Из „Археологически и исторически изследвания“ през 1887 г.- Васил Берон
Ние споменахме по-горе, че първото въстаническо движение след завладението на България от турците се направило от Владислава, цар-Шишманов син, и от Константина, цар-Страшимиров син, в 1405 година, но това въстание се е устроило и приготвило не от средата на измъчения български народ, но от двама царски синове, които, разумява се, трябва да са имали и по-много средства, с които те са разполагали, при това по него време е имало боляри, които, движими от патриотически чувства, са жертвували мило и драго за освобождението на поробеното им отечество, особено же като възпоменанието им за славното Българско царство е било още прясно. Ние ще изложим и ще разкажем в следующето си историческо обозрение и за ония въстания, които са се производили в разни времена от юнашките поборници за народното ни освобождение, които, произхождащи от средата на угнетения и съвсем упаднал духом и поробен български народ, са били въобще бедни и са търпели невероятни лишения и мъки и най-сетне повечето са станали жертва. Ние ще споменем при това и за някои по-знаменити такива патриоти, които движими от ненавист и омраза към турците, по различни причини са тоже действували за освобождението на отечеството.
Преди впрочем да пристъпим към разказа си за въстанията, извършени в самата България и приготвени и устроени от самите българи, ще споменем по-напред за други едни въстания, приготвени и извършени с помощта и съдействието на някои други държави, които са предприемали и устройвали за своя частна полза въстания против турците, но и някои патриоти българи са се тоже возползвували от такивато за тях благоприятни времена и са предлагали освобождението на поробеното им отечество България. Такивато едни опитвания за освобождението на България след онова, що споменахме по-горе, извършено в 1405 година, са следующите: римският папа совзел в началото на XV столетие една идея да разпространи римокатолическото вероизповедание и между българите, гърците, сърбите и власите, що населявали по него време изток. Той почнал за тая цел преговорите си с гръцкия цариградски патриарх и с цариградския тогавашен цар, както и с влашкия княз, и с българските и сръбските велможи и боляри и им се съобщавал, че той (папата) ще да повдигне цяла християнска католическа Европа, за да съкруши турците и да ги изпъди не само от Европа, но и от Азия. На основание на това папско обещание някои по-знаменити патриоти от Търново преимуществено, действували между населението, за да се тайно приготвят и устроят дружини (чети), също тъй действували и между другите българи, не само в България, но и във Влашко, и в Маджарско. От друга страна, папата бе възбудил и склонил австрийския и маджарския царе, за да нападнат с войските си на турците, а за да увери българите, преимуществено же някои боляри от Търново, той бе предназначил за бъдещи български княз Янка Хуниада, родом от Сибий в Маджарско, който според това беше взел върху си предназначението (инциативата), за да води въстаническа войска против турците (от това се вижда, че той трябва да е бил от потомците на Владислава или Фружина, син цар-Шишманов III, заселен в Маджарско, а не влах, както някои искат да уверят). В 1444 година впрочем, когато австро-унгарите бяха и те подигнали война срещу турците, спомогнати и от българите под предводителството на Янка Хуниада, и бяха донейде успели и превзели няколко местности и градове, султан Мурад II ги победи и разби в отражението при Варна. Оттогава турците се усилиха, превзеха Цариград и проч.
В 1594-95 год. се образува и устрои едно много по-сериозно народно въстание, център на което бе Велико Търново. Това въстание е предприел и приготвил един патриот славянин, Павел Георгиевич, родом от Рагуза, но който според всичко се вижда да е живял цели 15 години тук в Търново. Той се споразумял с един богат търновец, Соргочевич, тоже родом от Рагуза, който отдавна бил живеял тук в Търново, и двамата тия патриоти се нагласили да подигнат едно народно въстание най-напред в Търново и сетне да се разпрострат и по другите страна на България. Казано и решено.
За да си постигнат по-успешно целта и да могат да имат един по-вероятен и благонадежден изход на предприятието си, те решили да съобщят намерението си и на близките съседни държави, които тоже се твърде много интересували, за да се съсипе Турското царство и да се изгонят турците поне от Европа. За тая цел Павел Георгиеви съставил един подробен и обстоятелствен рапорт и го връчил на трансилванския княз Сигизмунда Батори, който тоже много ненавиждал турците и му се ревняло да стане цар български, след като завладее България. В тоя си рапорт Павел Георгиевич описвал страданията, мъките и теглилата на българите и че те били веч готови да въстанат срещу турците, но за по-сигурен успех те молили Батори да спомогне на българите да се освободят и му обещавали, че Централният комитет на въстанието, който се намирал във Велико Търново, ще предаде тържествено България на своя освободител Батори. Ако и княз Батори да се обещал на Георгиевича, че действително ще помогне на българите, ако и влашкият княз, както и молдовският, са обещали, че и те ще спомогнат, но от всичко изложеное в историята ясно се види, че ни Батори, ни друг някой спомогнал делом на злочестите българи (ако и много тъмно да се казва, уж че те отчасти са спомогнали, но се ясно разумява, че това не е справедливо), но ги изоставили на собствените им сили и оскъдни средства да се бият те с турците и да се мамят и лъжат с голи надежди... Такъв един жалостен пример ние виждаме във времето на въстанието в Търново в 1862 година, когато сръбският министър Гарашанин изигра също тъй злочестите въстаници българи, за което по-долу ние по-пространствено ще хортуваме. Разказва се впрочем, че като се удвоили българските въстаници, Централният им комитет се е измамил, като съвзел идеята да се провъзгласи за цар български някой си правнук Шишманов под названието Шишман IV, (а не III, както искат да уверяват, понеже Шишман III бе последния български цар) и таковим образом да може с помощта му по-лесно да се въодушеви и да се повдигне българското население въобще. За голямо нещастие обаче и това не спомогнало, понеже, както се разказва, изпратеният турски пълководец Синан паша свършено разбил въстаниците, много от тях изгинали и много се изселили из България и се заселили най-много във Влашко. Това е станало в 1595 година. Това въстание, организирано тук в Търново, ясно засвидетелствува, че по него време е имало в Търново патриоти хора, които пожертвали мило и драго за освобождението на поробеното си отечество, но ... жално, много жално е, загдето ги излъгали и ги оставили в забатачения и нагазения кал, отдето те бедните не можели сами, без обещаната помощ на гореказаните безсовестни даже безчеловечни правителствени князове и министри, да изгазят и да се освободят, но повечето изгинали!... Тъй се свършило и това трето въстание, организовано тук в Търново. От гореизложеното ясно се разумява, че много търновчани боляри и други са или убити в страженията на това въстание, или са се изселили във Влашко, а може и в Маджарско. След това злополучно за българите въстание турците стегнали юздите на злочестите наши съотечественици още по-яко и по-силно във всяко едно отношение, за да унищожат в тях и да угасят и най-малката искра от народното чувство за освобождението им и според това те, бедните, действително зели да отпадват духом и са се затъпили малко по-малко във всичките им благородни и патриотически чувства, наследили и възприели омразните и ненавистни навици и обичаи на робството от своите азиатски владетели турците!
Действително са ставали от 1595 год. чак до 1877 година разни опити за освобождението на злочестото ни отечество от турците, за която цел са се устройвали и делом ставали малки и големи въстания, за които по-долу ще разкажем, но за голяма злочестина на България те не са можали да успеят, при всичко това обаче те са поддържали и разпалвали у нашите прадеди народното чувство да се освободят от турците.
Тъй например в 1645, 1655 и 1673 години са е трудил всячески един патриот българин Петър Парчевич да устрои пак едно въстание в България срещу турците, за която цел тоя горещ патриот (който е бил епископ и архиепископ) е разновидним образом действувал пред царе и князове, и пред Венецианската република и ги е молил да се смилят за злочестото му отечество България и да спомогнат с пари и с войска, за да се то освободи, но всуе! Доро най-сетне тоя патриот и доблестен мъж в 1674 год. се е поминал с горчиво чувство, че не можал да види отечеството си, свободно от неговите азиатски мъчители и притеснители турците!
По онова време турците бяха се дотолкова усилили, щото нападнаха и обсадиха и самия град Виена в 1684 год., но полският цар Иван Собейски помогна на австрийците и заедно изпъдиха турците от Виена и може да се каже, че това силно поражение на турците от страна на австрийците, заедно с поляците, е първото, което подкопа толкова славното по-отпредишно могъщество на турската държава; тогава и венецианците, а особено русите и австрийците съвзеха дързостната идея да съсипят свършено Турското царство и да изгонят турците от Европа. Тук трябва обаче да забележим, че австрийците, заедно с поляците, не се задоволиха само с изгонването на турците от Виена, но ги преследваха и в самата им държава и от победа на победа те сполучиха да завладеят Видин, Ниш, Скопия и проч. В такива едни благоприятни за българите обстоятелства те пак съвзеха идеята да подействуват, за дано се освободят от турското тъй омразно и несносно иго... За тая цел Георги Пеячевич от Кипровец устрои и приготви едно въстание, с надежда да се присъедини с австрийската войска и да съдействува да се разбият и победят свършено турците, а след това да се освободи и България, но за жалост туй не се отдало. Турците победили съюзните войски и те са били принудени да се завърнат назад у тях си, а бедните българи били изложени на големи мъки и теглила, за-щото разярените турци най-напред нападнали на Кипровец и на околността му и всичко опустошили и ограбили. Много български въстаници изгинали, а от жителите, които можели да се избавят от турския меч, избягали отвъд Дунава и се преселили във Влашко.
Руските войски впрочем побеждавали турците и им наносили пагуби след пагуби; според това, вижда се, и Австрия зела да гледа на Русия със завистливо око, вследствие на което се вкоренило помежду им едно съперничество; действително тия две държави са имали и тайни преговори за разделението на Турското царство, но тия преговори не са били искрени и чистосърдечни, затова и Турското царство си стояло цяло-целеничко. Но кой е страдал? Пак бедните и злочести българи, защото те са били всякога предметът, по който уж по ония времена тия две държави са обявявали война на Турция. В съображение на това и турското правителство притесняваше и мъчеше българите безчеловечно и немилостиво, като ги е всячески мъчило, за да потуши у тях и най-малкото чувство за народна самостоятелност и за освобождението им от турското правителство.
При всичките обаче тия благоприятни условия турците не съумяха за нашата добра народна чест да поставят царството и владичеството си над България на благоразумни и непоколебими основи. Те се трудеха само в XVII и XVIII столетия да не пропущат чуждестранци европейци да дохождат в България и да вдъхновяват и възпалват у българите чувството за свобода и народна самостоятелност; те се мъчаха всячески да не са някак българите стреснат и събудят от дълбокия си робски сън, в който те ги бяха погрузили и насилствено приспали. Тях ги действително беше много страх от такова едно самосъзнателно народно пробуждане! Вижда се впрочем, че тоя страх те са съвзели след въстаническите опити и вълнения, произведени, както и по-горе споменахме, от чуждестранните търговци, рягузяните, които още от времето на Ивана Асеня II имаха пълна свобода да търгуват в България, потвърдена с царска грамота, и след превземането на България от турците; тая им свобода се потвърди и от султан Баязида. По-знаменитите от тях бяха се поселили тук в Търново като престолен град на Българското царство. Ние по-горе видяхме, че пак тия рягузяни, като славяне са устройвали въстания в Търново и са се възползовали от съперничеството на Австрия с други някои държави. В такивато едни отистина много тежки обстоятелствени времена за българите, що им оставаше да правят? Да живеят един безсъзнателен робски живот... Едно нещо само имаха, което донейде ги крепеше, то беше общинското им черковно самоуправление, което и действително можеше много и по-много да им спомогне в много случаи, ако да имаха свое народно висше духовенство, но за голяма злочестина България пъшкаше под тежкия ярем на гръцкото висше фанариотско духовенство, което в някои отношения беше по-гибелно за злочестото ни отечество, понеже, ако тежкият хомот на турското светско правителство, поставен на вратовете на българите не ги оставяше никак да действуват свободно телесно, но още по-тежкият хомот на фанариотското гръцко духовенство тежеше на душите им и ги безпрестранно мъчеше, като ги крайно развращаваше. За да могат следователно нашите прадеди да се избавят от това двойно робство - от светската власт на турците да се освободят, при това и от духовно-административната власт на фанариотското гръцко духовенство - те са постоянно мислили и са се грижили. Но ... как да се освободят, когато, според както и по-горе се спомена, хомотът на турската власт бе много тежък, при това, когато другите, съседни нам християнски държави, вместо да съдействуват със своите благоволни и милостиви постъпки към българите пред турското правителство, за да им облекчат тоя хомот, те напротив, го правеха, ако и неволно може, със своите гибелни за нас съперничества още по-тежък. Според всичко горе-изложено се вижда, че към края на XVII век и целия XVII век е било невъзможно вече на нашите прадеди да устрояват и подигат малки и големи, но общи въстания против турската власт. Но някои пламенни патриоти, като не са можали, вижда се, да търпят зверските турски мъчителства в многовидни отношения, решили са се сами лично заедно с няколко свои другари да действуват против турците под името на хайдути и за тая цел те устройвали и съставлявали малки и големи дружини, които са били предводими от един войвода и всякога са имали и един байрактар. А за да могат успешно да действуват, те са се оттегляли в горите и планините, каквото в Стара планина и проч, и проч. Тук трябва обаче да забележим, че не само мъже, но и моми е имало воеводи на тия хайдушки дружини, даже и жени с малки дечица е имало, между които някои или са си оставяли малките рожби на временните случайности в люлките им под Божието покровителство, или пък при някоя неотложна опасност някои от тия воеводки са си жертвували малките новородени дечица и са ги сами погубвали. Тъй се разказва, че Недка хайдутка, като се известила от нарочни пратеници, че войводите Козман и Дамян са били обградени от потерята от девет села селяни и от кадията в София, че и момците ще се зяносят, тя макар и да е била отскоро рожба добила, понуда не му е чинила и не го е кръстила, тя се приготвила, из люлка дете извадила и че детето посякла, че в гората отишла и пр., и проч.
Възпява се при това и се разказва следующето:
Хвърли си Гинка мъжкото дете,
та си разпаса копринен пояс,
та си го върза на две младици.
Залюляла го и запяла му:
- Нани ми, нани, маминко дете!
Дъжд ще завали, окъпи ще те,
Дои ще кошута, надои ще те! и проч.
Такива народни песни има многобройни и ние ги изоставяме, за да не се отдалечаваме твърде много от предначертания си предмет. Тук впрочем считаме за свой длъжност да изложим имената на отличните български юнаци, които, въодушевени от пламенно чувство за освобождението на поробеното си отечество или пък от омраза и ненавист към мъчителите му турци, са си посветили живота, даже и по-много са станали жертва, ние споменахме обаче, че не са били те само мъже, но е имало и моми и жени. Те са следующите, които са действували впрочем в XVII и XVIII век, а за ония народни поборници и деятели за народното освобождение от началото на XIX век до самото освобождение на България ние ще хортуваме по-сетне и по-пространно и именно:
1-о) Стоян войвода от голяма града Търново, за него песента разказва, че майка му, като го люляла, доро бил още дете, думала му: „да порасте и да отърве бащиното му и майчино му царство, само да се бои от гърци, лукави и издатци, които уж били издали баща му с 72 000 войници в Едрине града голяма, там са го турци пленили, войска му сичка изтурчили и проч. “Тук най-удивително е кой е бил Стояновия баща, който е имал царство, и кой е бил престолният град на царството му? От тая песен се явно вижда, че трябва да е бил градът „голямо Търново“, но кога е било то, за голяма жалост никой на това не е обърнал особено внимание, ако се предположи, че тоя разказ на песента не е точен и исторически, тогава можеше това да се последователно каже и за много други подобни народни песни, което нам не ни се вярва.
2-0) Крал Марко- той е всеизвестен и ние говорихме по-горе за него.
3-о) Тодорка войводка, която не се казвала, че е мома, ако и да е 7 години била войводка.
4-о) Стойко войвода, той е много забележителен по хитрото му предначертание да премине през Солун града заедно с юнаците си, да го никой не усети.
5-о) Бояна войводка, тя се възпява като една действително неустрашима и юнак девойка, за доказателство на това ние превеждаме нейните думи към саблята си: „Извади сабля френгия, та я два пъти прегърна и три пъти я целуна, та се на сабля помоли:
-Сабльо ле, моя сестрице, толкова ма си слушала, токо ма сега послушай да зема хазна голяма“и проч.
6-о) Рада войводка, тоже доволно забележителна.
7-о) Димчо и Неделчо, прочути хайдути, които се възпяват в народните песни.
8-о) В историята на Иречека се споменуват следующите юнаци хайдути и войводи: Мануш и Страшил- на Пирин планина, Семко, Рада, Карбур, Вълко и Нанчо - при Разград, Чавдар - на Рила планина, Вълчан и Стоян (вероятно горепомянутия - от Велико Търново) и Пенчо - от Троян.
9-о) Новак войвода, под названието Стари Новак, тоже възпяван в народните песни.
10-о) Татунчо войвода, възпяван и прехвален юнак хайдутин, който според разказите на стари народни песни е правил тоже чудеса със своята „вярна сговорна дружина от седемдесет и седем юнаци.
11-о) Боряна войводка. Тая юнак войводка е била оженена и като била непразна с първото си дете и наближавало времето „да добие рожба“, брат ѝ Стоян я канил да отиде със своите войници на „хайдушката планина, на хайдушката равнина, за да бастисаш царската хазна, която щяла през там да мине, но Боряна войводка не склонявала, като казва на брат си, че „скоро ще рожба да има!‘, най-сетне обаче тя се съгласила и песента разказва тъй: „Запаса силях сребърен, препаса сабля френгия, задигна пушка бойлия, на планината отиде, на хайдушката равнина. Като се наляво завъртя, доро са скличи надясно, сал хазнатаря остана, тогаз мъжка се рожба намери.
Сама го ѝ Боряна кръстила -хубаво име Иванчо“и проч. и проч.
Невероятна удивителна и неустрашима храброст и юначество отистина! Тук му е сега мястото да споменем за войниците и войнишките села и за яничарите и кърджалиите, понеже много от българските хайдути и войводи са се присъединили с тях, особено с кърджалиите към края на ХVIII-я и в началото на ХIХ-я век. Те си имат произхождението и началото от времето на превземането им от турците, понеже те са се покорили и предали на султан Мурад I преди падането на Велико Търново и завладяването му от турците в годините 1362 до 1389, т. е. във времето, когато е царувал тоя султан. Тия села следователно са били в Тракия преимуществено и са следующите: Котел, Копривщица, Панагюрище, Ямбол, Жеравна, Градец, Сливен, Конаре и Чепина*. Тия села всички почти се намират на високите долини на Стара планина, Родопските планини и Средна гора. Жителите на тия села се предали султан Мурату I с условие на една почти пол’ независимост, според това те са имали едно независимо почти от турците самоуправление и са си имали техни особни народни управители или войводи и князове, те не са плащали никаква дан на турците, били свободни от всякаква ангария (работа) и най-забележителното е, че имали право да носят разношарени и пъстри дрехи! Те били длъжни при това във времето на война да дават помощ на турците по няколко стотини войници, предводими от техни собствени войводи българи. За доказателство на това ние привождаме тук един отломък от една много стара народна песен. Тая песен разказва действително за събития, станали преди превземането на Търново от турците, но когато те, вижда се, са били веч завладели Ямбол, Сливен, Котел и проч., значи около 1385 година. Турците били завладели по него време Тракия или Южна България почти тъй, също както по Берлинския трактат тя се отдели от Северна България или от Българското княжество. Тая историческа песен е много забележителна и ние привождаме тук следующия кратък отломък от нея: „Божие ле, мили Господи,
много е язък станало
за котленските момчета.
По Коледа ги писаха
четире бюлюкбашии
През нощ им книга пратили
от Осман Пазар Касаба -
скоро аскерят да доде,
колкото е в село записан.
Аенинът ги повика
четири бюлюкбашии.
Тъй Али ага им думаше:
-Бре кючюк Петко, Иванко
и ти Велико Попстояноглу,
бре ти Цукю, нов бюлюкбаши,
момци да си стегнете
тая нощ ща да ви пратя
Търново да бастисате.
Аенинът им думаше:
- Бре, кючюк Петко, Иванко,
колкото турци нифран писан имаме
сичките да ги зъомните,
от вас Търново искам.
Че тъй ли е Бог послушал,
като се съмна в неделя,
петнайсет кола дойдоха,
пусти лешове носеха,
че ги търновци избили,
а че са пръсна войската,
пусти са джумбур (въстание, бунт) подигна,
голяма ѝ кавга станала...
И аенинът отиде
на „Ешилоглу “(висок рът) барабар
и пусти топове занесе
Петко кючюкът и Иванко
голям кахпелик (предателство) сториха,
та момчетата ни издадоха,
много е язък станало,
сето си село поплака.
До двайсет души убиха,
убиха и изгубиха
и други живи хванаха.
Доро ги село измоли,
много се време минало!“
От съдържането на тая много важна историческа народна песен се ясно разумява, че Османпазарският аенин Али ага, вижда се, е имал строга заповед от Бейлер бея в Пловдив - (по него време, както и по-горе споменахме, там е била резиденцията на турския Бейлер бея) - да превзьомне как-как престолния град на българското източно придунавско царство Търново, но понеже жителите на войнишкото село Котел са имали, както и по-горе се каза, свое самоуправление и свои войводи, то се разумява, че аенинът от Осман Пазар е искал от тях изскваемата помощ във военно време, съобразно с гореупоменуните условия при предаването им. А за по-голямо доказателство на особените привилегии, които е имало войнишкото село Котел над всичките жители в околността му, служи и това, че българските котленски войводи: Кючюк Петко, Иванко, Велико Попстояноглу и Цукю Байрактарина са имали под своя команда не само българските войници, но и турските мустафази или резервни техни войници. В тоя случай впрочем може да ни се възрази, че това сражение на котленските войводи с търновците може да е станало в по-новите времена, във времето на турските въстаници: русчюшкият валия Мустафа байрактар от Тръстеник и Осман Пазвантоглу от Видин; ако предположим, че битката на котленските войводи с търновците е станала в тия времена, то се ражда въпросът кой е бил по него време в Търново и защо търновци ще се бият в 1808 година с аенина от Осман Пазар? Може още да ни се възрази - ако тая битка е станала преди падането на Българското царство, то отде са се зели названията турски: Осман Пазар и Ешилоглу? На това ние отговаряме, че турците превзеха и завладяха Тракия, може и Котел, преди 25-30 години пред превземането на
Търново и Осман Пазар касаба трябва да е бил един нов, от турци повече заселен, град. Ешилоглу, рътът, тоже трябва да е бил по него време тъй от турците назван. При това в 1800 година в Котел не съществуваха веч войводи или бюлюкбашии българи, които да командуват войски, понеже военните или административните привилегии на войнишките села бяха се отдавна унищожили и войниците бяха достигнали до една най-долна степен - да пасат конете на султана даже и на везира, и на други паши, и за присмех, вижда се, и унижение водител на такива войници черибаш се е називавал, както и у циганите се тъй зове главатарят на общината им в един град или село, а за подигравка такъвто водител на такивато войници (уж войвода(?!), както е по-отпреди бил), е носил калпак с лесишка опашка и е носил един байрак от червено сукно с един полмесец най-отгоре. Всякога им е свирила гайда отпреде им, даже понякога и тъпан им е думкал, тие и такивато войници съществуваха доскоро преди освобождението на България. От всичко следователно гореизложеное става ясно, че битката на котленците с търновците е била преди падането на придунавското Българско царство с престолен град Търново и след превземането на Тракия и Котел от турците. За ясно, уразумяване впрочем трябва да прибавим, че след превземането на Търново и на цяла Източна България турците са припознали и приели и други някои села за войнишки и са земали и от тях войници, за да им пасат конете и да им косят сеното и такивато някои села имаше и в тогавашния Търновски санджак.
Няма коментари:
Публикуване на коментар