Последното Възкресение в Търновград

(В памет на проф. Д-р Николай Н. Глубоковски)

1393 година... Над българската земя, из Загорско и Тракия, се вееше флага на полумесеца. Беглеци от южно-българските градове и села бяха изпълнили околностите на престолния град — славата и величието на българските царе. Прокудени от свирепостта на завоевателя от свидните и плодородни равнини на своите имоти, изоставили домовете си на волята на пришълците, тия български чада със сълзи на очи разказваха за неимоверната сила и жестокост на агарянските пълчища. Злочинства и зверства вършили завоевателите. Пленявали и потурчвали. Скръб изпълни духовете на Търновци. Скръб се понесе из домовете и улиците на града... Всеки ден пристигаха все нови и нови бегълци и все по-страшни известия донасяха. Някои от тях оставаха в града и неговата околност, а други отминаваха към бреговете на Дунава.
Боляри със замислени лица, воини с неудържимо желание за борба, свещеници, загрижени за съдбата и честта на отечеството, младежи, готови на борба до последните си сили — цял народ негодуваше срещу насилника, едвам сдържайки гнева си. Градските църкви и параклисите при болярските домове от сутрин до вечер бяха пълни от молещи се православни търновци.
Хисарът, най-населената и най-укрепената част на Търново, се готвеше вече за решителна отбрана. Вместо знамето на Шишмановци, над града се издигна хоругвата на Богородица. „Матер всех Болгарских церквей“ —славната патриаршеска църква св. Възнесение Христово, стана център за организиране защитата на Търново, защото„ през пролетта на 1393 год., когато българският цар не се надяваше, а хората си мируваха и благочестието растеше...“ издигна се буря и вълнение от завоевателя, който изпървом мируваше. Варварският цар се въоръжи срещу славния онзи град...
Беше великата събота. Слънчево утро багреше кулите и покривите на къщите на славната българска столица. Ранна пролет се забелязваше по върховете на дърветата и градините на градските къщи. Край бреговете на Янтра — пълноводна и мътна — върху тополите се виждаха вече първите хвъркати преселници от топлия юг. Встрани се чернееха сивите и безлистни още гори на близките ридове, все още почиващи в дълбок, зимен сън.
Царевец и Трапезица бяха се пробудили от сънния покой на изтеклата нощ. Оживена загриженост се движеше из града. Мъже и жени — всичко преди зори беше на крака. Тревога терзаеше търновци, тревога, каквато от двесте години Търново не беше видял. Небето беше безоблачно и върху неговите тъмносини дълбини бяха изгаснали всички звезди. Студена влага идеше от реката към височините на крепостта, над която се виеха тънки стълбове дим от комините на каменните домове. Из улиците търновки с цветя на ръце бързаха към долината на реката, където бяха повечето от градските църкви, над които бдеше градската стража и сам Бог.
Търново! Какво величие! Каква вяра!... То се готвеше да издигне знамето на една борба, краят на която се губеше някъде из времето на бъдещето. Борба за език, култура и нация предстоеше.
В църквата св. вмчк. Димитър, където ставаше коронацията на българските царе— светата Божествена служба беше започнала. Чредният свещеник благочинно стоеше пред светия престол и ръководеше службата, а встрана от него, със замислено лице, стоеше сам патриах Евтимий. Патриархът се молеше за паството си и българският народ.
Върху светия престол лежеше плащаницата, изобразяваща полагането тялото на Иисуса пред погледа на скърбящите Негови роднини и приятели. Върху нея блестеше златен кръст. Букет от благоуханни градински цветя, дребни старопланински теменуги и див здравец имаше върху плащаницата. Когато четецът прочете апостола, свещеникът взе цветята, излезе пред царските врати и ги хвърли към народа.
Службата се свърши при видимо преклонение пред волята Божия. Патриархът целуна светия кръст, поклони се пред светия престол и излезе от храма. В двора на църквата го чакаха търновски боляри и Драгота Рилец. Патриархът благослови поотделно всеки един от тях и тръгна към патриаршеския дом, съпроводен от група търновски боляри.
Долината на Янтра поглеждаше с пролетна усмивка към ведросиния простор на небето между укрепените скалисти зъбери на Трапезица и Царевец. От няколко века насам там се издигаше патриаршеския кръст и се пазеше короната на българското царство. Под тоя кръст двамата братя — Петър и Асен, създадоха второто българско царство, могъщо и силно. От тук получаваха сили всички български царе ... Долината на Янтра—един източник на сила!
Мътните и буйни пролетни води на реката, клокочеха и щумяха из каменно-песъчното корито, а околните канари, сякаш, повтаряха ехото на прочетеното преди време евангелско четиво: „Молете се, да не се случи бягството ви зиме или в събота, защото тогава ще бъде голяма скръб, каквато не е била от край свят досега, и няма да бъде!...“
Красива беше столицата! Прелест съдържаше в себе си, колкото физическа, два пъти повече духовна. Прелестта ѝ блестеше и върху лицето на всеки тогавашен търновец. Тая духовна красота беше отблясък от вечната и неувяхваща младост на светата Българска православна църква, която празнуваше седмицата на Исусовите страдания — дни, съдържащи в себе си духовното величие не само на сегашното време, но и на изтеклите векове.
Цялата страстна седмица благочестивите и благородни търновци изживяха в молитви, пост и покаяние. Доживяха и последния неин ден — светата велика събота, а през утрешния ден — денят на всеславното Христово Възкресение, което издигна знамето на мира над целия езически свят, осмисли живота на свободния гражданин, болярина и роба, прокламира всемирността и вселенството — щяха да се радват на най-благата вест — вестта за Иисус Христовото възкресение!.. Щяха да чуят, че Той — Иисус Христос — възстана от мъртвите с плътта си и понесе победния препорец на евангелската вест: мир вам!.. Дали това не беше в противоречие с предстоящата самоотбрана на града? О, не!..
Какъв прелестен светъл ден!
Служещият свещеник, отец Иоан, след свършване на службата, излезе в църковния двор. Наоколо беше светло и приятно, както беше светло и приятно и в самия храм. Дворът на храма беше пълен с млад свят, който не желаеше, види се, да се отдава на други удоволствия. Когато младежите видяха свещеника, отрупаха го с поздрави, както техните бащи сториха това с патриарха. А отец Иоан беше млад и жизнерадостен свещеник, с големи умствени дарби и с религиозно-мистично прозрение. От неговото будно око не можеше да се скрие нищо. Той забеляза скръбта по лицето на патриарха. Тая тъга беше преминала и бе се отразила и върху неговото лице... Когато служеше, той остана поразен от тайнствено чутите слова: „Мене, текелъ, фаресъ... Царството ти се претегли и се намери леко!..“
Тия думи продължаваха да звучат в душата му като тъжен акорд, като произнесена присъда... Какво ли предстоеше да стане със столицата, с Царството?
С тежко предчувствие в душата си о. Иоан се запъти към дома си, заобиколен от младежта.

II.
Възкресната нощ беше запалила неугасващи пламъци в небето. Безчислено множество звезди трептяха над Търново с удивителен блясък. Късна вечер се възцари над царствения град. Сред нощния покой се понесоха звуците на църковния възкресен звън... О, нощ на бдението, която с тъмнини си покрила крепостта и градските кули!
Търновци на групи, със запалени факли, се стичаха към градските църкви, за да чуят радостната вест за възкресението на Богочовека, да отправят топли молитви към Господа Бога — да запази града и християните от нашествието на варварите. Стари, млади, деца, бедни, богати— напълниха храма Св. Възнесение Господне, където служеше патриарх Евтимий. И храмът, и дворът, и улицата пред него бяха изпълнени с християни. Всеки бързаше да заеме място, всеки бързаше да се настани по-удобно, за да може да чуе и види светата Божествена литургия и словото на патриарха.
Малко преди дванадесет часа, начело с патриарха, свещениците, певците и хоругвите — три пъти народът обиколи храма Господен. Пред западната врата сам патриарх Евтимий прочете онова евангелско четиво, което светата велика Христова Църква в тоя момент прочита из всички краища на земята. След последното "Христос возкресе из мертвих"..., патриархът пристъпи към заключената врата на църквата и с твърд и ясен глас каза думите:
—    Возмите врата князи ваша, и возмитеся врата вечная: и внидет
Цар Слави!
—    Кто есть сей Цар Слави? — отговори някой отвътре.
—    Господ крепок и силен, Господ силенв брани!
—    Возмите врата князи ваша, возмитеся врата вечная, и внидет Цар Слави — повтори патриарх Евтимий.
—    Кто есть сей Цар Слави?..
—    Возмите врата князи ваша, возмитеся врата вечная: и внидет Цап Слави! — каза трети път архииерархът.
—    Кто ест сей Цар Слави?
—    Господ сил, Той ест Царь слави! — каза блаженният патриарх Евтимий и леко се допря до вратата на храма, която мигновенно широко се разтвори.
Шествието тържествено влезе в църквата, пеейки:    „Христос возкресе из мертвих“... Храмът постепенно се напълни с народ. Пасхалната служба започна и продължи с оная тържественост, каквато е присъща и възможна само за престолния град.
Църквата тържествуваше като чиста девица пред лицето на жениха, макар че гибел се беше надвесила над Търново. Пред заплахата на друговереца, православието увеличаваше духовните си сили и начело с добрия пастир, стоеше с възвисен дух пред Господния виноград. Когато дойде времето за произнасяне на проповед, патриархът излезе на царските врати и каза следното слово, което е най-вероятното в това последно пасхално тържество на царствено Търново:
„Моли се, прочее за усмиряване на света и запазване благочестивия ни цар от напаст и клевета, който като живее благочестиво и има надежда... Погрижи се да яви Твоето ходатайство към всички!.. Огради го от всички врагове!.. Дай му мирно и дълго царуване!.. Спасителю и Господи Иисусе Христе, запази и днес, които са дошли в честния Ти храм от дяволски съблазни! Помогни и на нас — началствуващите над стадото, за да изведем повереното ни паство, като го ръководим добре на небесните пасбища и да го въведем в небесната ограда, гдето е гласът на празнуващите, за да се насладим от вечните блага!..
„Да мълчи всяка плът и да стои със страх и трепет и нищо земно в себе си да не помислюва, защото Царят на Царете и Господ над господствуващите иде да се жертвува и даде за храна на верните!..“
„Това е тържеството над тържествата, празник над празниците— Великата Пасха!..
На разсъмване, пасхалната служба свърши. След обичайния и тържествен поздрав — Христос въскресе! — търновци се прибраха по домовете си. Изморените се отдадоха на малка почивка. В кратко време улиците на града обезлюдяха. Бдеше само нощната стража.
Мракът постепенно се разнесе. Небето се разведри. Започнаха да се виждат тъмните очертания на близките хълмове. Изток беше светъл, както беше светло над целия християнски свят в тоя велик празник.
Патриархът и свещенниците се оттеглиха в домовете си и в храма настъпи обикновенна нощна тишина.

Б. И. Г. в. "Пастирско дело"- 24 април 1937 г.

© Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

Няма коментари:

ДАРЕТЕ И ПОДКРЕПЕТЕ

Публикуваните тук материали са плод на чиста съвест и дълги часове труд. Ако ви харесва това, което правя и можете да си го позволите, помогнете на Старо Търново да съществува.
Описание Сума
Дарение BGN

Дарение в евро

Авторско право

Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

Абонирайте се, за да ни следите в

Последователи