 |
Младоженци, Търново 1915г. |
Най-големи веселия ставали по време на сватби. Почти всички сватби ставали с одобрението и разрешението на родителите. Народно обичайно право определяло нормите на поведение и отношение както между младите, така и между родствениците. Зачитането думата и одобрението на по-големия брат или сестра от по-малките било закон. Преженването им можело да стане само с тяхно разрешение. Интересни в това отношение са спомените на потомъка на Велчо Атанасов Джамджията — Илия Джамджиев: „Когато по-малкият му брат (на Велчо Джамджията — б. а.) Вълчо решил да се жени, той тръгнал по следите му, за да измоли разрешение за преженване.. .“
Главен критерий при избора били нравствените добродетели, но при по-заможните фамилии се гледало главно на материалното състояние. Богатите фамилии се стремели да се сродят непременно с богати, независимо от желанието на младите. Особено безправно било положението на девойките, лишени от възможността сами да избират щастието си. Тяхната мъка и несбъднати момински мечти намерили поетично отражение в много народни песни. Показателна в това отношение е една от най-популярните търновски песни за Хаджи Минчо, в която младата му съпруга ридае и проклина родителите си:
„Бог да убий мойта майка и татка,
гдето мене на вдовец ме дадоха...“
Венчавките на младите се извършвали в църкви и манастири. Обикновено сватбите ставали зимно време, когато се налеело в буретата новото вино и ракия, а напрежението от всекидневната работа поутихвало. Те били свързани с големи разходи, които предварително отежнявали положението на двете семейства. Така например в брачен договор от 29 октомври 1850 г., подписан от 7 свидетели, четем: „Според божествения и свещения закон днес, аз Пеню, погодявам са със кир Минча Димо да му дам чедото си Маринка за сопружица по закон християнски и както е адета на този град, давам брачний, сиреч прекя ней:
Лични вещи: златен пръстен, чифт обеци златни, чифт „чингели“ сребърни; 25 драми, 2 фистана от „соф“, други „от чит“; 3 кожухчета „от соф презръчни“, „мисали“, 2 „бохчи“, 1 кожух „от шил“.
Покъщнина: лиген и ибрик, 2 бакрача, тепсия раз-лата, тенджера, 6 сахана, 2 сандъка, 2 дюшека „купеш-ки“, 2 юргана „читени“, 8 възглавници „анахтиени“, 4 възглавници малки, 3 пешкира „боронцучени“, черга, 4 чаршафа памучни и един „боронцучен“.
Недвижим имот: 1 дюлюм поляна от „Картала“.
Пари: 2000 гроша“
Огромните разходи около сватбите основателно будели тревога. В дописка до вестник „Македония“ от 1870 година четем: „От няколко време насам постоянното уголемяване на разноските по сватбите начена вече да си показва големите вреди... Женитбите започнаха да стават с големи затруднения и по един такъв начин, щото докарват веществено разстройство в семейството. Много български младежи си развалят състоянието с женитбата и са принудени да си прекарат останалия живот в постоянно безпокойство и грижи за прехранване, тъй щото женитбата става за тях източник не за услаждание, но за горчивини и страдания“. Във връзка с това Градската община в Търново с охота разпространява правителствената наредба от 26 юли 1872 г., с която строго се забранява за всяка една вяра разкошеството и излишните разноски и разпилявания по време на сватби. При все че с тази наредба изрично се забранява „да се не дават никакви подаръци“ по време на сватбите, то „пък ся слуша че в някои места сватбите ставали по вехтия обичай“, въпреки заплахите от глоба и други наказания.
 |
Сватбена фотография на младоженци от Търново, около 1890 г. |
Няма коментари:
Публикуване на коментар