Ангел Попов (1835 - 1920г.)- полага основите на модерния бизнес у нас, патрон на Строителния техникум

Ангел Попов е роден през 1835 г. в Търново в семейството на свещеник. Шест годишен, постъпва в училището при църквата "Свети Никола" в старопрестолния град. На 13 припечелва първите си пари, като започва терзилък, както в стари времена наричали шивачеството. После в класното училище учи при Никола Михайловски, баща на автора на "Върви, народе възродени" Стоян и брат на идеолога за църковна свобода и учредител на Екзархията в Цариград Иларион Макариополски. Когато Ангел става 20-годишен, баща му му дава всичките си спестени пари - около 4000 гроша. Синът захвърля иглата и подхваща търговия с дрехи.

Жени се за Мария Смилова - девойка от заможен, но революционен род. Баща ѝ Никола уж тръгва по търговски дела в Италия, но се озовава сред войниците от първия поход на Гарибалди за обединение на Италия през 1848г. Оттам идва и прякорът на фамилията Гарибалди. Братът на Мария - Димитър, освен че гледа наследствената търговия, е член на Търновския революционен комитет и приятел на Левски. При Ангел всичко върви по реда си за един почтен живот на добър търновски еснаф. Той е далеч от революционния ентусиазъм, гледа си печалбите и мечтае как да увеличи състоянието си. През 1861 г. в Търново идва италианецът Адолф Нотари с намерението да научи хората от района да отглеждат буби, пък той да изкупува пашкулите и да ги продава в родината си за производство на коприна. Идеята му запалва Ангел Попов, той се хвърля смело в начинанието и започва да търгува с бубено семе. Скоро заминава за Италия, за да види как се прави от пашкул коприна. Решава, че вместо само да развъжда и продава пашкули, е по-добре да направи фабрика за коприна и да изнася готови платове, а не да се задоволява с минимални печалби. Купува място край Килифарево, вдига фабрика, оборудва я с машини и инвестира почти всичките си пари. В първите две години има добри печалби, но към 1864-1865г. предприятието става губещо - европейските тържища се напълват с коприна, българската е неконкурентоспособна и не се продава. Тъй Ангел стига до първия си фалит. Вместо да се отчая, подхваща нов бизнес. Преустройва копринената фабрика в хартиена. През 1865 г. накупува машини от чужбина и започва да произвежда хартия за писане, за амбалаж и мукава. И на този бизнес след няколко години слага край. Произвежда голяма пратка по поръчка от Турция. Стоката обаче е открадната по пътя за Цариград и Ангел Попов преживява втория си фалит. Съвременниците му споменават, че остава само с един лев. Но и след този крах продължава да крои големи планове - за индустрия, а не за ръчно производство в свободна България.

Един ден се разхожда умислен из Търново и неусетно стига до края на града. Там има едно място, на което днес е общинският съвет. Той го е купил още когато бизнесът му вървял добре, но после, улисан в други проекти, не му оставало време да го разработи и то се превърнало в градско бунище. Ангел стига дотам и сред боклуците вижда книга на италиански. Изважда я, отръсква я и се зачита. В нея се описват различни индустриални производства. Ангел се спира на главата за мелничарството. Решава да прави мелница, но пък няма и жълтица заделена настрана. Отива при тъста и шурея си. Те са борци за свобода, но покрай всичките си революционни пориви нито за миг не изоставят бизнеса си и правят добри пари. Вече стават трима, но търговският нюх им подсказва да привлекат още един действен човек - Джорджо Момчев. Той по турско време учи в Париж и става член на меджлиса (градската управа). Това не му попречва да основе търновското читалище "Надежда", в което заседава Третото Велико народно събрание, и да е един от приятелите на Левски. Покрай тези му дела го арестуват и го грози бесилка, но Джорджо си откупува живота и отива в Цариград, където подхваща търговия. Връща се след Освобождението, но не оставя борбата - през лятото на 1879 г. създава комитетите "Единство", чиято цел е да се присъедини Македония към България с чети. И дарява 2000 френски франка за въоръжението и подготовката им. Четиримата съдружници, обединени от икономическата мисъл на Ангел Попов, се захващат с направата на първата парна мелница в България. Ангел заминава за Унгария, за да види как се произвеждат бели брашна. Той не ходи с бележник, за да си записва, а постъпва като общ работник и минава по цялата стълбица на производството. Като научава достатъчно добре унгарски, плаща на майстора си, за да му показва всичките тънкости. След това купува нужните машини и се връща в Търново. Едва тогава съдружието започва да гради мелницата. Останките ѝ и днес стоят на левия бряг на Янтра по пътя за Русе - голяма, триетажна, изцяло от камък. Търновското брашно намира бързо пазар в Турция и Египет. Ангел пак се замогва и влага всичко спечелено в бизнеса, за да го развива. Лесно стига до извода, че трябва да прави краен продукт. Отварянето на хлебарна му се вижда проста работа, затова прави първата фабрика за макарони и фиде у нас. Тя е на мястото на фалиралите копринена и хартиена край Килифарево. За да я направи съвсем модерна, собственият капитал не му стига и кандидатства за концесия от Народното събрание, което му я отпуска през 1894 г. Това става не съвсем случайно. От 1892 г. Ангел Попов е депутат от Великотърновска околия. До него на банката седи и съдружникът му Джорджо Момчев. От откриването във фабриката работят 50 души. Голяма част от фидето и макароните отиват за износ, даже и в Италия. След като стига до европейските пазари, Ангел изкупува акциите на тримата си съдружници, които се хвърлят в политиката. Като предприемчив човек, който вече има пари и влиза във възраст, Ангел поверява управлението на цялото производство на подбрани от него хора, а финансите - на главен счетоводител. Това за времето си е доста чудно на търновци и те дълго не могат да проумеят как така ще даде парите си на други хора да ги управляват. Собственикът обаче си построява къща до макаронената фабрика, където прекарва цяло лято и есен и следи отблизо какво става. Обикаля с дебел бастун с позлатена дръжка и неизменен шал върху плещите си. Доста от времето си прекарва във Виена, където с жена си Мария се разхождат из музеите. Специално от Търново отиват до австрийската столица, за да изгледат някоя оперна или театрална премиера. Не пропуска премиера на Верди, когото още от престоя си в Италия боготвори. Страстта му се пренася и във Велико Търново. Когато пристига оперната трупа на италианеца Мацини, той я настанява в дома си. Артистите остават там месец, като всяка вечер дават представление пред отбрани гости. Той е и най-големият спонсор на театралната трупа на читалище "Надежда", от която тръгва Великотърновският театър. През 1902 г. Ангел Попов прави първото си голямо дарение на общината, на женското дружество "Радост", на спортното "Юнак" и на читалището. Дарителската му воля е с част от сумата да се отвори стопанско училище за момичета, където да се учат и на шев и кройка. За тази цел той дарява двуетажната си къща в Търново, която се намира на мястото на днешната поща. Ангел Попов умира през 1920 г. на 85 години. В завещанието си оставя пари за построяването на техническо училище в града и нарежда то да се издържа с част от приходите на фабриката за макарони. С последната си воля създава и ефория за построяването му.
Всичко това прилича на завещанието на Евлоги Георгиев за Софийския университет. И има почти същата съдба. Както университетът става дълго след смъртта на благодетеля си, така и техническото училище на Ангел Попов се бави. Фабриката е обложена с голям данък и производството на макарони намалява. Едва след 1944 г. започва строителството на училището. Днес то е строителен техникум и има за патрон своя създател. Автор: Григор Николов https://www.manager.bg

Прочетете още-  М. Москов за Ангел Попов и неговата фабрика

Голямата благодетелка- Мария А. Попова
 Фабриката на Ангел Попов

Чуйте неговото завещание..

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Никола Хаджиславчев (1853 - 1927г.) - съосновател и собственик на пивоварната фабрика

Никола Хаджиславчев е български предприемач и фабрикант, съосновател и впоследствие собственик на пивоварната фабрика "Братя Хаджиславчеви и сие" във Велико Търново. Никола Хаджиславчев е роден на 13 декември 1853 г. в Търново, където учи във взаимното и класно училище. Възпитаник е на реномирания Роберт колеж в Цариград. През периода 1872-1874 г. постъпва като доброволец в 58-и Одески пехотен полк. Участва в Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) като доброволец в редиците на 9-а Търновска дружина.
След Освобождението постъпва във Военното училище в София. Завършва неговия първи випуск и е произведен в чин поручик. Като военен служи в Шуменския гарнизон в продължение на три години, първоначално в 19-а Шуменска дружина, а след това в 3-а конна сотня. По това време търговската дейност на неговия баща Славчо Хаджиславчев се развива много успешно и по негово настояване Никола Хаджиславчев напуска армията за да помага на баща си. Избухва Сръбско-българската война през 1885 г. и той като офицер от запаса е мобилизиран. Участва в сраженията за защитата на Видин. По време на Балканските войни 1912-1913 г. като запасен офицер отново е в редиците на 17-и пехотен Доростолски полк. Най-ползотворният период от живота му е свързан с основаването през 1892 г. на най-голямата парна пивоварна фабрика в Търново. През 1891 г. синовете на Хаджи Славчо Паскалев – Михаил, Никола и Константин Хаджиславчeви в съдружие с Иван Халачев закупуват място и започват строежа на пивоварна фабрика във Велико търново. Построени са основните сгради - за варенето на бира и приготвянето на малц, за охлаждане на бирата, и ледница. Фабриката е оборудвана с чешки и германски машини и съоръжения. През 1892 г. пивоварната "Братя Хаджиславчeви и сие" влиза в експлоатация. Тя е най-голямото и най-добре оборудвано пивоварно предприятие в района. В първите години след откриването и във фабриката работят 28 души - германски и чешки майстори-пивовари и общи работници от града.През 1895г. пивоварната произвежда 348 000 литра бира, през 1896г. - 211 500 литра, през 1897 г. - 105 300 литра, през първото полугодие на 1898г. - 180 500 литра. На 6 юли 1898 г. в фабриката е регистрирана и в търговския регистър като Пивоварна фабрика "Братя Хаджиславчeви и сие".

Към 1901 г. капиталът на фирмата нараства до 1901 г. През 1904 г. между съдружниците се появяват противоречия, които се задълбочават и през 1906 г. Михаил и Константин Хаджиславчeви и Иван Халачев напускат дружеството и изтеглят дяловете си. Предприятието се поема от Никола Хаджиславчов, който се регистрира като едноличен търговец с фирма "Никола Хаджиславчев". Тази фирма съществува от 13 февруари 1906г. до 28 март 1907 г. Този период е критичен за предприятието. През 1907 г. поради липса на достатъчно капитал Никола Хаджиславчев създава ново събирателно дружество с фирма "Никола Хаджиславчeв и сие", в което влиза като съдружник зет му Димитър Балчев. През 1906 г. пивоварната произвежда 600 000 литра пиво, през 1909 г. производството достига 977 700 литра, което е близо до капацитетните възможности от 1 000 000 литра. През 1910 г. се извършва модернизация и разширение на пивоварната и през 1910 г. годишното производство достига 1 180 000 литра, а през 1911 г. - 1 400 000 литра. След Първата световна война производството на бира продължава да нараства. Бирата е по евтина от виното и постепенно се налага като питие за масова консумация. На 1 януари 1923 г. дружеството се пререгистрира като Командитно дружество "Никола Хаджиславчев". Съдружници са членове на фамилията Хаджиславчеви - 4 дъщери и Михаил - син на Никола Хаджиславчев. На 3 декември 1926г. Михаил Хаджиславчев поема ръководството на пивоварната фабрика.

Никола Хаджиславчев се жени за Кина Вачева от Бяла черква. Семейството е известно и със своята благотворителност по отношение на каузи и организации, свързани с просветата и културата в Търново. Даряват 100 хил. лв. на Втора гимназия "Иларион Макариополски" за образуване на фонд, с чиито лихви да се подпомагат бедни ученици. Отпускат средства и на Туристическото дружество "Трапезица" и на читалище "Искра".
На 6 юни 1922 г. семейството дарява 100 хиляди лева на Търновската мъжка гимназия "Свети Кирил" за образуване на фонд в памет на рано починалия им син Славчо Хаджиславчев - възпитаник на училището, който умира от туберкулоза като студент по машинно инженерство в Германия. По волята на дарителите лихвите от този фонд трябва да послужат за стипендии за бедни младежи от града, които да учат средно образование в същата гимназия или да продължат висше образование.
Никола Хаджиславчев умира на 27.04.1927 г. във Велико Търново. И след смъртта му фамилията продължава да развива семейната пивоварна, под ръководството на неговия син Михаил Хаджиславчев.

 
http://bg.wikipedia.org

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Пивоварната фабрика "Братя Хаджиславчeви и сие"

През 60-70-те години из средата на занаятчиите, търговците и лихварите възниква инициативата за създаване на по-едри манифактурни предприятия, за строеж на промишлени предприятия. Една част от капиталите си те съхраняват в европейските банки поради неблагоприятните условия, но друга немалка част влагат в строеж на предприятия. Ярък пример за това е дейността на занаятчията-кожухар, после едър търговец и лихвар, хаджи Славчо х. Паскалев, който малко преди Освобождението (1875-1876) открил тютюнева фабрика в съдружие със синовете си. Тя просъществувала две години. За производство на цигари той внасял специална хартия от Австрия. Притежава скъпоценности и свободен капитал 250 000 турски лири. След Освобождението с част от капитала му се открива бирена фабрика, предшественик на днешната "Болярка" във Велико Търново. Оставя големи суми на търновските училища и на общината.

През 1840г. х. Славчо се жени за х. Анастасия х. Михалева (1818 - 1901). От брака се раждат Паскал, Зафирица, Михаил, Ламбуша, Ламбини, Никола, Атанас и Константин. Умира през 1897г. и е погребан край катедралната църква „Света Богородица” в Търново. През 1891 година синовете на Хаджи Славчо – Михаил, Никола и Константин Хаджиславчев получават в наследство от баща си средства за построяване на бирена фабрика. Заедно с Иван Халачев, те закупуват подходящо място, върху което започва строителството на фабриката. В резултат на първите строителни работи в двора на фабриката се издигат три основни постройки. Най-голямата и с най-важно предназначение е за варенето на бира и приготвянето на малц, втората сграда е за охлаждане на бирата, а третата най-малката е ледницата за съхранение на лед, складови помещения. Построената изцяло с български капитали и много модерна за времето си фабрика за бира в Търново на Братя Хаджиславчеви и Сие започва да работи през ноември на 1892г. В първите години в новата пивоварна опит предават германски и чешки майстори-пивовари, а работниците са от града. През 1892г. пивоварната "Братя Хаджиславчeви и сие" влиза в експлоатация.

Тя е най-голямото и най-добре оборудвано пивоварно предприятие в района. В първите години след откриването и във фабриката работят 28 души - германски и чешки майстори-пивовари и общи работници от града. През 1895г. пивоварната произвежда 348 000 литра бира, през 1896г. - 211 500 литра, през 1897г. - 105 300 литра, през първото полугодие на 1898г. - 180 500 литра. На 6 юли 1898г. в фабриката е регистрирана и в търговския регистър като Пивоварна фабрика "Братя Хаджиславчeви и сие". Към 1901г. капиталът на фирмата нараства до 1901г. През 1904г. между съдружниците се появяват противоречия, които се задълбочават и през 1906г. Михаил и Константин Хаджиславчeви и Иван Халачев напускат дружеството и изтеглят дяловете си. Предприятието се поема от Никола Хаджиславчов, който се регистрира като едноличен търговец с фирма "Никола Хаджиславчев". Тази фирма съществува от 13 февруари 1906г. до 28 март 1907г. Този период е критичен за предприятието. През 1907г. поради липса на достатъчно капитал Никола Хаджиславчев създава ново събирателно дружество с фирма "Никола Хаджиславчeв и сие", в което влиза като съдружник зет му Димитър Балчев.

През 1906г. пивоварната произвежда 600 000 литра пиво, през 1909г. производството достига 977 700 литра, което е близо до капацитетните възможности от 1 000 000 литра. През 1910г. се извършва модернизация и разширение на пивоварната и през 1910г. годишното производство достига 1 180 000 литра, а през 1911г. - 1 400 000 литра. След Първата световна война производството на бира продължава да нараства. Бирата е по евтина от виното и постепенно се налага като питие за масова консумация. На 1 януари 1923г. дружеството се пререгистрира като Командитно дружество "Никола Хаджиславчев". Съдружници са членове на фамилията Хаджиславчеви - 4 дъщери и Михаил - син на Никола Хаджиславчев. На 3 декември 1926г. Михаил Хаджиславчев поема ръководството на пивоварната фабрика.На 6 юни 1922г. семейството дарява 100 хиляди лева на Търновската мъжка гимназия "Свети Кирил" за образуване на фонд в памет на рано починалия им син Славчо Хаджиславчев - възпитаник на училището, който умира от туберкулоза като студент по машинно инженерство в Германия. По волята на дарителите лихвите от този фонд трябва да послужат за стипендии за бедни младежи от града, които да учат средно образование в същата гимназия или да продължат висше образование.

Интересно е да се знае, че първата бирена фабрика всъщност е собственост на хаджи Ангелаки в съдружие с Димитър Карагьозов, Стефан Сарафиди и Петър Бегликчията. Майстор е бил Георги Гъбенски от колибите Гъбене. Тази фабрика е работила до Освобождението, когато собственикът хаджи Ангелаки се преселил в София. Бирена фабрика имало и в турската махала, и в долната (днес Асенова махала). Последната се намирала на южната страна на пътя за Горна Оряховица. Първоначално тази фабрика произвеждала спирт и бира, но не просъществувала дълго. Коста Тахчиоолу я пригодил за изработване на цветни шарени булченски сандъци и домашна мебел. Няколко години след Освобождението била преустроена в салхана и за угояване на добитък. 
На 23.12.1947г. Народното събрание приема Закон за национализацията на частните индустриални и минни предприятия и банки. В този ден всички пивоварни фабрики са национализирани и включени в състава на Държавното индустриално обединение „Хранителна индустрия“. След национализацията през 1947г., на 16.08.1948г. пивоварната фабрика е преименувана на Държавна пивоварна фабрика „Балкан“, днес „Болярка ВТ“ АД.

Източници: книгата "Велико Търново през вековете", http://bg.wikipedia.org, http://www.boliarka.com  http://daritelite.bg/slavcho-nikola-h-slavchev-2
   

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Фабриката на Ангел Попов

Ангел Попов, предприемчив търновчанин полага основите на модерния бизнес у нас. Роден през 1835г. в Търново в семейството на свещеник. 6-годишен, постъпва в училището при църквата "Свети Никола" в старопрестолния град. На 13 припечелва първите си пари, като започва терзилък, както в стари времена наричали шивачеството. После в класното училище учи при Никола Михайловски. Когато Ангел става 20-годишен, баща му му дава всичките си спестени пари - около 4000 гроша. Синът захвърля иглата и подхваща търговия с дрехи. Жени се за Мария Смилова - девойка от заможен, но революционен род. При Ангел всичко върви по реда си за един почтен живот на добър търновски еснаф. Той е далеч от революционния ентусиазъм, гледа си печалбите и мечтае как да увеличи състоянието си. През 1861 г. в Търново идва италианецът Адолф Нотари с намерението да научи хората от района да отглеждат буби, пък той да изкупува пашкулите и да ги продава в родината си за производство на коприна. Идеята му запалва Ангел Попов, той се хвърля смело в начинанието и започва да търгува с бубено семе. Скоро заминава за Италия, за да види как се прави от пашкул коприна. Решава, че вместо само да развъжда и продава пашкули, е по-добре да направи фабрика за коприна и да изнася готови платове, а не да се задоволява с минимални печалби. Купува място край Килифарево, вдига фабрика, оборудва я с машини и инвестира почти всичките си пари. В първите две години има добри печалби, но към 1864-1865г. предприятието става губещо - европейските тържища се напълват с коприна, българската е неконкурентоспособна и не се продава. Тъй Ангел стига до първия си фалит. Вместо да се отчая, подхваща нов бизнес. Преустройва копринената фабрика в хартиена. През 1865г. накупува машини от чужбина и започва да произвежда хартия за писане, за амбалаж и мукава. И на този бизнес след няколко години слага край. Произвежда голяма пратка по поръчка от Турция. Стоката обаче е открадната по пътя за Цариград и Ангел Попов преживява втория си фалит. Съвременниците му споменават, че остава само с един лев. Но и след този крах продължава да крои големи планове - за индустрия, а не за ръчно производство в свободна България.

Един ден се разхожда умислен из Търново и неусетно стига до края на града. Там има едно място, на което днес е общинският съвет. Той го е купил още когато бизнесът му вървял добре, но после, улисан в други проекти, не му оставало време да го разработи и то се превърнало в градско бунище. Ангел стига дотам и сред боклуците вижда книга на италиански. Изважда я, отръсква я и се зачита. В нея се описват различни индустриални производства. Ангел се спира на главата за мелничарството. Решава да прави мелница, но пък няма и жълтица заделена настрана. Отива при тъста и шурея си. Те са борци за свобода, но покрай всичките си революционни пориви нито за миг не изоставят бизнеса си и правят добри пари. Вече стават трима, но търговският нюх им подсказва да привлекат още един действен човек - Джорджо Момчев. Той по турско време учи в Париж и става член на меджлиса (градската управа). Четиримата съдружници, обединени от икономическата мисъл на Ангел Попов, се захващат с направата на първата парна мелница в България. Ангел заминава за Унгария, за да види как се произвеждат бели брашна. Той не ходи с бележник, за да си записва, а постъпва като общ работник и минава по цялата стълбица на производството. Като научава достатъчно добре унгарски, плаща на майстора си, за да му показва всичките тънкости. След това купува нужните машини и се връща в Търново. Едва тогава съдружието започва да гради мелницата. Останките и днес стоят на левия бряг на Янтра по пътя за Русе - голяма, триетажна, изцяло от камък. Търновското брашно намира бързо пазар в Турция и Египет. Ангел пак се замогва и влага всичко спечелено в бизнеса, за да го развива. Лесно стига до извода, че трябва да прави краен продукт. Отварянето на хлебарна му се вижда проста работа, затова прави първата фабрика за макарони и фиде у нас. Тя е на мястото на фалиралите копринена и хартиена край Килифарево. За да я направи съвсем модерна, собственият капитал не му стига и кандидатства за концесия от Народното събрание, което му я отпуска през 1894г. Това става не съвсем случайно.

От 1892г. Ангел Попов е депутат от Великотърновска околия. До него на банката седи и съдружникът му Джорджо Момчев.

От откриването във фабриката работят 50 души. Голяма част от фидето и макароните отиват за износ, даже и в Италия. След като стига до европейските пазари, Ангел изкупува акциите на тримата си съдружници, които се хвърлят в политиката. Като предприемчив човек, който вече има пари и влиза във възраст, Ангел поверява управлението на цялото производство на подбрани от него хора, а финансите - на главен счетоводител. Това за времето си е доста чудно на търновци и те дълго не могат да проумеят как така ще даде парите си на други хора да ги управляват. Собственикът обаче си построява къща до макаронената фабрика, където прекарва цяло лято и есен и следи отблизо какво става. Обикаля с дебел бастун с позлатена дръжка и неизменен шал върху плещите си.

През 1902г. Ангел Попов прави първото си голямо дарение на общината, на женското дружество "Радост", на спортното "Юнак" и на читалището. Дарителската му воля е с част от сумата да се отвори стопанско училище за момичета, където да се учат и на шев и кройка. За тази цел той дарява двуетажната си къща в Търново, която се намира на мястото на днешната поща. Ангел Попов умира през 1920 г. на 85 години. В завещанието си оставя пари за построяването на техническо училище в града и нарежда то да се издържа с част от приходите на фабриката за макарони. С последната си воля създава и ефория за построяването му.

Всичко това прилича на завещанието на Евлоги Георгиев за Софийския университет. И има почти същата съдба. Както университетът става дълго след смъртта на благодетеля си, така и техническото училище на Ангел Попов се бави. Фабриката е обложена с голям данък и производството на макарони намалява. Едва след 1944 г. започва строителството на училището, което днес е строителния техникум и има за патрон своя създател.  Автор: Григор Николов

 Прочетете още: М. Москов за Ангел Попов и неговата фабрика
 ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Ангел Димитров Карагьозов

Ангел Димитров Карагьозов е български юрист, председател на Върховния касационен съд, министър на правосъдието.
Роден на 25 февруари 1872г. в Търново. Син е на Димитър Карагьозов, брат на Стефан Недев Карагьозов и Никола Карагьозов. Негов роднина е Васил Карагьозов.
Завършва право в Тулуза. Работи като адвокат и съдия в София.
Председател на Върховния касационен съд /1927-1938/.
Министър на правосъдието /21.04.1935 - 23.11.1935/; /04.07.1936 - 21.05.1937/.
Негов внук е известният юрист Александър Джеров /син на дъщеря му Недялка/.
Умира в София на 01.06.1961г. 

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Фабриката на Стефан Карагьозов, произвежда различни видове брашна, хлебен спирт и коприна

Баща на Стефан Карагьозов е Недю Карагьозов - бакалин. Негови братя са Димитър Карагьозов, Никола Карагьозов и Ангел Карагьозов, също търговци. С капитал от дядо си Кръстю Момчев—бакалина, Стефан Карагьозов, първоначално като съдружник на италианската фирма Дойно Викенти, построява фабрика през 1860 г. на ъгъла на р. Янтра и шосето за Габрово, чийто комин с дима си известил новата ера в икономическото развитие на града. Първоначално фабриката произвеждала от царевица 95 градусов спирт. През 1866 г. вилаетският в. „Дунав“ възвестява, че дневно във фабриката се получава по 200 оки спирт. Малко по-късно към спиртната фабрика било открито второ отделение за точене на коприна. Още в края на XVIII в. в Търново и околностите започнали да оглеждат копринената буба. Сведение за това е оставил Петър Бакшич още през 1640 г.: „В този град (Търново, б. а.) се получава коприна и се отглежда копринена буба“. Получаваните пашкули отначало се печели и точели на занаятчийски принцип. Работилниците били разположени по дясната страна на сегашната ул. „Независимост“ срещу Паметника на обесените. Това е и главната предпоставка, тъкмо тук в Търново, да се открият едни от първите фабрики за точене на коприна: в 1860 г. на Ст. Карагьозов, а през 1868 г. на Ст. Сарафиди.
Според Т. Кичов в Карагьозовата фабрика работели 450 момичета, от които 150 чистели пашкули и 300 точели коприна. От 1869 г. Ст. Карагьозов станал собственик на цялата фабрика. През 1871 г. фабриката вече обработвала 20 000 кг пашкули, от които се получавала 700 кг сурова коприна. Същата година Ст. Карагьозов купил японско бубено семе и раздал 500 кутии безплатно на пашкулопроизводителите, срещу задължението произведените пашкули да бъдат изкупени от него и преработени в неговата фабрика, която била инсталирана по най-модерен за времето си начин. Всичко необходимо било доставено, за да може да се изработи стока, която да конкурира европейската. Коприната се продавала в цяла Европа. От Италия идвали нарочни хора да прекупуват изработената коприна и да я експортират в страната си, гдето се приготвяли най-хубави платове. За да осигури суровини за фабриката, отглеждането на буби ставало не само от бедните търновски жени, но и от цялата Горнооряховска околия. Между 12 000—15 000 оки пашкули се произвеждали там, съобщава Ф. Каниц и всичко това обслужвало „господата Карагьозов, Бианки и Нотари“. Освен в Търново още през 1862 г. Карагьозов открил филиал на копринената фабрика и в Габрово, под ръководството на съдружника си Хр. П. Селвели. В нея работели общо 25 души. Както във фабриката на Ст. Карагьозов, така и в тази на Стефан Сарафиди, филандрите (точилниците) точели много тънко коприната само на три ката, а пашкулите се сортирали по цветове — бели, жълти и зелени. Кервани, водени от казасите (хората, които купували пашкулите и коприната) пристигали във фабриката и стоварвали скъпоценната суровина за преработка, а после я отнасяли в Италия и Франция, където появилата се болест по копринената буба масово унищожила висококачественото влакно. Предприемчивият индустриалец не се задоволил с фабриката за спирт и коприна, а доставил машини и за мелница, с откриването на която фабриката се превърнала в своеобразен комбинат, още повече че от уема на воденицата той започнал да отглежда добитък до 200— 300 глави, като направил приспособление, чрез което остатъците от мливата да падат направо в яслите на животните.
Във фабриката на Карагьозов, където работят 400—450 наемни работници, заплащането ставало в зависимост от работата. Надницата се движела от 4 до 10 гроша. Българските момичета, назначени при 20-те машини, пуснати в експлоатация, с високата за времето надница от десет пиастра, по сведение на Ф. Каниц, показват изключителна сръчност в точене на коприната. Общите работнички, около 40 души, получавали само по четири пиастра. И това става през една епоха, в която не съществуват никакви закони за покровителство на фабричното производство. Работното време траело твърде дълго, от тъмно до тъмно. Рано сутрин представители на фабриката идвали до началото на Марино поле (мястото при сегашната градска поликлиника) и със свирки зовели работничките от махалите „Св. Константин“, „Св. Спас“, „Варуша“ и „Кошарска“.
Своите капитали Карагьозов влагал и в друга стопанска дейност. В съдружие с предприемачи от Търново, като Ст. Сарафиди, внесъл капитал и в шаячното производство. От 1860 г. собственичката на шаячна работилница в Габрово Марийка Петрова редовно изпълнявала поръчките на Карагьозов, като му изпращала условените количества шаяк. Под негова власт и икономическа зависимост е било и домашното производство в Търново и Горна Оряховица. Известно е, че той обсебил през това време лозя и градини и 8 села на Търновско и Горнооряховско. Макар че е разполагал с големи капитали, и той понякога е изпитвал нужда от допълнителни кредити, каквито получавал от едрите български търговци — Хр. Тъпчилещов, Евлоги Георгиев, хаджи Славчо. Освен капитали за разгръщане на разнообразната си стопанска дейност, той се е нуждаел и от покровителството на местната турска власт. Умело използувал връзките си с турските управници за нелоялна търговия и конкуренция. Една дописка във в. „Свобода“ разкрива нечестните сделки на Карагьозов, който продал спирт и лъжливо тескере. Бил осъден да плати разноските, но Карагьозов чрез „своите приятели затъкна глътките и на търновските, на русчушките власти и работата се свърши благополучно. Хайдар бей е власт, Дервиш ага закон,, а Карагьозооглу съдия, а тримата заедно хайдуци... Хлеб за аскерския таин трябваше да дава Никола Попов, защото се обещал да го продава по 44 пари оката, но мюфтията заповяда да се даде на Карагьозов. Той обещал да го продава за същата цена, а ние виждаме, че се продава по 48 пари. Следователно 4 пари се крадат от всяка ока и се делят от тримата. .. Такива примери има и други.. ,“ Като едър предприемач Ст. Карагьозов непрекъснато влагал в своята индустриална дейност допълнителни капитали под формата на кредит от едри търговци и лихвари. Собственикът на първата копринена фабрика Ст. Карагьозов умира от тиф по време на Освободителната война. След неговата смърт постепенно фабриката замира, отначало отстъпена на Атанас х. Славчев, а по-късно предадена на военните и превърната в баня.
Из книгата "Велико Търново през вековете"

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Васил Карагьозов- индустриалец и монах

От светската суета до Бога 

от Елена Колева, Ивелина Колева-негови внучки 

Ако някой изпитва съмнения дали наистина Бог е най-велик и е над всичко и всички, дали той направлява нашия живот, отговор на този въпрос можем да открием именно в биографията на Васил Карагьозов – един реален и неподправен християнин. Вярно е, че за достойните хора каквото и да кажем никога не е достатъчно…
Как еволюира вярата в душата на един ревностен християнин?
Еволюцията в живота и съзнанието на Васил Карагьозов протича на два етапа. Първият е светски, през който той съумява разумно да развие всички свои дарби и заложби до постигане на големи светски успехи, съпроводени с чисто християнски прояви на милосърдие, отзивчивост, толерантност и много други. Вторият етап е чисто духовен. Той пребивава в света обител и като монах се потапя напълно в манастирския живот наред с другите братя монаси.

Ранни години
Васил Николов Карагьозов е роден на 14 юни 1856г. в Търново в семейството на знатни търговци и е наследник на стар търновски род. Неговите родители Никола Карагьозов и Винтия Василева са православни християни и хора с висок морал. Така са възпитали и своите деца. „Търновци са с буден национален дух и достолепие, които прилягат на някогашното величие и слава на града, ученолюбиви, притежаващи и много други нравствени добродетели”. Това съвсем точно отговаря на психологията на безчет видни търновци и търновки с големи заслуги за българската история. Сред тях се нарежда името и на Васил Карагьозов. Човекът, станал кръстник на малкия Васил на 24 юни 1856г. в храм „Свето Възнесение Христово” в Търново е изтъкнатият първенец и търговец хаджи Николи хаджи Димов Минчоолу. Това е именно известният в българската история хаджи Николи, който изразходва почти цялото си богатство в името на независимата българска църква, за да изпълни своята клетва: „Ще дам всичкото си богатство, но в Търново гръцки владици няма да има.” Родолюбивият кръстник допринася неговият кръщелник да бъде силно вярващ и човек, стремящ се към духовно извисяване. Васил Карагьозов е племенник на търновския първенец Стефан Карагьозов, открил първата фабрика за коприна в града, фабриката за брашна и хлебен спирт, построил модерни мелници, директор на първата болница „Св. Безсребреници Козма и Дамян”, активен дарител и общественик. Васил Карагьозов от малък е приятел със Стефан Стамболов и Сава Муткуров (други известни личности от българската история). Топлите им отношения датират от времето на тяхното детство. Сава Муткуров е роден през 1852г., Стефан Стамлобов – през 1854г., а Васил Карагьозов – през 1856г. После пътищата им се разделят, за да се срещнат отново след години – вече зрели, образовани и с положение; стари другари, които ще подновят прекъснатото си приятелство. В Търново малкият Васил получава основно образование като всички деца по онова време – научава се да чете, пише, смята. Изучава Закон Божи, история, география, аритметика. Там научава гръцки и турски – езици, които мнозина по онова време говорят свободно. На 15 години неговите родители го изпращат в Западна Европа да получи квалитетно образование. Във Виена, Цюрих и Щутгарт следва 10 години. Когато през 1881г. се завръща в България, Васил Карагьозов е завършен млад човек с европейско образование – инженер и професор по дескриптивна геометрия, с европейски маниери, навици, култура. Вече говори свободно 7 езика, свири на пиано и цигулка, рисува. Там се запознава с принц Фердинанд Сакс Кобургготски. Двамата стават много добри приятели и запазват приятелството си до смъртта на Васил Карагьозов.

Учител
След завръщането си в България, Васил Карагьозов се установява в Габрово. Започва работа като учител І степен по дескриптивна геометрия и чертане на ученици до VІІ клас в Мъжката реална гимназия (днес реномираната Априловска гимназия). Към 1871г. гимназията не разполага с отпечатани специализирани учебници и учебни пособия по дескриптивна геометрия и чертане. За да може да преподава, Васил Карагьозов превежда своите немски учебници и така пригодил материали под формата на лекции, по които преподава на своите ученици. Докато учителства, се проявява като отдаден на професията си млад човек и много добър педагог. Един от неговите отлични ученици – бъдещият професор по геология и първият български тектоник д-р Стефан Бончев пише в спомените си как мъдро е бил съветван от своя преподавател: ”…В навечерието на изпита никога да не учиш – оставяй тогава мозъка ти да почине и да подреди знанията, които дотогава си усвоил. Ако правиш така, никога няма да бъркаш”. Детето запомнило своя учител като “добър педагог и човек”, защото след като цяла нощ младият Стефан учил, „за да не се посрами на изпита”, се явил в училище без да се е наспал добре. Когато започнал да решава задачата, му прилошало. Той заявил на своя преподавател, че не може да я реши. Васил Карагьозов го накарал да излезе навън, да се поразходи на въздух и когато се върнал обратно, вече се справил успешно със заданието. След това решил още няколко. Но най-много бил впечатлен, че Васил Карагьозов бил загрижен за него и за неговите успехи, и по никакъв начин не искал съвестният ученик да се провали. Като преподавател в Априловото школо (от 1 септември 1881г. до 1 септември 1883г. и от 1 септември 1884г. до 1 септември 1889г.7) Васил Карагьозов е инициатор на друго хуманно дело: основава фонда “Бедни ученици” за набиране и подпомагане със средства социално слабите учащи. В този фонд самият той многократно внася лични средства до края на живота си. По стечение на обстоятелствата, през 1889 г. се налага да напусне учителската професия, след кончината на неговия тъст, но остава свързан с образованието като доживотен училищен настоятел. А материалите му по дескриптивна геометрия, които завещал на своите последователи, са използвани до 1904г., когато са отпечатани първите учебници на български език. Безкрайната любов на Васил Карагьозов към децата е факт. Не само докато учителства, но и в личен план. Той е баща на пет деца, за нещастие две от които умират малки. През 1910г. Васил Карагьозов донася първите електрически лампички за елха от Германия и събира много деца (на роднини и на непознати) в дома си да се забавляват и да отпразнуват заедно Рождествените празници.
Връзката на Васил Карагьозов с българското образование остава жива и по-нататък. Той става автор на онова постановление в Закона за народното просвещение, прокарано на 12 декември 1893г.9, според което: “Временните учители, както в основни, тъй също и в класните народни училища, ако не положат изпит най-късно до 1 септември 1899г., пред определената за тази цел комисия и съгласно нарочно изработената от министерството програма, губят правото си на учителстване. До изтичането на гореозначения срок могат да бъдат назначавани и по всички предмети волнонаемни учители, без да имат изисквания от закона ценз”. Това постановление на закона внася важни правни последствия за регулиране на положението на българското учителство.

Предприемач
През есента на 1881г. (21 септември) Васил Карагьозов е поканен на гости от известния в Габрово гайтанджия Иван Калпазанов. Молбата на предприемача е да го свърже с някоя фирма, която произвежда текстилни машини, за да оборудва фабриката, която мечтае да построи. Като добър християнин Васил Карагьозов с готовност и енергично се захваща да изпълни молбата. Понеже не бил в течение кое е най-доброто предприятие, той изпратил телеграма, адресирана така: ”До най-реномираната фабрика за текстилни машини в Германия. Акуратните немски служители я препращат до фабриката на Рихард Хартман в гр. Кемниц, Саксония. През декември същата година Васил Карагьозов придружава Иван Калпазанов като преводач до Германия и му помага да закупят необходимите машини. Оказва безценна помощ, докато майсторите на фирмата монтират машините във фабричините помещения в Габрово. На тържественото освещаване на фабриката на 14 ноември 1882г. Васил Карагьозов произнася подходящо „за случая словце за значението на индустрията в благосъстоянието на народите”. Иван Калпазанов и съдружникът му Петко Цокев раздават на всички гости късчета вълна, изпредена във фабриката, обагрена с цветовете на българския трикольор – бяло, зелено и червено. Иван Калпазанов открива в лицето на младежа човек, на когото може да разчита изцяло. Двамата стават много близки, а през 1887г. Васил Карагьозов е вече първи зет на Иван Калпазанов, като взема за жена най-голямата му дъщеря Дешка.
На 22 юли 1889г. Иван Калпазанов умира едва на 54 години. Оставя вдовица, шест невръстни деца и една фабрика. Стресирана от внезапната загуба на своя съпруг и баща, овдовялата съпруга Велика иска да преустанови дейността на фабриката и да отдаде помещенията под наем. Васил Карагьозов прави консултация със своя чичо Ангел Карагьозов от Търново (търговец, учил в Генуа). Чичовият съвет е фамилията да не се отказва от фабриката. Той е готов да им помага със средства, които по-късно използват за оборотен капитал, и със съвети. Васил Карагьозов събира вдовицата Велика Калпазанова, осиротелите деца и другите роднини от София и успява да ги убеди предприятието да продължи да работи. Тогава всички единодушно упълномощават Васил Карагьозов за директор на предприятието, защото е запознат с неговата дейност още от създаването му. Три дни след кончината на своя многообичан тъст, Васил Карагьозов се „обажда в Турция и в различните институции в страната” като уведомява, че Иван Калпазанов "е умрял, но името му ще съществува за винаги и работата на фабриката ще продължи". И успява да удържи на дадената дума.

Политик
Васил Карагьозов е в Габрово от 1881г., но бързо печели доверието на габровци. Те са впечатлени от неговия ум, отговорност и лични качества. Затова е избран за габровски депутат в:
- ІV Обикновено народно събрание – 1884г.;
– Великото народно събрание – 01.04.1893г. – събира най-много гласове, 1039 бр.;
– VІІ Обикновено народно събрание, свикано на 18.04.1893г.
В изграждане на политическата си кариера всеки човек трябва да се ръководи от исконните християнски ценности. Политикът да бъде съвестен, отговорен и мъдър християнин, да работи неуморно, за да може успешно да защитава и отстоява благоденствието на нацията, която го е избрала. Както пише в свое писмо до заместника си, известният габровец Иван Пенчов Златин през 1879г.: „Вие ще работите и изпълнявате длъжността си добросъвестно, че ако някому е тежко, нека се откаже. Длъжни сме да работим постоянно, а не на часове”.
По време на VІІ ОНС Васил Карагьозов е вече действащ бизнесмен, отлично запознат с бизнес-обстановката в страната. Затова прави предложение за промяна в тогавашния Закон за митниците. Тук проличава неговата силно изразена национална позиция. С предложените промени Васил Карагьозов цели да осигури протекция за родната индустрия, чрез безмитен внос на “всички видове сечива, машини, инструменти и части за тях, които се употребяват в земеделието и индустрията”, както и на “стоките, които съставляват първоначална материя (сурова стока) на занаятите и индустрията – дървен материал, говежди кожи, коноп в сурово състояние, вълна, прежди и др.” Седмото Обикновено народно събрание не приема тези искания, но те служат за основа при съставяне на “Закона за насърчаване на местната индустрия”, приет по време на VІІІ Обикновено народно събрание през 1894г. и изготвен от Иван Евстратиев Гешов, тогава Министър на търговията и земеделието. Дълги години (от 1889 до 1933), Васил Карагьозов е директор на семейната фабрика „Иван К. Калпазанов” в Габрово. Като фабрикант, той има огромни заслуги за развитие на габровската и на националната индустрия. Спомага за усъвършенстване на международните производствено-търговски отношения. Големият обем реализирана продукция осигурява приходи в държавната хазна и в бюджета на общината. Социалният ефект от неговата работа като директор е разкриване на много нови работни места, осигуряване на заетост на населението от региона, работа с най-модерни високопроизводителни за онова времето машини и възможност за сигурни доходи на работниците. По негова инициатива още от 1922г. във фабриката е основан фонд за заделяне на средства от печалбата, които да бъдат отпускани като пенсии на работниците в размер от 100 до 600 лв.23 Увеличен е броят на производствените помещения, построени са жилища за майсторите и работниците. Големи суми са инвестирани в изграждане на собствена електрическа централа във фабриката на много високо техническо ниво и с мощност 425 к.с. Тя е разположена на площ 338 кв. м. за нуждите на предприятието. По онова време това е най-мощната парна електроцентрала в града. Самият цар Фердинанд І идва лично в Габрово, за да я види.
Фабриката печели множество награди и медали от изложенията в Пловдив (1892), Чикаго (1893), Анверс (1894), Лондон (1907). Изнасяната продукция покрива пазарите в Египет, Турция, Албания и Англия. Според проучване, направено през 1933г., фабриката е обявена за една от най-добре уредените в страната. Тя е доставчик на платове и други изделия за Царския двор и Военното министерство от времето на княз Александър І Батемберг и запазва статута си при царуването на цар Фердинанд І и на цар Борис ІІІ.
Фабриката разполага с дружествена кантора, уникални бланки за водене на делова кореспонденция и знаме, поръчано във Виена, на което върху българския трибагреник е изписан девизът на Иван Калпазанов: ”Труди се, постоянствай, не бой се!” По време на Първото изложение в Пловдив (1892), княз Фердинанд и княгиня Мария–Луиза посещават павилиона на фабрика „Иван Калпазанов” и са силно впечатлени от европейското качество на произвежданата продукция. Князът много харесал павилиона, специално поръчан във Виена и го поискал за семейството си. В знак на благодарност подарил машини за фабриката. На Първото изложение златен медал печели едно интересно изобретение, направено от младия Иван Недков от Русе. То представлява катерна парна машина с прилежащия парен котел. Днес се съхранява във Военно-морския музей във Варна.
Завършил Technische Hochschule, Васил Карагьозов се увлича от техника и е силно впечатлен от представеното изобретение, както и от неговия талантлив създател. Във фабрика „Иван К. Калпазанов” наскоро е доставена парна машина от Белгия, която се нуждае от механик за нейната поддръжка. Така Иван Недков се озовава в Габрово по покана на Васил Карагьозов. След 5-6 години работа във фабрика „Иван К. Калпазанов”, Васил Карагьозов го изпраща на специализация в гр. Кемниц (Саксония) – градът, от който е закупувал текстилните машини за фабриката и където е установил солидни връзки и контакти. Там Иван Недков завършва вечерен техникум, след което се завръща отново в Габрово и основава първата машинна фабрика и железолеярна „Иван Недков” АД (1906). През 1908г. Георги Рашеев, фабрикант от Габрово и ученик на Васил Карагьозов, се разболява и дейността на неговата фабрика запада. Васил Карагьозов отново се проявява като сърцат християнин, откликва на молбата на Георги Рашеев и енергично се захваща да я спаси. Смело поема управлението. С помощта на добре обмислени кредити, разширено производство и нови пазари за реализация на продукцията, успява да стабилизира губещото предприятие за изключително кратко време.
Върху една рекламна брошура на фабрика “Иван К. Калпазанов”, под портрета на Васил Карагьозов е написано: “Благодарение на своя просветен ум и упорито трудолюбие, неговият принос в преуспяване на фабрика „Иван Калпазанов” е безспорен. Кавалер е на множество български и чуждестранни ордени, но венец на неговите обществени и индустриални заслуги е голямото отличие, с което е удостоен с назначаването му за почетен Германски вицеконсул в Габрово.” Васил Карагьозов е немски възпитаник, отлично владее немски език и познава традициите в немското общество. Превръща се в изявен бизнесмен, който поддържа делови отношения с немски фирми. Когато дипломатическата ситуация налага да бъде открито немско консулство в Габрово, Васил Карагьозов е най-подходящият да заеме длъжността на почетен немски вицеконсул. За периода 1926–1933г. той се грижи и “закриля интересите на германските поданици в града и посредничи в търговските отношения на германските фирми с габровските”. Консулският офис се помещава в неговия дом. През 1934г. длъжността е наследена от неговия единствен син Кольо Карагьозов, учил право в гр. Ерланген (Германия) и дипломиран от Handel Hochschule, Лайпциг. Нагърбвайки се с тази нелека дипломатическа мисия, Васил Карагьозов още веднъж помага за развитие и утвърждаване на българо-немските отношения.
През целия си живот Васил Карагьозов е направил многобройни дарения. Например за кметството в с. Бичкиня с искане средствата да бъдат раздавани на нуждаещите се. От своя страна, трогнати от проявената загриженост, те благодарят чрез местната преса: “Може ли някой от насъ, огрянъ и обласканъ отъ великодушието на нашия господаръ, да не бъде благодаренъ презъ целия си животъ? …Това ще ни бъде подтикъ за още по-голяма добросъвестностъ и усърдие в работата ни”.

Съпруг, баща и благодеятел
Личният живот на Васил Карагьзов е изпълнен с огромни успехи и постижения, но и с голяма лична трагедия. Съпругата му умира твърде млада, само на 35г., две от дъщерите му напускат този свят още като деца. Той остава вдовец и поема изцяло грижата за възпитанието и отглеждането на своите наследници. Но успява да ги изучи и възпита отлично. Неговата съпруга преживе, заедно с децата Венка, Вела, Иванка и Кольо са щедри дарители на средства за Женското благотворително дружество „Майчина грижа”, за Червения кръст, за градската библиотека, където и днес на таблото със спомоществователи е написано „Фамилия на Васил Карагьозов”. Синът Кольо Карагьозов става приятел с монаха Пахомий, докато е послушник в Троянския манастир и подарява платове от семейната фабрика на монасите да си ушият раса. Това научава внукът Божидар Карагьозов, когато посещава Атон и в Зограф се запознава с отец Пахомий, вече библиотекар (1922-2008). През 1946г. Кольо Карагьозов прави дарение от 50 000 лв. за изработване на иконостас в църквата на Дряновския манастир. В документа за дарение е записано, че ще предостави още средства, но през 1947г. народната власт осуетява мечтите му, защото национализира фамилната фабрика и дома, изземва спестяванията и оставя цялото семейство на Кольо Карагьозов, наред с още много като тях, на улицата и на произвола на съдбата, обявявайки ги за народни врагове. Обществото в миналото се е отнасяло с голямо уважение и респект пред личността на Васил Карагьозов, но е имало и хора, които са изпитвали явна и скрита злоба, завист, ненавист спрямо него и неговите успехи. Много пъти е подлаган на несправедливо отношение и злепоставяне от страна на негови близки и познати, които се опитват да спекулират с добротата и щедростта му. Упованието и дълбоката вяра във Всевишния винаги са му вдъхвали нови сили да продължава напред и да се бори със всички трудности и несправедливости в своя живот. Преживяната лична мъка го научава да разбира не само своето страдание, но и да бъде съпричастен към нещастието на всички хора. Затова Васил Карагьозов винаги се притичва в помощ на изпадналите в беда. През 1932г. фабрика „Иван Калпазанов” чества 50 годишен юбилей. Директорът Васил Карагьозов организира скромно тържество. По този повод работниците изказват своите благодарности в пресата:„Служащите и работниците при фабриката на Ан. Акц. Д-во „Иванъ К. Калпазановъ” – с. Бичкинята, изказваме сърдечната си благодарностъ за високото внимание, добрите думи и раздадените ни подаръци и възнаграждения от господарите й в деня на 50 годишния юбилей отъ основаването й. Особено подчертаваме това, защото въ нашия нерадостенъ животъ, този знаменателенъ денъ донесе, може би, единствениятъ светълъ и топълъ лъчъ, който за дълго ще сгрява нашите души. Скромно тържество! И колкото по-скромно беше то, толкова по-силно се отразяваше избликътъ на нашия възторгъ къмъ добрите ни господари. Ние не можемъ да не оценимъ милия имъ жестъ, когато с непристорено задоволство под звуците на българската гъдулка, се понесоха съ насъ въ китно българско хоро. Може ли някой отъ насъ да не си спомнюва съ умиление за онези минути на чиста, възвишена радостъ, когато нашиятъ старъ директоръ г-нъ Василъ Карагьозовъ презъ сълзи отговаряше на приветствията? Нима тези сълзи не са веренъ изразъ на неговата отзивчива душа? Нима тези сълзи, които се впиваха въ неговите слова и отекваха въ нашите сърдца като плахъ трепетъ, не са най-доброто доказателство за бащинската обичъ на нашите господари къмъ насъ?” Независимо, че поводът е изключително тържествен, а юбилеят – 50 години постоянно присъствие по върховете на българската индустрия, заслужава пищни чествания, управляващите организират скромно тържество, „имайки предвидъ, че времената никакъ не подхождатъ за шумни праздненства.” И тук отново за пореден път се проявява дълбоката хуманност и грижовност на Васил Карагьозов, присъща на някои богати хора от миналото. Спестените средства от тържеството даряват на нуждаещите се.

Благодарностъ
Държимъ да изкажемъ голямата си благодарностъ отъ наше име и отъ това на Бичкинския общински съветъ на Ан. Акц. Д-во „Иванъ К. Калпазановъ”, за жеста, който управлението на дружеството направи на 27 т.м. – патронния праздникъ на фабриката и отпразднуване още на 50 годишнината отъ пускане текстилната им фабрика въ с. Бичкиня – І-ва в Габровско и цяла България, като подариха 5 000 лв. за раздаване на бедните жители отъ общината. Дарението, което д-вото прави, не е първо, не ще остане и последно. Примерът нека бъде последванъ и отъ други, особено в сегашните дни на изнемогване.
От постоянното присъствие при Бичкинската община
***
"На 21 декември 1932г. цар Борис ІІІ „е благоволил да приеме на продължителна аудиенция г. Василъ Карагьозовъ, директоръ и членъ на управителния съветъ на акционерното д-во „Иванъ К. Калпазановъ” въ Габрово и германски консулъ там. По случай 50 годишният юбилей на фабриката Н. Величество е благоволилъ да награди г. Карагьозова съ Орденъ за гражданска заслуга ІІІ степенъ, който му е предалъ лично.”
Личността на Васил Карагьозов е уникална по много причини. Например всеки път при загуба на някой член от семейството си е правил големи дарения за различни хуманни каузи: 1892г. – за построяване на забавачница в Габрово, 1907г. и 1910г. – за Народната библиотека “Априлов – Палаузов” – Габрово, 1910г. – за построяване на безплатна трапезария към Дружество “Майчина грижа” – Габрово. За тези мероприятия разполагаме с документи, а колко всъщност е направил, само Бог знае. По други щастливи поводи, по случай 50-годишния юбилей на фабриката, по случай своя 75-годишен юбилей, дори и без конкретен случай прави дарения на Червения кръст, чийто член е от 01 януари 1905г., на Спортния клуб “Чардафон” – Габрово, на читалището, на библиотеката, към фонда “Бедни ученици”.

Църковник
Интересни са контактите на Васил Карагьозов с представители на православното духовенство. Свързва го голямо приятелство с монасите от манастира “Св. Вмчк. Георги Зограф” на Атон. От там през 1903г. донася житието и литургията на Св. Онуфрий Габровски и ги предава на Габровския девически манастир.37 Успява да измоли от Търновския митрополит „да се произнася всякога на отпуст църква името на Габровския светия”. Дарява крупни суми за църквата “Св. Йоан Рилски” в с. Бичкиня (днес квартал на Габрово). Има заслуги за изграждане визията на този храм. Обещава да даде средства за неговото издигане. Изричното му желание е фасадата да бъде толкова красива, колкото на църквата „Успение Богородично” в центъра на Габрово, а не да изглежда един малък и невзрачен храм. Действително и днес съществуващата църква привлича погледите с интересната си визия.
Предоставя средства и на църквата “Св. св. Константин и Елена” – Търново, която е близо до мястото, където е била родната му къща на улица „Гурко”. Търновското епархийско старопиталище “Св. Архангел Михаил” също получава финансови помощи от Васил Карагьозов. В свое писмо до Търновския митрополит пише, че е напуснал Търново от 1871г. „но аз милея за родния си град, затова искам да се притека в помощ с тази скромна лепта”.

Обръщане
В края на м. октомври и началото на м. ноември 1926г. Васил Карагьозов посещава Италия по бизнес дела. При разходка по езерото Комо (Северна Италия), лодката, в която пътува, се преобръща и той оцелява благодарение на намесата на един Светогорски монах, който го спасява. Приема тази случка като знамение. След като прави равносметка на живота си, осъзнава, че вече е на преклонна възраст, че дълги години работи за благото на хората като учител, политик, директор на фабриката, вицеконсул. Всеотдайно и умело използва придобитите знания и опит. Но си дава сметка, че не би бил такъв, ако Господ не го е надарил с безкрайна сила, енергия, ум и знания, за да постигне тези безчет успехи. Ако Всевишният не беше му дал възможността да се роди в подобно семейство, да учи в чужбина, нямаше да може да упражнява тези отговорни и трудни професии. Да си извоюва авторитет и достойно място в обществото в България и в чужбина сред най-видните и авторитетни исторически личности, да натрупа богатство. Затова решава, че единственият най-достоен начин да се отблагодари на Бога за всичките добрини, които му е сторил през целия живот и за силите, които му е дал, за да преодолява препятствията, е да се посвети изцяло в служба на Всевишния като стане монах и като служи вярно на Господ до края на дните си. След като пребивава в Габрово 53 години, след като извървява дълъг път и постига успешен светски живот, в който Васил Карагьозов достига всички тези успехи, за които разказвахме досега и успява да даде на обществото всичко, на което е способен, вече е дошло времето да се оттегли от деловия, светския и обществен живот, и да се посвети на Бога.
В този момент завършва първият, светски, етап от неговия живот и поставя началото на втория, чисто духовен. Васил Карагьозов започва да търси къде най-добре би могъл да реализира своето желание. През 1933г. категорично решава да прекара остатъка от живота си в Зографския манастир “Св. Вмч. Георги Зограф”. Това място му е напълно познато – много пъти е бил там на поклонение. Приятел е с братята – монаси, които скоро ще се превърнат в неговото ново семейство. Запознат е с порядките в манастира и атмосферата, в която му предстои да се потопи, за да служи на Бога. Започнал своя професионален път в Априловото школо – люлката на най-българското просвещение, Васил решава да завърши земния си път в една от най–ярките светини на българската книжнина и духовност Зограф. Вероятно Васил Карагьозов ще се окаже единственият успял човек в България, който в онези години доброволно и съзнателно напуска светския живот и отива в манастир, така както е направил цар Борис І през 889г. Макар и ревностни християни, семейството, познатите и бизнеса не искат да се разделят с него и не са съгласни “да ги лиши от своето ценно присъствие и съдействие”. Всички добре осъзнават, че ако замине, няма да го видят повече жив. Той пък няма да може да се радва на своите любими деца и внуци. „Ние знаехме, че иска да стане монах, но не очаквахме да бъде толкова скоро”, си спомня една от внучките Весела Цанкова–Солофрано. Всички доводи и увещания не успяват да накарат Васил Карагьозов да промени плановете си. Неговото решение остава категорично. Той е дълбоко убеден, че това желание е провокирано от неговата воля, но такава е и Божията воля. Той трябва да ѝ се подчини. От емоционална и психологическа гледна точка посвещаването на Бога не е лесна работа. Да докажеш предаността си към Господ изисква огромни човешки и емоционални жертви, които не всяко живо същество е готово доброволно да направи. Човек със слаб характер не би могъл да се отрече лесно от едно добре осигурено битие, от лукса и уюта на дома, за да заживее в скромна монашеска килия без особени удобства. Човек, прекарал голяма част от живота си пътувайки в и извън пределите на България, трудно може да се застои затворен на едно място. Обществено изявеният човек трудно би се отказал от уважението и всички почести, които му предлага светският живот. На човек, живял щастливо, заобиколен от своята любяща фамилия, деца и внуци, ще му бъде много трудно да ги напусне и да се отдели от тях, знаейки, че повече няма да ги вижда. В същото време ще му се наложи да приеме за свое ново семейство чужди и непознати хора – братята монаси. Но такава е съдбата на всички поели по този път. Става ясно, че само силната личност, силно вярващият човек, дълбоко обичащ Бога е в състояние да извърви този не лек път, както са сторили това всички монаси, монахини, светци и светици. За да бъде непоколебим в своето намерение, човек трябва сам да достигне до дълбокото убеждение, че за него единственият и правилен начин да продължи своето съществувание е като се отдели от света на суетата и се потопи в един по-извисен и по-духовен начин на живот. В манастира човек може да достигне до висшата мъдрост, за която питал Евул какво точно тя представлява и получил отговор от Свети Василий Велики: „В помненето на смъртта! Ако ние действително по-често мислехме за смъртта, нямаше да се привързваме толкова силно към непостоянните земни блага, а повече щяхме да се стремим да придобиваме вечните. Една е телесната слава, а друга – природата на безтелесното. Никой не може да се наслаждава и на двете едновременно, защото "никой не може да слугува на двама господари." (Матей 6:24). И още: „Не обиквай земното, защото то е като простряна мрежа, в която ще се хванеш като птица”. Думата „монах” е с гръцки произход – „monachos” означава сам. В речника за чуждите думи в българския език е поместено следното обяснение: ”Монахът е член на манастирско общежитие, дал обет да води безбрачен, аскетичен живот, според църковните канони”. Едно от основните задължения на всички монаси и монахини, които сами или по Божията воля са избрали да водят монашески живот, е да стопанисват и опазват, да се грижат за поддръжката на манастирите, които обитават, заедно с всички съкровища в тях – чудотворните ликове на Света Богородица, Иисус Христос, на останалите светци, техните чудотворни мощи, безценните книги, фреските, стенописите и уникалната архитектура на храмовете, които ги превръщат в неповторими шедьоври на художественото изкуство. Тези, които са събрали достатъчна смелост и са се посветили на Бога, като са постъпили в някой манастир, успяват да станат част от един друг свят, за който игуменът на манастира „Симонопетра” на Света гора архимандрит Емилиян разказва: ”Монашеският живот е образец за човешко общество. Нито демокрацията може да достигне такова съвършенство, нито монархията, нито социализмът. Никоя система не притежава съвършенството на монашеското житие. Защото е действително ангелско общество, бих казал светоотеческо, т.е така както са живели светите отци на на Църквата”. Друга важна задача в битието на монасите откриваме в следния цитат: „Преподобни Теодосий управлявал многолюдното си братство, като се ръководил от монашеските правила на съотечественика си" (Свети Василий Велики). В своето мъдро ръководство великият духовен отец благодатно обединявал кротостта със строгата справедливост. Всички ревностно практикували социалното добротворство и се грижели за бедните, странниците и болните, които прибягвали до помощта на многобройните манастирски благотворителни заведения. Сам великият Теодосий измивал раните на страдащите в неговите болници и помагал за обслужването на разнообразните просители и поклонници. „Според християнската етика, ти трябва да търсиш доброто в другите, да не ги осъждаш.”, споделя монахиня Ксения от манастира „Рождество на Пресвета Богородица” край с. Кабиле, Ямболска община. „Християнският начин на живот е свързан с работата върху себе си, върху изцелението на собствената душа”.

Монах
Настъпва 1934 година. Васил Карагьозов се заселва на Атон и приема монашеското име Вениамин Схимонах в манастира „Св. вмчк. Георги Зограф”.

Защо Васил Карагьозов искрено е пожелал да се посвети на Господ и Бог го е приел в светата обител? За да може вече като схимонах да благодари за своя пълноценно изживян живот. От това свято място да се моли за своите близки, приятели и за благоденствието на всички хора. Защото е живял достойно и е извършил много добрини, според християнските норми, независимо, че е бил светски човек, от българското и световно хай-лайф общество. Защото е преживял и познал многократно собствената болка и страдание, тези на близките му и на хората въобще. Защото вече е бил психически готов да поеме по пътя на изцяло духовните търсения. Да преосмисли на спокойствие живота си, да се покае за грешките, които евентуално е допуснал, да подготви съзнанието си за момента, в който Господ ще го прибере при Себе Си.
Наред с духовните занимания, в продължение на 4 години присъствието му в манастира съвсем не е пасивно. Той е назначен за секретар, защото владее 7 чужди езика, включително и гръцки, и има богат бизнес опит. Води деловата кореспонденция на манастира, посреща и изпраща множеството чужди поклонници, дошли на това свято място да търсят връзка с Всевишния.55
Когато Михаил Ковачев прави обиколка из манастирите на Света гора, в Зограф е „силно трогнат от дружелюбното Аврамово гостоприемство на зографските братя и епитропи, всепреподобните отци Вениамин, покойник вече, Иренах, Кесарий, Исидор и библиотекарят Панарет, които се оказаха не само отлични българи и прекрасни доброволни отшелници, но и прекрасни домакини, прекрасни стопани”.56 През месец май 1937 г. Атон е посетен от гръцкия крал. Вениамин Схимонах го посреща и успява да впечатли високопоставения гост и неговата свита със своята изключително висока обща култура, образованост и чуждите езици, които владее. От Зограф изпраща средства за фонда „Бедни ученици” в Априловската гимназия. Участва в реконструкциите на едно от крилата на манастира с лични средства и със съвети. Снабдява манастира с провизии (боб, леща, ориз, жито) с помощта на своя син Кольо Карагьозов, който освобождава от митница товарите и контактува с институциите – Гръцкото посолство, Външно министерство.58 Дарява на манастира част от богатата си лична библиотека. Ако децата на Васил Карагьозов и тяхното образование са най-голямото му постижение в човешки план; ако всичко, което е успял да построи и закупи е неговото достижение в материален план, ако дипломатическата и консулска служба е най-високия връх в светската кариера на Васил Карагьозов, то монашеството е най-върховното му достижение в духовен план. А духовността има две измерения. Според бенедиктинеца Давид Щайндл-Раст, „ако само приемаме в себе си – имот, признание, благосклонност, любов, но нищо не отдаваме, тогава потъваме в пясък и сол. И вече не сме жива, а мъртва вода”. А в житието на Света Петка Търновска четем: „Вещественото милосърдие е израз на християнската любов, но най- високо е духовното милосърдие, което се изразява в молитва за душите на всички хора, защото тялото се разрушава, а душата е безсмъртна”. Така и Вениамин Схимонах, наред с многото делови отговорности в манастира, намира и ново поле на изява. Взема участие в ежедневните църковни служби, редом с всички остнанали монаси, за да изпълнява онова свещенно тайнство, наречено мисия на монасите. То най-точно е описано от Хайнц Нусбаумер в книгата, посвена на монасите от Атон „Монахът в мен”: „Някои казват, че монахът трябва да служи на света, за да не яде напразно хляба на народа. Затова е важно да се разбере, в какво се състои службата на монаха и как в действителност той помага на света . Монахът се моли през сълзи за целия свят. Това е неговото най – важно дело и тук се крие ползата. Тъй като светът се крепи само на молитвата. Ако тя спре, той ще пропадне”. Като надарена, добре образована и интелигентна личност, Вениамин оставя ярка следа в историята на светата обител. Намира вечен покой на 31 март 1938 г. И днес костите му се съхраняват в костницата на манастира, заедно с тези на другите монаси.
***
Животът на Васил Карагьозов може до послужи за пример на съвременниците ни. Той е човек от нашето общество в недалечното минало, надарен с голямо и щедро сърце. От него можем да се приучим на реалните християнски ценности и как да ги прилагаме на практика, така както е правил и самият Васил Карагьозов. На младини е учил учениците на дескриптивна геометрия и чертане, възпитавал е своите деца, учил е своето семейство и познати как да правят успешен бизнес. А през целия си живот Васил Карагьозов се явява един морален учител за българите. Той ни показва чрез делата си, че освен отделни личности сме част и от едно цяло. Така, както работим съвестно за собствения си просперитет, трябва да работим отговорно за просперитета и авторитета на цялото наше общество. Защото „… веровият опит и религиозните ценности влияят не само върху индивидуалната ориентация на човешките дейности, но и върху жизнения свят на Общността”.
Ако светският живот на Васил Карагьозов го превръща в един успял и известен човек в цяла България и в държавите, с които е поддържал делови и лични отношения, според светските стандарти, то всички добрини, които е извършил и битието му на монах формират един цялостен, пълноценно изживян и завършен, и му отреждат място сред достойните люде, живяли на земята и сега обитаващи невидимия Божествен свят.

http://www.pravoslavie.bg

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ