Из „Археологически и исторически изследвания“ през 1887 г.- Васил Берон
Преди да почнем разказа си за учреждението на еничерското тяло или за това плашило, от което толкова е страдал градът Търново и околността му, ние ще изложим едно късо историческо обозрение.
Около 1290 година в Мала Азия се образувало и установило едно малко царство, съставено от необуздани турски племена от Етрогула. Син му Осман отвори война най-напред на гръцкия цар Андроника, който владееше и Мала Азия. Полека-лека Осман се усили и най-сетне се основа едно по-силно царство с престолен град Бруса и султанът на това царство Орхан беше често призиваем от гръцките царе в Цариград и от българите в Търнов на помощ срещу неприятелите им. Султан Орхан и няколко други турски князове с радост и възхищение приемваха покорните молби на гръцките и българските царе и често им пращаха по хиляда души от своите диви и необуздани войници. Те, като нахълтаха тъй в Македония, Тракия и Придунавското царство с престолния му град Търново, забраха да колят, да горят, да грабят и всичко да опустошават, пред гдето минаваха, тъй щото тия съюзници на българските и гръцки царе бяха преобърнали земите им в страшни пустини; много человеци и стада са се изгубили... Когато впрочем те встъпили най-напред в европейската земя са били доволно храбри войници. Във времето на султана Орхана войската му се състояла от три главни разряда, но всички били конници; по него време турците пехота не са имали. Като се застояли впрочем няколко години в гръцките и българските земи, уж като съюзници и помощници, те са се дотолкова усилили, щото почнали да усвояват градове и села. Тогава те съвзели една идея - да учредят и съставят един нов разред войска и изключително от християнски деца (гърци и българи). В 1330 година за тая цел те захванали насилствено да вземат момчета от 10-12 години, които най-напред преобръщали в турско вероизповедание и таковим образом те ги обучавали строго на военно изкуство и турски военни навици и съставили малко по малко едно военно тяло от няколко хиляди такива войници, на които обаче не дали коне, но всички били длъжни да ходят пешком; според това и се съставил един нов пехотен разряд от насилствено взети и потурчени християнски деца; тия нови войници са били действително за доволно време най-добри и най-неустрашими. Турците дали на тоя нов пехотен разряд названието еничари т.е. новобранци, на които впрочем нищо не плащали. Те са били най-дързостните злодейци, понеже, като те са били потурчени в малка им възраст от 10-12 години и са се приучавали още от тая възраст на най-развратните турски навици, за да ги поутешават, вижда се, в тяхната злочеста съдбина; те им дозволявали да правят и най-немилостивите, безнравствени и безчеловечни дела - преимуществено над своите злочести съотечественици. Затова са били еничарите доволно дълго време като плашило в клета България.
Кърджалиите
Названието кърджалии означава въобще полски грабители и понеже най-напред те са се съставили и учредили в едно тяло в ро-допските планини и гори то им се дало названието даалии, т.е. горци (от турската дума даа - гора). В числото на тия дааи или даалии влизаха и българи, но като унижение за тях турците ги називаваха кабадааи или кабадаи, т.е. неопечени, некадърни горци. Това слово кабадаи се е завардило и до днес у нас и се казва за хубаво стъкнатите момци. При това техните главатари носили названието делии или делибашии, т.е. луди или лудоглави. Те са се учредили, според както се уверява в края на XVII век, около 1783 година; те не са гледали нито на вяра, нито на народност, техният основен девиз бил грабежът и кражбата. Тялото на кърджалиите се състояло от турци, българи, арнаути и други народности. Най-замечателните от главатарите на кърджалиите са следующите: Кара Феиз (казва се, че е бил българин родом, но потурчен), Дели Кадир, Фили-бели Кара Мустафа, Кара Манаф Ибрахим и проч.; при тях са е присъединил и прочутият български войвода Индже войвода, той е бил от Сливен, събрал е до 500 войници конници, за байрактар е имал някого си Кара Кольо, присъединил се с кърджалиите с цел да мъчи и угнетява турци и българи. Турското централно правителство от Цариград е пращало действително войска, за да усмири тие необуздани войници, но понеже и тая войска състояла повечето от еничари, то и те, като едномисленици с кърджалиите, са се съединявали с тях, вследствие на това вместо да се покаят и унищожат кърджалиите, напротив числото им се увеличавало и, разказва се, че тялото на кърджалиите се състояло от 25000 души и повече. При това те били натрупали от грабеж и кражба огромни богатства, според което се и много богато обличали с кадифяни и копринени дрехи. Индже войвода завел със себе си и съпругата си, която била дъщеря на един поп от Сливен. Кърджалиите впрочем държали много жени в главния си стан, които те грабили насилствено от българските и гръцки жители; имало е впрочем и такива, които своеволно са се присъединявали с кърджалиите и такивато жени са се називавали гивендии, слово и до днес в същия смисъл употребляемо. Кърджалиите са били много жестоки, свирепи и немилостиви; те са нападали на села, градове и са ги разоравали, палили, горили и преобръщали в жалки пустини. Тъй например се разказва, че Копривщица е била три пъти нападната, разграбена и изгорена от кърджалиите и именно от 1793 до 1800 години, което дотолкова дотегнало на злочестите копривщенци, които са били избягали във филибе, Едрине и Влашко, щото не рачили веч да се върнат в това тяхно изгорено и пусто село, според това и до 1810 год. то тъй си е и стояло и с големи мъчнотии турското правителство е можало да склони част от тях да се завърнат и отново заселят и установят. Те бедните треперяли само като чували името кърджалиите. Панагюрище тоже било нападнато и изгорено от кърджалиите, също Калофер и много други села. Според това българи и турци са се нагласили по онова време да се възпротивят на кърджалиите и юнашки да се завардят от зверските им нападения; разбира се, че в ония села, градове и околни местности, в които населението е било чисто българско, там кърджалиите не са могли толкова да върлуват, колкото в смесените с турци населени местности. Според това и градът Търново не е пострадал от кърджалиите, защото населението в околните му села е почти чисто българско. Действително кърджалиите нападали и тоя град, отчасти са правили и пакости, но те са били незначителни в сравнение с другите села и градове. Също и Котел се е завардил от кърджалиите, там са поставяли за тая цел каменни укрепления, като са ставяли над тях топове, направени от вдълбани черешови дървета, тъй и Свищов се е завардил и няколко други градове и села.
Най-силна и яка подпорка кърджалиите са имали у прочутия Османа Пазвантоглу, видинският почти независим от Портата валия, който отстъпил от нея и се възбунтувал срещу централното турско правителство в Цариград, което според това пращало войска да го смири, но той е сполучвал да разбие и да разпръсне царската войска няколко пъти, дори най-сетне малко по малко правителството е успяло да смаже и изтреби тия страшни грабители и немилостиви народни мъчители. У Пазвантоглу са служили турци, арнаути и българи, които са били повечето конници. Между тях най-знамените български хайдути са следующите народни изверги: Конда от Сливен и Корчо от Струмница. Тук трябва да забележим, че колкото пъти са се изпращали войски от Цариград против Осман Пазвантоглу, те са се възвръщали победени и сърдити, грабили са, клали са и горили са, през дето минували, и за пример служи Габрово и други села. Кърджалиите же изгорили в 1789 града Арбанаси при Търново и го преобърнали в прах и пепел, а жителите му са разбягали и повечето са отишли във Влашко. Отсетне Арбанаси се заселило с българи, преселенци преимуществено от Герлово. Също кърджалиите са съсипали града Раково, недалеч от Котел, и отсетне избили многобройни котленци и жеравняни, които те срещнали на пътя в една гъста гора между Котел и Раково. Преди да свършим късото си историческо обозрение за кърджалиите, ние считаме за своя длъжност да разкажем и за ненадейната и много поучителна случка, според която е загинал Индже войвода, тоя звероподобен българин. Ние мислим, че тя ни представлява един поучителен урок от най-голяма нравственост. Веднъжд той влязъл в едно село при Айтос със своите омразни кърджалии и в една къща той видял едно младо свинарче с една пушка в ръката си. Индже войвода поискал му пушката, свинарчето не я давало, той го погнал да го улови и да му зьомни пушката, но то не я давало и излязло на двора и бягало насам-натам, случило се да доде отзад към гърба на Индже войвода и изведнъж гръмва с пушката си и го удря право в гърдите през гърба; Индже войвода тутакси пада на земята. Кърджалиите, които били с него, впущат се и улавят свинарчето, вързали го и забрали да го бият, но Индже войвода извикал да му доведат при него това младо свинарче и си му рекъл с нажален и умилен глас: „Аз съм разплакал много майки и ти сега разплакваш моята майка. Това е вижда се, Божието правосъдно предопределение..., затова аз ти всичко опрощавам и живей благополучно!“ След малко и издъхнал. В тоя много назидателен разказ това е само жалното, че съвестта, тоя строг и неумолим, но таен съдник за престъпниците, късно отсъдил тоя злодей, и май късно му е издал крайната си и неотменима присъда.
Няма коментари:
Публикуване на коментар