Знаете ли, че българската столица, позната в древността като Сердика, Триадица, и Средец получава името София от дъщерята на римския император Константин.
Стоян Загорчинов в своята книга пише, че е била дъщеря на император Юстиниан I, но този император не оставя наследници. Архимандрит Кирил Рилски пише, че София е била дъщеря на император Константин. Легендата разказва, че тя била тежко болна, баща ѝ викал прочути лечители от далечни земи, но никой не успял да я излекува. Дошъл мъдър старец- монах, който казал: "Идвам от моята родина, за да предам на княгиня София моята, и на моите братя и сестри молба. Узнали от царските глашатаи за нейната болест, ние я каним в нашата страна. Тя ще намери там вода и въздух за тялото си и мир за своята душа. “ Името на неговия град е бил Сердика, до планината Скомброс/Витоша/.
Старецът продължил: "Този, който е поел Божия път, трябва да върви без да спира. Още тоя час ще се върна назад. Но кажи на княгинята, че в нашия град ние ще я очакваме, хвалейки името на Богородица, която ни напъти към нея.“ И още: „В най-високото място на града се издига величествен храм. Тъй като много пъти храмът е бил разрушаван от варвари, посветен е на всички светии. Костите на праведници и мъченици, погребани в криптата, правят тая църква най-свята измежду всички. Всяка вечер, молейки се усърдно за нея, ние ще я очакваме там.“
Древните имена на Витоша – Скомброс, Скопар, Скопиус, идват от гръцки и означават „стръмна планина”. Днес те са се запазили в името на връх Скопарник (2226 м), извисяващ се източно от Черни връх. Името Витоша се появява в писмен документ за първи път през 17 в. Вероятно названието идва от траките и означава „два резена„ в смисъл на двувърха планина, заради двата скалисти върха Резньовете, които се виждат добре от София. Ето как е описан градът в легендата: " Княгиня София заживя в един малък каменен дворец, издигнат в най-високата част на града, до същата бяла църква, видяна от планината. Това естествено градище беше отделено с яки стени от долния град, който се простираше към запад, по лекия наклон на крепостния хълм, и се разперваше като ветрило в низината. Така Сердика приличаше на мида, на чийто връх, подобно огромен бисер, се белееше църквата. Венец от планини ограждаше отвред града. Пет прави пътя излизаха от него през врати с двойни кули. Те се протягаха като разперени пръсти към планините и изглеждаше, че искат да ги досегнат. Съвсем близо и тъй висока, че караше погледа да се извива изведнъж нагоре, се издигаше планината Скомброс. Едра, с издути ребра и двугърба, тя приличаше на огромна камила, приклекнала до града, току-що снет от гърба ѝ. От снежните полета на върховете ѝ вееше студ и самота. Когато слънцето светеше на ясното небе, те блестяха ослепително-бели, мъртви и голи като ледени пустини. По-надолу гъсти лесове смекчаваха дивия изглед на висините, а в полите се зеленееха тучни ливади, осеяни с бели селища."
Не минало много време и тя оздравяла, разхубавила се, била преизпълнена с живот и енергия. Вестта за оздравяването ѝ се разнесла и много нейни приятели също се заселили в подножието на Скомброс /Витоша/. Княгинята заживява като монахиня и веднъж бива извикана да излекува със силата на кръста и молитвата един варварин. Бог по нейните молитви му дава живот, но в душата на девойката драматично се сблъскват противоположни чувства – сакрални и земни, духовни и грешни, любовта към Христа и любовта към Хилвуд. Тя е влюбена от пръв поглед в хубавия варварин с руси коси, когото оприличава на Свети Георги. По време на тайнствените непрестанни срещи със своята душа София търси разковничето на своето щастие, стреми се да открие смисъла на живота си. София много добре знае, че за да е възможна любовта с варварина, той трябва да приеме християнската вяра. В миг на молитвено общение със Света Богородица тя чува нейния тъжен глас:
„Аз съм кротка и те обичам, но ти ме накара да пролея сълзи, горчиви като сока на млад хмел. Софийо! Ще ти позволя да любиш само тогава, когато, преди да целуне твоите устни, той целуне кръста”. Това условие на Божията майка е всъщност една от причините за терзанията на императорската щерка. Тя с безпокойство в сърцето се съмнява, че ще успее да склони княза на варварите Хилвуд да стане християнин. Терзанието на София се задълбочава и от етническата принадлежност на Хилвуд. Той е езичник и враг на нейната родина. „У нея се събудиха духовете на всичките ѝ прадеди, борили се с меч в ръка с неговото племе, и в техните гласове долови безпощадна враждебност.” След прекарването на една безсънна и безпокойна нощ княгиня София прави своя съдбовен избор – да се отдаде на любовта си към Хилвуд. Писателят казва, че този варварин е бил славянин, езичник.
Двамата герои изживяват противоречиви чувства и всеки по свой начин търси пътища, за да намери изгубената цялост на душата си. В същото време въпреки техните терзания, породени от враждебната ситуация на война, те имат да изпълняват съдбовни мисии за своите народи. Не е случайно, че и двамата са знатни личности – княгиня и княз, и тяхната роля е да бъдат полезни на своя народ, да запазят неговата цялост, да бъдат негови обединители.
Едва в края на творбата ставаме свидетели на ефектен художествен начин за разрешаване на това мъчително раздвоение. Славяните обграждат Сердика и искат Хилвуд да бъде освободен. София не може да понесе мъката, че ще изгуби Хилвуд и в същото време ще види Сердика превзета от славяните. В предсмъртен унес тя прави своя последен съдбовен екзистенциален избор – да избяга с Хилвуд при славяните и да спаси по този начин крепостта от превземане и опожаряване. Но в тази финална гранична ситуация, стояща пред отместената каменна плоча в църквата, откриваща подземния тунел, София умира. Божията промисъл се намесва, за да докаже, че въпреки стремежът ѝ да изживее едно от на от най-естествените и силни човешки чувства, княгинята е предопределена да остане завинаги в божията църква, да изпълни мисията, която ѝ е отредена, още когато е дете. „Княгиня София цяла потрепера, защото сега ясно разбра смисъла на своята жертва. Тогава тръгна към Хилвуд с широко разтворени очи и твърда походка. До образа на архангел Михаил княгинята се спря, като че ли някой ѝ препречи пътя. Така стоя кратко време, втренчена в светеца. Стори ѝ се, че архангелът слезе от стената и неговият огнен меч я прониза като мълния... Така, облечена в дрехи от аксамит и оловир и увенчана с корона, сияеща с нетленна хубост, княгиня София бе погребана под сводовете на църквата, дето беше идвала да се моли и бе намерила смъртта си. После, като усещаха небесни благоухания да излизат от гроба ѝ и като чуваха неземни гласове да пеят, за да я възвеличат, нарекоха църквата на нейно име и в нейна памет. Името ѝ премина, с течение на годините, от църквата върху града, спасен от нея, и в който тя бе обичала и умряла."
Това е, досетихте се- църквата "Св. София" в град София, нашата столица. Първоначално градът се е наричал Св. София също.
През 531 г. Хилвуд е назначен от императора за стратег на Тракия с цел да спре славянските набези на юг от Дунав. За три години той не само се справя с тях, но и сам ги атакува северно от Дунав. През 534 г. е убит от съплеменниците си.
Когато градът паднал под турска власт, османците не посмели да превърнат църквата "Света София" в джамия – толкова красива била. Завоевателите обаче не позволявали на българите да влизат в храма, да се молят, да кръщават там децата си и да опяват мъртъвците си. Вместо това на входа ѝ устроили място, където да се молят мюсюлманите, поставили строга охрана. Но въпреки това в църквата постоянно горели свещи. Чудели се турците кой пали тия свещи, като никой не влизал или излизал. Решили да разрушат храма. В момента, в който нападнали сградата обаче, небето притъмняло, огромни светкавици го прорязали, пороен дъжд и град сякаш скрили земята. Нападателите се разбягали в ужас. Когато се прибрали по домовете си, заварили тежко болни любимите си хора, а цялото семейство на предводителя им било мъртво. Забравили турците за църквата, повече не се приближили до вратите ѝ. Българите отново започнали да отправят в храма горещите си молитви. И така – до ден-днешен.
А ето какво пише архимандрит Кирил Рилски: "Такива древни християнски храмове, които са били построени в първите векове на християнството от нашите прадеди древните иллирийски българи, има много по целата Илирия на Балканския полуостров, а ние ще вземем за пример само два християнски храма, които са били построени в първите векове на християнството от нашите прадеди древните иллирийски българи, праотци на сегашните ославянени българи, които са оцелели и до наше време в древния иллирийски град на Средиземна Дакия Сердика (София), а именно величествения древен храм в Сердика—Св. София, който е бил построен от първия християнски император Св. Константин Велики над гроба на любимата му покойна дъщеря София, който храм по своята здравина и величина удивлява и сегашните съвременни архитекти. Самият храм е построен кръстообразно и отстрана самия ъгъл на кръста, средната част на храма, се намира самата надгробна плоча на покойната дъщеря на Св. Константин Велики София, която е зазидана в самата основа. Плочата е от син камък и е малко издадена откъм средната част на храма, за да се вижда; на самата плоча има изкусно изваяни две фигури, от които едната е на Св. Константин Велики, облечен в царска багреница, а другата е на любимата му покойна дъщеря София. Зазиданата надгробна плоча с издълбаните изображения на Св. Константин Велики и любимата му покойна дъщеря София е обърната да гледа към север къмто любимото родно място на Св. Константин Велики, древният иллирийски град Ниш. Самият храм е бил построен накрай града, където са били гробищата на древните иллирийски българи християни, където са се събирали на молитва, защото римските закони са покровителствували гробищата на покойниците и християните от първите векове там са се събирали на молитва, за да не бъдат обезпокоявани от римските езически власти. Храмът Св. София е построен от Св. Константин Велики, подир провъзгласяването за официална християнската религия в римската империя в 313 година.
Източници:"Легенда за св. София"- Стоян Загорчинов,"Терзанията на човека в „Легенда за Света София” от Стоян Загорчинов- Никола Бенин
Няма коментари:
Публикуване на коментар