ГРАДОУСТРОЙСТВО И СТРОИТЕЛСТВО НА ВЕЛИКО ТЪРНОВО ЗА ПЕРИОДА 1878-1985 г.

арх. Димитър Върбанов

След освобождението от османския гнет Велико Търново ста­ва културен и политически център на Княжество България, където се събира цветът на нашата възрожденска интелиген­ция. Опиянена от успеха на Освободителната война, тя чертае структурата на държавното устройство и прави своите първи стъпки в самостоятелното си културно и политическо развитие. Градът започва нов живот, при нови условия, с нови пер­спективи. Да се проследи ходът на неговото архитектурно из­граждане е една тема, свързана с много трудности, които про­изхождат от липсата на събрани и систематизирани данни. Макар че миналото на Велико Търново е богато на събития,, той не разполага с цялостна и проследена история. Тази статия е стъпка и скромен принос за проследяване градоустрой­ственото и архитектурното изграждане на старата ни столица в условията на следосвобожденската обстановка.

Освободителните руски войски заварват града заселен вър­ху територията от хълма „Царевец“ до Паметника на обесе­ните, а кварталите групирани около църкви, към енориите на които влизали по няколко махали. Северозападният и юго­западният склон на хълма „Царевец“ били заети изцяло от турско население, обитаващо 100—150 къщи с малки градинки около тях, а източния склон заемали гробищата. Мястото на патриаршеската църква („Чантепе“) било затрупано с руини и обрасло с бурени. В съседство с двореца от строителния ма­териал на разрушените сгради била изградена джамия. През времето на цялото турско владичество кварталът бил недо­стъпен за българи. Махалата „Френк—хисар“, тази от Турския мост до банята Баш Хамам и по-нататък до църквата „Св. Богородица“ съ­що била заселена само с турци. Тук къщите и дворовете били големи, засадени с овощни дървета и цветя. В най-западната част на квартала след Турския мост бил конакът, изграден през 1872 г. от Колю Фичето върху мястото на стария конак, притежаван от известния Етхем бей. Южно от конака се на­мирал каменният затвор, а на изток, върху мястото, заето по-късно от „Финансовото отделение“, били казармите на ме­стните турски войски. Там, където сега е салонът на читалище „Надежда“, преди Освобождението е кадийницата, а след Освобождението за кратко време сградата е ползувана като казарма на новосъздадената българска войска. При нахлуването си поробителите изсичат растителността на източния склон на хълма Света гора, като го заселват с турски семейства. Манастирът „Св. Богородица“ е сринат и на мястото му турците издигат теке, около което правят молитви. Гористият хълм се използувал за разходки, а върху най-високото му място стояло топчето, което възвестявало байрама. Асеновата махала (Долна махала) обитавана от турски семейства около църквата „Св. четиридесет мъченици“, била превърната в джамия („Теке-джамяси“). Българските къщи били изградени по източния и южния склон на Трапезица, както и на левия бряг на Янтра, върху склоновете на Царевец. Варуша е мястото, където се разрешавало на новодошлите българи да строят къщи по урвите към Картал—баир. Те заели ската от Дервентските порти почти до мястото на Паметника на обесените. Така западно от конака се оформила българска градска част и конакът останал в средата на града, между турските и българските махали. Маринополската махала представлявала извънградска част, в която лагерувала турската войска, ползувайки я за стрелбище. Западно от днешния паметник, в центъра на града, се намирали турските гробища („Токатчийските“), а близо до тях — „Хорището“, където погребвали обесените български въстаници. Само 5 години след Освобождението признателните търновци издигат Паметник на обесените(1883г.) върху самото лобно място. Паметникът е по проект на италиянския арх. Джовани Мусуди.

Освобождението (1877 г.) заварва Велико Търново с 11314 души население. През целите три начални десетилетия на века (до 1931 г.) той е в застой. За периода 1900—1905 година се отбелязва дори отлив на населението с около 500 души. От 1931 — 1946 г., т. е. за 15 години, населението е нараснало с 2260 души (16 233 ж.). Интензивното увеличаване на градското население започва след 1946 г. предимно чрез приток от селата. За по-малко от 4 десетилетия то се е увеличило 4,5 пъти, за да достигне в началото на 1985 г. 77 455 жители.

В системата на турската администрация Велико Търново е кааза (околия) на Видинския санджак. След 1860 год. земите северно от Стара планина образуват вилает (област) от Турската империя, наречена Туна вилает (Дунавски вилает), в който влизали 7 санджака (окръга): Тулча, Варна, Русе, Търново, Видин, Ниш и София. Създавайки този вилает през 1864 г. турското правителство имало намерение да го направи образцова европейска област, за пример в цялата империя. За управител на вилаета е поставен Митхад паша, родом от Ловеч (1822—1884), който си избрал за седалище град Русчук. Търново умишлено е избегнат като център на вилаета поради многото спомени, свързващи града с историческото минало на народа. Въпреки това в края на 18-и и началото на 19-и век значението на града нараства не само като военен и административен център, но и като производителен, занаятчийски и търговски град. Това създало предпоставки за нарастване на жителите му и изграждането на нови жилищни, търговски и производствени сгради. През 1859 г. в търговски книги, отпечатани в Цариград, се посочва, че „Тринава“ или „Трапезица“ има 30 000 население, повечето занаятчии, търговци и художници. Заселването било съпровождано непрекъснато и с побългаряване. Прииждащите от села и колиби българи усвоявали бързо занаятите, особено по-тежките. Турското население намаляло чувствително след чумата през 1837 г. и холерата през 1844 г., когато поради мюсюлмански фанатизъм не напуснало града. Българското население в 1837 г. забягнало предимно в Златарица, а през 1844 г. около 100 български семейства се заселили в Арбанаси. През годините 1840—1860 българското население на Велико Търново се увеличавало ежегодно с по стотина българи от балкана, които си построявали къщи предимно в новата махала (продължение на Картал баир). Създадена била еснафска организация, обединяваща занаятчии с 23 занаята. Оформили си три чаршии: Растата, Каябаш и Баждарлък. Само прежда и платно се продавали в 120 дюкяна. Поради засилен внос на по-евтини капиталистически стоки след 1860 г. започва упадък на занаятите.

В системата на освободената българска държава Велико Търново става окръжен град (1882—1933 г.), в който функционира Окръжен съвет, оглавяван от Постоянна комисия (15 членове, избирани за 6 месеца). През този период за непродължително време съществуват Севлиевски и Свищовски окръг (до 1899 г.), преминали по късно към Търновски. На 13-о Обикновено народно събрание с решение от 4 май 1933 г. са закрити окръзите от м. юли 1933 г., като се променило административното деление на страната в области и околии. Велико Търново е околия на Плевенската област в продължение на 17 години (до 1950 г.), след което за една година е околия на Г. Оряховската област, а от 1951 г. досега продължава да бъде окръжен център. Първият кадастрален план на града е изготвен през времето на Освободителната война. Прочетете повече

Из книгата "Велико Търново ( 1185-1985) Съставител: Тодорка Драганова

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

© Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.