МИНАРЕТО ПРИ ЧЕРКОВАТА СВ. ЧЕТИРИДЕСЕТ

Из "Силуети около Търново" от Моско Москов 1911 г.
След потресната драма, която доведе България до робството, над делото на Ивана Асеня — черковата „Св. Четиридесет“ — се развя полумесеца, над славата и величието на България се възцари тирания. Занемяха свещените песни в олтарите на българската черкова и настана нощ на плачове и сълзи.
Край Асеновата черкова, гдето в тържествени случаи за царството ни се извършвали служби и се възнасяли песнопения и молитви към престола на Всевишния да дарува той мир и спокойствие на царството ни, се заправи веднъж и се издигна над гроба на български светия минаре, отгдето муезин ще призовава правоверните си последователи на молитва за прослава на Аллаха и на неговия пророк Мохамеда.
Като чу светията да се чука над него, помисли си:
- Навярно ще се издига паметник за слава и спомен на някоя велика победа, която нашият славен цар Асен е удържал над врага. Ще носи върху гърба си този паметник, нека той свидетелствува за великото дело на моя на род. Нека покрай един паметник стои друг и да напомня на вечни времена за славните подвизи на българското оръжие.
Но, о, какво очудване беше, когато над гроба на светията се обади музеин, който прославяше Аллаха и призоваваше последователите му да се помолят пред олтаря на Асеновия храм!
- Какво чувам?- се попита светията под студената пръст. - Що е това? Друг служи в храма на великия Асеня! Други молитви слушам да се възнасят към небето, на друг Бог се молят пред скъпите олтари на светите четиридесет велики мъченици!
Размърда се светията от яд, минарето се разклати, разклати се то и през една нощ падна.
Шейхът се смути от това, ала не се отчая, свика майстори, зачукаха те отново над гроба на светията, и ето лека — полека минарето се издигна пак, и гласът на музейна се обади да слави Аллаха и пророка Мохамеда.
— Няма ли жив на земята българин — поне един — да не позволи да се извършва такова светотатство в храма на най-великия български цар?
И в яда си светията направи опити да раздере кората на гроба, в който лежеше, и да излезне на света, но свода беше як, само се разклати и минарето падна.
— Не, каза шейхът в гнева си, няма да оставя подземните сили да се гаврят с делото ни. Ще ги прогоня с мотики и лопати.
Изрови той гроба, изхвърли костите и отново заправи минарето. Ала щом се издигна то, нощем се явяваше войник, облечен в старобългарски дрехи, с меч в ръка. Разглеждаше той околността, махваше с меча си, и минарето се намираше сутрин простряно на земята, разчупено и разпиляно на части.
И се смути шейхът, и се замисли музеина над това, защото нямаше откъде да свиква своите правоверни на молитви. Джамията сякаш осиротя, и загрижиха се всички. Най-сетне намериха една нощ музеинът промушен с меч в леглото.
И така джамията остана без менаре.
В бурна нощ отекваше от скала на скала гласът:
— Така ще бъде промушен оня, който се опита да издигне минаре над светите олтари на българската слава.
Да, така тайнственият български войник ще промуши оногава, който се опита да издига минаре над светите олтари на българската земя.Като чу светията да се чука над него, помисли си:
- Навярно ще се издига паметник за слава и спомен на някоя велика победа, която нашият славен цар Асен е удържал над врага. Ще носи върху гърба си този паметник, нека той свидетелствува за великото дело на моя на род. Нека покрай един паметник стои друг и да напомня на вечни времена за славните подвизи на българското оръжие.
Но, о, какво очудване беше, когато над гроба на светията се обади музеин, който прославяше Аллаха и призоваваше последователите му да се помолят пред олтаря на Асеновия храм!
- Какво чувам?- се попита светията под студената пръст. - Що е това? Друг служи в храма на великия Асеня! Други молитви слушам да се възнасят към небето, на друг Бог се молят пред скъпите олтари на светите четирдесет велики мъченици!
Размърда се светията от яд, минарето се разклати, разклати се то и през една нощ падна.
Шейхът се смути от това, ала не се отчая, свика майстори, зачукаха те отново над гроба на светията, и ето лека — полека минарето се издигна пак, и гласът на музейна се обади да слави Аллаха и пророка Мохамеда.
— Няма ли жив на земята българин — поне един — да не позволи да се извършва такова светотатство в храма на най-великия български цар?
И в яда си светията направи опити да раздере кората на гроба, в който лежеше, и да излезне на света, но свода беше як, само се разклати и минарето падна.
— Не, каза шейхът в гнева си, няма да оставя подземните сили да се гаврят с делото ни. Ще ги прогоня с мотики и лопати.
Изрови той гроба, изхвърли костите и отново заправи минарето. Ала щом се издигна то, нощем се явяваше войник, облечен в старобългарски дрехи, с меч в ръка. Разглеждаше той околността, махваше с меча си, и минарето се намираше сутрин простряно на земята, разчупено и разпиляно на части.
И се смути шейхът, и се замисли музеина над това, защото нямаше откъде да свиква своите правоверни на молитви. Джамията сякаш осиротя, и загрижиха се всички. Най-сетне намериха една нощ музеинът промушен с меч в леглото.
И така джамията остана без менаре.
В бурна нощ отекваше от скала на скала гласът:
— Така ще бъде промушен оня, който се опита да издигне минаре над светите олтари на българската слава.
Да, така тайнственият български войник ще промуши оногава, който се опита да издига минаре над светите олтари на българската земя.

Прочетете още: Мощите на св. Иларион Мъгленски, закрилник на Търново

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ