи членове от семейството се занимаваха горе-долу със земеделие, като изкарваха от малко-малко храница, колкото да се прехранят през зимата. Парите, които мъжът донасяше от чужбина, обличаха къщата, изплащаха данъка и послужваха за "сермийца" (капитал). Днес обаче надниците са доста скъпи. Жени и старци не могат крепи модерно земеобработване, за да изкарат дохода и за надничари, ако няма вкъщи млади, опитни сили. А где са днес тия млади сили? Обработват пустите руски полета, сушат американските блатисти места или се мъчат да конкурират на рационалното градинарство в Австрия или Романия, гдето вече се прилагат модерните познания в тоя отрасъл от земеделието.
Австрийските или влашките градинари, като постоянни жители в отечеството си, имат възможност да се подготвят добре и да изкарат ранен и добър зеленчук. Българинът конкурира само с голямата си спестовност и с непосилния си труд и тъй спечелва нещичко. Той няма необходимите познания: това, що е видял от по-старите градинари, него върши. Той не знае ни празник, ни нощ, до скоро време се хранеше само с една мамалига до Петровден, когато и отговяваше и тъй можеше да турне настрана нещо за „черни дни".
8) Като отива да търси прехрана по чужди страни, българинът оставя своите полета необработени, неизползвани, а колкото са обработени, не са доходни, защото се обработват много примитивно. У нас има две — ако може да се каже — по-оживени съсловия: чиновническото и емиграционното. Горе-долу грамотното наше население търси чиновнишко слугарство и чака няколко години, партизанствува най-нископробно, да може да се докачи поне до една стражарска служба. Другото — емиграционното — отива по чужбина и земята ни се обработва не както трябва и затова не е тъй добре използвана. Няма да пренасям читателя си ни в Белгия, ни в Холандия, ни в Германия, ни във Франция и няма да им чета лекции върху земледелието на тия страни. Нито ще им говоря, че там населението е много по-гъсто, но сравнително живее много по-добре и, макар земята да е по-малка, много по-плодородна е, и е по-добре използвана. Напр. Белгия е три пъти по малка от България, една голяма част от повърхнината ѝ е планиниста, а изкарва повечето жито, отколкото изкарваме ние. А за образцовите ѝ млекарници, за стопанството ѝ — то е крайно развито. Ами индустрията ѝ. Ами Холандия? Ами Франция, откъдето се изкарва 34% от виното на цяла Европа. Ами Германия? Страни населени двойно, тройно повече отколкото България и земледелието, индустрията са развити по най-модерния начин. А ние сме зели да се оплакваме, че няма с какво да се храним; сили млади, енергични метат канцелариите на различните учреждения и... гладуват или сме отишли по чужбина да си дирим прехраната. Дунавските и тракийските равнини могат да прехранят четири пъти повече от това население, което имат днес тия равнини, но где ръце да ги обработят? Белгия има 250 души на квадратен километър, Холандия — 175, а България — всичко 41 и пак няма за нашето население място и прехрана.

Втора част


 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ Generated image

Няма коментари:

ДАРЕТЕ И ПОДКРЕПЕТЕ СТРАНИЦАТА

Описание Сума
Дарение BGN

Дарете в евро

Моят код в Revolut

Моят код в Revolut
©️Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

Абонирайте се за моя канал