По случай 75 годишнината от славното Априлско народно въстание
Първата граната прелетя над манастира и въстаниците разбраха. Идваше вече краят!
Тия, които учеха народа на бунт, които събраха най-избраните му синове и ги поведоха на бой срещу царския аскер - знаеха, че така ще се свърши. Не можеше и да бъде другояче! Мигар, шепата бойци, стотиците, хилядите, та дори десетките хиляди, въоръжени почти само с юнашките си сърца бойци можеха да победят милионната турска войска, обучена от английски офицери и снабдена от Англия с най-новите бойни пособия и материали? Предварително знаеха, че не може и пак тръгнаха! Мислеха си друго. И прави бяха! Познаваха турците от години... не! От пет века ги познаваха!
Когато гранатата прелетя с яростен вой над манастира, ехото от трясъка на оръдието още не бе затихнало. Още не бе преминало впечатлението от този трясък и воят изписа нова изненада върху лицата на въстаниците: турците, значи, наистина биеха по тях с топовете си! Значи, наистина, страшният Фазлъ паша бе решил да ги избие до крак, ако не се предадат.. да ги изколи башибозука!
Бачо Киро не проследи полета на гранатата. Очите му бяха впити в лицата на въстаниците, посрещаха техните питащи погледи и ги пречупваха. Когато тътнежът замря, Бачо Киро заговори тихо и спокойно:
- Е? Какво? Ще бие с гюлета - да бие! Ние му казахме думата си! Той, като няма какво да ни каже - иска да ни накара да си затворим устата със смъртта!.. Празна работа! Нас само смъртта не ни плаши!..
- Ами свободата, Бачо Киро?- опита се да промълви някой, но само успя да изсъска.
- Какво свободата?! Тя ще изгрее за нашите деца, и внуци, и правнуци! Тъй да знаете! Ние оставаме курбан за рожбите си и за рожбите на целия български народ! Турците ще избият нас, ще съборят Светата обител, ще я ограбят и подпалят!.. А ние това искахме! Не за нас и не от нас ще пропаднат османлиите, а поради своето зверство!
За зверството ще им дири сметка... Оня!
- Дядо Иван!- ревна един снажен мъж и гласът му отекна в скалите като истрелът на турския топ. - За дяда Ивана, казваш, нали даскале?
- Ами за кого?!- сопнаха се неколцина, - За братята отвъд Влашко! За московците!
И тия прости думи, просто казани и просто отекнали в сърцата на въстаниците отново съживиха духовете. Отчаянието отстъпи на ентусиазма, унинието се замени с величавото съзнание за значението на саможертвата и из стотината пресъхнали от пожарището и барутния дим гърла се изтръгна гороломно ура.
Скалите отекнаха вика, а вятъра го понесе към Дряново и Търново, за да събуди сенките на миналото и да им каже, че правнуците са на бойния си пост.
Тогава прелетяха изведнъж две гранати. После още две.
- По местата!- изкомандува Бачо Киро. - По местата и рядка стрелба! Пестете куршумите!.. А довечера, с Божа помощ ще се измъкнем оттук и ще хванем Балкана!.. Там нашите братя от другите революционни окружия навярно се бият юнашки!
Той не знаеше, че всичко беше пропаднало още преди три дни. От девет дни четата беше обградена в манастира и нито от нея можеше да се изпрати човек до другите чети, нито от тях бе дошъл пратеник.
И добре беше, че не знаеше нищо. Може би ако знаеше разгрома в Средногорието и Родопите - би изстрадал толкова, че би проклел борбата! А така - имаше и воля, и сила да продължи до вечерта.
А тя вече слизаше откъм върховете на Балкана, сива като загасващо пепелище из което понякога само блясваха тъмно алени пламъчета, напомнящи повече кървави петна, отколкото бунтовническия пламък в очите на въстаналия народ.
Фазлъ паша беше пиян. След като бе заповядал бомбардирането на манастира, бе се прибрал в палатката си и непрекъснато пиеше. Ординарците му носеха пълни бутилки с коняк, отнасяха празните и се споглеждаха с извити нагоре вежди. Така премина цялата нощ. Прославеният в боевете в Анадол бригаден генерал Фазлъ паша пиеше непрекъснато, откакто бе тръгнал да потушава въстанието. Пиеше, за да не вижда кръвта на убитите. Съжаляваше ли ги? - Разбира се, не! Той беше турчин и не можеше да не ги убие, щом са вдигнали оръжие срещу неговия султан- та макар това да е било за свобода!.. Защо им беше на робите свободата? За да я заплащат с кръвта си!.. И Фазлъ паша не ги съжаляваше. Нали бяха намерили това, което искаха?!.. Да мрат! Не заслужава да се тревожи един бригаден генерал с такива разбойници!..
Но, когато за малко съзнанието му се проясняваше, той разбираше, че тези разбойници не са обикновени хора. И трябваше да си признае, че ги уважава. Тогава - като смяташе това си признание за слабост - поръчваше нова бутилка.
Сутринта след бомбардировката той излезе из палатката си с очи зачервени от безсъние и пиянство, като очи на остървено кръвожадно животно.
- Избихте ли ги вече?
- Не още, ваше превъзходителство. Даже и аз мислех, че сме свършили снощи, при опита им да се измъкнат, но ето там се задават някакви хора...
Фазлъ паша дори не проследи посоката на ръката му, а изръмжа:
- Отвратително време!.. Ако и това е пролет!..
Времето беше наистина странно. Небето току-що озарено от първите лъчи на слънцето беше безоблачно и синьо-розово. А земята бе покрита със сняг, сняг привеждаше клонете на дърветата и храстите, снежни преспи затрупваха падините. Долу реката течеше мътна, сивосинкава, зимна. И в тоя необикновен изглед имаше нещо още по-необикновено, нещо грозно и ужасяващо: една обвита в черен дим мрачна и навяваща отчаяние каменна сграда. Беше черквата на догарящия манастир.
- Дали има още хайдути в манастира? - запита пашата.
- Не е влязъл в него още никой, ваше превъзходителство поради пожара. Но тия, които идат сега... Те носят бяло знаме...
Фазлъ паша погледна към приближаващата група: бяха монаси. Над тях се виждаше ясно голямо бяло знаме - навярно някоя покривка, оцеляла от пожара и станала покровителка на добродушните и наивни монаси.
Един миг пашата гледа към групата и сетне тръсна глава:
- Не виждам бялото знаме! Разбрахте ли?
- Слушам, господин генерал.
Офицерът - командващ топовете даде къса заповед. Низамите само нея чакаха. Две бели пухкави облачета се откъснаха от железните устни на оръдията и пратиха смъртоносните си целувки към молещите за мир.
Последният залп на Априлското въстание отекна в скалите.
С прегракнал глас пашата заповяда:
- Да се провери всички ли са избити и да се довършат! Един от заложниците българи да иде да провери.
Хаджи Димитър хаджи Станчев с обремена глава тръгна да изпълни заповедта. Когато се наведе над деветте жертви, единият още бе жив. Той беше млад човек, с хубава кестенява брада. Очите му бяха превързани с бяла кърпа.
- Кой си ти, братко българино? - запита хаджията с треперящ глас.
- Поп Гавраил от Горни Турчета.. Брат съм на Бача Кира!.. Ех, сладка свобода!.. Виждам я!.. Чуваш ли ме, българино!.. Аз ослепях за нея и тя ми се откри! Виждам я!..
Из устата му бликна кръв, но той събра сили и прошепна:
- Сладко е да умреш за отечеството си!
И издъхна.
Хаджията едва намери сили да се изправи. Устните му трепереха, като че питаха:
- Господи, какви са тези велики люде, които в слепота проглеждат и в смъртта благославят Родината? Не са ли те, Христе Спасителю пак Твои апостоли и мъченици за Твоята Света Правда?
Разтопеният от кръвта сняг потече по стръмната пътечка, като че някакъв невидим пръст чертаеше по българската земя пътя към свободата.
© Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.
Няма коментари:
Публикуване на коментар