За П. Р. Славейков

(по случай 40 години от смъртта му- 1 юли 1895г.)
от М. Москов

Славейков си остава ненадминат и досега сатирик в нашата литература. Сатирата му е остра, изразителна и жигосва порока като нажежено желязо върху нежната кожа на една деликатна ръка. Неговата сатира не е отвратителна, но остра и силна. Славейков е прямодушен в хумора си, не крие това, което го стряска, което му възбужда отвращение, негодувание, потърсване в душата. Най-много са чувствали неговия наранителен присмeх гръцките кокони и онeзи наши българки, които са се женели за гърци и скоро са забравяли своята народност и своят език. Тъй да се каже, той продължи делото на Паисия против онези отцеругатели, които се влачат по чужд език и по чужда народност. Славейков се надсмива ядовито над тези наши безсъвестни българки и ги карал да треперят в своята заблуда. Тези наши погърчени кокони трепвали като ухапани, като попарени, особено когато Славейков посочвал езика им, с който се мъчили да се изразяват по гръцки. Такива отстъпници от своята народност се срещали в по-големите градове, имало ги и в нашето Търново. Славейков със своята наранителна сатира искал да отвърне от кривия път заблудените дъщери на българския народ и да ги повърне към чистото българско здраво и честно семейство. Духовенството на гръцката черкова също е представено в славейковата сатира в много черни бои и възбужда отвращение със своите дела и постъпки. Острите стрели на славейковата сатира са бичували това духовенство и го представяло за смях пред българите. Още като учител в Търново той прибягнал към сатирата и първото му произведение против гръцкия митрополит в нашия град произвело голям ефект и подготвило борбата против гръцкото духовенство. Тази сатира била преписвана, заучавана и подклаждала омразата, която растеше между българите и гърците. Неговата сатира е в състояние да възбуди отначало усмивка, но отпосле вече при по-сериозно внимание вие забелязвате, че под смешната страна на тази сатира се крие нещо наранително. Казах, че предмет на неговата сатира са били гърците и онези българки, които предпочитали изнежения живот на гърците, женели се за гъркини и така отстъпвали от народността си и презирали езика си. Тези българки били по-опасни, защото умножавали гръцките редове, гръцките кадри и възпитавали децата си във духа на гърцизма. Славейков, като човек от школата на Паисия, искал да представи и отцеругателите и гръкоманите в най-непривлекателен вид, за да станат тe предмет на общо презрение от страната на българите и да се усили борбата против тях. Благодарение на своите сатири нашият писател стана популярен между българите, между онеправданите наши сънародници и неговите смешни календари, неговата Гайда, хумористично списание, ходеха от ръце на ръце из турската държава и се четяха с възхищение. Нямаше човек, който да знаеше да чете и да не познаваше тези трудове на нашия търновец; тези произведения се промъкваха в най-затънтените кишета на империята и досега още се споменават между нашите старци. Мнозина българи познават Славейков от тези му творения. Сатирите на Славейков подготвиха и ожесточиха борбата, на която най-сетне дойде краят. Но не само със сатирата си, Славейков е познат в нашата книжнина, а и със своите хубави лирически произведения, които и до сега се четат с услада. Тези му лирически произведения могат да се подразделят на любовна лирика и на лирика с обществен характер. Любовните му лирически произведения, събрани в сбирката „Славейче" е епохално творение на нашия писател. Дотогава българинът си е служил с турски или гръцки песни в своите часове на разтуха и веселие. Наистина, простият народ в селата пял своите чисто народни песни, ала в градовете започнали да се забравят тези песни, та интелигенцията ни потърсила нещо по-близко до сърцето си, нещо по съвършено по форма и нагласено тъй, че да занимава сърцето му, духа му и нагодено да се пee за прекарване на по-приятно време. Казвам, гръцките и турските песни му служили, но тe били чужди за българина, не били на езика му и неразбрани за повечето от нашите певци. Славейков иде на помощ на тези наши певци и дава една сбирка, която не само че се изучава наизуст, но се поглъща и става любима и на млади, и на стари, изобщо, на всички, които умеели да любят, да пеят, да се радват, да живеят. И песните на Славейков, като „Сийка гълъбица", „Изгрей, изгрей", „Ах прости ме, о душице“, „Днес, мило либе“, „Що си кахърна мила душице“, "Мина край дома“ и пр. станаха не като народни песни, а като нещо необходимо за нашия тогава еснаф, който при тезгяха, над иглата, с тесла в ръка, край огнището имал нужда дa пее и да забрави своите грижи и мъчния живот под тежината на работата.
Лириката му с обществен характер е тая, в която Славейков изразява онези тъги и болежки, които е преживявал под натиска на тежкия обществен живот, под лошите условия, които е преживявал народът ни под двойното иго — гръцкото и турското. Каква дълбочина на чувства, каква искреност в болежките на една истински изстрадала душа, каква трогателност в изразите на една поетическа душа! Посочете ми поне едно такова произведение в сегашната ни литература, каквото е "Не пей ми се", или "Жестокостта ми се сломи". Кой тъй силно е изстрадал болките на нашия народ и тъй силно ги е изразил, както е направил Славейков? Той като борец за своя народ, познавал положението му и го е оплаквал, както Иеремия оплаква положението на израилтяните, когато се намирал на Вавилонските брегове. Тъгите на Славейков са изказани в една поетична форма, каквато никой не е постигнал още, и затова неговите поетични произведения ще останат завинаги перли в книжнината ни. "Племе недостойно, казва той, за песни, защото не знае, живей ли, мре ли. Дано се роди друг род с по-знойно чувство, по-достойно за песни." Но уви! Още не се е родило такова поколение и ако би могъл да стане този наш поет, би повторил същото, защото дълго ще чакаме още да се роди поколение, достойно за песни. Не само тези са лирическите му песни, които правят голяма чест на нашата книжнина и които издигат поета като първокласен лирик. Посочих ви тези произведения като най-известни. Има много поетически произведения на нашия писател, които съперничат с най-хубавите наши днес лирически творения.

Лирическите произведения на Славейкова са искрени; в тях чувството не е изкуствено, въображаемо: писателят е преживявал искреността на настроението и топлотата на лиризма и затова се четат произведенията с интерес и сгряват душата ни с онова чувство, което е преживявал самият писател. Поетическите произведения на нашия писател са доста разнообразни по съдържание; те обхващат целия ни живот с всичката си разновидна проява. Там, гдето трябвало остра сатира, Славейков е съумял да се ползва майсторски от това оръжие; топил е стрелите си в яд и ги е хвърлял в очите на тези, които са били против българския народ или не са искали да погледнат работите, както трябвало да ги погледне един разумен българин; там гдето трябвало чувство на тъга заради тежкото положение на народа ни, струните на лирата му се настройвали, и думите се леели из развълнуваната и трогната душа на нашия поет. Тонът на неговите лирически произведения е ту шеговит, ту скръбен, ту сатирически. От шегата минава към сарказма, напр. четете Гайда или другите негови сатири. От веселото настроение на духа падал в тъжно настроение. Той никога не е ласкаел обществото, никога не е гледал да угажда никому. Той еднакво бди и върху постъпките на нашите врагове и върху разваления моден вкус на тогавашното наше общество. Той е остър, строг и прямодушен в сатирите си, но никога не е бил отвратителен, затова обществото ни го е дирило, враговете ни са го чели. Неговите подигравателни сатири са стряскали и едните и другите, карали са ги да трепват, но не са го избягвали. Но не само като поет в най-финото значение на тази дума, той е първокласен обществен деец. Той живя тогава, когато имало най-голяма нужда от искрени обществени работници на българската обществена нива. Славейков с достойнство изпълни задачата, която съдбата му определи. Той още от дете до последните си минути от своя тегловен живот работи безспир и след освобождението ни можеше да каже с пълно право: "Нине отпущаеше раба твоего владико, защото видех спасението на Израиля“. Във време на Славейковия живот имаше, тъй да се каже, две школи, две направления, две войски, които се бореха за правата на българското племе; тези направления работиха тъй, както разбираха своите задачи и своите стратегически позиции. Едните работеха в Турската империя и работеха с преданост и самопожертвувание, за да дадат на народа самостоятелна черкова и училище; тези наши борци се бяха опълчили против един враг, който беше много опасен за нас, защото искаше, както правят днес гърцитe и особено сърбите и румънците, да унищожи народността ни, езика ни, да убие духа ни, българският дух и по такъв начин да изтрие племето ни от грешната земя. Тези врагове бяха гърците, тяхното коварно духовенство, което употребяваше всички непозволени средства, за да си постигне целта. Този враг беше опасен, вътрешен и сдружен с турчина. Вътрешните защитници на народа ни трябваше да удвоят сили и да поведат борбата за възтържествуване българщината в турската държава. Борбата, която поведоха тези наши дейци не беше лека. Колко жертви дадоха те? Колко българи измряха в тъмниците, в подземията, от ножа и отровата? Колко тайни мъченици се дадоха в тази борба? Нямат чет. Тези борци, тези мъченици едно знаеха: „Искаме черкова самостоятелна, искаме училище, в което да се преподава на бащин език. Искаме екзарх. Другото направление беше революционно, което работеше вън от турската държава и гледаше да катурне султана, като вярваше, че с това ще се постигне и черкова и училище. И едните и другите имаха резон да съществуват, но във всеки случай борците на вътрешната организация, да се изкажем така по-съвременно, бяха необходими, трябваше да ги родят обстоятелствата, да работят за свестяването на роба под двойното иго, за да се създаде свястна интелигенция, която като чуе тръбата, да скочи да брани родината си. Какво можеше да се направи с "волове", както наричаше Каравелов народа ни, който бeшe научен да пъшка под двойния хомот? Можеше ли външната организация да дигне знамето в балкана? Нали го беше дигала няколко пъти, колко души се притекоха под неговата сянка? Славейков правилно схващаше своята роля на истински обществен деец и застана на страната на тези, които искаха преди всичко екзарх и български учител. И чак сега ние разбираме, че този наш обществен работник е бил в правото си. Просвета и самостоятелен черковен живот са могли да дадат истински съзнателна интелигенция, която може да се бори и за своите политически права. Един високо развит човек не може да търпи никаква чужда власт над себе си. Заговорете на един англичанин, на един щвейцарец, че робството е добро, ще ви счете за ненормален човек, а у нас и досега се чуват гласове, че под турско било по-хубаво! 

Из общински вестник "Велико Търново"- 1935г. 

Гробът на Петко Рачев Славейков на Софийските централни гробища  

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Generated image

Стани благодетел!

Няма коментари:

Абонирайте се, за да ни следите в