Двигателните причини, които пробудиха съотечествениците ни в политическия им живот

 Из „Археологически и исторически изследвания“ през 1887 г.- Васил Берон

 Главната подбудителна причина, според която се въодушевиха и посъбудиха нашите прадеди от дълбокия си робски сън в началото на XIX век бе войната, която Русия отвори на Турция в началото на тоя век, именно в 1805, 1810 и 1828 години. За кратко разяснение впрочем на тогавашните общи исторически събития трябва да прибавим, че по него време френският император Наполеон I бе почнал твърде много да завижда на Русия за нейните велики успехи във войните с Турция. Според това той се мъчеше да намери способ за възпре Русия в тия нейни успехи от страх да не би тя да завладее Цариград. В съображение на това съгласиха се и двамата царе: руският Александър I и френският Наполеон I да сключат мир в Тилзит в 1807 година, според който Русия трябваше да завладее Молдова, Влашко, Бесарабия и България до Балканите, а Франца- Албания, Тесалия, Морея (гръцко) и Гирит (Кандия), на Турция оставаха да владее Тракия с Цариград и азиатските ѝ области, на Австрия же даваха Босна и част от Сърбия. Но тоя мир или това споразумение на Наполеон I с Александра I не бе тоже искрено, както и онова на австрийския цар Йосифа II, за което по горе споменахме. Според това и самите руси негодуваха за тоя измамчив мир и вследствие на това Русия пак обяви война на Турция в 1809 година и успя да превземне Молдова и Влашко, да премине Дунава и да превземне Тулча, Силистра, Видин, Никопол, Разград, Плевен, Ловеч, Търново, Габрово и др., а Свищов го изгори по причина на упоритото съпротивление на тамошните турски войски. Значи Русия по Тилзитския мир успя сама и без съизволението и удобрението на властолюбивия и неискрения Наполеон I да изпълни буквално и точно решението по тоя мир. Но...завистта на Наполеона I се удвои и според тая си завист той и отвори известната война на Русия, нахълта в нея, отиде чак до Москва, която русите запалиха и изгориха, тогава Наполеон в сред зима (особено руска) бе принуден да се върне назад заедно с войските си. Русите го погнаха и както е известно, съвършено го разбиха навред и влязоха чак в Париж и сключиха най-унизителния за Наполеона мир. След това кратко историческо обозрение на тогавашните съвременни събития да се възвърнем на главния си предмет т. е. на въстанията в България.
Преди впрочем да почнем разказа си за въстанията на българите в началото на настоящето XIX столетие, трябва да споменем, че по това време около 1809 и 1810 год. сърбите безпрестанно въставаха против турската власт, също и гърците почнаха веч доволно редовно да въстават, особено ония от Морея или Елада. В такова положение се намираше тогава турското царство. Освен това и еничарите нападаха зле султана в самия му палат. Русия, възползвана от това благовремие, стегна зле турската войска при Русчук в 1811 година и в 1812 год. принуди султан Махмуда да сключи мир в Букурещ, според който Русия завладя Бесарабия и част от Молдова до река Прут. Във времето на тая война преимуществено се съставиха и образуваха „хайдушки дружини“ от самоволци (волентири) българи, гърци и Власи с цел за да помагат на русите и да ги улесняват във времето на войната в разновидни отношения. Предводителят или войводата на българската дружина от волен-тири беше прочутият юнак Георгий Мамареца Буюклу от Котел и тоя юнак е първият, който запали искрата за свобода у българите в XIX век. Българите се стреснаха от дълбокия си робски сън, заченаха да съвземат сладка надежда, че те ще се освободят от турското робство и според това те и се поразмърдаха. Но за жалост тогавашната им надежда се осуети, понеже след сключването на Букурещкия мир рязаните турци нападнаха немилостиво над бедните българи и до колкото щяха, разориха градове и села. Много българи тогава се принудиха да отидат да заселят пустините в Бесарабия и някои местности във Влашко. Също и Капитан Георгий Мамареца заедно със своите волинтири отиде и той в Русия и като що беше веч руски поданик, влезе в руска военна служба. След това кратко разяснение за „вяра“ и за „народност“ ние се повръщаме пак към хайдутите и поборниците за освобождението на поробеното ни отечество и казваме, че според руските войни в началото на XIX век много от българите бяха се записали като волентири и като спомагателни войници и следователно действуваха заедно с русите против турците, вследствие на това те съвзеха дързост и се доволно стреснаха и посъбудиха от робския им дълбок сън. В съображение на това и от 1810 г. насам до самото освобождение на България в 1877 година са ставали по-важни и по-дързостни въстания. Тук впрочем трябва да забележим най-ясно и за избягването на всяко едно неспоразумение, че всичките тия хайдути-юнаци, които действуваха в гореупоменатата епоха за освобождението на поробеното ни отечество, не действуваха по внушението или по вдъхновението на Русия, както турците и много европейци искаха да уверят, не, съвсем не, според всичко ясно се вижда, че те са действували единствено възпалени от святото чувство на един безкористен и искрен патриотизъм. Такива патриоти бяха: котленците Георги Мамареца, Сава Стойков Раковски, Алтън Стоян и донейде може да се каже и за Ивана Марков, също и сливенците: X. Димитър и Кара Танас, жеравнина Златю Кокарчев, както и Колю от Драганово село и Дончо от Копривщица. В 1828 год. Русия пак обяви война на Турция, която както е известно се свърши със сключването на мира в 1829 год., според който Гърция се освободи „по народност“, а българите, злочестите, но добродушните и доверчиви българи, се с хиляди изселиха в Бесарабия и във Влашко, а останалите...трябваше да пъшкат под един още по-тежък и по-мъчителен турски хомот! За да могат обаче читателите да имат едно уразумение как и при какви условия са могли българите тъй лесно да се преселят с хиляди в Бесарабия, ние считаме за много уместно да изложим тук едно извлечение от един много важен исторически източник, отнасящ се до това преселение на българите преимуществено от Сливен, Ямбол и някои други околни местности. Според съдържанието на този исторически документ се ясно вижда, че най-многото бежанци българи, които са избягали от отечеството си след гореупоменатата руско-турска война са се заселили в пустите и празни места в Бесарабия, отчасти же окол Одеса. Ние извличаме следователно в един кратък размер по-важните, по-любопитните сведения и именно, че на 11 юни 1829 год. се съставил един журнал в Министерството на вътрешните дела в Русия по заповед на н.и. величество блаженнопочиващия цар Николая, за да се преселят българите от Сливен и Ямбол и от техните околности и да се заселят около Одеса в по отпреде (в 1812 и 1814) заселени колонии от бежанците българи (в документа „румелийски виходци“ називаеми). В Одеса и в околностите на тоя град били вече надошли по него време до 1000 души и от двата рода, за да не се впрочем притеснят много жителите на българските колонии окол Одеса, разпределили се вижда се тия 1000 души тъй: 600 да се заселят в одеските български колонии, а 400 те в Бесарабия в околностите на Исмаил, а за да могат да се установят, опуснали им се по царска заповед и пари. За тая цел се заповядало на одеския генерал-губернатор, графа Воронцова да се разпореди, за да се раздадат на ония само 600 българи, заселени в одеските колонии 15000 рубли, а на ония, заселени в пустите места на Бесарабия, раздали се повече. Главният же попечител на всички български новозаселени местности или колонии в околността на Одеса, както и в Бесарабия, е бил генерал Инзов, който и действително много съжелявал злочестите бежанци българи и много ги обичал, а за ясно доказателство на това служат следующите негови милостиви и благоволни ходатайства пред Н. В. руския цар за облекчението на участта на бежанците българи. Тъй например в следующата 1830 год. многобройни жители от Сливен и Ямбол преимуществено, както и техните околни и други местности, изявили желание и се молили да им дозволят да се преселят и те в Русия. Генарал Инзов незабавно поднесъл на Н. В. царя доклад за това и в отговор му се заповядало само оние българи да приемне и да ги разпореди, за да се заселят в Бесарабия, които във времето на войната са действували против турците и които отпосле могат да станат жертва на турското отмъщение. Съобразно с тая височайша заповед генералу Инзову се отворило поприще, за да засели в пустите и празни места на Бесарабия многобройни българи, а за да си постигне целта и да се улесни, той измерил земята в Бесарабия, способна да се обработва, и след това известил висшето си началство, че в Бесарабия могат да се заселят още до 32000 души и че от 190-те хиляди десетини земя, пуста и празна в Бесарабия, могат да се отделят още най-малко за 4000 семейства по 50 десетини земя, според както се е дало и на оние преселници българи, заселени в следствие на войните от 1810-1812 година и пр. В отговор на това докладно предложение генералу Инзову се заповядало да попита по-напред по-отпреди заселените български колонисти в Бесарабия, ако те са съгласни да се преселят и заселят и други техни събратия, що желаят и те да се изселят из отечеството си. Той това и точно извършил и заселените веч българи му отговорили, че на драго сърце приемват и ще приемнат своите, подобни тям злочести събратия. Това и незабавно съобщил на висшето началство генерал Инзов, което му заповядало, че по височайша заповед да се отпуснат на всяко едно семейство по 600 рубли, за да могат да се настанят в пустите празни места в Бесарабия, вследствие на това височайше разрешение много българи напуснали родното си отечество и многобройни сливенци, ямболци, жеравняни и проч. надошли в Русия и се заселили в Бесарабия. Отсетне обаче се оказало, че някои българи бежанци (виходци) носели със себе си разновидни домашни изделия, както и много турски парични монети и митниците били в недоумение да земат ли мито (гюмрук) от тия бедни и злочести преселници, или не. Генерал Инзов с доклад искал от висшето си началство (Министерство на вътрешните дела) разрешение и в отговор му се заповядало да не се зема мито от преселниците българи за ония изделия, които са изработени в турско, и да се отпуснат 100000 рубли, за да се променят турските парични монети, които преселниците българи донесли със себе си. Това се е извършило през мая и юния 1830 год. При това генерал Инзов с доклада си от 28 юния 1830 год. представил на висшето си началство, че много от преселниците българи били занаятчии, риболовци, виноделци (лозари) и пр. и предложил да им се дозволи да се заселят в ония местности, които са най-изгодни за тях, съобразно със занаятите им. За тая цел да им се дозволи да се заселят и в градовете или в земите на помешчиците, но според както се с тях условят и споразумеят или пък в определените за тях праздни места и това предложение на генерал Инзова се всемилостиво приело. Впрочем, за да насърчи, вижда се, руското правителство заселниците българи в деятелна предприемчивост, разрешило и постановило, че ония преселници, които биха пожелали да се заселят в градовете, да разделят на 2 класа, 1-о ония, които се запишат и постъпят в еснафа за поощрението на собствено мореходната промишленост, да се освободят от всички подати до 25 год; 2-о ония же, които имат намерение да постъпят в мещанство (т.е. да зьомнат земя, за да я обработват) да бъдат свободни от всички подати и от войнствена повинност за 10 години. При това руското правителство се отечески погрижило и за вдовиците и сирачетата и заповядало за оние, що се намират в колониите, да се грижи за тях колонисткото началство, а за оние, що се намират в други места, те да се нагледват и продоволстват съобразно с приказите на общественото признание на XIII статия на трактата, сключен между Русийската империя и Отоманската порта в Едрине на 2 септемврия 1828 година. При това се е постановило никой да не се безпокои или преследва за по-предните му постъпки, (разумява се, че това може да се отнася за времето на войната), ни към неговата личност, ни към неговото имущество, но всякому се дава право да постъпи във владение на предната си собственост и без да се страхува от някои притежания или притеснения, да може свободно да си продаде своята собственост в течението на 18 месеца, ако пожелае той да се пресели със семейството си в друга някоя страна по негов избор заедно с движимото си имущество. Освен това дава се тоже по гореказания трактат 18 месечен срок на двояките поданици (руски и турски разумявани), които живеят в областите на превзети от Русия земи или възвърнати на Високата порта, за да се разпоредят със своята собственост, според както те биха пожелали. При това според точни статистически сведения се доказа, че от 16 септемврия 1829 година до 14 юния 1830 год. са оказали решително желание да се преселят в Бесарабия 60838 души и от двата рода заедно с малолетните си деца. Главният же попечител изявил, че от числото на преселенците, забягнали в Бесарабия, постъпили в негово ведомство и разместени в колониите, 4393 семейства, които съставляват около 27000 души и от двата рода и които докарали и имат при себе си коне, овци и добитъци от други род повече от 94000, а за да улесни вижда се руското правителство тия пресе-ленци, постановило да им се отпуснат 40000 рубли. Тук тряба обаче да забележат, че в 1819 год. са се преселили в Бесарабия 7037 семейства и че те се молили да им се дадат с указаните проценти 75000 рубли за 4 години, които им се отпуснали, а те си ги заплатили след 4 годишния срок заедно с лихвите им. Тук трябва още да се прибави, че след като са отделили в Бесарабия по 50 или 53 десетини земя на всяко семейство, то пак останала присосна земя от 190000-те десятини, за това се заповядало да се плаща по 15-20 копейки за десетина от преселенците от 1824-1830 години, ако някои от тях пожелаят да я обработват. Всички же, несгодни за обработване земи, езерата, що се намират в Бесарабия и полевите кръчми, които ще направят, всичките тия ги подарило руското правителство по височайша заповед на преселенците в Бесарабия българи. Отсетне се решило приходът от риболовството в езерата и наемите от полевите кръчми да се събират и вардят в един особен ковчег на преселенците, което и се положило в действие. Когато княз Никола Богориди, родом българин, (понеже баща му бе родом от Котел), бе назначен за владетелен княз молдовски, сумата на тия приходи беше се доволно увеличила, но не се намираше веч в разположение на колонистите, в следствие на отстъпването на половината част от Бесарабия на Молдова. Вижда се, че по вдъхновение на княз Богориди колонистите, що бяха останали в тогавашната Молдо-Влашка Бесарабия с главен град Болград, решили единогласно да се учреди от приходите на езерата и на полевите кръчми едно централно училище в Болград. Затова обаче трябвало да се издействува една княжеска грамота (хрисовул) и за тая цел отишли упълномощени представители в Яш в 1858 год. и българинът княз Никола Богориди се незабавно разпоредил да даде Министерството на просвещението (молдовското) приличния доход на прошението, което тия представители подали. След това министерството съставило и особен устав за учреждението, поддържането и управлението на това училище и според тоя Устав (статути) оно трябаше да се учреди и поддържа от приходите на полевите кръчми, езерата и переправните движими мостове. Княз Богориди издаде тогава един хрисовул от 10 юния 1858 година, чрез който той утвърдява съществованието на централното училище в колония Болград. Ние сме видели и няколко пъти прочели тоя хрисовул в първообразния му вид (оригинал), когато управлявахме това училище като директор и всякога сме го прочитали с едно дълбоко благовение. В тоя си хрисовул княз Богориди между другото казва, че това централно училище се учреждава и за българите отвъд Дунава. Според това и много млади българчета отидоха в самото начало и отсетне отхождаха да се учат в него, основани на правата си, дадени там по княжеския хрисовул, а не по милост на колонистите, както някои поискаха и искат да уверят.

Визитна картичка на Бесарабска област
©️Старо Търново​ ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ Generated image

Become a Patron!

Авторско право

©️Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

Абонирайте се, за да ни следите в