Из "Българска история- част 2"- Иван Пастухов 1943 г.
Византия в това време не могла да получи помощ отникъде. След битката при Варна тя изгубила подкрепата на Унгария, поради своята пасивност. Не можела да разчита на помощ и от Венеция и Генуа, макар че и двете богати републики имали големи търговски интереси там; тях те можели да запазят много по-добре в една слаба Византия, отколкото при силна Турция, но съперничеството помежду им ги заставяло всяка поотделно, бидейки добре с Византия, да не скъсва връзки и с Турция. Те желаели да подкрепят Византия, но желанията им се разбивали пред страха от отмъщение на силна Турция, с която ги свързвали също тъй големи интереси. За подкрепа на който да било от изпадналите под васалство на султана балкански владетели не можело и дума да става. Разчитали единствено на папата, но и неговата подкрепа била несигурна, защото Флорентинската уния от 1439 г. предизвикала голямо недоволство в народа. В Цариград пламнала силна борба между униати и православни и се пренесла и в другите селища. Голямото мнозинство от народа било против унията и държало страната на ревнителите на православието. То нападало силно „азимитите“, т. е. безквасниците, наречени така, защото католиците се причастявали с безквасен хляб. През 1450 г. бил свикан дори събор на цялото православно духовенство, държан в черквата Св. София, дето обявили униатския патриарх Григорий Мама за свален и прогласили епископ Атанасий за патриарх. Съборът съставил обширен обвинителен акт против католическата черква, гдето били изброени в 25 пункта всички неправилности, допустнати от папите. Начело на православните стоял тогава един монах, на име Генадий, който след падането на Цариград станал патриарх по благоволението на султана и получил от него почетната титла паша с три конски опашки. Мнозина викали открито: „По-скоро искаме да видим в Цариград турска чалма, отколкото папска тиара.“ А родният брат на императора Иоан VIII, Димитрий, бил отишъл през 1442 година в лагера на турците и с тях нападал на Цариград. Монасите от Атонските манастири, след падането на Солун, потърсили покровителство на султана, и един от тях написал панегерик на Мехмеда II.
При това настроение, папата нямал никакво разположение да дига кръстоносен поход за защита на града, макар че видимо обещавал подкрепата си. По покана на Константина XI, той пратил своя кардинал, гърка Исидор, в Цариград, гдето отслужил през 1452 г. тържествена литургия в Света София заедно с патриарха Григорий Мама. Заедно с Исидора дошли само 200 души. Освен това, пристигнали няколко венециански кораби, но не за войска, а за тяхната търговия с Цариград, и само два генуезки кораби с 500 души, начело с Жан Джустиниани, който застанал начело на отбраната на града и бил главната опора на императора. Населението на Цариград, наброяващо от 35—40 хиляди годни за оръжие, дало едва 4973 войника. А големите богаташи, в тяхното число и адмиралът на флотата, към които се обърнал Константин за заем, предпочели да заровят парите си в земята и не дали нищо. При това положение съдбата на Цариград била предварително решена. Мехмед пристигнал на 5 април 1453 г. от Одрин с голяма войска; според умерени изчисления, тя наброявала около 200,000, но между тях имало мнозина селяни за правене на окопи, слабо въоръжени скитници, дирещи плячка, 1500 конника сърби, пратени от Георгя Бранкович, начело с войвода Якша, и едва 15,000 еничери. Имало и около 250 кораба, но с лошо обучен екипаж, и само 14 големи галери. Набавена била и артилерия, между която и един грамаден за времето топ, приготвен от унгареца Урбан. Топът бил пренесен от Одрин до Цариград за два месеца, теглен от 30 чифта биволи. Имал диаметър един метър и хвърлял тежки камъни до 1200—1500 ливри. Първа жертва на топа бил майстор Урбан. Въпреки това голямо превъзходство, Константин и Джустиниани организирали така добре отбраната, че отбивали ударите на врага доста време, докато най-сетне двамата загинали, а еничарите успели да се вмъкнат в града през вратата на цирка при Одринската порта. Масата от населението чак тогава разбрала какво става. Тя се била натрупала с десетки хиляди около Св. София и очаквала да се изпълни древното пророчество, че ангел ще слезе от небето и ще изтреби турците, когато влязат в града и стигнат до колоната на Константина. Вместо това, озверените победители се нахвърлили върху нея, подхвърлили я на поголовна сеч и в продължение на три дни безпрепятствено грабили, рушили и безчестили. През тези кървави вакханалии Мехмед бил влязал с голямо тържество в града, отишъл право в черквата Св. София, обявил я за джамия и не дал на тълпата да я разруши, като ѝ заявил: „Аз ви дадох достатъчно плячка, а това принадлежи на мене.“ Цариград паднал и с неговото падане, говори Покровски, „изчезнало последното ъгълче на античния свят“. Дълго време поколенията се занимавали с това най-голямо събитие от края на средновековието и търсили да си го обяснят. Руската повест за падането на Цариград, която през 18 в., навярно, била преведена на български и намерила широко разпространение между нашия народ, като установява, че се развалило споразумението (барашикът), направено по-рано между султана и императора, дава и обяснение на това: „Ама му (на султана) подаваха якость християнските разврати и зависти и неуредь, щото между тяхъ имаши тогась, защо мощно беши тогась да са рече зарадь християнските господари: гледаха ала не видяха, слушаха ала нечуваха. И таквось преславно греческо царство оставиха и пустиха та падна; нерачиха още по отнапредь това зло да го посрешнать и да помогнать защо бяха вреть и самси греците докрай полудели сас беззаконство и сас сребролюбство: кайль бяха по добре сас хазнити си ведно да погинать та ги закопаваха в землята, а не да ги разнесать та да са отбранять. . .“ (Споредъ изданието на Л. Милетичъ).
През време на грабежите и убийствата хиляди гърци избягали от Цариград. Някои от тях пристигнали в Италия тъкмо тогава, когато се разгорял там интересът към класическата древност. Тези бежанци допринесли много за изучаването от италианските хуманисти на старогръцкия език, за запознаване със съчиненията на античните писатели и заедно с това за засилване на ренесанса. Но когато бурята от нашествията затихнала, мнозина от бежанците почнали да се връщат. Мехмед улеснил тяхното завръщане с това, че възстановил гръцката черковна йерархия в пълния ѝ състав. Той даже увеличил нейните права, понеже, освен цялата ѝ духовна власт ѝ дал и гражданската съдебна власт над православните християни в държавата, а патриарха прогласил за техен представител и застъпник пред властта. Тази милост на Мехмеда произтичала от решението му да напълни полузапустялата си нова столица Цариград и затова позволил да се завърнат в нея не само бежанците гърци, но и да се преселят в града българи, сърби, а още повече гърци. Но тя се дължала и на голямата услуга, която направило гръцкото духовенство на султана за падането на Цариград със своята фанатична борба срещу униатството и неговия поддържник императора. Затова и водачът на това духовенство, монахът Генадий, бил прогласен за патриарх с одобрението на султана. Около неговата патриаршия в квартала Фенер се събрали богатите бежанци-гърци и образували една сплотена група. Нейните богатства и политическия ѝ опит търсели да използуват султаните още от първия момент и затова и създали онова привилегировано положение, тежките последици от което изпитал особено силно българският народ.
Няма коментари:
Публикуване на коментар