За въстанията в разни градове и села в околностите на Търново

 Из „Археологически и исторически изследвания“ през 1887 г.- Васил Берон

За въстанията в разни градове и села в околностите на Търново: гр. Ряховица, Бяла черква, Златарица, Михалци и проч. и за бомбардирането и разоряването на Дряновския монастир „Св. Архангела Михаила“ в 1876 година

Ние споменахме по-горе, че въстанието в Стара Загора се почена и се потуши през месец септемврия 1875 год. Разпалената искра впрочем за свобода у народа не угасна, напротив - през зимата на 1875-1876 год. всичко тайно кипеше, всичко тайно се вълнуваше и тайно се приготовляваше едно по-обширно и по-сполучливо въстание и от двете страни на Балканските гори против нетърпимото турско иго. Но понеже Търново се беше компрометирало според съучастието на някои търновци в Старозагорското проектирано въстание, то се видяло за нужно да се премести от тук Централният комитет и да се учреди в едно по-безопасно място, и за таково място се е избрал ближният градец Горня Ряховица и действително през януария 1876 год. Централният р. комитет се и учреди в тоя градец и оттам се видяха всичките дела и переписки, относящи се до бъдното, много обширно народно въстание. За по-успешното обаче и по-скорошно подигане на това въстание бяха се учредили няколко средоточни пунктове в Търновския окръг, както и в много други градове и села даже и в някои колиби. Тъй например освен Горня Ряховица, дето вече се беше учредил Ц. р. комитет, имаше частни комитети в Търново, Лясковица, в Бяла черква или Горни турчета (Мурад бей), Габрово, Ново село, Михалци, Самоводен, Ловеч, Севлиево и проч.
Впрочем, ако и приготовленията за това обширно въстание да ставаха тайно, но местното турско правителство беше се уведомило още през месец марта 1876 год. от едно предателско лице за приготовленията на проектираното въстание, но то си мълчеше и чакаше да избухне въстанието и тогава да употреби строгите си немилостиви мерки за потушаването му. За допълнение на гореизложеното относително за предварителното решение на съзаклятниците за проектираното въстание - да запалят и изгорят града Търново и пр. - ние излагаме две писма, предадени нам в оригинал от г. Марина Станчев. Ето тия писма:

Байновци!
Щели сте да заминете още с трима другари за мястото си. От тука не е позволено да замине с вас нито един други човек освен двама ви. Особено трите търновчета не трябва да заминат! Те са много потребни за тук, именно за запалването на града ни във времето на въстанието. Ако искате да остане града незапален във времето на въстанието, то вземете ги, вземате, ако обичате и мустакатия, вземете сичките работници от Лясковец, пък после гледайте, за да ви бъде по-безопасно и по-лесно. На Марина (Станчев) не е позволено хората ни нийде да провожда! Ако той не може вече да ги държи в селото си, то нека ни го доведе тук! Ние ще ги настаниме, дето трябва. Правете и мислете, и гледайте, вместо да поправите вежди, да не избодете очи.
Ваши братия
Стоян поп Харитон
Чудно ни се види, дето сте скъсали пълномощието. Значи вие не припознавате, че за цялата компания е похарчено най-малко 63 до 70 наполеона; добре, тия пари отде трябва да ги земе Централният комитет, за да може да изкупи оръжието си? Нали от хората, за селата на които се изпращат войводите. И тъй вие това не припознавате ли?Криво ли го намирате?
Желайме да се видим. Който ще замине за Ш, нека ни почакат, с тях заедно ще заминем за там и ние.
Същий

След това писмо излагаме и другото, за което по-горе споменахме. Ето и него:
Т. Северину, 25 октомврий 1875
Господине Марине!
Ида най-първо да ви поздравя и ви явя, какво се намирам живо-здраво, това и вам желаем. Жалко ми е, като сте ходили из планината и затова ни е жалко, че ходите да се трепете напразно и за вятъра. Нали знаете, че нашите предводители са Панайот Хитов и Филип Тотю? Техните сички работи били фалш, защото не само че излъгаха те народа в България, но това същото направиха и тук, в Румъния, като направиха, че толкова младежи, та едни напустиха своите си работи, други пък напуснаха господарите си, решителни за народния наш подвиг, но и те всички останаха тъй също излъгани, както и ония отсреща - лишени всеки един от своята си работа, ама при всичко това куражът и духът не е изгаснал, напротив още е усилен. Те всички държат, всички са готови и решени за втори път и не щат ни да знаят за Панайота или Филипа. Сега е изнамерен и одобрен друг един план, който, ако засега наскоро не се извърши, то до напролет вече ще бъде навярно готов. Ние тука всички държиме и работим за сполуката на тоя план. Така също и вие дръжте се наздраво и кой що може и каквото има—да са приготовлява, защото не е известно никому кога ще чукне часът? Но според това на 8 октомврия, бях решил да дойда в България, сиреч в Търново, тъй като тръгнах из Турну Магурели, излязох у Свищов, но младежите из същия град, като ма посрещнаха на скелята, казаха ми:,Да що търсиш тук?“ Отговорих им: „Ща ида в Търново“. „Назад!“ми казаха те, защото напред, ако идеш, ще страдаш. Аз не повярвах. В същото време се срещнах с малкия Рачо кираджията, който и той истото ми каза:„Търново - в огън!!! “И по тия известия аз бях принуден да са върна пак у Влашко.
Приемете искреното ми поздравление и предайте също на Марина от Лясковец и на нашите младежи и при това оставам ваш най-вернний приятел.
Р. И. Юрданов

Най-напред впрочем, преди да се подигне проектираното обширно въстание, отсам и отвъд Балкана Централният револ. комитет, който се е намирал, както и по-горе споменахме, в Г. Оряховица, се разпоредил според достоверните сведения, що имаме, да се изпрати един упълномощен в Сърбия, за да се уведоми положително, ще обяви ли Сърбия война на Турция и кога мисли да я обяви. Тоя упълномощен е бил отишъл в Белград през месец февруария 1876 година. Като се той завърнал от Белград, известил на Централния комитет, че Сърбия действително и навярно е веч решила да отвори война с Турция, но кога - не може положително да извести. Централният револ. комитет в Оряховица, като се събрал и обсъдил що трябва да се прави. Най-сетне решил да не се вярва веч на Сърбия, която е измамила и излъгала българите в 1862 и 1867-68 години, но решително да се действова. Съобразно с това категорическо решение на Ц. р. комитет, то се и пристъпило да се определи и назначи денят, в който трябва да се подигне проектираното общо въстание отсам и отвъд Балкана. Това е било през марта 1876 година и на 19 марта се било решило да се подигне въстанието на 26 априлия, а отвъд Балкана, в Тракия, щяло да се подигне на 1 мая 1876 год. и най-главното средоточно място, дето щели да се съберат там въстаниците е бил определен градът Панагюрище, имащи впрочем и други средоточни места, каквото: Копривщица, Брацигово, Перущица, Батак, Калофер, Карлово и проч. И съобразно с това предназначение, най-напред избухна въстанието в Панагюрище под главната команда на Бенковски на 2 мая.
Ние не щем тука да се отпущаме в подробности, защото за жалостните случки в Тракия по това въстание се е доволно писало и обнародвало. Колкото же за въстанието отсам Балкана, неизвестно по какви причини се подигна съобразно с предначертаното предопределение, за което по-горе споменахме, на 26 априлия. Вижда се обаче, че трябва да е станало някакво неспоразумение между Центр. ровол. к. в Г. Оряховица и Ч. р. комитети в Тракия; ако и Централн., р. комитет в Г. Оряховица е заведвал всичките Ч. р. комитети и следователно той трябва да е съобщил и на Ч. р. комитети в Тракия решението си да се почне въстанието на 26 априлия. За голяма жалост впрочем проектираното въстание в Г. Оряховица не можа да се осъществи, понеже според уверенията на много добре известени лица ние се още тогава уверихме, че някои си изверг българин от Г. Оряховица е по-напред издал на турското местно правителство това проектирано въстание. В съображение на това въстаниците, когато са били вече готови за потеглят от Г. Оряховица с предводителя си Ив. Панова на 26 априлия през нощта, ненадейно многобройни заптиета обсадили къщата, дето са готвели да тръгнат заедно с хубавото си знаме. Предизвестени впрочем за това, Ив. Панов, Георгий Македончето и други от въстаниците, що са намирали заедно с тях, избягали из къщята, дето са намирали, и като нахълтали заптиите, никого не намерили освен един сандък с оръжие. Иван Панов и Георгий Македончето са скрили в друга една къща, а именно в къщата на Христа Мирчева, там те се скрили на тавана, в това неподозряно и безопасно място те биха се действително избавили от окръжающата ги беда, ако по уверението на г. Марина Станчова не бяха издадени на турското правителство. Това се случило сутринта на 27 априлия. Военното турско началство, уведомено за всичко, незабавно и обсадило къщата на Христа Мирчева, нахълтали в нея и, разумява се, че много лесно успели да уловят Ив. Панова и Г. Македончето, да ги смъкнат от тавана и да ги най-немилостиво мъчат и вързат, даже в синджири оковат. След малко време на същата сутрина докараха тук в Търново Ив. Панова и Георгя Македончето заедно със знамето им и няколко оръжия. С тях заедно докараха тук в Търново още и до 50-60 хора, издадени или пък просто подозрени и хванати. Като ги докараха тук затвориха ги в най-дълбоките и най-отвратителните затворници. Преди впрочем да разкажем за жалостната присъда на тия злочести български патриоти, ние ще обнародваме няколко техни писма, ще разкажем при това и за друго едно знаменито, даже може да се каже, достопаметно историческо събитие, което, доколкото нам е известно е единственото в нашата нова народна история.
Писмата, що излагаме по-долу са били написани, вижда се, от Ц. р. комитет в Оряховица, когато са се вече готвили да подигнат въстанието, да потеглят към Балкана и да се присъединят с другите въстаници от Бяла черква, Търново и пр. Ето най-важните от тях:

Бай Марине!
Много ще та моля да додеш утре в неделя към обяд тука, защото има да се върши една важна работа. Напусни сичката си работа, че ела тука. Приеми поздравление от твоя приятел.
Горня Оряховица    Иван Панов
13 декемврий 1875г.       Учител

Господину Марину Станчеву
В Среднята махала в Лясковец
Бай Марине!
Приносителят на настоящето е наш челяк, името му е Михаил Хаджи Стоянов. Ще та моля да проводиш с него печата, ако е изкаран, ако ли пък не е изкаран още, то гледай за днес-утре да се изкара, защото много е потребен. Приеми поздравлението от меня. Поздрави и приятелите си. Гледай да събереш по-скоро до 10 лири волни помощи за разноски на Б. К. и ги изпроводи тез денье.
Горня Оряховица, 23 февруарий 1876 г. в Лясковец
Твой приятел Димо Петков

Бай Марине Цонзарев!
Имате поздравление от приятелите. Ще са потрудите довечера да додете без друго заедно с Марина Станчев за една важна работа и ако имате събрани пари, вземете и тях. Но да не би да отложите, защото други път няма да стане тази работа, а именно довечера. Приемете поздравление от вашия

Горня Оряховица    Иван Панов
26 февруарий 1876г.    Семерджиев

Бай Марине!
У тебя ще додат двама гости от Влашко за в Сливен, те са наши хора. Ако са вече дошле, то извести ми, колкото можеш по-скоричко, защото тука има наши двама, бяха издадени на турската власт хора, които искат непременно да се срещнат с тях. Ако ли пък още не са дошле, то щом додат, извести ми.

Горня Оряховица    Ваш завинаги
11 февруарий 1876    Димо Петков
За господина Марина Станчев в Лясковец

На рисунката Елена Грънчарова, заедно с други жени пред пашата в Търново

След изложението на тия писма да пристъпим към разказа си за извънредното събитие, що се случи в Г. Оряховица подир улавянето и затварянето на Ивана Панова, Георгя Македончето с някои още съзаклятници в тъмницата в Търново, турското и циганското население в тоя градец почнаха незабавно още през нощта между 26 и 27 априлия да нападат и да грабят къщята на гражданите наред, без да дават внимание на местната турска власт в Оряховица и на виковете и на оплакванията на българите. В такова едно критическо положение се намираше градецът Горня Оряховица на 27 априлия 1876 год., но съвременно се намираше в голяма опасност и много ближният градец Лясковец, населен с чисти българи. А за да се избавят от това зловредно положение, те замислили да направят обща и по възможност силна протестация. Но за да не се даде и на това народно съпротивление названието въстание ряховчаните решиха да заявят своето всеобщо негодувание против опустошението, грабежите и насилията на турците и циганите следующим образом, както и това извършиха - в Оряховица се събраха до 400-500 жени, между които имаше и малко мъже и се надумаха да додат всички тук и да искат от правителството: 

1. Да се отпуснат затворените тук в тъмницата Ив. Панов, Георгя Македончето и пр. 

2. Да се изпрати достатъчна войска, за да се запази градецът Ряховица от опустошението и грабежите на турското и циганско население. 

Съобразно с предначертаното си това решение те се нагласили да тръгнат всички и да додат тук, в Търново, като се веч предварително приготовили и разпоредили да звонят с камбаните на всичките черкови. Казано и извършено. През гореказания ден следователно търновците особено же турците се слисаха и смаяха, даже турците се бяха дотолкова изпоплашили, като видяха, че по широкия и стръмния път, що води от Арбанаси към Търново и Камница зовим, слиза нанадолу многоброен народ, облечен с пъстри облекла (женски разноцветни дрехи), щото с подплашената си фантазия и под натиска, вижда се, на вродения им страх от русите, те изведнъж си въобразиха, че московците идат. Обзети от тоя си панически страх, подигат една тревога, от една страна, незабавно дохождат някои подплашени турци да явят на мютеарифина Рауф паша, че московците идат в Търново през Каменица; от друга страна, си затварят дюгените и бягат, кой накъдето види. Българите, изпоплашени, тоже затвориха дюгените и всеки бягаше да се скрие в дома си или дето може. Ние бяхме зрители на тая действително много страшна сцена, понеже друго не се чуваше по улиците, освен викове от страх и силното тропане при затварянето на дюгените. Рауф паша повиква на минутата военния командантин на турския гарнизон в Търново и след като узнали, че не са московците, които идат през Каменица, но повечето жени от Оряховица с няколко мъже, решават да отидат заедно с кадията и мюфтията да ги посрещнат в Долня махала, да ги питат за какво идат и що искат. Разпореждат се съвременно да се изпроводи там войска за всеки случай. Решено и сторено. Мютесарифинът посрещна най-напред тая многобройна върволица от жени на тъй називаемия Владишкия мост в Долня махала, що се намира близо при митрополията. Заедно с мютесарифина бяха и гореупоменатите турски военни и граждански чиновници, а отподире им - военният отряд. Мютесарифина попита жените какво искат. Тогава многобройните гласове извикаха: “Искаме да освободите запрените и да изпратите в Ряховица значителна войска, за да ни заварди от грабежите и насилията на турците и циганите, които ни опустошават къщята.“ Рауф паша им отговори тъй: „Върнете се назад и си идете в Ряховица, а аз ще се разпоредя да ви се изпрати един достатъчен отряд от войска, който да ви заварди от грабежите и нападенията; а колкото за запрените, ще им разгледам работата и може и да се отпуснат.“ Тъй горе-долу им отговори мютесарифина. Но жените не се задоволиха с това, а няколко от тях се приближиха до него и му казаха велегласно: „Ние ще си отхождаме оттук, доро не изпратите с нас войска да ни варди. Тогава военният командантин заповяда да се раздели отрядът на две части и половината да върви пред жените, а половината - след цялата им върволица, което се и незабавно извърши; жените же, предводими пак от гореказаните лица, потеглиха за назад към Оряховица. И тъй се потуши в самото си начало въстанието в Горна Оряховица. Въстаниците не сполучиха да излязат оттам и да отидат да се присъединят с оние, що се готвяха в същата нощ да потеглят от Бяла черква и на сутринта да се съединят с тях, за да потеглят всички заедно към Балкана. Тук впрочем трябва да прибавим за допълнение на проектираното въстание в Горна Оряховица, че главните дейци за приготовлението и устрояването на това въстание са били членовете на Централния р. комитет, що се бе пренесъл там в началото на 1876 год., както това се види и разумява отчасти и от писмата, що изложихме по-горе. Най-забележителните членове на тоя комитет са били Сидер и брат му Вичо от Оряховица, Иван Панов Семерджиев от Търново и Георги Македончето. Освен опознати лица имало е и много други, които са вземали деятелно участие в делата на Центр. револ. комитет в Ряховица, те са били от Габрово, Свищов, Търново и от много други градове. Не са ни впрочем известни имената на градовете и на по-многото съзаклятници, понеже те сами и не явяваха.
Преди да довършим разказа си за въстанието в Г. Оряховица и жалостните му сетнини и за да държим по възможности точно жицата на съвременните исторически събития, ние ще разкажем за въстанието, що се готвеше да избухне в Бяла черкова или Горни турчета (Мурад бей) зовима, със съдействието на други околни села по полето (урвата), а най-главните села са били следующите: Михалци, Дичин, Вишовград, Мусина, Балван, Ново село и пр. Най-главните же дейци за приготовлението, устрояването и подигането на въстанието са били следующите лица: Поп Харитон, монах от монастиря „Св. Преображения“ при Търново; Христо Пармаков от Градец при Котел, руски офицерин; Никола от Червена вода, знаменосец на четата на полянците; Димитър от Гусчук и пр. Войводата на тая дружина, що се приготовляваше в Бяла черкова, беше монахът поп Харитон и след него пламенно действоваше и даскал Киро, учител там. Освен тая дружина впрочем, що се приготовляваше за проектираното въстание отсам Балкана, имаше още и други дружини (чети), що се приготовляваха, тоже по него време в други ближни местности с цел да се присъдинят всички в Балкана, за да нападнат Турция. Тъй например е имало няколко средоточни места, дето се събирали или се приготовлявали въстаниците, и в тях е имало по един войвода или предводител и такивато средоточни места са следующите: Дядо Никола Виранчев е бил войвода на отделението в селото Хаини, що се намира близо при Трявна и при прохода под същото название; Христо Сарандев, кованлъчанин, той беше войвода на дружината от Кованлък и там се е трудил, за да се съедини с четата от Г. Оряховица. Но като узнал, че тая чета не успяла да излезе от Ряховица и че всичко там се потушило, той се решил да напусне Кованлъка и заедно с другаря си Никола Станчева отишли в Самоводен, за да се присъединят с дружината от полето, но не сполучили. Оттам те отиват в Лясковица, за да подигнат момчетата, що се там готвели, но като се приближили при Лясковица и видели, че тоя градец е заобиколен от турци, те се завърнали назад, преминали в Търново и като се навъртали тук 2-3 деня, били издадени от един учител Ш. Като усетили те, че ги търсят заптиите, напуснали Търново и потеглили към Балкана. Минко Радославов от Златарица не само събираше болници, но и разновидним образом съдействоваше за въстанието. В Горня Оряховица же, както и по-горе споменахме, Сидер е бил един, който се е трудил, за да се приготви по-добре въстанието, а в Бяла черкова са действовали даскал Киро, Васил Недялкович, свещеник Гавриил, Атанас Дончев и проч. и проч.
Преди обаче да се подигне въстанието в Горня Оряховица и в Бяла Черкова е бил дошъл дядо Никола от Хаините заедно с другаря си Стояна Груича в Лясковица при М. Станчев и оттам Стоян Груич е бил изпратен да изяви на момчетата по селата, които са били готвяли да излязат на 26 априлия, че по-напред трябва да се захванат проходите в Балкана, които се намират при Елена (Твърдица) Хаините и Габрово (Шипка). Като излязъл следователно Стоян Груич от Лясковица на 21 априлия 1876 год. и потеглил към селата къде Елена, отишъл и в Плаково, дето го улавят на 22 априлия по предателство турски заптии и докарват го тук в Търново, дето, изложен на мъки и строги изпити, той е изповядал, че Марин Станчев и дядо Никола от Хаините са главатарите, но които, предизвестени, побягнали от Лясковица и отишли в Къпиново, а оттам в Арбанаси.

След тия предварителни разяснения, които служат като допълнение на тогавашните исторически събития, да се завърнем към проектираното въстание в Бяла Черкова. Най-напред положили клетва съучастниците от Бяла Черкова, после Михалци, Мусина, Дичин и Вишовград и се известило всички да се съберат в село Мусина и оттам всички заедно да тръгнат за в Балкана. Всичко това се извършило на 28 априлия 1876 год. и действително в него същия ден вечерта те се събрали в Мусина и там дружината им се състояла само от 280 души; от Бяла Черкова излезли само 103 момчета. Вечерта в 2 часа по турски (приблизително 8 по европейски) те и тръгнали от Мусина. Като излезли оттам, те потеглили за в Балкана с цел да се присъединят с Дюстабановата чета. През нея нощ впрочем, между 27 и 28 априлия, валяло дъжд, разкаляло се и според това се и причинявали големи спънки и затруднения на въстаниците. След като вървели цяла нощ, дошли на 29 априлия сутринта при разсъмване до селото Балван, населено само от турци, и до три часа далеч от Търново към запад. Те минали покрай Балван, без да ги видят турците, но някои овчарчета турчета, що са се случайно тогава намерили в гората, видели ги и незабавно се притекли в Балван, за да известят на турския мухтарин (кмет), който тутакси отишъл в Дряново и известил на мюдюрина, съвременно же се извести и тук, в Търново, на мютесарифина. Вследствие на това известие незабавно се изпрати оттук редовна и нередовна войска, за да приследова и да разбие четата на въстаниците. Преди обаче да пристигне тая войска, подигнала се потеря от Балван, Дряново и околностите, състояща се от турци башибозуци, които се упътили подир четата на въстаниците, те си следвали впрочем пътя и след като преминали през махалата, тоже Балван зовима, те преминали през колибите Плачка, Каломен и Цинга и пристигнали надвечер на 9-й час по турски при Дряновския монастир на 29 априлия 1876 год. Тогава войводата поп Харитон изпратил една отпредня стража, за да се увери дали е близо потерята, но тя се завърнала и му явила, че турската редовна войска им препречила пътя. Тогава поп Харитон заедно с другите по-главни въстаници, като се уверили, че положението им е критическо, решили да отидат в монастира „Св. Архангел Михаил,, и там да се укрепят и да противостоят на нападенията на турската войска. Решено и извършено. В четвъртък на 29 априлия 1876 год. въстаниците, предводими от поп Харитон, влезват в казания монастир и забиват знамето всред двора му. След това войводата се разпоредил, за да се пази добре около монастиря и вътре в него и за тая цел той е бил отредил стражи.
Преди обаче да пристъпим към разказа си за битките, бомбардирането и злочестите жалостни случки и сетнини, що се случиха в тоя исторически монастир, ние ще изложим по-напред историческите сведения, що сме добили за него, както и описанието на географическото му местно положение. Тоя монастир „Св. Архангела Михаила, или въобще Дряновски зовим, е бил създаден още във времето на Българското царство, но неизвестно именно в коя година. Отец Похомий, сегашният игумен, ме увери, че за доказателство на това служат ръкописите, що се намират в монастиря „Ватопед“ в Св. гора, той ме увери при това, че тия ръкописни документи били много важни за тоя монастир „Св. Арахангела Михаила“. Отец Похомий прибави още, че и в него същия монастир е имало такива важни ръкописни документи, но че турците ги изгорили, неизвестно кога. Според тия документи се казвало, че когато турците превзели България, тоя монастир бил съществувал, но не е бил монастир, а един скит и че половин час далеч от тоя скит е бил главния монастир и мястото, дето е бил главният тоя монастир и досега се називава още „Мера Велик Арахангел“ и че сегашният монастир е построен, както и по-горе споменахме, на мястото на ветия скит. Тоя монастир е бил съвършено разсипан в 1393 год., когато турците превзели България, и тогава всичките скитове са били развалени, а новият монастир в коя година е бил създаден - неизвестно.
Монастирът тоя „Св. Архангела Михаила“ е разположен в един трап, заобиколен от трите страни с високи скали (канари), а от четвъртата му страна се намира една гора,на югозапад от Дряново и на половин час разстояние от тоя градец и само оттам е възможно да се влезе свободно в него. По скалите има пещери, има при това и такива места, които с названията си показват, че те са били в старо време знаменити по разновидни причини и те са: Цар Асеник, Градището и Царевата ливада. При това отец Похомий разказва в книжката си, че още в 1871 год. дохождали в монастиря трима хора от Ловеч да искат пари за въстанието и те са били вероятно Васил Левски, Димитър Общия и Ангел Кънчев, при които по-сетне дошъл отец Матей (за когото се споменува в переписките на комитетите под името Отчето), както по-отсетне и други дейци по проектираното въстание.
Да се завърнем сега към четата на въстаниците, които, предводими от поп Харитона, влязоха в Дряновския монастир на 29 априлия 1876 год. Ние споменахме по-горе, че току като влезли въстаниците в монастиря, поп Харитон се разпоредил да се той добре варди и за тая цел той поставил стражи. Турците обаче, които бяха обсадили монастиря, почнаха от високите канари да гърмят в монастиря, въстаниците почнаха тоже да гърмят връх турците и в същия ден, на 29 април след пладне, се почна една страшна битка, която е траяла цели 24 часа, и е имало само четирма ранени от въстаниците, а от турците е имало няколко души умрели и много ранени. През нощта между 29 и 30 априлия валя безпрестанно дъжд и според това се причиняваше на въстаниците голяма спънка в многовидни отношения, а най-много по това, че те не смеели да излязат на навън, за да не се измокрят и повредят пушките им, що са били от стара система. Щом се зазорило на другия ден, на 30 априлия, турците изново почнали да гърмят в монастиря и от четиритех страни, те са се още усилили, според дето през нощта им била пристигнала помощ от Габрово. Битката на 30 априлия е траяла, по уверението на отца Похомия, цял ден и гърмежът не преставал и от двете страни. От въстаниците двама са били убити, а от турците - много. През нощта между 30 априлия и 1 мая турците безпрестанно гърмели в монастиря и наоколо. Въстаниците, що са се намирали вътре в монастиря, като се видели в такова едно критическо положение, чудили се що да правят, но бедните, надеяли се от минута на минута, че ще им пристигне непременно помощ от Ряховица, Лясковица и от Търново и през тая действително страшна нощ само тая им надежда ги подкрепяла и насърчила, понеже те не били още имали никакво известие за потушението на въстанието в Ряховица и за жалостните случки, що са там последовали през нощта на 26 априлия и през деня на 27 в съображение на това, те и чакали ежеминутно пристигването на Ряховската и Лясковската чети, но, разбира се, напразно!
На 1 мая сутринта турците гърмели още по-силно, даже те слезли от високите канари и дошли чак под стените на монастиря, за да могат по-лесно и по-сполучливо да гърмят. По пладне обаче гърмежът от страна на турците престанал и незабавно се чул един глас от гората срещу монастиря, който казвал: „Бе, братя българи, знайте, че и аз съм българин и ви нося писмо, има ли позволение да дойда при вас?“ Тогава войводата известява на въстаниците да не гърмят и след спирането на гърмежа онзи, който викаше от гората, приближи се при първата варда, която, като го позна, че е чист българин, заведе го при втората варда, която стоеше на стълбата на стаите, там му земат писмото, което носеше, и го занасят при войводата. Тогава по-главните от въстаниците отидоха при войводата да прочетат писмото и да се съветуват как да му се отговорят?
Ето съдържанието на това писмо:„Братя въстаници! Понеже сте излезнали с оружие в ръка против царя си, неправедно сте направили. За вашата недобра постъпка за първи път всемилостивият ни цар ще ви опрости. За първи път ви умоляваме, недейте струва зян монастира. По-добре направете, предайте се. По-напред ще вървят калугерите и после вие, и тъй ще си отидете всеки свободно, и ще бъдете опростени“.
Дряновски чорбаджии.
X. Д. X. М.

След като прочели въстаниците това писмо, те отговорили на дряновските чорбаджии тъй: „Добре, но вие не ни питате защо и за какво сме излезли и от какво се нуждаем, а само ни пишете да се предадем. Ние може да се предадем, но най-напред заповядайте да се разговорим лично с вази (с чорбаджиите) и от турска страна нека да дойдат да си изявим желанието и да видят и те защо и за какво сме излезнали с оръжие в ръка против царя си. Само тогава можем да се предадем“. И се подписали предводителят и неговите съветници. Пратеникът го изпроводили, като му връчили писмото. А колкото за запалянето на барута, това е станало по следующия начин и по следующата причина. В него ден, на 1 мая, влезва един въстаник в стаята, дето са се правели фишеци, по земята на която се е бил намирал барут по някои места разсипан, той като влизал в тая стая, държал в устата си една запалена цигара, но като влязъл и видял там войводата поп Харитона заедно с неговите съветници, вижда се, той от почит към войводата незабавно хвърлил цигарата си на земята, която още горяла и тутакси и запалила барута, що е бил разпръснат по земята; вследствие на това се запалила цялата стая и всичко, що се е там намервало. В това време се намервали в тая стая, вижда се, за да се съветуват, както и по-горе споменахме, как да се отговори на гореказаното писмо. Войводата поп Харитон, Христо Пармаков, поп Гаврил и др. някои по-отлични въстаници, които от избухналия пламък на барута се изпопърлили и даже на троицата по-първи им дотолкова изгарят очите, ръцете и почти цялото тяло, щото те не са могли веч да гледат нито да пипат с ръцете си и са се следователно намервали в едно отчаяно положение. Освен това от силното изгърмяване на запаления барут, външните стени на стаята се хвърлили чак насред двора. Други же разказват, че запалването на барута е станало по други начин, но това е малко важно. Отец Пахомий разказва още, че заедно със зидните стени на запалената стая хвърлен бил чак на двора и един от въстаниците и там паднал мъртъв и че като влязъл по-отсетне в изгорялата стая, видял и няколко души голи и черни и чул плачове и охкания. Освен тая стая, запалили се и други ближни стаи на монастиря, които едвам успели донейде да изгасят.
През тоя ден (1 мая в събота) не станало битка до вечерта, през нощта тоже не се случила никаква битка. През тая нощ обаче игуменът Похомий, според както той сам разказва, решил се да избяга из монастиря заедно с Христо Габровеца и след като се опростил с полвин изгорелите предводители на въстаниците поп Харитона и проч., той тръгнал из монастиря с намерение да отиде в Дряново. Ние не можем да се прострем по-надълго и да разкажем подробно мъчните случки и спънки, които той посрещнал през тая нощ, доро премине турските стражи около монастиря и турския лагер особено като през тая нощ валял и дъжд. Ние ще разкажем само, че на 2 мая сутринта рано преди да съмне той пристигнал до дряновските лозя и като се зазорило, влязъл в Дряново и след малко време той се видял с дряновските чорбаджии и се съветували що да се стори, за да се позапази игуменът Пахомий, доро се поразбере малко какъв край ще да зъомни въстанието. Решило се е да отиде отец Пахомий при военния началник и да му разкаже как той не е имал известие за въстаниците, но че те го уловили в лозето, закарали го в монастиря и го затворили в церквата монастирска. Решено и извършено. Като се представил отец Пахомий заедно с дряновските чорбаджии при военния началник и след като е бил изложен на разни изпити, той отговарял все същото, за което и по-горе се спомена, че е било предначертано. Най-сетне военният началник заповядал да заведе дряновския мюдюрин Пахомия заедно с чорбаджиите при командира на табора в лагера при монастиря и като го завели там, отец Пахомий видял, че гласили топа, за да бомбардират монастиря. Командирът на военния отряд на лагера разпитал тоже подробно отца Пахомия за всичко, отнасящо се до монастиря, и как е сполучил да избяга оттам? Той му отговорил все същото, както и на началника на отделението в Дряново. Най-сетне се решило да се пише пак до въстаниците, за да се те предадат. Писмото това го написал някой си Хаджи Сава на български и го подписал командирът, и дряновските чорбаджии предали го на някого си Райка от Поповци, за да го занесе в монастиря, което той и точно извършил; съвременно впрочем командирът заповядал да се спре гърмежа. След малко време Райко се завърнал от монастиря и донесъл един отговор от страна на въстаниците, чрез който те му явявали следующето, написано с български букви, но с турски думи: „Ние сме от полето (увата) наброй четиристотин и деветнадесет души, на царя сме най-верните поданици, ние не сме излезли с намерение да се бием, но сме излезли да търсим человеческите си правдини, по-свободен живот и проч., които са ни дадени преди толкова години чрез европейските сили. Тези правдини ги минавахме досега само със слово, а с дело - никак. Нас царят не ни пита как си теглим от заптиите му, които са по конаците. Ние донигде не сме били стопани на нещата, които имаме придобити с правда. Те правят бялото черно, черното - бяло. Още не ни пита как страдаме и от проклетите черкези. Ние не сме, както казахме по-горе, нито стопани на жените си, нито на децата си, нито на добитъка си, нито на нищо. Ние работим до кървава пот, за да прехраним децата си, а турците и черкезите усвояват изработеното ни. Какво искате от това? Ви като ни бийте с пушки и топове, а ний да мълчим ли? Ний нали сме раждани от майка? Ще са отърваме, доколкото можем. Вий, като искате да се предадем в немилостивите ви ръце, ще ни почакате още едно едно-нощие, т.е. двадесет и четири часа, и тогава ще да се предадем, но на това писмо, което сте ни пратили, не сме никак уверени, защото тука не е българско правление, но е турско“.
Тъй са се отговорили въстаниците, що са се намирали в монастиря на 2 мая 1876 година.
Щом приел командирът това писмо, прочел го той и турците няколко пъти и най-сетне решили да отговорят на въстаниците. След като написали писмото и след като го подписали и го дали на българите (чорбаджиите дряновски), за да го подпишат и те, изведнъж чули много гласове, които викали: „Комитите избягаха, бей, ей ги хе, долу под канарата!“ Тогава командирът заповядал да гърмят и с пушки, и с топа и да бомбардират монастиря и от четиритех страни, но в това време поченали и въстаниците силно да гърмят и сполучили да ударят топчията по главата, който изведнъжд паднал на земята полумъртъв. Внезапно засвирила военната тръба да спре гърмежа, зели топчията и го занесли в ближното село Цинга, дето той след малко време и умрял. На мястото му обаче поставили другиго, който и забрал да гърми, но не е можал никак да сполучи и гюллетата падали във водата. След това дряновските чорбаджии поискали да се завърнат в Дряново заедно с отца Пахомия и заедно с дряновския мюдюрин се и завърнали. Това станало на 2 мая в неделя, оттогава до в петък, 7 мая, гърменето от турска страна от лагера не преставало, но и въстаниците тоже не преставали да гърмят. В петък на 7 мая пристигна Фазлъ паша заедно с 5000 души редовна войска, 560 черкези и безбройни башибозуци от Шумен, имал е тоже със себе си и 2 топа ингилишки. Башибозуците напълнш всичките гори и колиби, поченали грабежа, страх голям е обзел всички. Фазлъ паша, преди да почени предначертаното си разрушително и опустошително нападение връх монастиря, написал, по уверението на свещеника Петка Франгова, следующето писмо към въстаниците: „Въстаници! Послушайте моите думи и имайте добрината да се предадете, защото не ще се мине много време и монастирът ще се обърне на прах и пепел, и вие сичките ще бъдете в моите ръце.
Май 7, 1876 година. “

После това, разказва отец Петко Франгов, гърмежът престана около два часа, написа се отговор на Фазлъ паша и се изпрати по същия пратеник. Ето и неговото съдържание:
„Паша ефенди! От твоето писмо се види, че ти искаш просто да се предадем в твоите ръце като добитъци, а не ни питаш, както се следва на едни въстаници, т.е. на едни недоволни хора от нещо, които са излезнали с оръжие в ръка против властта, т. е. защо сме излезнали, от какво сме недоволни и какво искаме, а само ни предлагаш да се предадем и повече нищо. Оттука се види, че ти имаш само желание да се предадем в твоите немилостиви ръце и да ни мъчиш и проч.; според това ние всички сме решили да умрем в името на милото ни отечество България. Вие ще отговаряте пред образована Европа за вашия постъпък.
Въстаниците в Дрянов. монастир“

Щом пратеникът занесъл това писмо на Фазлъ паша, той се разлютил много, като го прочел; вследствие на това военната тръба засвирила на пристъп и незабавно бърдата и скалите почернели от турска войска. Куршумите забрали да падат по керемидите и по всичкия покрив на монастиря като дъжд. Боят от минута на минута взел по-широки размери и най-после приел голям разгар. Войводата действително насърдчавал момчетата, но турската редовна войска и черкезите заобиколили монастиря почти отвред въстаниците, доколкото им е било възможно, юнашки отблъсвали неприятелите, но черкезите се приближили чак до голямата врата на монастиря и там заели добри позиции, като се установили зад големите камъни и дебели дървета.
Даскал Киро от Бяла черква произнесъл в него ден (7 май) една много насърдчителна реч и последната му дума е била тая: „Напред, юнаци, — дързост, дързост; отмъщение, отмъщение и отмъщение на тиранина, Бог е с нас!“ В тоя ден битката е била много упорита, от турска страна страшно нападателна, а от страна на въстаниците - отчаяна и с най-голяма решителна деятелност правена. Тук тряба йоще да прибавим, че като пристигнал Фазлъ паша на лагера при монастиря на 7 мая, то той незабавно и заповядал да се поставят и настроят срещу монастиря двата ингилиш-ки топа, които той бе донесъл със себе си, и поченали да бомбардират с тях монастиря. Гранатите, хвърляни от тия топове, падали чак в двора на монастиря; Фазлъ паша заповядал да се преместят топовете по-надалеч, за да не могат въстаниците да ги достигнат, и пак поченали да гърмят с тях йоще по-деятелно, тъй щото турците сполучили да разбият с тях голямата монастирска врата и съборили и горния кат на зданието на монастиря. След като съборили и сводовете (кубетата) на черковата монастирска, гранатите от топовете поченали да падат в останалите стаи. Като хвърлили до 75 гранати, турците запалили и стаята, дето се намирали даскал Киро и даскал Васил. Топовете впрочем продължавали да бият твърде силно и много бърже да хвърлят гранатите си. Монастирът пламнал и пламъкът от минута на минута се увеличавал. Като се намирали въстаниците в такова едно критическо положение, един от въстаниците, за да насърдчи другарите си, запял черковната песен „Господи, сил с нами буди!“ и пр.
Отец Пахомий разказва, че след като се хвърлили от двата турски топове до 180 бомби (гюллета), въстаниците се принудили да слязат в ниските изби на монастиря, за по-добре да могат там да се завардят, и че турците успели да запалят и най-старите стаи на монастиря, в които се е бил намирал надпис и се доказвало, че те са били построени в 1701 година.
Като зело на 7 мая да мръква и като се убедили вече въстаниците, че не ще им бъде никак възможно да противостоят на многобройната турска нападателна сила, то те решили да излязат от монастиря, за да се бият до последнята си капка кръв, понеже монастирят е бил отвред заобиколен с турска редовна и нередовна войска. Най-после, като се събрали всичките въстаници на 7 мая вечерта срещу 8 при голямата порта на монастиря, за да се съветуват как да си пробият пътя и да избягат из монастиря, то те излезли от него толкова тайно, щото турците не са можали да ги усетят, и най-напред те се упътили към лозята срещу Дряново.
Нощта е била тъмна, но като вървели четвърт час, дошли до един турски караул, когото впрочем те разбили и тръгнали да вървят напред; след малко дошли и до втория турски караул (стража), разбили и него и тръгнали пак напред къде лозето, дето впрочем като пристигнали, видели, че там е разположен турският лагер. Предводителят на въстаниците, ако и да е размислил, че положението на въстаниците е много опасно и критическо, но въодушевен, вижда се, от пламенното си патриотическо чувство, той насърчил въстаниците да ударят на турския лагер, дано да могат да си пробият пътя за в Дряново. Това е било по един час по турски вечерта (около 8 1/2 - 9-ий час по европейски). Нощта е била, както и по-горе споменахме, много тъмна. Като нагазили впрочем турския лагер и като поченали да се бият с турците, то се е случило, че те са се тъй размесили и разбъркали с тях, щото в тъмната оная нощ не е било възможно да се разпознаят ни българи с българите, ни турци с турците. Почнала се една ужасна и отчаяна битка и се разказва, че самите турци избили много свои другари турци според тяхната многобройност в сравнение с българите. Тая битка е траяла цели 3 часа и е имало и от двете страни много убити и ранени и че българските въстаници, двадесет пъти по-малко от турците, не са могли да вземат със себе си своите, ако и твърде малко сравнително с турските, наранени другари, но в тъмната нощ ги оставили на бойното поле. На другия ден, на 8 мая, турците като прибрали своите ранени, прибрали съвременно и ранените български въстаници, които не са били могли да избягат с другарите си по причина на раните си. И като са се убедили, вижда се, че те не ще могат да си пробият път, то те били принудени да отстъпят назад, но като са добре знаели, че монастирят е отвред обграден с турски многобройни стражи и лагери, останали и без предводители, които били убити в битката през нощта на 7 срещу 8 мая, то в отстъплението си назад от нея се разпръснали в разни направления без всякакъв ред, тъй щото те са се изгубили един от други и най-сетне едвам са се събрали по 10 или 16 души заедно. Но като се скитали и тия няколко въстаници през тъмната тая нощ, през която е валял и много едър като влакна сняг, и като се трудили да пробият нейде турската военна цеп, били са принудени да се бият с турците и според това много от тия злочести са били убити. Най-сетне останалите малко въстаници, ако и не всички заедно, но кой както е можал и с когото е можал да се събере през страшната оная нощ, решили се да вървят покрай реката. Преди да се съмне, Фазлъ паша решил да отиде сам в монастиря, но защото се боял, за да не би да има още въстаници (комити), той изпратил по-напред няколко черкези и башибозуци, за да се увери, и те, като влезли в монастиря и се уверили, че няма веч там въстаници, върнали се и явили това на Фазлъ паша; за да се обаче той убеди, че действително няма въстаници в монастиря, той пращал още 2 пъти черкези, но понеже вече се съмнало, черкезите поченали да разбиват черковата и да грабят скъпоценните ѝ вещи, поругавши се при това със светите утвари, с образите на светиите, със свещеническите одежди и пр., и проч. Черкезите и башибозуците поченали тогава да обират и да грабят и по околните колиби, с товари пренесли в Дряново дрехи и покъщнина и цели стада от овци, кози и пр. откарваха... Черкезите, които били влезли в монастиря и се занимавали с разбиването и ограбването на двете му церкви, от страх, види се, да не ги нападнат въстаниците, били поставили стража пред монастирската порта. Ние споменахме впрочем по-горе, че Фазлъ паша не се бил решил да влезе сам в монастиря, преди да се съмне, особено според силния сняг, що валял, и, разумява се, че той се е за там отправил със значителен отряд войска и като не е било възможно, вижда се, да се разпознаят черкезите и редовната войска, що идеха с Фазлъ паша, едни с други в тъмната нощ, удрят се и се сбийват помежду си, и, вижда се, че единствената причина е била тя, понеже и едните и другите са се подозревали да не са въстаници българи. Много турци са се там избили, на които труповете са се отпосле намерили, и до 40 четвърти разкрача е имало кръв до глезен пролята! ... Намерили са се впрочем и трупове на 12 души калугери, които вероятно трябва да са били скрити в монастиря и са се опитали да избягат при сбиването на турците помежду им. Когато влязъл же Фазлъ паша в монастиря, заповядал на войската си, колкото калугери и въстаници намерят в монастиря, да ги изколят до един.
След това и, вижда се, по заповед на Фазлъ паша, турците натоварили 7 кола с разни скъпоценни принадлежности на монастиря и на церквите му, и именно - светите и честни кръстове, мощи, кивоти, потири, кадилници, венци, всичките сребропозлатени вещи и всичките свещенически одежди - всичките тия неща гуждат в сандъци монастирски, натоварят ги на колата, а оттам ги закарват право в Дряново в къщата на един турчин, от който най-хубавите прибраха и усвоиха Фазлъ паша и военачалниците му, а другите разпродадоха на българите не само в Дряново, но и тук в Търново и в Трявна, дето те по-насетне отидоха, и другаде.
След като изложихме жалостните приключения в Дряновския монастир и за да държим жицата на историческите събития, що се случиха своевременно към края на априлия и в началото на мая 1876 година, трябва да споменем, че въстанията в Г. Ряховица и в Бяла черкова, за които по-горе се разказа, не бяха единични и уединени, но те бяха, тъй да се изразим, скопчани с всичките други въстанически движения, които избухнаха или своевременно, или малко по-отпосле в разни места в България, отсам и отвъд Балкана; но всичките тия въстания си имаха средоточните или централните по-знаменити и по-влиятелни градове за главни средоточия, а тия последните си имаха клонове в по-малки градовце или в по-големите села, а тия - в по-малките села даже и в колибите; според това и въстанията отсам Балкана имаха за средоточен град Велико Търново, а Габрово, Горна Ряховица, Бяла черкова, Трявна, Севлиево, Ново село, Дряново и пр. бяха градовцете, в които бяха учредени и установени главните клонове. Вследствие на това и всяко едно народно движение или въстание, що ставаше в един тия градове и градовце и в околностите им, произвеждаше едно приятно или неприятно отразително действие и над другите. Според това и разоряването на Дряновския монастир „Св. Архангела Михаила“, както и свирепствата, обезчестяванията и опустошаванията на девическия монастир при Ново село в Севлиевско и на други много български села и колиби из Балкана, още по-много раздражиха духовете.

Снимка на разрушения Дряновски манастир

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ