Бернар Лори, Иван Русев
План на Търново, изготвен през 1857 г. от бретонския географ и картограф Гийом Льожан е открит през 2018 г. при парижки букинист и тъй като не е подписан, в статията са изложени аргументи в подкрепа на авторството на Льожан. Посещавайки Старата българска столица през пролетта на 1857 г., той събира сведения, които публикува и с помощта на които рисува плана. Това е най-добре изготвеният план на Търново сред известните планове (карти) на града през XIX в. (до края на 70-те години на века) – като картографска творба, като богатство на историческата информация и като художествена стойност.
План на Търново, изготвен през 1857 г. от бретонския географ и картограф Гийом Льожан е открит през 2018 г. при парижки букинист и тъй като не е подписан, в статията са изложени аргументи в подкрепа на авторството на Льожан. Посещавайки Старата българска столица през пролетта на 1857 г., той събира сведения, които публикува и с помощта на които рисува плана. Това е най-добре изготвеният план на Търново сред известните планове (карти) на града през XIX в. (до края на 70-те години на века) – като картографска творба, като богатство на историческата информация и като художествена стойност.
От произведенията на този страстен географ и картограф са ни останали само фрагменти. Негова карта на участъка Русе – Плевен – Ловеч в мащаб 1:575 000, друга негова карта в същия мащаб, представяща околностите на София и Искърското дефиле, както и един план на Пловдив са публикувани в списанието Le Tour du Monde през 1873 г. В „Списанието на Географското общество“ през 1858 г. е поместена „Карта на част от Търновски санджак (България)“, изготвена от Льожан през м. октомври 1857 г. Националната библиотека „Франсоа Митеран“ в Париж и архивът в Кемпер (Бретан) днес съхраняват няколко изящни скици, излезли изпод неговата ръка.
Авторът на статията споделя: "По щастлива случайност през зимата на 2018 г. при парижки букинист открихме план (окомерна скица) на Търново, чиято изработка ни се стори позната. Съмненията напълно отпаднаха след консултации с Мари-Терез Лорен (Marie-Thérèse Lorain) – специалиста, който най-добре познава произведенията на Льожан. Тази карта има всички характерни особености на творбите на бретонския географ, а приликата с неговия оригинален план на Пловдив е просто поразителна." Може с точност да се датира изготвянето на този план на Търново. В писмо от 11 юни 1857 г. от Букурещ, адресирано до специалиста по антична география Ернест Дежарден (Ernest Desjardins), Льожан описва своето пътуване от Русе до Търново и археологическия обект Никополис ад Иструм. Ето какво пише той за Търново: „Търново (от български „трън“, къпини), още наричан Терново, Тирново е град с около 20 000 души, историческа и църковна столица на България, въпреки че административният му статут е само на каймакамство. Има седем квартала, както следва: Хисар; Отеака на юг, населен с турци; Френк- Хисар – също; Байдерлик – смесен квартал, богат, търговски и централен, с красива българска църква, обърната в джамия; Картал (на турски „орел“) – в действителност истинско орлово гнездо, както и почти целият град, един от най-красивите в Ориента; Като-Махале – квартал в ниското по протежението на Янтра, тези последните два са български; Циганка – на североизток, населен с цигани и с българи. Местоположението на Търново покрай Янтра с всичките си особености изключително много напомня на това на Мезиер сюр ла Мьоз). Посетих Трапезица, която минава за античен български град, ще добавя и римски. Успях да възстановя в скицата си плана на това прекрасно разположено място (непревземаемо във времето преди създаването на артилерията). Наскоро са направени цялостни разкопки на това, което е останало от видимите руини, навярно за да се търсят в тях съкровища. Бяха открити много римски и византийски монети. Римският път тръгва от северния ъгъл. Той е много добре запазен и пресича Янтра малко над дефилето, което затваря полуострова. В Търново видях няколко монети в ръцете на българина г-н Стефано. Има няколко от Никополис“ (Mission de Lejean, 1858; Lejean, 2011: 63 – 64).
Авторът на статията споделя: "По щастлива случайност през зимата на 2018 г. при парижки букинист открихме план (окомерна скица) на Търново, чиято изработка ни се стори позната. Съмненията напълно отпаднаха след консултации с Мари-Терез Лорен (Marie-Thérèse Lorain) – специалиста, който най-добре познава произведенията на Льожан. Тази карта има всички характерни особености на творбите на бретонския географ, а приликата с неговия оригинален план на Пловдив е просто поразителна." Може с точност да се датира изготвянето на този план на Търново. В писмо от 11 юни 1857 г. от Букурещ, адресирано до специалиста по антична география Ернест Дежарден (Ernest Desjardins), Льожан описва своето пътуване от Русе до Търново и археологическия обект Никополис ад Иструм. Ето какво пише той за Търново: „Търново (от български „трън“, къпини), още наричан Терново, Тирново е град с около 20 000 души, историческа и църковна столица на България, въпреки че административният му статут е само на каймакамство. Има седем квартала, както следва: Хисар; Отеака на юг, населен с турци; Френк- Хисар – също; Байдерлик – смесен квартал, богат, търговски и централен, с красива българска църква, обърната в джамия; Картал (на турски „орел“) – в действителност истинско орлово гнездо, както и почти целият град, един от най-красивите в Ориента; Като-Махале – квартал в ниското по протежението на Янтра, тези последните два са български; Циганка – на североизток, населен с цигани и с българи. Местоположението на Търново покрай Янтра с всичките си особености изключително много напомня на това на Мезиер сюр ла Мьоз). Посетих Трапезица, която минава за античен български град, ще добавя и римски. Успях да възстановя в скицата си плана на това прекрасно разположено място (непревземаемо във времето преди създаването на артилерията). Наскоро са направени цялостни разкопки на това, което е останало от видимите руини, навярно за да се търсят в тях съкровища. Бяха открити много римски и византийски монети. Римският път тръгва от северния ъгъл. Той е много добре запазен и пресича Янтра малко над дефилето, което затваря полуострова. В Търново видях няколко монети в ръцете на българина г-н Стефано. Има няколко от Никополис“ (Mission de Lejean, 1858; Lejean, 2011: 63 – 64).
В писмо на Льожан от 10 юни 1857 г. от Букурещ, адресирано до г-жа Сувестр (Madame Souvestre) е предадена почти същата информация за Търново с някои малки разлики и допълнения, които липсват в по-горния текст: нарича града „най-хубавото нещо, което съм видял в живота си“; отбелязва, че населението му е 30 000 души и че той е старата столица на българските царе; специално внимание обръща на факта, че е бил радушно посрещнат „с отворени обятия“, „като че ли е френски комисар“, за когото не бият камбаните само защото „старите християнски църкви са били превърнати в джамии“ – явно до Льожан достига вестта за превръщането на храма „Св. Четиридесет мъченици“ в джамия; изтъква красотата на младите българки (Lejean, 2011: 269 – 270).
В едно по-късно съчинение, публикувано посмъртно през 1873 г., Гийом Льожан представя информация, с която се е сдобил по време на първото си посещение в Търново относно българо-гръцкия църковен спор: „През 1857 г., когато обикалях надлъж и шир България, в Търново имаше един гръцки митрополит, който стрижеше паството си до жива плът, както обикновено го правеше гръцкото духовенство в тази страна. Известен брой авторитетни жители на Търново съставят петиция срещу изнудванията на светия мъж и редом със своите подписи те се получават с тези на повечето уважавани в града мюсюлмани, които са запознати с посочените в жалбата факти. Провокиран от петицията, митрополитът успява да се сдобие със списъка на подписалите я и изисква тяхното вкарване в затвора. Според закона пашата на Видин (в чийто обсег на властта тогава попадаше Търново) не можеше да отхвърли това искане, вследствие на което всички осъдени, турци и българи са арестувани от заптиетата, отведени във Видин и затворени в цитаделата за неопределено време. Но ето че възниква непредвидена ситуация: наближава Великден и според стар обичай вратите на затвора трябва да се отворят за християните от гръцката вяра, които не са задържани за убийство. Прочее християните от Търново, подписали петицията са вече свободни, но преди да напуснат, те искат да знаят дали и осъдените с тях турци ще се възползват от същата амнистия. И когато получават отрицателен отговор, те благородно заявяват, че се отказват от облагата на своята привилегия. Не знам как е завършила тази афера. Тъй като това преследване няма никакво правно основание, вероятно те са били освободени, след като са били сплашени и укротени след няколко седмици в тъмницата“.
Въз основа на цитираните текстове може да се направи заключението, че посещението на Льожан в Търново се е случило след православния Великден на 1857 г., който е бил на 8 април (ст. ст.) / 20 април (н.ст.) и преди 10 юни (н.ст.), когато бретонецът е вече в Букурещ. Конфликтът, противопоставящ нотабилите на Търново и техния владика Неофит, получава широк обществен отзвук сред българите. Той е отразен от българските вестници в османската столица. Тъй като владиката отсъства от града по време на посещението на Льожан (през март 1857 г. е отзован от митрополитската си катедра по настояване на българските първенци), търновци не пропускат възможността да се възползват от чуждата визита и чрез нея да запознаят Европа със своите искания, със своите тегоби и проблеми.
В едно по-късно съчинение, публикувано посмъртно през 1873 г., Гийом Льожан представя информация, с която се е сдобил по време на първото си посещение в Търново относно българо-гръцкия църковен спор: „През 1857 г., когато обикалях надлъж и шир България, в Търново имаше един гръцки митрополит, който стрижеше паството си до жива плът, както обикновено го правеше гръцкото духовенство в тази страна. Известен брой авторитетни жители на Търново съставят петиция срещу изнудванията на светия мъж и редом със своите подписи те се получават с тези на повечето уважавани в града мюсюлмани, които са запознати с посочените в жалбата факти. Провокиран от петицията, митрополитът успява да се сдобие със списъка на подписалите я и изисква тяхното вкарване в затвора. Според закона пашата на Видин (в чийто обсег на властта тогава попадаше Търново) не можеше да отхвърли това искане, вследствие на което всички осъдени, турци и българи са арестувани от заптиетата, отведени във Видин и затворени в цитаделата за неопределено време. Но ето че възниква непредвидена ситуация: наближава Великден и според стар обичай вратите на затвора трябва да се отворят за християните от гръцката вяра, които не са задържани за убийство. Прочее християните от Търново, подписали петицията са вече свободни, но преди да напуснат, те искат да знаят дали и осъдените с тях турци ще се възползват от същата амнистия. И когато получават отрицателен отговор, те благородно заявяват, че се отказват от облагата на своята привилегия. Не знам как е завършила тази афера. Тъй като това преследване няма никакво правно основание, вероятно те са били освободени, след като са били сплашени и укротени след няколко седмици в тъмницата“.
Въз основа на цитираните текстове може да се направи заключението, че посещението на Льожан в Търново се е случило след православния Великден на 1857 г., който е бил на 8 април (ст. ст.) / 20 април (н.ст.) и преди 10 юни (н.ст.), когато бретонецът е вече в Букурещ. Конфликтът, противопоставящ нотабилите на Търново и техния владика Неофит, получава широк обществен отзвук сред българите. Той е отразен от българските вестници в османската столица. Тъй като владиката отсъства от града по време на посещението на Льожан (през март 1857 г. е отзован от митрополитската си катедра по настояване на българските първенци), търновци не пропускат възможността да се възползват от чуждата визита и чрез нея да запознаят Европа със своите искания, със своите тегоби и проблеми.
Има и още едно сведение, което вероятно също насочва към посещението на Льожан в Търново през пролетта на 1857 г. В края на август с. г. в „Цариградски вестник“ се появява дописка от Търново с дата 6 август, в която е отбелязано следното: „Преди няколко време имахме едного Французина на име Г-н Вилен, който бе дошел да търси где има сол, която казуват да ся е купала едно време, и сега рудата принадлежи на капитан паша. Где сега тая сол ся не знае… Г. Вилен тръгна си, без да може да открие една жила, за която он нарочно бе дошел. Он обаче според положението на мястото и течението на водите можи да определи ограничено едно място, гдето той мисли да има сол, и което както ся говори щело да ся копае“. Не може със сигурност да се твърди, че споменатият в дописката французин Вилен (от Wilhelm/Guillaume) е Льожан, макар да е възможно със своите интереси относно географията и историята на Търново той да е оставил у местното население впечатлението, че издирва солни залежи.
Откритият през 2018 г. план на Търново (фиг. 1) е с размери 22,2/16 см, а само на изображението размерите са 16,1/13,5 см. Планът е цветен, като са използвани следните цветове: син за очертаването на р. Янтра и на поречието, от кафяв до светлокремав – за релефа, и светлорозов – за жилищната част на града. Най-отгоре е изписано името на града „TRNOVA“, мащабът – 1:20 000, а встрани горе, вляво, с молив е написано “Bosnie” (Босна). По всяка вероятност този надпис не е дело на автора на плана, той е по-късен, може би нанесен от някой от притежателите му впоследствие. Планът съдържа множество надписи, указващи местонахождението и вида на основните градски части и обекти: квартали (махали), църкви, джамии, складове, работилници, пътища, мостове, училище, гробище, исторически забележителности, общо 38 на брой. За по-голяма нагледност и систематичност в изложението цялата тази информация сме включили в таблица, като представянето на кварталите и обектите е направено в последователност по изображението на плана от горе надолу и от ляво надясно.
Таблица 1. Квартали и обекти, представени в плана на Търново от 1857 г.
Таблица 1. Квартали и обекти, представени в плана на Търново от 1857 г.
Внимателният оглед на новооткрития план на Търново води до някои основни изводи.
1) Наличието на едни и същи квартали и обекти в плана и в описанието на Търново, направено от Гийом Льожан през 1857 г., цитирано тук по-горе, е може би най-категоричното доказателство за авторството на плана на бретонеца. И още едно доказателство – името на града (TRNOVA) е изписано по един и същ начин в плана и в публикуваната с името на Льожан „Карта на част от Търновски санджак (България)“ от октомври 1857 г. (Atlas, 2008: 347).
Няма съмнение – сведенията и за плана, и за картата са събирани по време на пътуването на географа в този район през пролетта на същата година. Гийом Льожан не владее местните езици, но въпреки това той е добре запознат с наличната местна информация за селищата, които посещава. При все че посочената от него численост на населението на Търново (20 000 –30 000 души) трябва да се приеме като преувеличена, тя съвпада с това, което българските автори от същото време сочат като численост на търновските жители. Така например Т. Хрулев в своя учебник „Землеописание“ (Букурещ, 1858) пише, че в Търново живеят 20 000 души, а в „Търговското ръководство…“, издадено през следващата 1859 г., е отбелязано, че Търново има 30 000 жители (Trgovsko rakovodstvo, 1858: 502).
Данните на Льожан за Търново са сходни с тези, публикувани от отлично познаващия града, роден и живял в него възрожденски учител и просветен деец Петко Р. Славейков. В статия описание на Търново, поместена в „Цариградски вестник“, Славейков отбелязва следните квартали (махали) на града: „Варош или Нова и Дервенска махала, Циганска махала, Баждарлък, Чаршия, Кая-баш, Исар, Френк-Исар, Карши-яка, и Долня махала“ с общо население от 32 000 души „на равно турци и българи, евреи нема, арменци не останаха“.
2) По всяка вероятност Гийом Льожан ползва като матрица за своя план картата на Търново, изготвена през 1837 г. от пруския офицер Хелмут фон Молтке и публикувана за първи път през 1845 г. в негова книга за Руско- турската война от 1828 – 1829 г., преиздадена през 1877 г. (Moltke, 1845, 1877). Няколко са аргументите в подкрепа на това твърдение: очертанията на р. Янтра и на двата й малки притока източно от хълма Царевец са почти идентични с тези при Молтке; повечето улици и обекти в града съвпадат с тези от картата на Молтке, като планът на Льожан е по-подробен в детайлите; има сходства и в очертанията на градската територия (границите на града), особено на запад и на юг. Това е още едно доказателство за добросъвестната предварителна подготовка на Льожан, преди да се насочи към конкретните си проучвания на терен. И очевидно става въпрос за подготовка, извършена в западноевропейските библиотеки и архиви.
3) Гийом Льожан ползва картата на Молтке, но на практика я надгражда и постига много по-добър краен продукт. Неговият план е най-пълният известен засега план (карта) на Търново от онова време14): с най-много локализирани махали и обекти (църкви, джамии, пътища, училище, мост, барутхането и пр.); за първи път в него са посочени с имената си важни за града ориентири, като Картал, Баждарлъка, Кая баш, Митрополията, църквите в града, както и хълмовете Света гора (Гора), Хисар (Царевец) и Трапезица; за първи път се отделя по-голямо внимание на новата западна (българската) част на града, докато в останалите карти преобладават обектите от източната (турска) част, главно джамиите – това отговаря на новите реалности, тъй като районът на запад от конака през 50-те
години на XIX в. е стопански проспериращият в града. Изготвеният от Льожан план на Търново е цветен и без съмнение притежава художествена стойност. В това отношение той превъзхожда останалите известни засега карти на Търново от 30-те – 70-те години на XIX в., картите на Молтке и на Барт са черно-бели; тази на Сухомлинов е цветна, но в нея са използвани само 2 – 3 цвята (Yordanov, 2011), докато планът на Льожан е по-пълноцветен, можем дори да го определим като „радваща окото“ художествена творба.
4) В плана на Льожан могат да бъдат посочени и някои неточности, като най-голяма сред тях е локализирането на махалата Френкхисар. В плана тя е посочена пò на запад, отколкото в действителност е била, „отнесена“ е върху съвременния кв. „Св. гора“, вместо на отсрещния бряг на р. Янтра, където Льожан е поставил квартал със странното име „Отеака“ (вероятно същия, споменат от Петко Р. Славейков с името „Карши-яка“). От прецизиране се нуждаят и някои от разположените върху плана църкви, например храмовете „Св. Богородица Панагия“. Тези неточности обаче в никакъв случай не намаляват стойността на плана на Търново, изготвен от Льожан през 1857 г.
5) Новооткритият план на Търново позволява да се направят уточнения и корекции на датировките на някои градски обекти от епохата. Така например от публикациите до момента се знае, че дървеният мост, известен като „Владишки“, който свързва Долната махала с шосето за Арбанаси, е построен през 1874 г.
(Draganova, 1972: 167), но ако се доверим на Льожан (а няма основание да не го направим), има дървен мост на това място и по-рано, със сигурност през 1857 г. Освен това известно е, че майстор Колю Фичето построява църквата „Св. Константин и Елена“ през 1872 г. (Draganova, 1972: 196), но от плана на бретонския географ виждаме, че храм със същото име съществува на същото място още през 50-те години на XIX в., а вероятно и много по-рано. Очевидно въпреки голямото либерализиране на църковното строителство в българските земи след 30-те години на века продължава да се спазва изискването разрешение от централната власт за нова църква да се дава там, където и преди това е имало православен храм.
Ще завършим с още няколко щрихи от „портрета“ на Гийом Льожан. Забравен, или по-скоро преоткрит днес, той не е неизвестен за времето, в което живее и твори. С уважение го цитира именитият му съвременник и сънародник Жул Верн в романите си „Пет седмици с балон“ (1863 г.) и „Петнадесетгодишният капитан“ (1878 г.), а статия от цели 55 реда е посветена на бретонския географ в Grand Dictionnaire universel на Pierre Larousse (1866 – 1901) (Lejean, 2011: 9). Отдал се на дълги проучвания на Балканите, той получава заслужено признание от големите изследователи на региона – Феликс Каниц не пести похвалите си по негов адрес, а Константин Иречек ползва публикациите му (Lejean, 2011: 444, 452). Без съмнение, Гийом Льожан е добросъвестен учен с безспорни заслуги за изучаването на Балканите, в частност на българските земи. Новооткритият план на Търново от 1857 г. позволява да се потвърди тази оценка.
1) Наличието на едни и същи квартали и обекти в плана и в описанието на Търново, направено от Гийом Льожан през 1857 г., цитирано тук по-горе, е може би най-категоричното доказателство за авторството на плана на бретонеца. И още едно доказателство – името на града (TRNOVA) е изписано по един и същ начин в плана и в публикуваната с името на Льожан „Карта на част от Търновски санджак (България)“ от октомври 1857 г. (Atlas, 2008: 347).
Няма съмнение – сведенията и за плана, и за картата са събирани по време на пътуването на географа в този район през пролетта на същата година. Гийом Льожан не владее местните езици, но въпреки това той е добре запознат с наличната местна информация за селищата, които посещава. При все че посочената от него численост на населението на Търново (20 000 –30 000 души) трябва да се приеме като преувеличена, тя съвпада с това, което българските автори от същото време сочат като численост на търновските жители. Така например Т. Хрулев в своя учебник „Землеописание“ (Букурещ, 1858) пише, че в Търново живеят 20 000 души, а в „Търговското ръководство…“, издадено през следващата 1859 г., е отбелязано, че Търново има 30 000 жители (Trgovsko rakovodstvo, 1858: 502).
Данните на Льожан за Търново са сходни с тези, публикувани от отлично познаващия града, роден и живял в него възрожденски учител и просветен деец Петко Р. Славейков. В статия описание на Търново, поместена в „Цариградски вестник“, Славейков отбелязва следните квартали (махали) на града: „Варош или Нова и Дервенска махала, Циганска махала, Баждарлък, Чаршия, Кая-баш, Исар, Френк-Исар, Карши-яка, и Долня махала“ с общо население от 32 000 души „на равно турци и българи, евреи нема, арменци не останаха“.
2) По всяка вероятност Гийом Льожан ползва като матрица за своя план картата на Търново, изготвена през 1837 г. от пруския офицер Хелмут фон Молтке и публикувана за първи път през 1845 г. в негова книга за Руско- турската война от 1828 – 1829 г., преиздадена през 1877 г. (Moltke, 1845, 1877). Няколко са аргументите в подкрепа на това твърдение: очертанията на р. Янтра и на двата й малки притока източно от хълма Царевец са почти идентични с тези при Молтке; повечето улици и обекти в града съвпадат с тези от картата на Молтке, като планът на Льожан е по-подробен в детайлите; има сходства и в очертанията на градската територия (границите на града), особено на запад и на юг. Това е още едно доказателство за добросъвестната предварителна подготовка на Льожан, преди да се насочи към конкретните си проучвания на терен. И очевидно става въпрос за подготовка, извършена в западноевропейските библиотеки и архиви.
3) Гийом Льожан ползва картата на Молтке, но на практика я надгражда и постига много по-добър краен продукт. Неговият план е най-пълният известен засега план (карта) на Търново от онова време14): с най-много локализирани махали и обекти (църкви, джамии, пътища, училище, мост, барутхането и пр.); за първи път в него са посочени с имената си важни за града ориентири, като Картал, Баждарлъка, Кая баш, Митрополията, църквите в града, както и хълмовете Света гора (Гора), Хисар (Царевец) и Трапезица; за първи път се отделя по-голямо внимание на новата западна (българската) част на града, докато в останалите карти преобладават обектите от източната (турска) част, главно джамиите – това отговаря на новите реалности, тъй като районът на запад от конака през 50-те
години на XIX в. е стопански проспериращият в града. Изготвеният от Льожан план на Търново е цветен и без съмнение притежава художествена стойност. В това отношение той превъзхожда останалите известни засега карти на Търново от 30-те – 70-те години на XIX в., картите на Молтке и на Барт са черно-бели; тази на Сухомлинов е цветна, но в нея са използвани само 2 – 3 цвята (Yordanov, 2011), докато планът на Льожан е по-пълноцветен, можем дори да го определим като „радваща окото“ художествена творба.
4) В плана на Льожан могат да бъдат посочени и някои неточности, като най-голяма сред тях е локализирането на махалата Френкхисар. В плана тя е посочена пò на запад, отколкото в действителност е била, „отнесена“ е върху съвременния кв. „Св. гора“, вместо на отсрещния бряг на р. Янтра, където Льожан е поставил квартал със странното име „Отеака“ (вероятно същия, споменат от Петко Р. Славейков с името „Карши-яка“). От прецизиране се нуждаят и някои от разположените върху плана църкви, например храмовете „Св. Богородица Панагия“. Тези неточности обаче в никакъв случай не намаляват стойността на плана на Търново, изготвен от Льожан през 1857 г.
5) Новооткритият план на Търново позволява да се направят уточнения и корекции на датировките на някои градски обекти от епохата. Така например от публикациите до момента се знае, че дървеният мост, известен като „Владишки“, който свързва Долната махала с шосето за Арбанаси, е построен през 1874 г.
(Draganova, 1972: 167), но ако се доверим на Льожан (а няма основание да не го направим), има дървен мост на това място и по-рано, със сигурност през 1857 г. Освен това известно е, че майстор Колю Фичето построява църквата „Св. Константин и Елена“ през 1872 г. (Draganova, 1972: 196), но от плана на бретонския географ виждаме, че храм със същото име съществува на същото място още през 50-те години на XIX в., а вероятно и много по-рано. Очевидно въпреки голямото либерализиране на църковното строителство в българските земи след 30-те години на века продължава да се спазва изискването разрешение от централната власт за нова църква да се дава там, където и преди това е имало православен храм.
Ще завършим с още няколко щрихи от „портрета“ на Гийом Льожан. Забравен, или по-скоро преоткрит днес, той не е неизвестен за времето, в което живее и твори. С уважение го цитира именитият му съвременник и сънародник Жул Верн в романите си „Пет седмици с балон“ (1863 г.) и „Петнадесетгодишният капитан“ (1878 г.), а статия от цели 55 реда е посветена на бретонския географ в Grand Dictionnaire universel на Pierre Larousse (1866 – 1901) (Lejean, 2011: 9). Отдал се на дълги проучвания на Балканите, той получава заслужено признание от големите изследователи на региона – Феликс Каниц не пести похвалите си по негов адрес, а Константин Иречек ползва публикациите му (Lejean, 2011: 444, 452). Без съмнение, Гийом Льожан е добросъвестен учен с безспорни заслуги за изучаването на Балканите, в частност на българските земи. Новооткритият план на Търново от 1857 г. позволява да се потвърди тази оценка.
Източник: https://azbuki.bg
© Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.
Няма коментари:
Публикуване на коментар