Из "Скици и ескизи"
В Сърбия, при едно пътуване от Ниш за Ягодина, се запознах с
престарелия генерал Срéтен Тодорович (Моравска улица, 25, Београд).
Симпатична дядка. Червендалест и засмян – истински шумадиец. (Сам ми
казва, че е „шумадийско прáсе” от Топола и че прапрадядо му бил
съучастник в авантюрата на Караджордже Петрович, наречена „Први
ỳстанак”.)
Чика Срéтен пиеше „клековача” (единствената свястна ракия в Сърбия, варена от сливи, премесени със зрънца от клек) с водна чаша, палеше цигара от цигара и псуваше с ентусиазъм.
Най-удивителното у него, обаче, беше не това. Истинско удивление предизвикваше обичта му към българите. Това му чувство беше дълбоко и не накърнимо; обичаше българите не от куртоазия, не от някаква корист, не от превзетост; обичаше ги, защото ги познаваше и ценеше качествата им с човешка, а не шовинистическа мярка, взета от клуба на прословутата „Црна рука”.
Стана ми мил този генерал и пътуването ми – което по това време в Сърбия беше подвиг – вървеше съвсем леко и незабелязано. Но разговорът не би бил естествен, ако не бяхме намесили Македония. Нима е възможно да се съберат сърби и българи и да не споменат Македония, ако не за да се ругаят помежду си, то за да ругаят едновременно в деут или го-голямо съзвучие самите македонци? Почти десетина поколения преминаха през една школа на настървено ругателство – и у българи, и у сърби – все за тази нещастна земя на Крали Марка. Не можем ние двама с генерал Тодорович да направим изключение и да забравим школовката си.
Няма защо да преповтарям целия ни разговор – всеки може да си го възстанови само по въображение. Тези разговори са почти класически и у нас, и у Сърбия, та една такава работа не би затруднила кой знае колко въображението на средния интелигент и от двата народа. По-интересно е това, което каза генералът и което имах възможност да проверявам по-сетне много пъти.
- Македонецът – каза генерал Сретен Тодорович и обърна половин водна чаша клековаче, след което шумно осмука рунтавите си мустаци, - е най-упоритото животно, създадено от Провидението. И най-неразбраното! Ако го галиш – ритва те; ако го биеш – ще ти пази карез хилядо години и пак ще те издебне да те захапе. Ни се кáра – ни се вóди!
Глътна още половин чаша ракия и продължи:
- Вие сте сравнително млад човек. Ще преживеете интересни неща и ще проверите думите ми. Спомнете си, че когато бяха под турско владичество, македонците с еднакво доверие се отнасяха и към сърби, и към българи. Сетне почна дележът им. И какъв дележ! Да пази Господ! Щом се присъединяха към Сърбия, започваха да се борят против държавата, за да се присъединят към България и обратно: щом бяха под българска власт, бореха се да преминат към Сърбия. Аз не съм политик, но знам, че сега в Македония има бунтовен кипеж против българите... И по-интересни неща ще видите!... Това са те – неразбрани хора! Ще видите!
Чика Срéтен пиеше „клековача” (единствената свястна ракия в Сърбия, варена от сливи, премесени със зрънца от клек) с водна чаша, палеше цигара от цигара и псуваше с ентусиазъм.
Най-удивителното у него, обаче, беше не това. Истинско удивление предизвикваше обичта му към българите. Това му чувство беше дълбоко и не накърнимо; обичаше българите не от куртоазия, не от някаква корист, не от превзетост; обичаше ги, защото ги познаваше и ценеше качествата им с човешка, а не шовинистическа мярка, взета от клуба на прословутата „Црна рука”.
Стана ми мил този генерал и пътуването ми – което по това време в Сърбия беше подвиг – вървеше съвсем леко и незабелязано. Но разговорът не би бил естествен, ако не бяхме намесили Македония. Нима е възможно да се съберат сърби и българи и да не споменат Македония, ако не за да се ругаят помежду си, то за да ругаят едновременно в деут или го-голямо съзвучие самите македонци? Почти десетина поколения преминаха през една школа на настървено ругателство – и у българи, и у сърби – все за тази нещастна земя на Крали Марка. Не можем ние двама с генерал Тодорович да направим изключение и да забравим школовката си.
Няма защо да преповтарям целия ни разговор – всеки може да си го възстанови само по въображение. Тези разговори са почти класически и у нас, и у Сърбия, та една такава работа не би затруднила кой знае колко въображението на средния интелигент и от двата народа. По-интересно е това, което каза генералът и което имах възможност да проверявам по-сетне много пъти.
- Македонецът – каза генерал Сретен Тодорович и обърна половин водна чаша клековаче, след което шумно осмука рунтавите си мустаци, - е най-упоритото животно, създадено от Провидението. И най-неразбраното! Ако го галиш – ритва те; ако го биеш – ще ти пази карез хилядо години и пак ще те издебне да те захапе. Ни се кáра – ни се вóди!
Глътна още половин чаша ракия и продължи:
- Вие сте сравнително млад човек. Ще преживеете интересни неща и ще проверите думите ми. Спомнете си, че когато бяха под турско владичество, македонците с еднакво доверие се отнасяха и към сърби, и към българи. Сетне почна дележът им. И какъв дележ! Да пази Господ! Щом се присъединяха към Сърбия, започваха да се борят против държавата, за да се присъединят към България и обратно: щом бяха под българска власт, бореха се да преминат към Сърбия. Аз не съм политик, но знам, че сега в Македония има бунтовен кипеж против българите... И по-интересни неща ще видите!... Това са те – неразбрани хора! Ще видите!
---------------------------
Даде Господ! Видях! Хем тъй ясно видях, че чак в затвора се настаних, за да имам възможност да проверя великобългарските си блянове, превърнати на пух и прах от ... македонците.
И да помисля! Хубавичко да помисля върху думите на стария сръбски генерал.
За такава работа тук, слава Богу, имам време в изобилие. Просто не зная какво да го правя.
Даде Господ! Видях! Хем тъй ясно видях, че чак в затвора се настаних, за да имам възможност да проверя великобългарските си блянове, превърнати на пух и прах от ... македонците.
И да помисля! Хубавичко да помисля върху думите на стария сръбски генерал.
За такава работа тук, слава Богу, имам време в изобилие. Просто не зная какво да го правя.
Източник: От Софийския централен затвор
Някой се обръща към Змей Горянин:
- Вие поне не трябваше да бъдете тук /затвора/.
Писателят отвръща:
- Трябвало е, драгий. Златото се познава в огън. Трябва да съм злато, щом ме прекарват през този огън. Ако бях ламарина, щяха да ме вържат на опашката на някое проскубано куче – да дрънкам от нашенските обществени калдаръми и да разсмивам скучаещите от ситост и безработица еснафи.
- Вие поне не трябваше да бъдете тук /затвора/.
Писателят отвръща:
- Трябвало е, драгий. Златото се познава в огън. Трябва да съм злато, щом ме прекарват през този огън. Ако бях ламарина, щяха да ме вържат на опашката на някое проскубано куче – да дрънкам от нашенските обществени калдаръми и да разсмивам скучаещите от ситост и безработица еснафи.
© Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.
Няма коментари:
Публикуване на коментар