Из "Българска история- част 2"- Иван Пастухов 1943 г.
Самото потурчване е факт и то е почнало от началото на турското владичество и продължавало през цялото робство. Съвременникът на падането на Търново, видинският митрополит Иоасаф, като констатира, че още тогава се почнал този процес го обяснява така: „О позор! И мнозина се прехвърлиха към непристойната Мохамедова вяpa: едни, като се изпоплашиха и от страх, някои, като се омекчиха чрез ласкателства или като бидоха победени чрез материална придобивка, други пък се присъединиха към враговете, като поради простотията си се подмамваха с писма и хитрост“. С тези няколко думи наблюдателният митрополит изчерпал и основните причини, които подбудили маса българи да се „присъединят към враговете“. Патриарх Евтимий бил забелязал това и направил опит по време на заточението си да му попречи. Както казва Григорий Цамблак, под негово влияние „едни се освобождаваха от различни ереси, като от язви; други напускаха тъмата на сарацинското нечестие (т. е. мохамеданството); трети напускаха безумния си живот, като отърсена дреха“. При все това приемането на исляма от мнозина българи продължило. Мохамеданчени били цели области, предимно такива, които се намирали на важни стратегичечески места, помохамеданчени били и отделни селища — общо или частично, а също и отделни лица. Към първия случай се отнася помохамеданчването на помаците в Родопите. Спомен за това се среща в една кратка повест, приписвана от Дринова и Иречека на Неофита Бозвели. В нея се говори за султан Селим, че „прати своя везир в Македония с 33 хиляди войска и, като почна от Драма, та чак до Босна, всичко потурчил, Еспина, Крупник, Кочени — всички тогава изтурчили“. Повестта греши в датата и не определя, кой бил тоя Селим, първи или втори. Иречек приема, че бил Селимъ I. За него Хамер говори, че бил решил да потурчи всички християни, а руското житие на софийския св. Георги Нови от 1539 г., според цитат от П. Динеков, съобщава: „Това беше в царството на нечестивия и скверния цар Селимъ турски. Този нечестив цар подигна велико гонение и потаено насилие против християните, каквото никой от древните гонители, нито от нечестивите царе не бе сътворил.“ Последните вършели гонението си открито. Селим го вършел тайно и с „ухитрение“ измъквал децата на християните от пет до десет годишна възраст, завеждал ги в Цариград, потурчвал ги и ги правели войници (еничери). Но не се задоволявал само съ тях. Щом виждал „човек богат, силен, храбър и с голям ръст (възрастомъ велика) и красив на лице“, за когото клеветници казвали, че хулели Мохамеда, тогава или извършвали над него насилие без всяко следствие, или го обрязвали в сарацинската скверна вяpa... Ако ли не се подчинели на тяхната нечестива вяра, измъчвали го с горчиви мъки до смърт и богатството му вземали в „ризница царева“.
Иречек мисли, че мохамеданството между родопските помаци е свързано с некогашната мощ на обитаващите там юруци. Но на въпроса, кога е станало това, казва той, не може да се отговори, защото още не са намерени писмени сведения, ала добавя, че е станало доста отдавна и не наведнъж. Захариев мисли, че приемането на исляма от родопските помаци станало при Баязида II към 1459 г. Сам Иречек слушали често от българите в Тракия да говорят, че потурчването на тия помаци станало при Селима I, както твърди повестта. А П. Р. Славейков му били разказвали, че в Бачковския манастир преди много години се пазел един паметник, от който се виждало, в коя година кое от помашките села в близкия Рупчос престанало да дохажда в манастира. От това следвало, че потурчването е ставало постепенно. Според разказите на самите помаци, потурчването им не ставало наведнъж. Най-напред се бил потурчил уж Доспат, после Наиплии, Дьовлен и други околни села и най-после Чепино. За Чепино се потвърждава и от писмени свидетелства. Чепинци притежават грамота за своите межди веднага следи потурчването им, датата на която била 1656 г. Тази дата е показана и в българския разкази за това събитие от поп Методия Драгинов, напечатани от Захариев. Според него, потурчването на чепинци станало по времето на Мехмед IV от великия му везир Мехмед Кьопрюли. Иречек е предал целия разкази в своята история на българите, но мисли, че не е от едно и също време със събитието. Славейков го намирал за автентичен, само че бил предаден от Захариев с малко променен език. За Иречек важи в разказа твърдението, че чепинци били войници и като вземали участие в походите с турските войски, навярно те и техните съседи скоро се сближили с исляма, та затова приемането му не било станало само поради насилието от Мехмеда Кьопрюли вследствие на клевети на пловдивския Кара-баши (т. е. владиката Гавраил) за бунтарство. То било почнало в Родопите още от времената на Баязида II и Селима I и продължило и през 17 в., когато Мехмедъ IV дохаждал на лов в „Доспат яйлася“ и там оставал със своя двор по-дълго.
Друг е случаят с мохамеданчването на павликяните и богомилите предимно из Северна България, в Свищовска, Ловешка, Никополска, Търновска и други околии. По това дават ценни сведения католишките епископи Филип Станиславов и Петър Деодат (Богдан). Католишките мисионери намерили голяма част от тези павликяни да тънат в мизерия, като ратаи из турските чифлици. За да получат някакви облекчения, каквито навярно им са обещавали, и в отчаянието си, като виждали, че секретът им се губи, почнали да приемат едни исляма, а други католичество. Така Филип Станиславов, който бил родом от с. Ореше, когато се върнал от учението си в Италия, намерил в селото 30 къщи турци — павликяни. И в село Долно Лъжени имало също тъй неотколе потурчени 30 къщи павликяни. В с. Петикладенци намерил 10 къщи „турци, по народност павликяни“, в Брестовица — 20 къщи турци—павликяни. Петър Богдан намерил в с. Маринополци 20 къщи турци — павликяни, някои от които му казвали, че „другите турци и нас псуват (както псували павликяните-католици), понеже сме от техния (павликянския) сой“. В с. Павликени, което било цялото павликянско, Милетич срещнал стари хора, които помнели до скоро турци от павликянско потекло. В с. Долно Павликени Ф. Станиславов намерил 30 къщи турци— павликяни. Той намерил 10 къщи турци-павликяни и в с. Качагово (Ловешко). Постепенно много от тези потурчени павликяни, които из Ловешко се наричат, както родопските потурчени българи- помаци, се изгубили. Но останки от тях има и досега. Вълната на мохамеданчване продължила през целия 17 в. Свидетелство за това имаме и от Евлия Челеби. Той разказва че, когато бил в Силистра, турски войници минавали през зимата Дунава, отвличали оттам власи и молдовани и ги потурчвали. А между публикуваните от Ахмед Рефик документи се намира султанска заповед до кадията в Берковица от м. май 1699 г. Тя се отнася до завръщащите се „след бягството им поради бунта“ местни жители, които били навярно насилвани от турците да се помохамеданчват. По този случай султанът, който искал да поощри преселването, понеже земите останали пусти и необработени, заповядал: „В селата на тези земи, където се настаняват (бежанците), ще извършват в черквите си религиозните си обреди, каквито са установени от старо време. А ако черквите са на срутване, съгласно с повелята на шериата, (е издадена) висока заповед да си ги поправят. Отсега нататък да не се строят нови черкви, но свещенослужителите са свободни да погребват умрелите, да венчават и да извършват всички свои други обреди, като не се допуска да бъдат искани такси по никой начин от други (лица и места). Щом (някои) не изповядат пред съдията, че са приели мохамеданството, да се не насилват с лъжесвидетелствувания, че са били приели мохамеданство“. Приведената заповед е характерна и в друго отношение. Тя забранява да се насилват ония, които пред съдилищата изповядват, че не са приели мохамеданство. От това следва, че ще се преследват и насилват ония, които са приели мохамеданството и след това се отричат от него, понеже се засягало дълбоко религиозното чувство и честта на владетеля—мохамеданин. Такъв е случаят, изнесен в султанска заповед от 1697 г. до мютеселима (полицейският началник) на София и до диздара (командира на крепостта) в Егри-дере. (Тази крепост в Родопите била много важна и е описана подробно от Евлия-Челеби). В заповедта се казва: „Живущата в махалата „Бити-Хаир“ в гр. Пирот християнка Стана (Истано), съпруга на друговереца, именуван Неделчо, след като приела по-рано мохамеданството, после пак се отказала“. Тя заживяла наново с мъжа си, след като била пустната от затвора; поради това султанът изпратил специален пратеник в Пирот да провери случая. Пратеникът свикал съдебно заседание в града. В заседанието се установил фактът и се решило жената да бъде наказана с продължителен затвор. Султанът заповядал да се изпълни присъдата, като се затвори жената в крепостта Егри-дере, и да не се освобождава, докато не приеме наново мохамеданството. Да се затвори и мъжът на отделно място в същата крепост и докато не се поправи, да не се освобождава.
Иречек мисли, че мохамеданството между родопските помаци е свързано с некогашната мощ на обитаващите там юруци. Но на въпроса, кога е станало това, казва той, не може да се отговори, защото още не са намерени писмени сведения, ала добавя, че е станало доста отдавна и не наведнъж. Захариев мисли, че приемането на исляма от родопските помаци станало при Баязида II към 1459 г. Сам Иречек слушали често от българите в Тракия да говорят, че потурчването на тия помаци станало при Селима I, както твърди повестта. А П. Р. Славейков му били разказвали, че в Бачковския манастир преди много години се пазел един паметник, от който се виждало, в коя година кое от помашките села в близкия Рупчос престанало да дохажда в манастира. От това следвало, че потурчването е ставало постепенно. Според разказите на самите помаци, потурчването им не ставало наведнъж. Най-напред се бил потурчил уж Доспат, после Наиплии, Дьовлен и други околни села и най-после Чепино. За Чепино се потвърждава и от писмени свидетелства. Чепинци притежават грамота за своите межди веднага следи потурчването им, датата на която била 1656 г. Тази дата е показана и в българския разкази за това събитие от поп Методия Драгинов, напечатани от Захариев. Според него, потурчването на чепинци станало по времето на Мехмед IV от великия му везир Мехмед Кьопрюли. Иречек е предал целия разкази в своята история на българите, но мисли, че не е от едно и също време със събитието. Славейков го намирал за автентичен, само че бил предаден от Захариев с малко променен език. За Иречек важи в разказа твърдението, че чепинци били войници и като вземали участие в походите с турските войски, навярно те и техните съседи скоро се сближили с исляма, та затова приемането му не било станало само поради насилието от Мехмеда Кьопрюли вследствие на клевети на пловдивския Кара-баши (т. е. владиката Гавраил) за бунтарство. То било почнало в Родопите още от времената на Баязида II и Селима I и продължило и през 17 в., когато Мехмедъ IV дохаждал на лов в „Доспат яйлася“ и там оставал със своя двор по-дълго.
Друг е случаят с мохамеданчването на павликяните и богомилите предимно из Северна България, в Свищовска, Ловешка, Никополска, Търновска и други околии. По това дават ценни сведения католишките епископи Филип Станиславов и Петър Деодат (Богдан). Католишките мисионери намерили голяма част от тези павликяни да тънат в мизерия, като ратаи из турските чифлици. За да получат някакви облекчения, каквито навярно им са обещавали, и в отчаянието си, като виждали, че секретът им се губи, почнали да приемат едни исляма, а други католичество. Така Филип Станиславов, който бил родом от с. Ореше, когато се върнал от учението си в Италия, намерил в селото 30 къщи турци — павликяни. И в село Долно Лъжени имало също тъй неотколе потурчени 30 къщи павликяни. В с. Петикладенци намерил 10 къщи „турци, по народност павликяни“, в Брестовица — 20 къщи турци—павликяни. Петър Богдан намерил в с. Маринополци 20 къщи турци — павликяни, някои от които му казвали, че „другите турци и нас псуват (както псували павликяните-католици), понеже сме от техния (павликянския) сой“. В с. Павликени, което било цялото павликянско, Милетич срещнал стари хора, които помнели до скоро турци от павликянско потекло. В с. Долно Павликени Ф. Станиславов намерил 30 къщи турци— павликяни. Той намерил 10 къщи турци-павликяни и в с. Качагово (Ловешко). Постепенно много от тези потурчени павликяни, които из Ловешко се наричат, както родопските потурчени българи- помаци, се изгубили. Но останки от тях има и досега. Вълната на мохамеданчване продължила през целия 17 в. Свидетелство за това имаме и от Евлия Челеби. Той разказва че, когато бил в Силистра, турски войници минавали през зимата Дунава, отвличали оттам власи и молдовани и ги потурчвали. А между публикуваните от Ахмед Рефик документи се намира султанска заповед до кадията в Берковица от м. май 1699 г. Тя се отнася до завръщащите се „след бягството им поради бунта“ местни жители, които били навярно насилвани от турците да се помохамеданчват. По този случай султанът, който искал да поощри преселването, понеже земите останали пусти и необработени, заповядал: „В селата на тези земи, където се настаняват (бежанците), ще извършват в черквите си религиозните си обреди, каквито са установени от старо време. А ако черквите са на срутване, съгласно с повелята на шериата, (е издадена) висока заповед да си ги поправят. Отсега нататък да не се строят нови черкви, но свещенослужителите са свободни да погребват умрелите, да венчават и да извършват всички свои други обреди, като не се допуска да бъдат искани такси по никой начин от други (лица и места). Щом (някои) не изповядат пред съдията, че са приели мохамеданството, да се не насилват с лъжесвидетелствувания, че са били приели мохамеданство“. Приведената заповед е характерна и в друго отношение. Тя забранява да се насилват ония, които пред съдилищата изповядват, че не са приели мохамеданство. От това следва, че ще се преследват и насилват ония, които са приели мохамеданството и след това се отричат от него, понеже се засягало дълбоко религиозното чувство и честта на владетеля—мохамеданин. Такъв е случаят, изнесен в султанска заповед от 1697 г. до мютеселима (полицейският началник) на София и до диздара (командира на крепостта) в Егри-дере. (Тази крепост в Родопите била много важна и е описана подробно от Евлия-Челеби). В заповедта се казва: „Живущата в махалата „Бити-Хаир“ в гр. Пирот християнка Стана (Истано), съпруга на друговереца, именуван Неделчо, след като приела по-рано мохамеданството, после пак се отказала“. Тя заживяла наново с мъжа си, след като била пустната от затвора; поради това султанът изпратил специален пратеник в Пирот да провери случая. Пратеникът свикал съдебно заседание в града. В заседанието се установил фактът и се решило жената да бъде наказана с продължителен затвор. Султанът заповядал да се изпълни присъдата, като се затвори жената в крепостта Егри-дере, и да не се освобождава, докато не приеме наново мохамеданството. Да се затвори и мъжът на отделно място в същата крепост и докато не се поправи, да не се освобождава.
Два процеса в София през 16 в. издигнали техните герои до степени на светци. Единият бил през 1515 г. и се касае до погубването на млад българин, защото не приел мохамеданството. Целият процес е описан от софийския поп Пея в съчинението му „Мучени светаго мученика Геория Новаго во Сардакiистем граде еже ести въ Софiи“, издадено от П. Динеков. Този Георги бил от Кратово. Когато станал седемгодишен, родителите му го дали да се изучи на свещени книги, а после на куюмджийско (златарско) изкуство. Когато изучил занаята и станал личен и красив момък, подобен на когото нямало в Кратово, за да не го изпратят в двора на исмаилитския цар Баязид, напуснал родния си град и заминал за София. Но когато го забелязали „скверните Мохамедови иереи“, подстрекавани от беса, решили да го привлекат и да го превърнат в своята вяра. За тази цел пратили при Георги най-красноречивия от своята среда, за да го придума. Той се опитал да го увлече със скъпи подаръци и с ласкави придумки, като му възхвалявал силно исляма. Завързал се тогава оживен спор между двамата за качествата на техните религии. Края на спора Георги завършил с думите; „Иди си (иди за мною), не ме прелъстявай. Ти не можеш ме отдели от моя Христос“. Тези решителни думи, както и целата реплика на Георги, вложена в устата му от образования поп Пея, пълна с бунтовен дух, хвърлил в неукротим гняв турчина. „Аще сего тако оставимъ“, заявил той на своите, „вся наша поругана суть". Тогава дали Георги под съд. Съдията направил всички опити — с ласки, с добре подбрани доводи и накрай със заплашвания — да го придума, отлагал заседанието няколко пъти, да му даде време да размисли, държейки го окован в затвор, но Георги, насърдчаван и от поп Пея, останал непоколебим. В това време турското множество, което се трупало масово в съда, искало най-настоятелно осъждането на упорития гяур. Кадията тогава заключил: „Аз вярвам на това множество повече, отколкото на тебе, който си сам, и понеже не се отричаш от Христа, достоен си за смърт“. А на агарянския народ, който гледал с напрежение и с гняв към него, казал: „Неговият грях да бъде на вас и на вашите души; каквото искате,, това му сторете“. Тълпата го грабнала, отвела го близо до черквата Св. София и наклала голям огън. Пред огъня, като ту го вкарвали гол вътре, ту го изваждали, „агаряните“ настойчиво го придумвали да не слуша „злия съвет на оня поп сребропродавец“ и да се откаже от Христа, но Георги претърпял жестоките страдания. Обгорялото мъртво тяло било после предадено от съдията на българското духовенство и, съпроводено от целия български народ, било погребано тържествено — 11 февруарий 1515 г.
Другият случай е станал през царуването на Сюлеймана Великолепни, в 1555 г., пак в София. Негов герой е един обущар, на име Николай, родом от Янина. Той бил по произход албанец — тоск, заселил се след дълго скитане в София. Животът му описал най-видният български писател през 16 в., Матей Граматик, „дякъ и ламбадарий на светата Божия черква“ в София. Матей разказва, че, след като се установил в София, Николай продължил занаята си. В града имало тогава „кафине или храмина кръчабничьскаа". Там се събирали не само мюсюлмани, но и почтени християни. Николай също посещавал кафенето, влизал в разговор с турците и проявявал през разговора наклонности към вярата им. Веднъж те го упоили с „мъстъ“, обрезали го и той приел исляма. Когато българите научили това, взели да натякват на него и на жена му. Това той не можал да понесе. След една година той изпратил на празника Възнесение жена си в черква, а сам останал вкъщи да се моли на Спасителя и целувал горещо кръста му. Когато турците научили това, пратили, както при Георги, учен мохамеданин да го придума да се върне към тяхната вяра. Николай се показал твърд и не отстъпил. Тълпата турци, която подслушвала разговора и която „се валяла в своята вяра, като свине в кал“, го хванала и с бой и с ругатни го отвела в съда. Кадията опитал на два пъти да го придума да се отрече от Христа. Николай не склонил и загинал мъченически: бил убит с камъни, тялото му разкъсали и парчетата изгорили.
Приведените случаи показват, че в турската политика не влизало системното и поголовно мохамеданчване. Това ѝ се налагало не само от Корана и от шериата, не само от наследената от Арабския халифат и от Византия търпимост към разните религии. Турската религиозна търпимост идвала и поради нуждата от работници на земята и отъ занаятчии, а сжщо и отъ данъци, и то най-разнообразни и тежки, както и от ангарии, за да посреща големите нужди на държава, на местно управление, на владеещата класа. А съгласно с Корана мюсюлмани не можели да бъдат облагани така. Тези тежести трябвало да носят кяфирите, и те били сложени върху техния гръб. Взети били обаче всички мерки да не се подига религиозната и следователно националната гордост на поробената рая. Оттам произлязло отношението към християнските черкви и към публичната проява на християнския култ. Прибягвали към масови мохамеданчвания само в крайгранични места или в области, разположени в съседство с Цариград. Съблюдавали също тъй строго да се не унизи владетелят мюсюлманин в неговото религиозно чувство и господарско достойнство, както в случаите с пиротчанката Стана и със светците Георги и Николай Софийски. Но и в такива случаи не показвали фанатична нетърпимост. Те не възпирали християнските маси да проявят своите симпатии към пострадалите. Дори допускали лица, като поп Пея и Матея, почти свободно да се сношават с гонените и да ги окуражават в упорството им пред насилието и увещанията. Нещо повече — позволено било на софийския митрополит Яков да свика събор, гдето Николай бил прогласен за светец. В събора взели участие свещенният клир, „велможите“ (т. е. ония длъжностни лица, които заемали високо положение при софийската велика черква), средецки граждани и други именити хора. В столицата на румелийския бейлер-бег можел да заседава, значи, и християнски събор, за да прослави жертвите на мюсюлманското правосъдие. Но не бива да се вади заключение, че турската толерантност била тъй голяма и пълна в първите векове на робството, както някои се опитват да я представят; то се опровергава от изложените до сега факти. Турците търпели, но не поощрявали друговерците българи. Те останали завинаги за тях кяфири или гяури, т. г. неверници. Нещо повече — те били предадени под пълната духовна власт на гръцкия патриарх.
Другият случай е станал през царуването на Сюлеймана Великолепни, в 1555 г., пак в София. Негов герой е един обущар, на име Николай, родом от Янина. Той бил по произход албанец — тоск, заселил се след дълго скитане в София. Животът му описал най-видният български писател през 16 в., Матей Граматик, „дякъ и ламбадарий на светата Божия черква“ в София. Матей разказва, че, след като се установил в София, Николай продължил занаята си. В града имало тогава „кафине или храмина кръчабничьскаа". Там се събирали не само мюсюлмани, но и почтени християни. Николай също посещавал кафенето, влизал в разговор с турците и проявявал през разговора наклонности към вярата им. Веднъж те го упоили с „мъстъ“, обрезали го и той приел исляма. Когато българите научили това, взели да натякват на него и на жена му. Това той не можал да понесе. След една година той изпратил на празника Възнесение жена си в черква, а сам останал вкъщи да се моли на Спасителя и целувал горещо кръста му. Когато турците научили това, пратили, както при Георги, учен мохамеданин да го придума да се върне към тяхната вяра. Николай се показал твърд и не отстъпил. Тълпата турци, която подслушвала разговора и която „се валяла в своята вяра, като свине в кал“, го хванала и с бой и с ругатни го отвела в съда. Кадията опитал на два пъти да го придума да се отрече от Христа. Николай не склонил и загинал мъченически: бил убит с камъни, тялото му разкъсали и парчетата изгорили.
Приведените случаи показват, че в турската политика не влизало системното и поголовно мохамеданчване. Това ѝ се налагало не само от Корана и от шериата, не само от наследената от Арабския халифат и от Византия търпимост към разните религии. Турската религиозна търпимост идвала и поради нуждата от работници на земята и отъ занаятчии, а сжщо и отъ данъци, и то най-разнообразни и тежки, както и от ангарии, за да посреща големите нужди на държава, на местно управление, на владеещата класа. А съгласно с Корана мюсюлмани не можели да бъдат облагани така. Тези тежести трябвало да носят кяфирите, и те били сложени върху техния гръб. Взети били обаче всички мерки да не се подига религиозната и следователно националната гордост на поробената рая. Оттам произлязло отношението към християнските черкви и към публичната проява на християнския култ. Прибягвали към масови мохамеданчвания само в крайгранични места или в области, разположени в съседство с Цариград. Съблюдавали също тъй строго да се не унизи владетелят мюсюлманин в неговото религиозно чувство и господарско достойнство, както в случаите с пиротчанката Стана и със светците Георги и Николай Софийски. Но и в такива случаи не показвали фанатична нетърпимост. Те не възпирали християнските маси да проявят своите симпатии към пострадалите. Дори допускали лица, като поп Пея и Матея, почти свободно да се сношават с гонените и да ги окуражават в упорството им пред насилието и увещанията. Нещо повече — позволено било на софийския митрополит Яков да свика събор, гдето Николай бил прогласен за светец. В събора взели участие свещенният клир, „велможите“ (т. е. ония длъжностни лица, които заемали високо положение при софийската велика черква), средецки граждани и други именити хора. В столицата на румелийския бейлер-бег можел да заседава, значи, и християнски събор, за да прослави жертвите на мюсюлманското правосъдие. Но не бива да се вади заключение, че турската толерантност била тъй голяма и пълна в първите векове на робството, както някои се опитват да я представят; то се опровергава от изложените до сега факти. Турците търпели, но не поощрявали друговерците българи. Те останали завинаги за тях кяфири или гяури, т. г. неверници. Нещо повече — те били предадени под пълната духовна власт на гръцкия патриарх.
© Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.
Няма коментари:
Публикуване на коментар