БОГАТИЯТ ПРОСЯК- Змей Горянин

Атанас тъкмо затваряше малката си бакалничка, когато видя просяка. Порази го нещастният изглед на този белобрад старец, който макар и облечен в дрипи, се мъчеше да ходи изправен и с твърди стъпки.
- Ей, старче!- викна му бакалинът.- Почакай ме. Ей сегичка, ще затворя дюкяна.
Старецът се спря изненадан. Светлината на газовата лампа бликаща през вратата на бакалницата озаряваше хубавото младо лице на Атанаса. Той бързо се вмъкна в дюкяна, взе от чекмеджето на масата няколко монети, духна лампата и изскочи. Ключът на кофара щракна, а после бързите стъпки на бакалина догониха стареца.
- Казах ти да ме чакаш, а ти избърза! -  укори го Атанас.
- Не те разбрах ,сине! - отвърна просякът и младият мъж забеляза, че гласът му беше плътен и силен.
- Откъде си, дядо? Не съм те виждал в нашето село. Просякът махна с ръка:
- Отдалече! Не съм идвал във вашето село от преди четирийсет години... Тогава беше друго! И хората бяха други! И аз не бях такъв!..
Някакъв особен тъжен напев имаше в тези думи и бакалинът без да иска пусна парите, които беше приготвил за просяка отново в джоба си.
- Ами има ли къде да нощуваш?   
- Под звездите, сине, - усмихна се старецът. - Божието небе е добра завивка за такива като мене.
- Не думай! - викна Атанас - Как може такова нещо? Ще дойдеш у дома! Грехота е да те оставя посред нощ на пътя!
- Остави ме, младо, остави ме! Аз съм научен!
- Ела, ела!- хвана го за ръка младият мъж и го поведе по тесните улички на селото.
Просякът мърмореше нещо тихичко под носа си, ала продължи да следва бакалина. Още от пътната врата Атанас викна:
- Невесто, я светни, че водя гост!
Вратата на пруста се отвори; една млада жена излезе пред прага с газениче в ръце и дълго се взря в непознатия старец.
- Да си жива и здрава, булка, - благослови я той и влезе в пруста. Ала сякаш нещо го смущаваше, защото се озърна плахо настрана и се сви до огнището.
- Невесто, продължи да нарежда Атанас - запали добре огъня и стопли вода да се измие и изкъпе този старец. Притотви му дрехи да се облече.
Без да продума жената се зае да изпълни поръчките. Просякът още повече се стесни от тези грижи:
- Не трябва да се грижите за мене толкова, добри хора. Ако има да хапна нещичко и да си полегна в плевнята - стига ми.
- Виж ти! - плесна ръце Атанасовата невеста - Бива ли да казваш таково нещо, дядо? Ние не сме кой-знае колко богати, ала можем да помогнем на един странник.   
Вечерята беше, наистина, като за гост. А и гостът сега имаше съвсем друг вид: дългите му бели власи бяха причесани с гребен, имаше нови потури и елек над чиста, бяла риза. Той вече не приличаше на просяк, а на някакъв доволен стопанин, побелял и остарял между нежните грижи на син и снаха.
Атанас изпитваше някакво особено чувство на радост и доволство. Беше му драго, че можа да зарадва един стар, немощен човек. Той не беше богат, имаше малко имот и една бакалничка, но пък сърцето му беше добро и преливаше от милосърдие. Затова му беше весело, като гледаше стареца на софрата.
- Откъде си ти, дядо?
- Нали ти казах, сине? Отдалече!.. Ще дойде време - ще научиш...
- Добре, дядо, добре! Като не искаш, не ми казвай нищо. Аз само тъй запитах...
И бързо обърна разговора за други неща. А старецът се оказа познавач и на земеделието, и на търговията. Разпитваше, даваше съвети, чертаеше планове, как да може младият бакалин да развие работата си.  Атанас го прекъсна:   
- Всеки млад човек, дядо има нужда от съвети. Аз обаче, от малък съм останал сирак. Не е имало кой да ме посъветва. Преди четири години, като стана голямото въстание аз бях на петнайсет - дете ще рече още момче бях. Тогава турци затриха баща ми, майка ми и големия ми брат. От целия си род сам останах...
Тогава се обади невестата, която ни дума не бе продумала докато мъжът ѝ разговаряше с госта, а седеше настрана и предеше:
- Атанасе, ами защо не остане този добър старец при нас?
Пред Гeргьовден старецът каза на Атанаса:
- Сине, събират се два дни празници; прати невестата за два дни у майкини ѝ на гости, а ние с тебе ще мръднем малко да се поразходим из планината. Искам да видя Стария Балкан, дали не се е изменил от времето на моята младост.
Атанас толкова беше обикнал случайния си гост, че не каза нито дума против предложението на стареца. Напротив, стана му драго, че ще може да му достави едно удоволствие.
И рано сутринта на Гергьовден той натовари пълни дисаги на магаренцето, помогна на стареца да се качи и тръгна към Балкана, който почваше току над селото.
Лятното утро беше прекрасно. По широките ливади блестеше роса и старият човек сякаш миеше в нея погледа си, защото старческите му очи се освежиха и оживиха.
- Ще сляза за от магаренцето, Атанасе!- каза той - Ще вървим двамата. Няма защо да бързаме. Там където те водя - не е далеч.
- Ама ти водиш ли ме някъде, дядо?
Старецът се позабърка, но бързо се овладя:
- Не, сине. Казах, че все едно е къде и кога ще стигнем. Нали исках да видя Балкана? Където да идем, все ще го видя,
Когато слънцето се подаде над върховете те вече криволичеха по тесните планински пътеки. Атанас не можеше да познае стария човек. Той бързаше, като младо момче, прескачаше малките поточета леко и чевръсто, катереше се по канарите.
- Дядо, ти се подмлади!- засмя се Атанас.
- Тъй е! Стар приятел ми е Балкана, та ми дава сили.
На обяд двамата пътници стигнаха високото било на планината. Спряха на почивка, която старецът използва, за да огледа цялата простираща се на юг равнина.
- Същото.
- Какво рече?   
- Рекох, че хората се променят, а Божието творение си остава същото.   
Те обядваха и тръгнаха по билото. След малко потънаха в зелената букова гора. Тогава Атанас забеляза нещо: старецът не вървеше наслука, а го водеше по определени пътеки, които сякаш познаваше много добре. Той го следеше, подкарвайки магаренцето и го видя, че спира до една голяма бука. На дървото личеше изрязан в кората кръст. Старецът свали калпака си и се прекръсти. Атанас повтори същото и запита:
- Да не би тук да е погребан някои твой познайник?
Преди да отговори старецът се замисли. После рече с треперящ глас:
- Познайник не ми е бил, ала знам че по такива места се въртяха горски хайдути, та навярно някой от тях е убит тука от агаряните.
Ала думите му не бяха убедителни. Ако старецът не е познавал убития до тази бука юнак, защо тъкмо пред нея се спря? Атанас не запита за това, ала продължи да гледа своя побащим с особен поглед. Чудеше му се и като че ли повече започна да го уважава.
Пътя из гората стана труден. Личеше че някога е имало пътеки, но сега бяха обрасли с бурени и тръни и едва се различаваха.
Когато слънцето наближи да залезе, Атанас запита:
- Ами къде ще нощуваме, дядо. Наоколо не виждам нито кошара, нито колиби? То сега е топло и може на открито да спиме, ала да не би да ни нападне някой звяр.   
- Няма да спим- отвърна старецът - Още малко и ще стигнем една пещера. Там ще нощуваме, като царе!
Пещерата, наистина се показа скоро. Но тя беше така закрита от скребър и здравец, че само този които я знаеше можеше да я намери. Старецът пръв влезе в нея: тя беше суха и просторна. В една вдлъбнатина на стената имаше подпряна малка икона, до нея свещник с една восъчна угарка и един биволски рог със сребърна захлупка и синджирче.       
- Събери сух мъх и дърва и ела!- заповяда старецът на Атанаса, който гледаше като изумен.- Не се чуди! Нали съм ти казвал, че много съм скитал по света.. Тази пещера ми я показа един старец. То беше преди много години! Хайде върви.
Когато младият мъж донесе мъха и дървата, старецът взе рога, изсипа от него малко барут върху мъха и запали огън:
- Нали ти казах, че ще нощуваме царски?   
Спътникът му не продума. Той беше замислен. Имаше и за какво да мисли. Не можеше старецът да го убеди, че някой му бил показал пещерата. Той я познаваше толкова добре, че навярно дълго или често живял в нея.
Но умората от пътуването го надви. След хубавата вечеря той се изтегна на едно легло, което беше направил от папрат и заспа. Насън му се струваше, че старецът снове из пещерата и нещо си говори, ала папратовото легло миришеше тъй хубаво на гороцвет и така го упояваше, че той не можеше да отвори очи.
Събуди се късно. Слънцето бе отскочило високо и няколко златни лъчи крадливо се промъкваха в пещерата. Леглото което бе приготвил за стареца бе небутнато. А него го нямаше. Атанас бързо отърча вън.  Магарето пасеше сочната трева.  По росата личаха ясно стъпките на стария човек; те завиваха край пещерата и по една стръмнина се изкачваха над нея. Атанас ги проследи. Горе на върха видя своя побащим и тичешком, изплашен и бледен отиде при него. Старецът лежеше по очи на земята и стенеше.
- Дядо, дядо! - разтърси го Атанас.- Какво ти е? да не си болен, а?   
Старикът само повдигна едната си ръка.
- Слушай!- през сълзи промълви той, - Слушай песента! Някъде пееше овчар, а друг му пригласяше на писана цафара. В слънчевото утро думите на песента се носеха из планината и отекваха десетки пъти. Атанас чу тези думи:
"Индже на Коля думаше:   
Кольо ле, Кара Кольо ле,
я развей, Кольо, байрака,
че ще на Одрин да идем,
на Одринската капия,
на Маричина бачия...."
Старецът се бе съвзел и бе седнал на земята. Лицето му бе обляно в сълзи, а очите му горяха, като трескави. Атанас се отпусна до него:   
- Дядо, тази песен ли те натъжи? Та из целия Балкан се пее тази песен. Мигар ти не знаеш?
- Не знаех, сине. Но тя не ме натъжи, ами зарадва. От радост заплаках. Защото... защото аз съм... Кара Колю Байрактар.
Младият мъж скочи:
- Кара Колю! Славният Кара Колю, от когото треперели всички турци кръвници!
От тази изповед старият бунтовник бе отмалял и само поклати главата си. После живо бръкна в пояса си, извади луличката и тютюна, цъкна кремъка, запуши и заговори бързо, бързо, като че не знаеше дали ще има сили да разкаже всичко:
- Аз съм, сине! Никому не съм казвал, че съм аз. Може би и на тебе нямаше да кажа, ако не беше тази песен... Тя ми напомни младините и ме разплака. Показа ми, че не е било напразно нашето хайдутуване... Ето, България е вече свободна! А ние само за това се борихме с агаряните.
Атанас седна до него и, като внуче се сгуши в скута му:
- Разкажи ми всичко, дядо Кольо.
- Ще ти разкажа.  Бях момченце, когато донесоха баща ми на черга вкъщи.  Бяха го убили турците, за да му вземат хранените волове. Видях как плачеше мама над трупа и, макар да бях мъничък, заклех се да отмъстя на татковите убийци. Като момчерлаче отидох при Индже войвода да го помоля да ме вземе в дружината си. Отначало не искаше, ала го склоних. Тринайсет години с него скитах из планините. Байрактар му станах. Когато биваше уморен, на моето коляно заспиваше старият войвода... После го затриха! Аз събрах верни момчета и започнах сам да отмъщавам на зверовете. Сега вече отмъщавах и за татко и за войводата... Трийсет години ходих из планината... На злите давах зло, на сиромасите помагах спроти силите си.
Старецът отново напълни луличката.
- После надойде аскер из планината. Търсиха ме на всъде.  Под онази бука, която вчера ти показах, погребах четирима от най-смелите си юнаци... Разпуснах другите и тръгнах сам. Имах много пари, лесно щях да живея. Отидох във Влашко. Оттам в Русия. Пак се върнах във Влашко. Залових търговия - спечелих много пари. Залових се със земеделия - парите ми станаха още повече. Щастлив не бях. Мъка ми беше в сърцето! И знаеш ли защо ми беше мъчно? За Балкана. За България. За нашата хубава земя! Оттука идваха във Влашко само лоши новини. Турците бяха разсвирепели повече! Не можех вече да нося пушка и да водя дружина.. Много бях остарял. Тогава раздадох парите си на българските училища из Добруджа. Имотът си поделих между българи градинари и тръгнах от град на град, от село на село, дано някъде по пътя да си намеря смъртта и да не чувам как стенят от робска мъка братята ми българи... Господ не искаше да ме прибере! Искаше да ме остави жив да видя свободата... Видях я, ала като отидох при един от тези на които бях подарил земята си, изгони ме и ми каза, че ще пусне кучетата си отгоре ми, ако не се махна... Тогава си казах хората са лоши, но Балкана е добър. Кара Кольо, трябва да отидеш в Балкана и там да си умреш... С просия стигнах до вашето село. И тогава разбрах, че не са всички лоши. Ти ме прие у дома си, нахрани ме, облече ме и ме прие за побащима... Затова те доведох дотука. Старецът се изправи, но сега стъпките му не бяха твърди и бодри. Високата му снага се бе превила от направената изповед. Само на сърцето му бе леко и спокойно.  Беше разказал една тайна, крита четирийсет години. Атанас вървеше след него, като насън.
Отново се върнаха в пещерата.       
- Запали една главня, - рече Кара Колю, - и ела след мене!
На дъното на пещерата имаше натрупани върше. Старецът с крак ги разхвърли и взе една торба, прогнила от времето.  Той я повдигна и Атанас чу да звънкат в нея монети.
- На!  Вземи ги! За тях те доведох тука! Три оки и половина жълтици са. Те бяха мои пари... Мене вече не ми трябват! Аз си намерих син и снаха, по-скъпи от тези жълтици.
И преди изненадания Атанас да се окопити, старецът излезе из пещерата, седна на зелената черга от здравец и гороцвет и дълбоко пое в гърдите си свежия планински въздух.
Кавалът продължаваше да свири песента на Индже войвода и Кара Кольо Байрактар. И тази дивна народна песен звучеше в ушите на стария хайдутин, като благодарността на цял народ за юнашката закрила през най-черните дни на България.
На връщане от планината и двамата мълчаха.
Атанас изпитваше някаква неземна радост. Не го радваха парите, получени от кара Коля, макар че с тях той ставаше пръв богаташ в цялата околност. Не! Радваше го случаят, който бе изпратил тъкмо пред неговия дюкян един от онези големи юнаци, за които народът пееше песни и разказваше приказки.
Едва като стигнаха над село, той попита:
- Дядо Кольо, на колко години си?
- До век ми трябва още една!
И след малко мълчание:
- Сине, не искам никой да знае това, което ти разказах. На невестата си дори не бива да казваш. Ще ѝ речеш, че сме ходили до моето село да ви взема парите, които ви харизвам, задето ще ме гледате до смъртта ми. А като умра, тогава кажи!
-  До века ми трябва една година, -  беше казал Кара Кольо.
И тъкмо подир една година в къщата на Атанасови заплака малко момченце.       
- Никола ще го кръстим! - каза Атанас на невестата си, - да носи името на моя нов баща.
- Никола! - съгласи се майката. - На свекър ми на името. Когато на кръщението свещеникът благослови: да стане момчето, като дядо си столетник! Атанас прибави:
- И като него да бъде дядо попе. Да обича родината си, да се бори за нейната свобода и за народа си да е готов в огън да влезе. Старият хайдутин Кара Колю му се закани с пръст.
На следното утро го намериха мъртъв в леглото. Беше също като заспал.
Змей Горянин 
Забележка: Този разказ е действителна случка. Тъй е завършил живота си байрактаря на Индже войвода - Кара Колю през 1880 година в село Камилите, Лозенградско, оставяйки на бакалина от селото Атанас Т. Папукчиев 3 1/2 оки злато /4.Зоо гр. злато/ повече от половин милиона лева сегашни пари. За Индже-войвода и Кара Колю Байрактар има много народни песни в които се разправя, колко Колю е бил набожен, милостив и справедлив към българите и колко е бил безстрашен и смел в борбите с турските потери.
Турски думи:   
капия- врата; в старо време градовете са били оградени с крепостни стени, които имали врати към пътищата, излизащи из града.
бачия - при градските врати е имало нарочни чиновници, които събирали от влизащите в града другоселци данък, наречен бач . Мястото където се е събиръл данъка, сиреч, където е стоял този чиновник се наричало бачия.
харизвам - подарявам.
Източник

© Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

Няма коментари:

Абонирайте се, за да ни следите в