от Елена Колева, Ивелина Колева-негови внучки
Ако
някой изпитва съмнения дали наистина Бог е най-велик и е над всичко и
всички, дали той направлява нашия живот, отговор на този въпрос можем да
открием именно в биографията на Васил Карагьозов – един реален и
неподправен християнин. Вярно е, че за достойните хора каквото и да
кажем никога не е достатъчно…
Как еволюира вярата в душата на един ревностен християнин?
Еволюцията в живота и съзнанието на Васил Карагьозов протича на два етапа. Първият е светски, през който той съумява разумно да развие всички свои дарби и заложби до постигане на големи светски успехи, съпроводени с чисто християнски прояви на милосърдие, отзивчивост, толерантност и много други. Вторият етап е чисто духовен. Той пребивава в света обител и като монах се потапя напълно в манастирския живот наред с другите братя монаси.
Ранни години
Васил Николов Карагьозов е роден на 14 юни 1856 г. в Търново в семейството на знатни търговци и е наследник на стар търновски род. Неговите родители Никола Карагьозов и Винтия Василева са православни християни и хора с висок морал. Така са възпитали и своите деца. „Търновци са с буден национален дух и достолепие, които прилягат на някогашното величие и слава на града, ученолюбиви, притежаващи и много други нравствени добродетели”. Това съвсем точно отговаря на психологията на безчет видни търновци и търновки с големи заслуги за българската история. Сред тях се нарежда името и на Васил Карагьозов. Човекът, станал кръстник на малкия Васил на 24 юни 1856г. в храм „Свето Възнесение Христово” в Търново е изтъкнатият първенец и търговец хаджи Николи хаджи Димов Минчоолу. Това е именно известният в българската история хаджи Николи, който изразходва почти цялото си богатство в името на независимата българска църква, за да изпълни своята клетва: „Ще дам всичкото си богатство, но в Търново гръцки владици няма да има.” Родолюбивият кръстник допринася неговият кръщелник да бъде силно вярващ и човек, стремящ се към духовно извисяване. Васил Карагьозов е племенник на търновския първенец Стефан Карагьозов, открил първата фабрика за коприна в града, фабриката за брашна и хлебен спирт, построил модерни мелници, директор на първата болница „Св. Безсребреници Козма и Дамян”, активен дарител и общественик. Васил Карагьозов от малък е приятел със Стефан Стамболов и Сава Муткуров (други известни личности от българската история). Топлите им отношения датират от времето на тяхното детство. Сава Муткуров е роден през 1852г., Стефан Стамлобов – през 1854г., а Васил Карагьозов – през 1856г. После пътищата им се разделят, за да се срещнат отново след години – вече зрели, образовани и с положение; стари другари, които ще подновят прекъснатото си приятелство. В Търново малкият Васил получава основно образование като всички деца по онова време – научава се да чете, пише, смята. Изучава Закон Божи, история, география, аритметика. Там научава гръцки и турски – езици, които мнозина по онова време говорят свободно. На 15 години неговите родители го изпращат в Западна Европа да получи квалитетно образование. Във Виена, Цюрих и Щутгарт следва 10 години. Когато през 1881г. се завръща в България, Васил Карагьозов е завършен млад човек с европейско образование – инженер и професор по дескриптивна геометрия, с европейски маниери, навици, култура. Вече говори свободно 7 езика, свири на пиано и цигулка, рисува. Там се запознава с принц Фердинанд Сакс Кобургготски. Двамата стават много добри приятели и запазват приятелството си до смъртта на Васил Карагьозов.
Учител
След завръщането си в България, Васил Карагьозов се установява в Габрово. Започва работа като учител І степен по дескриптивна геометрия и чертане на ученици до VІІ клас в Мъжката реална гимназия (днес реномираната Априловска гимназия). Към 1871г. гимназията не разполага с отпечатани специализирани учебници и учебни пособия по дескриптивна геометрия и чертане. За да може да преподава, Васил Карагьозов превежда своите немски учебници и така пригодил материали под формата на лекции, по които преподава на своите ученици. Докато учителства, се проявява като отдаден на професията си млад човек и много добър педагог. Един от неговите отлични ученици – бъдещият професор по геология и първият български тектоник д-р Стефан Бончев пише в спомените си как мъдро е бил съветван от своя преподавател: ”…В навечерието на изпита никога да не учиш – оставяй тогава мозъка ти да почине и да подреди знанията, които дотогава си усвоил. Ако правиш така, никога няма да бъркаш”. Детето запомнило своя учител като “добър педагог и човек”, защото след като цяла нощ младият Стефан учил, „за да не се посрами на изпита”, се явил в училище без да се е наспал добре. Когато започнал да решава задачата, му прилошало. Той заявил на своя преподавател, че не може да я реши. Васил Карагьозов го накарал да излезе навън, да се поразходи на въздух и когато се върнал обратно, вече се справил успешно със заданието. След това решил още няколко. Но най-много бил впечатлен, че Васил Карагьозов бил загрижен за него и за неговите успехи, и по никакъв начин не искал съвестният ученик да се провали. Като преподавател в Априловото школо (от 1 септември 1881г. до 1 септември 1883г. и от 1 септември 1884г. до 1 септември 1889г.7) Васил Карагьозов е инициатор на друго хуманно дело: основава фонда “Бедни ученици” за набиране и подпомагане със средства социално слабите учащи. В този фонд самият той многократно внася лични средства до края на живота си. По стечение на обстоятелствата, през 1889 г. се налага да напусне учителската професия, след кончината на неговия тъст, но остава свързан с образованието като доживотен училищен настоятел. А материалите му по дескриптивна геометрия, които завещал на своите последователи, са използвани до 1904г., когато са отпечатани първите учебници на български език. Безкрайната любов на Васил Карагьозов към децата е факт. Не само докато учителства, но и в личен план. Той е баща на пет деца, за нещастие две от които умират малки. През 1910г. Васил Карагьозов донася първите електрически лампички за елха от Германия и събира много деца (на роднини и на непознати) в дома си да се забавляват и да отпразнуват заедно Рождествените празници.
Връзката на Васил Карагьозов с българското образование остава жива и по-нататък. Той става автор на онова постановление в Закона за народното просвещение, прокарано на 12 декември 1893г.9, според което: “Временните учители, както в основни, тъй също и в класните народни училища, ако не положат изпит най-късно до 1 септември 1899г., пред определената за тази цел комисия и съгласно нарочно изработената от министерството програма, губят правото си на учителстване. До изтичането на гореозначения срок могат да бъдат назначавани и по всички предмети волнонаемни учители, без да имат изисквания от закона ценз”. Това постановление на закона внася важни правни последствия за регулиране на положението на българското учителство.
Предприемач
През есента на 1881г. (21 септември) Васил Карагьозов е поканен на гости от известния в Габрово гайтанджия Иван Калпазанов. Молбата на предприемача е да го свърже с някоя фирма, която произвежда текстилни машини, за да оборудва фабриката, която мечтае да построи. Като добър християнин Васил Карагьозов с готовност и енергично се захваща да изпълни молбата. Понеже не бил в течение кое е най-доброто предприятие, той изпратил телеграма, адресирана така: ”До най-реномираната фабрика за текстилни машини в Германия. Акуратните немски служители я препращат до фабриката на Рихард Хартман в гр. Кемниц, Саксония. През декември същата година Васил Карагьозов придружава Иван Калпазанов като преводач до Германия и му помага да закупят необходимите машини. Оказва безценна помощ, докато майсторите на фирмата монтират машините във фабричините помещения в Габрово. На тържественото освещаване на фабриката на 14 ноември 1882г. Васил Карагьозов произнася подходящо „за случая словце за значението на индустрията в благосъстоянието на народите”. Иван Калпазанов и съдружникът му Петко Цокев раздават на всички гости късчета вълна, изпредена във фабриката, обагрена с цветовете на българския трикольор – бяло, зелено и червено. Иван Калпазанов открива в лицето на младежа човек, на когото може да разчита изцяло. Двамата стават много близки, а през 1887г. Васил Карагьозов е вече първи зет на Иван Калпазанов, като взема за жена най-голямата му дъщеря Дешка.
На 22 юли 1889г. Иван Калпазанов умира едва на 54 години. Оставя вдовица, шест невръстни деца и една фабрика. Стресирана от внезапната загуба на своя съпруг и баща, овдовялата съпруга Велика иска да преустанови дейността на фабриката и да отдаде помещенията под наем. Васил Карагьозов прави консултация със своя чичо Ангел Карагьозов от Търново (търговец, учил в Генуа). Чичовият съвет е фамилията да не се отказва от фабриката. Той е готов да им помага със средства, които по-късно използват за оборотен капитал, и със съвети. Васил Карагьозов събира вдовицата Велика Калпазанова, осиротелите деца и другите роднини от София и успява да ги убеди предприятието да продължи да работи. Тогава всички единодушно упълномощават Васил Карагьозов за директор на предприятието, защото е запознат с неговата дейност още от създаването му. Три дни след кончината на своя многообичан тъст, Васил Карагьозов се „обажда в Турция и в различните институции в страната” като уведомява, че Иван Калпазанов "е умрял, но името му ще съществува за винаги и работата на фабриката ще продължи". И успява да удържи на дадената дума.
Политик
Васил Карагьозов е в Габрово от 1881г., но бързо печели доверието на габровци. Те са впечатлени от неговия ум, отговорност и лични качества. Затова е избран за габровски депутат в:
- ІV Обикновено народно събрание – 1884г.;
– Великото народно събрание – 01.04.1893г. – събира най-много гласове, 1039 бр.;
– VІІ Обикновено народно събрание, свикано на 18.04.1893г.
В изграждане на политическата си кариера всеки човек трябва да се ръководи от исконните християнски ценности. Политикът да бъде съвестен, отговорен и мъдър християнин, да работи неуморно, за да може успешно да защитава и отстоява благоденствието на нацията, която го е избрала. Както пише в свое писмо до заместника си, известният габровец Иван Пенчов Златин през 1879г.: „Вие ще работите и изпълнявате длъжността си добросъвестно, че ако някому е тежко, нека се откаже. Длъжни сме да работим постоянно, а не на часове”.
По време на VІІ ОНС Васил Карагьозов е вече действащ бизнесмен, отлично запознат с бизнес-обстановката в страната. Затова прави предложение за промяна в тогавашния Закон за митниците. Тук проличава неговата силно изразена национална позиция. С предложените промени Васил Карагьозов цели да осигури протекция за родната индустрия, чрез безмитен внос на “всички видове сечива, машини, инструменти и части за тях, които се употребяват в земеделието и индустрията”, както и на “стоките, които съставляват първоначална материя (сурова стока) на занаятите и индустрията – дървен материал, говежди кожи, коноп в сурово състояние, вълна, прежди и др.” Седмото Обикновено народно събрание не приема тези искания, но те служат за основа при съставяне на “Закона за насърчаване на местната индустрия”, приет по време на VІІІ Обикновено народно събрание през 1894г. и изготвен от Иван Евстратиев Гешов, тогава Министър на търговията и земеделието. Дълги години (от 1889 до 1933), Васил Карагьозов е директор на семейната фабрика „Иван К. Калпазанов” в Габрово. Като фабрикант, той има огромни заслуги за развитие на габровската и на националната индустрия. Спомага за усъвършенстване на международните производствено-търговски отношения. Големият обем реализирана продукция осигурява приходи в държавната хазна и в бюджета на общината. Социалният ефект от неговата работа като директор е разкриване на много нови работни места, осигуряване на заетост на населението от региона, работа с най-модерни високопроизводителни за онова времето машини и възможност за сигурни доходи на работниците. По негова инициатива още от 1922г. във фабриката е основан фонд за заделяне на средства от печалбата, които да бъдат отпускани като пенсии на работниците в размер от 100 до 600 лв.23 Увеличен е броят на производствените помещения, построени са жилища за майсторите и работниците. Големи суми са инвестирани в изграждане на собствена електрическа централа във фабриката на много високо техническо ниво и с мощност 425 к.с. Тя е разположена на площ 338 кв. м. за нуждите на предприятието. По онова време това е най-мощната парна електроцентрала в града. Самият цар Фердинанд І идва лично в Габрово, за да я види.
Фабриката печели множество награди и медали от изложенията в Пловдив (1892), Чикаго (1893), Анверс (1894), Лондон (1907). Изнасяната продукция покрива пазарите в Египет, Турция, Албания и Англия. Според проучване, направено през 1933г., фабриката е обявена за една от най-добре уредените в страната. Тя е доставчик на платове и други изделия за Царския двор и Военното министерство от времето на княз Александър І Батемберг и запазва статута си при царуването на цар Фердинанд І и на цар Борис ІІІ.
Фабриката разполага с дружествена кантора, уникални бланки за водене на делова кореспонденция и знаме, поръчано във Виена, на което върху българския трибагреник е изписан девизът на Иван Калпазанов: ”Труди се, постоянствай, не бой се!” По време на Първото изложение в Пловдив (1892), княз Фердинанд и княгиня Мария–Луиза посещават павилиона на фабрика „Иван Калпазанов” и са силно впечатлени от европейското качество на произвежданата продукция. Князът много харесал павилиона, специално поръчан във Виена и го поискал за семейството си. В знак на благодарност подарил машини за фабриката. На Първото изложение златен медал печели едно интересно изобретение, направено от младия Иван Недков от Русе. То представлява катерна парна машина с прилежащия парен котел. Днес се съхранява във Военно-морския музей във Варна.
Завършил Technische Hochschule, Васил Карагьозов се увлича от техника и е силно впечатлен от представеното изобретение, както и от неговия талантлив създател. Във фабрика „Иван К. Калпазанов” наскоро е доставена парна машина от Белгия, която се нуждае от механик за нейната поддръжка. Така Иван Недков се озовава в Габрово по покана на Васил Карагьозов. След 5-6 години работа във фабрика „Иван К. Калпазанов”, Васил Карагьозов го изпраща на специализация в гр. Кемниц (Саксония) – градът, от който е закупувал текстилните машини за фабриката и където е установил солидни връзки и контакти. Там Иван Недков завършва вечерен техникум, след което се завръща отново в Габрово и основава първата машинна фабрика и железолеярна „Иван Недков” АД (1906). През 1908г. Георги Рашеев, фабрикант от Габрово и ученик на Васил Карагьозов, се разболява и дейността на неговата фабрика запада. Васил Карагьозов отново се проявява като сърцат християнин, откликва на молбата на Георги Рашеев и енергично се захваща да я спаси. Смело поема управлението. С помощта на добре обмислени кредити, разширено производство и нови пазари за реализация на продукцията, успява да стабилизира губещото предприятие за изключително кратко време.
Върху една рекламна брошура на фабрика “Иван К. Калпазанов”, под портрета на Васил Карагьозов е написано: “Благодарение на своя просветен ум и упорито трудолюбие, неговият принос в преуспяване на фабрика „Иван Калпазанов” е безспорен. Кавалер е на множество български и чуждестранни ордени, но венец на неговите обществени и индустриални заслуги е голямото отличие, с което е удостоен с назначаването му за почетен Германски вицеконсул в Габрово.” Васил Карагьозов е немски възпитаник, отлично владее немски език и познава традициите в немското общество. Превръща се в изявен бизнесмен, който поддържа делови отношения с немски фирми. Когато дипломатическата ситуация налага да бъде открито немско консулство в Габрово, Васил Карагьозов е най-подходящият да заеме длъжността на почетен немски вицеконсул. За периода 1926–1933г. той се грижи и “закриля интересите на германските поданици в града и посредничи в търговските отношения на германските фирми с габровските”. Консулският офис се помещава в неговия дом. През 1934г. длъжността е наследена от неговия единствен син Кольо Карагьозов, учил право в гр. Ерланген (Германия) и дипломиран от Handel Hochschule, Лайпциг. Нагърбвайки се с тази нелека дипломатическа мисия, Васил Карагьозов още веднъж помага за развитие и утвърждаване на българо-немските отношения.
През целия си живот Васил Карагьозов е направил многобройни дарения. Например за кметството в с. Бичкиня с искане средствата да бъдат раздавани на нуждаещите се. От своя страна, трогнати от проявената загриженост, те благодарят чрез местната преса: “Може ли някой от насъ, огрянъ и обласканъ отъ великодушието на нашия господаръ, да не бъде благодаренъ презъ целия си животъ? …Това ще ни бъде подтикъ за още по-голяма добросъвестностъ и усърдие в работата ни”.
Съпруг, баща и благодеятел
Личният живот на Васил Карагьзов е изпълнен с огромни успехи и постижения, но и с голяма лична трагедия. Съпругата му умира твърде млада, само на 35г., две от дъщерите му напускат този свят още като деца. Той остава вдовец и поема изцяло грижата за възпитанието и отглеждането на своите наследници. Но успява да ги изучи и възпита отлично. Неговата съпруга преживе, заедно с децата Венка, Вела, Иванка и Кольо са щедри дарители на средства за Женското благотворително дружество „Майчина грижа”, за Червения кръст, за градската библиотека, където и днес на таблото със спомоществователи е написано „Фамилия на Васил Карагьозов”. Синът Кольо Карагьозов става приятел с монаха Пахомий, докато е послушник в Троянския манастир и подарява платове от семейната фабрика на монасите да си ушият раса. Това научава внукът Божидар Карагьозов, когато посещава Атон и в Зограф се запознава с отец Пахомий, вече библиотекар (1922-2008). През 1946г. Кольо Карагьозов прави дарение от 50 000 лв. за изработване на иконостас в църквата на Дряновския манастир. В документа за дарение е записано, че ще предостави още средства, но през 1947г. народната власт осуетява мечтите му, защото национализира фамилната фабрика и дома, изземва спестяванията и оставя цялото семейство на Кольо Карагьозов, наред с още много като тях, на улицата и на произвола на съдбата, обявявайки ги за народни врагове. Обществото в миналото се е отнасяло с голямо уважение и респект пред личността на Васил Карагьозов, но е имало и хора, които са изпитвали явна и скрита злоба, завист, ненавист спрямо него и неговите успехи. Много пъти е подлаган на несправедливо отношение и злепоставяне от страна на негови близки и познати, които се опитват да спекулират с добротата и щедростта му. Упованието и дълбоката вяра във Всевишния винаги са му вдъхвали нови сили да продължава напред и да се бори със всички трудности и несправедливости в своя живот. Преживяната лична мъка го научава да разбира не само своето страдание, но и да бъде съпричастен към нещастието на всички хора. Затова Васил Карагьозов винаги се притичва в помощ на изпадналите в беда. През 1932г. фабрика „Иван Калпазанов” чества 50 годишен юбилей. Директорът Васил Карагьозов организира скромно тържество. По този повод работниците изказват своите благодарности в пресата:„Служащите и работниците при фабриката на Ан. Акц. Д-во „Иванъ К. Калпазановъ” – с. Бичкинята, изказваме сърдечната си благодарностъ за високото внимание, добрите думи и раздадените ни подаръци и възнаграждения от господарите й в деня на 50 годишния юбилей отъ основаването й. Особено подчертаваме това, защото въ нашия нерадостенъ животъ, този знаменателенъ денъ донесе, може би, единствениятъ светълъ и топълъ лъчъ, който за дълго ще сгрява нашите души. Скромно тържество! И колкото по-скромно беше то, толкова по-силно се отразяваше избликътъ на нашия възторгъ къмъ добрите ни господари. Ние не можемъ да не оценимъ милия имъ жестъ, когато с непристорено задоволство под звуците на българската гъдулка, се понесоха съ насъ въ китно българско хоро. Може ли някой отъ насъ да не си спомнюва съ умиление за онези минути на чиста, възвишена радостъ, когато нашиятъ старъ директоръ г-нъ Василъ Карагьозовъ презъ сълзи отговаряше на приветствията? Нима тези сълзи не са веренъ изразъ на неговата отзивчива душа? Нима тези сълзи, които се впиваха въ неговите слова и отекваха въ нашите сърдца като плахъ трепетъ, не са най-доброто доказателство за бащинската обичъ на нашите господари къмъ насъ?” Независимо, че поводът е изключително тържествен, а юбилеят – 50 години постоянно присъствие по върховете на българската индустрия, заслужава пищни чествания, управляващите организират скромно тържество, „имайки предвидъ, че времената никакъ не подхождатъ за шумни праздненства.” И тук отново за пореден път се проявява дълбоката хуманност и грижовност на Васил Карагьозов, присъща на някои богати хора от миналото. Спестените средства от тържеството даряват на нуждаещите се.
Благодарностъ
Държимъ да изкажемъ голямата си благодарностъ отъ наше име и отъ това на Бичкинския общински съветъ на Ан. Акц. Д-во „Иванъ К. Калпазановъ”, за жеста, който управлението на дружеството направи на 27 т.м. – патронния праздникъ на фабриката и отпразднуване още на 50 годишнината отъ пускане текстилната им фабрика въ с. Бичкиня – І-ва в Габровско и цяла България, като подариха 5 000 лв. за раздаване на бедните жители отъ общината. Дарението, което д-вото прави, не е първо, не ще остане и последно. Примерът нека бъде последванъ и отъ други, особено в сегашните дни на изнемогване.
От постоянното присъствие при Бичкинската община
***
"На 21 декември 1932г. цар Борис ІІІ „е благоволил да приеме на продължителна аудиенция г. Василъ Карагьозовъ, директоръ и членъ на управителния съветъ на акционерното д-во „Иванъ К. Калпазановъ” въ Габрово и германски консулъ там. По случай 50 годишният юбилей на фабриката Н. Величество е благоволилъ да награди г. Карагьозова съ Орденъ за гражданска заслуга ІІІ степенъ, който му е предалъ лично.”
Личността на Васил Карагьозов е уникална по много причини. Например всеки път при загуба на някой член от семейството си е правил големи дарения за различни хуманни каузи: 1892г. – за построяване на забавачница в Габрово, 1907г. и 1910г. – за Народната библиотека “Априлов – Палаузов” – Габрово, 1910г. – за построяване на безплатна трапезария към Дружество “Майчина грижа” – Габрово. За тези мероприятия разполагаме с документи, а колко всъщност е направил, само Бог знае. По други щастливи поводи, по случай 50-годишния юбилей на фабриката, по случай своя 75-годишен юбилей, дори и без конкретен случай прави дарения на Червения кръст, чийто член е от 01 януари 1905г., на Спортния клуб “Чардафон” – Габрово, на читалището, на библиотеката, към фонда “Бедни ученици”.
Църковник
Интересни са контактите на Васил Карагьозов с представители на православното духовенство. Свързва го голямо приятелство с монасите от манастира “Св. Вмчк. Георги Зограф” на Атон. От там през 1903г. донася житието и литургията на Св. Онуфрий Габровски и ги предава на Габровския девически манастир.37 Успява да измоли от Търновския митрополит „да се произнася всякога на отпуст църква името на Габровския светия”. Дарява крупни суми за църквата “Св. Йоан Рилски” в с. Бичкиня (днес квартал на Габрово). Има заслуги за изграждане визията на този храм. Обещава да даде средства за неговото издигане. Изричното му желание е фасадата да бъде толкова красива, колкото на църквата „Успение Богородично” в центъра на Габрово, а не да изглежда един малък и невзрачен храм. Действително и днес съществуващата църква привлича погледите с интересната си визия.
Предоставя средства и на църквата “Св. св. Константин и Елена” – Търново, която е близо до мястото, където е била родната му къща на улица „Гурко”. Търновското епархийско старопиталище “Св. Архангел Михаил” също получава финансови помощи от Васил Карагьозов. В свое писмо до Търновския митрополит пише, че е напуснал Търново от 1871г. „но аз милея за родния си град, затова искам да се притека в помощ с тази скромна лепта”.
Обръщане
В края на м. октомври и началото на м. ноември 1926г. Васил Карагьозов посещава Италия по бизнес дела. При разходка по езерото Комо (Северна Италия), лодката, в която пътува, се преобръща и той оцелява благодарение на намесата на един Светогорски монах, който го спасява. Приема тази случка като знамение. След като прави равносметка на живота си, осъзнава, че вече е на преклонна възраст, че дълги години работи за благото на хората като учител, политик, директор на фабриката, вицеконсул. Всеотдайно и умело използва придобитите знания и опит. Но си дава сметка, че не би бил такъв, ако Господ не го е надарил с безкрайна сила, енергия, ум и знания, за да постигне тези безчет успехи. Ако Всевишният не беше му дал възможността да се роди в подобно семейство, да учи в чужбина, нямаше да може да упражнява тези отговорни и трудни професии. Да си извоюва авторитет и достойно място в обществото в България и в чужбина сред най-видните и авторитетни исторически личности, да натрупа богатство. Затова решава, че единственият най-достоен начин да се отблагодари на Бога за всичките добрини, които му е сторил през целия живот и за силите, които му е дал, за да преодолява препятствията, е да се посвети изцяло в служба на Всевишния като стане монах и като служи вярно на Господ до края на дните си. След като пребивава в Габрово 53 години, след като извървява дълъг път и постига успешен светски живот, в който Васил Карагьозов достига всички тези успехи, за които разказвахме досега и успява да даде на обществото всичко, на което е способен, вече е дошло времето да се оттегли от деловия, светския и обществен живот, и да се посвети на Бога.
В този момент завършва първият, светски, етап от неговия живот и поставя началото на втория, чисто духовен. Васил Карагьозов започва да търси къде най-добре би могъл да реализира своето желание. През 1933г. категорично решава да прекара остатъка от живота си в Зографския манастир “Св. Вмч. Георги Зограф”. Това място му е напълно познато – много пъти е бил там на поклонение. Приятел е с братята – монаси, които скоро ще се превърнат в неговото ново семейство. Запознат е с порядките в манастира и атмосферата, в която му предстои да се потопи, за да служи на Бога. Започнал своя професионален път в Априловото школо – люлката на най-българското просвещение, Васил решава да завърши земния си път в една от най–ярките светини на българската книжнина и духовност Зограф. Вероятно Васил Карагьозов ще се окаже единственият успял човек в България, който в онези години доброволно и съзнателно напуска светския живот и отива в манастир, така както е направил цар Борис І през 889г. Макар и ревностни християни, семейството, познатите и бизнеса не искат да се разделят с него и не са съгласни “да ги лиши от своето ценно присъствие и съдействие”. Всички добре осъзнават, че ако замине, няма да го видят повече жив. Той пък няма да може да се радва на своите любими деца и внуци. „Ние знаехме, че иска да стане монах, но не очаквахме да бъде толкова скоро”, си спомня една от внучките Весела Цанкова–Солофрано. Всички доводи и увещания не успяват да накарат Васил Карагьозов да промени плановете си. Неговото решение остава категорично. Той е дълбоко убеден, че това желание е провокирано от неговата воля, но такава е и Божията воля. Той трябва да ѝ се подчини. От емоционална и психологическа гледна точка посвещаването на Бога не е лесна работа. Да докажеш предаността си към Господ изисква огромни човешки и емоционални жертви, които не всяко живо същество е готово доброволно да направи. Човек със слаб характер не би могъл да се отрече лесно от едно добре осигурено битие, от лукса и уюта на дома, за да заживее в скромна монашеска килия без особени удобства. Човек, прекарал голяма част от живота си пътувайки в и извън пределите на България, трудно може да се застои затворен на едно място. Обществено изявеният човек трудно би се отказал от уважението и всички почести, които му предлага светският живот. На човек, живял щастливо, заобиколен от своята любяща фамилия, деца и внуци, ще му бъде много трудно да ги напусне и да се отдели от тях, знаейки, че повече няма да ги вижда. В същото време ще му се наложи да приеме за свое ново семейство чужди и непознати хора – братята монаси. Но такава е съдбата на всички поели по този път. Става ясно, че само силната личност, силно вярващият човек, дълбоко обичащ Бога е в състояние да извърви този не лек път, както са сторили това всички монаси, монахини, светци и светици. За да бъде непоколебим в своето намерение, човек трябва сам да достигне до дълбокото убеждение, че за него единственият и правилен начин да продължи своето съществувание е като се отдели от света на суетата и се потопи в един по-извисен и по-духовен начин на живот. В манастира човек може да достигне до висшата мъдрост, за която питал Евул какво точно тя представлява и получил отговор от Свети Василий Велики: „В помненето на смъртта! Ако ние действително по-често мислехме за смъртта, нямаше да се привързваме толкова силно към непостоянните земни блага, а повече щяхме да се стремим да придобиваме вечните. Една е телесната слава, а друга – природата на безтелесното. Никой не може да се наслаждава и на двете едновременно, защото "никой не може да слугува на двама господари." (Матей 6:24). И още: „Не обиквай земното, защото то е като простряна мрежа, в която ще се хванеш като птица”. Думата „монах” е с гръцки произход – „monachos” означава сам. В речника за чуждите думи в българския език е поместено следното обяснение: ”Монахът е член на манастирско общежитие, дал обет да води безбрачен, аскетичен живот, според църковните канони”. Едно от основните задължения на всички монаси и монахини, които сами или по Божията воля са избрали да водят монашески живот, е да стопанисват и опазват, да се грижат за поддръжката на манастирите, които обитават, заедно с всички съкровища в тях – чудотворните ликове на Света Богородица, Иисус Христос, на останалите светци, техните чудотворни мощи, безценните книги, фреските, стенописите и уникалната архитектура на храмовете, които ги превръщат в неповторими шедьоври на художественото изкуство. Тези, които са събрали достатъчна смелост и са се посветили на Бога, като са постъпили в някой манастир, успяват да станат част от един друг свят, за който игуменът на манастира „Симонопетра” на Света гора архимандрит Емилиян разказва: ”Монашеският живот е образец за човешко общество. Нито демокрацията може да достигне такова съвършенство, нито монархията, нито социализмът. Никоя система не притежава съвършенството на монашеското житие. Защото е действително ангелско общество, бих казал светоотеческо, т.е така както са живели светите отци на на Църквата”. Друга важна задача в битието на монасите откриваме в следния цитат: „Преподобни Теодосий управлявал многолюдното си братство, като се ръководил от монашеските правила на съотечественика си" (Свети Василий Велики). В своето мъдро ръководство великият духовен отец благодатно обединявал кротостта със строгата справедливост. Всички ревностно практикували социалното добротворство и се грижели за бедните, странниците и болните, които прибягвали до помощта на многобройните манастирски благотворителни заведения. Сам великият Теодосий измивал раните на страдащите в неговите болници и помагал за обслужването на разнообразните просители и поклонници. „Според християнската етика, ти трябва да търсиш доброто в другите, да не ги осъждаш.”, споделя монахиня Ксения от манастира „Рождество на Пресвета Богородица” край с. Кабиле, Ямболска община. „Християнският начин на живот е свързан с работата върху себе си, върху изцелението на собствената душа”.
Монах
Настъпва 1934 година. Васил Карагьозов се заселва на Атон и приема монашеското име Вениамин Схимонах в манастира „Св. вмчк. Георги Зограф”.
Как еволюира вярата в душата на един ревностен християнин?
Еволюцията в живота и съзнанието на Васил Карагьозов протича на два етапа. Първият е светски, през който той съумява разумно да развие всички свои дарби и заложби до постигане на големи светски успехи, съпроводени с чисто християнски прояви на милосърдие, отзивчивост, толерантност и много други. Вторият етап е чисто духовен. Той пребивава в света обител и като монах се потапя напълно в манастирския живот наред с другите братя монаси.
Ранни години
Васил Николов Карагьозов е роден на 14 юни 1856 г. в Търново в семейството на знатни търговци и е наследник на стар търновски род. Неговите родители Никола Карагьозов и Винтия Василева са православни християни и хора с висок морал. Така са възпитали и своите деца. „Търновци са с буден национален дух и достолепие, които прилягат на някогашното величие и слава на града, ученолюбиви, притежаващи и много други нравствени добродетели”. Това съвсем точно отговаря на психологията на безчет видни търновци и търновки с големи заслуги за българската история. Сред тях се нарежда името и на Васил Карагьозов. Човекът, станал кръстник на малкия Васил на 24 юни 1856г. в храм „Свето Възнесение Христово” в Търново е изтъкнатият първенец и търговец хаджи Николи хаджи Димов Минчоолу. Това е именно известният в българската история хаджи Николи, който изразходва почти цялото си богатство в името на независимата българска църква, за да изпълни своята клетва: „Ще дам всичкото си богатство, но в Търново гръцки владици няма да има.” Родолюбивият кръстник допринася неговият кръщелник да бъде силно вярващ и човек, стремящ се към духовно извисяване. Васил Карагьозов е племенник на търновския първенец Стефан Карагьозов, открил първата фабрика за коприна в града, фабриката за брашна и хлебен спирт, построил модерни мелници, директор на първата болница „Св. Безсребреници Козма и Дамян”, активен дарител и общественик. Васил Карагьозов от малък е приятел със Стефан Стамболов и Сава Муткуров (други известни личности от българската история). Топлите им отношения датират от времето на тяхното детство. Сава Муткуров е роден през 1852г., Стефан Стамлобов – през 1854г., а Васил Карагьозов – през 1856г. После пътищата им се разделят, за да се срещнат отново след години – вече зрели, образовани и с положение; стари другари, които ще подновят прекъснатото си приятелство. В Търново малкият Васил получава основно образование като всички деца по онова време – научава се да чете, пише, смята. Изучава Закон Божи, история, география, аритметика. Там научава гръцки и турски – езици, които мнозина по онова време говорят свободно. На 15 години неговите родители го изпращат в Западна Европа да получи квалитетно образование. Във Виена, Цюрих и Щутгарт следва 10 години. Когато през 1881г. се завръща в България, Васил Карагьозов е завършен млад човек с европейско образование – инженер и професор по дескриптивна геометрия, с европейски маниери, навици, култура. Вече говори свободно 7 езика, свири на пиано и цигулка, рисува. Там се запознава с принц Фердинанд Сакс Кобургготски. Двамата стават много добри приятели и запазват приятелството си до смъртта на Васил Карагьозов.
Учител
След завръщането си в България, Васил Карагьозов се установява в Габрово. Започва работа като учител І степен по дескриптивна геометрия и чертане на ученици до VІІ клас в Мъжката реална гимназия (днес реномираната Априловска гимназия). Към 1871г. гимназията не разполага с отпечатани специализирани учебници и учебни пособия по дескриптивна геометрия и чертане. За да може да преподава, Васил Карагьозов превежда своите немски учебници и така пригодил материали под формата на лекции, по които преподава на своите ученици. Докато учителства, се проявява като отдаден на професията си млад човек и много добър педагог. Един от неговите отлични ученици – бъдещият професор по геология и първият български тектоник д-р Стефан Бончев пише в спомените си как мъдро е бил съветван от своя преподавател: ”…В навечерието на изпита никога да не учиш – оставяй тогава мозъка ти да почине и да подреди знанията, които дотогава си усвоил. Ако правиш така, никога няма да бъркаш”. Детето запомнило своя учител като “добър педагог и човек”, защото след като цяла нощ младият Стефан учил, „за да не се посрами на изпита”, се явил в училище без да се е наспал добре. Когато започнал да решава задачата, му прилошало. Той заявил на своя преподавател, че не може да я реши. Васил Карагьозов го накарал да излезе навън, да се поразходи на въздух и когато се върнал обратно, вече се справил успешно със заданието. След това решил още няколко. Но най-много бил впечатлен, че Васил Карагьозов бил загрижен за него и за неговите успехи, и по никакъв начин не искал съвестният ученик да се провали. Като преподавател в Априловото школо (от 1 септември 1881г. до 1 септември 1883г. и от 1 септември 1884г. до 1 септември 1889г.7) Васил Карагьозов е инициатор на друго хуманно дело: основава фонда “Бедни ученици” за набиране и подпомагане със средства социално слабите учащи. В този фонд самият той многократно внася лични средства до края на живота си. По стечение на обстоятелствата, през 1889 г. се налага да напусне учителската професия, след кончината на неговия тъст, но остава свързан с образованието като доживотен училищен настоятел. А материалите му по дескриптивна геометрия, които завещал на своите последователи, са използвани до 1904г., когато са отпечатани първите учебници на български език. Безкрайната любов на Васил Карагьозов към децата е факт. Не само докато учителства, но и в личен план. Той е баща на пет деца, за нещастие две от които умират малки. През 1910г. Васил Карагьозов донася първите електрически лампички за елха от Германия и събира много деца (на роднини и на непознати) в дома си да се забавляват и да отпразнуват заедно Рождествените празници.
Връзката на Васил Карагьозов с българското образование остава жива и по-нататък. Той става автор на онова постановление в Закона за народното просвещение, прокарано на 12 декември 1893г.9, според което: “Временните учители, както в основни, тъй също и в класните народни училища, ако не положат изпит най-късно до 1 септември 1899г., пред определената за тази цел комисия и съгласно нарочно изработената от министерството програма, губят правото си на учителстване. До изтичането на гореозначения срок могат да бъдат назначавани и по всички предмети волнонаемни учители, без да имат изисквания от закона ценз”. Това постановление на закона внася важни правни последствия за регулиране на положението на българското учителство.
Предприемач
През есента на 1881г. (21 септември) Васил Карагьозов е поканен на гости от известния в Габрово гайтанджия Иван Калпазанов. Молбата на предприемача е да го свърже с някоя фирма, която произвежда текстилни машини, за да оборудва фабриката, която мечтае да построи. Като добър християнин Васил Карагьозов с готовност и енергично се захваща да изпълни молбата. Понеже не бил в течение кое е най-доброто предприятие, той изпратил телеграма, адресирана така: ”До най-реномираната фабрика за текстилни машини в Германия. Акуратните немски служители я препращат до фабриката на Рихард Хартман в гр. Кемниц, Саксония. През декември същата година Васил Карагьозов придружава Иван Калпазанов като преводач до Германия и му помага да закупят необходимите машини. Оказва безценна помощ, докато майсторите на фирмата монтират машините във фабричините помещения в Габрово. На тържественото освещаване на фабриката на 14 ноември 1882г. Васил Карагьозов произнася подходящо „за случая словце за значението на индустрията в благосъстоянието на народите”. Иван Калпазанов и съдружникът му Петко Цокев раздават на всички гости късчета вълна, изпредена във фабриката, обагрена с цветовете на българския трикольор – бяло, зелено и червено. Иван Калпазанов открива в лицето на младежа човек, на когото може да разчита изцяло. Двамата стават много близки, а през 1887г. Васил Карагьозов е вече първи зет на Иван Калпазанов, като взема за жена най-голямата му дъщеря Дешка.
На 22 юли 1889г. Иван Калпазанов умира едва на 54 години. Оставя вдовица, шест невръстни деца и една фабрика. Стресирана от внезапната загуба на своя съпруг и баща, овдовялата съпруга Велика иска да преустанови дейността на фабриката и да отдаде помещенията под наем. Васил Карагьозов прави консултация със своя чичо Ангел Карагьозов от Търново (търговец, учил в Генуа). Чичовият съвет е фамилията да не се отказва от фабриката. Той е готов да им помага със средства, които по-късно използват за оборотен капитал, и със съвети. Васил Карагьозов събира вдовицата Велика Калпазанова, осиротелите деца и другите роднини от София и успява да ги убеди предприятието да продължи да работи. Тогава всички единодушно упълномощават Васил Карагьозов за директор на предприятието, защото е запознат с неговата дейност още от създаването му. Три дни след кончината на своя многообичан тъст, Васил Карагьозов се „обажда в Турция и в различните институции в страната” като уведомява, че Иван Калпазанов "е умрял, но името му ще съществува за винаги и работата на фабриката ще продължи". И успява да удържи на дадената дума.
Политик
Васил Карагьозов е в Габрово от 1881г., но бързо печели доверието на габровци. Те са впечатлени от неговия ум, отговорност и лични качества. Затова е избран за габровски депутат в:
- ІV Обикновено народно събрание – 1884г.;
– Великото народно събрание – 01.04.1893г. – събира най-много гласове, 1039 бр.;
– VІІ Обикновено народно събрание, свикано на 18.04.1893г.
В изграждане на политическата си кариера всеки човек трябва да се ръководи от исконните християнски ценности. Политикът да бъде съвестен, отговорен и мъдър християнин, да работи неуморно, за да може успешно да защитава и отстоява благоденствието на нацията, която го е избрала. Както пише в свое писмо до заместника си, известният габровец Иван Пенчов Златин през 1879г.: „Вие ще работите и изпълнявате длъжността си добросъвестно, че ако някому е тежко, нека се откаже. Длъжни сме да работим постоянно, а не на часове”.
По време на VІІ ОНС Васил Карагьозов е вече действащ бизнесмен, отлично запознат с бизнес-обстановката в страната. Затова прави предложение за промяна в тогавашния Закон за митниците. Тук проличава неговата силно изразена национална позиция. С предложените промени Васил Карагьозов цели да осигури протекция за родната индустрия, чрез безмитен внос на “всички видове сечива, машини, инструменти и части за тях, които се употребяват в земеделието и индустрията”, както и на “стоките, които съставляват първоначална материя (сурова стока) на занаятите и индустрията – дървен материал, говежди кожи, коноп в сурово състояние, вълна, прежди и др.” Седмото Обикновено народно събрание не приема тези искания, но те служат за основа при съставяне на “Закона за насърчаване на местната индустрия”, приет по време на VІІІ Обикновено народно събрание през 1894г. и изготвен от Иван Евстратиев Гешов, тогава Министър на търговията и земеделието. Дълги години (от 1889 до 1933), Васил Карагьозов е директор на семейната фабрика „Иван К. Калпазанов” в Габрово. Като фабрикант, той има огромни заслуги за развитие на габровската и на националната индустрия. Спомага за усъвършенстване на международните производствено-търговски отношения. Големият обем реализирана продукция осигурява приходи в държавната хазна и в бюджета на общината. Социалният ефект от неговата работа като директор е разкриване на много нови работни места, осигуряване на заетост на населението от региона, работа с най-модерни високопроизводителни за онова времето машини и възможност за сигурни доходи на работниците. По негова инициатива още от 1922г. във фабриката е основан фонд за заделяне на средства от печалбата, които да бъдат отпускани като пенсии на работниците в размер от 100 до 600 лв.23 Увеличен е броят на производствените помещения, построени са жилища за майсторите и работниците. Големи суми са инвестирани в изграждане на собствена електрическа централа във фабриката на много високо техническо ниво и с мощност 425 к.с. Тя е разположена на площ 338 кв. м. за нуждите на предприятието. По онова време това е най-мощната парна електроцентрала в града. Самият цар Фердинанд І идва лично в Габрово, за да я види.
Фабриката печели множество награди и медали от изложенията в Пловдив (1892), Чикаго (1893), Анверс (1894), Лондон (1907). Изнасяната продукция покрива пазарите в Египет, Турция, Албания и Англия. Според проучване, направено през 1933г., фабриката е обявена за една от най-добре уредените в страната. Тя е доставчик на платове и други изделия за Царския двор и Военното министерство от времето на княз Александър І Батемберг и запазва статута си при царуването на цар Фердинанд І и на цар Борис ІІІ.
Фабриката разполага с дружествена кантора, уникални бланки за водене на делова кореспонденция и знаме, поръчано във Виена, на което върху българския трибагреник е изписан девизът на Иван Калпазанов: ”Труди се, постоянствай, не бой се!” По време на Първото изложение в Пловдив (1892), княз Фердинанд и княгиня Мария–Луиза посещават павилиона на фабрика „Иван Калпазанов” и са силно впечатлени от европейското качество на произвежданата продукция. Князът много харесал павилиона, специално поръчан във Виена и го поискал за семейството си. В знак на благодарност подарил машини за фабриката. На Първото изложение златен медал печели едно интересно изобретение, направено от младия Иван Недков от Русе. То представлява катерна парна машина с прилежащия парен котел. Днес се съхранява във Военно-морския музей във Варна.
Завършил Technische Hochschule, Васил Карагьозов се увлича от техника и е силно впечатлен от представеното изобретение, както и от неговия талантлив създател. Във фабрика „Иван К. Калпазанов” наскоро е доставена парна машина от Белгия, която се нуждае от механик за нейната поддръжка. Така Иван Недков се озовава в Габрово по покана на Васил Карагьозов. След 5-6 години работа във фабрика „Иван К. Калпазанов”, Васил Карагьозов го изпраща на специализация в гр. Кемниц (Саксония) – градът, от който е закупувал текстилните машини за фабриката и където е установил солидни връзки и контакти. Там Иван Недков завършва вечерен техникум, след което се завръща отново в Габрово и основава първата машинна фабрика и железолеярна „Иван Недков” АД (1906). През 1908г. Георги Рашеев, фабрикант от Габрово и ученик на Васил Карагьозов, се разболява и дейността на неговата фабрика запада. Васил Карагьозов отново се проявява като сърцат християнин, откликва на молбата на Георги Рашеев и енергично се захваща да я спаси. Смело поема управлението. С помощта на добре обмислени кредити, разширено производство и нови пазари за реализация на продукцията, успява да стабилизира губещото предприятие за изключително кратко време.
Върху една рекламна брошура на фабрика “Иван К. Калпазанов”, под портрета на Васил Карагьозов е написано: “Благодарение на своя просветен ум и упорито трудолюбие, неговият принос в преуспяване на фабрика „Иван Калпазанов” е безспорен. Кавалер е на множество български и чуждестранни ордени, но венец на неговите обществени и индустриални заслуги е голямото отличие, с което е удостоен с назначаването му за почетен Германски вицеконсул в Габрово.” Васил Карагьозов е немски възпитаник, отлично владее немски език и познава традициите в немското общество. Превръща се в изявен бизнесмен, който поддържа делови отношения с немски фирми. Когато дипломатическата ситуация налага да бъде открито немско консулство в Габрово, Васил Карагьозов е най-подходящият да заеме длъжността на почетен немски вицеконсул. За периода 1926–1933г. той се грижи и “закриля интересите на германските поданици в града и посредничи в търговските отношения на германските фирми с габровските”. Консулският офис се помещава в неговия дом. През 1934г. длъжността е наследена от неговия единствен син Кольо Карагьозов, учил право в гр. Ерланген (Германия) и дипломиран от Handel Hochschule, Лайпциг. Нагърбвайки се с тази нелека дипломатическа мисия, Васил Карагьозов още веднъж помага за развитие и утвърждаване на българо-немските отношения.
През целия си живот Васил Карагьозов е направил многобройни дарения. Например за кметството в с. Бичкиня с искане средствата да бъдат раздавани на нуждаещите се. От своя страна, трогнати от проявената загриженост, те благодарят чрез местната преса: “Може ли някой от насъ, огрянъ и обласканъ отъ великодушието на нашия господаръ, да не бъде благодаренъ презъ целия си животъ? …Това ще ни бъде подтикъ за още по-голяма добросъвестностъ и усърдие в работата ни”.
Съпруг, баща и благодеятел
Личният живот на Васил Карагьзов е изпълнен с огромни успехи и постижения, но и с голяма лична трагедия. Съпругата му умира твърде млада, само на 35г., две от дъщерите му напускат този свят още като деца. Той остава вдовец и поема изцяло грижата за възпитанието и отглеждането на своите наследници. Но успява да ги изучи и възпита отлично. Неговата съпруга преживе, заедно с децата Венка, Вела, Иванка и Кольо са щедри дарители на средства за Женското благотворително дружество „Майчина грижа”, за Червения кръст, за градската библиотека, където и днес на таблото със спомоществователи е написано „Фамилия на Васил Карагьозов”. Синът Кольо Карагьозов става приятел с монаха Пахомий, докато е послушник в Троянския манастир и подарява платове от семейната фабрика на монасите да си ушият раса. Това научава внукът Божидар Карагьозов, когато посещава Атон и в Зограф се запознава с отец Пахомий, вече библиотекар (1922-2008). През 1946г. Кольо Карагьозов прави дарение от 50 000 лв. за изработване на иконостас в църквата на Дряновския манастир. В документа за дарение е записано, че ще предостави още средства, но през 1947г. народната власт осуетява мечтите му, защото национализира фамилната фабрика и дома, изземва спестяванията и оставя цялото семейство на Кольо Карагьозов, наред с още много като тях, на улицата и на произвола на съдбата, обявявайки ги за народни врагове. Обществото в миналото се е отнасяло с голямо уважение и респект пред личността на Васил Карагьозов, но е имало и хора, които са изпитвали явна и скрита злоба, завист, ненавист спрямо него и неговите успехи. Много пъти е подлаган на несправедливо отношение и злепоставяне от страна на негови близки и познати, които се опитват да спекулират с добротата и щедростта му. Упованието и дълбоката вяра във Всевишния винаги са му вдъхвали нови сили да продължава напред и да се бори със всички трудности и несправедливости в своя живот. Преживяната лична мъка го научава да разбира не само своето страдание, но и да бъде съпричастен към нещастието на всички хора. Затова Васил Карагьозов винаги се притичва в помощ на изпадналите в беда. През 1932г. фабрика „Иван Калпазанов” чества 50 годишен юбилей. Директорът Васил Карагьозов организира скромно тържество. По този повод работниците изказват своите благодарности в пресата:„Служащите и работниците при фабриката на Ан. Акц. Д-во „Иванъ К. Калпазановъ” – с. Бичкинята, изказваме сърдечната си благодарностъ за високото внимание, добрите думи и раздадените ни подаръци и възнаграждения от господарите й в деня на 50 годишния юбилей отъ основаването й. Особено подчертаваме това, защото въ нашия нерадостенъ животъ, този знаменателенъ денъ донесе, може би, единствениятъ светълъ и топълъ лъчъ, който за дълго ще сгрява нашите души. Скромно тържество! И колкото по-скромно беше то, толкова по-силно се отразяваше избликътъ на нашия възторгъ къмъ добрите ни господари. Ние не можемъ да не оценимъ милия имъ жестъ, когато с непристорено задоволство под звуците на българската гъдулка, се понесоха съ насъ въ китно българско хоро. Може ли някой отъ насъ да не си спомнюва съ умиление за онези минути на чиста, възвишена радостъ, когато нашиятъ старъ директоръ г-нъ Василъ Карагьозовъ презъ сълзи отговаряше на приветствията? Нима тези сълзи не са веренъ изразъ на неговата отзивчива душа? Нима тези сълзи, които се впиваха въ неговите слова и отекваха въ нашите сърдца като плахъ трепетъ, не са най-доброто доказателство за бащинската обичъ на нашите господари къмъ насъ?” Независимо, че поводът е изключително тържествен, а юбилеят – 50 години постоянно присъствие по върховете на българската индустрия, заслужава пищни чествания, управляващите организират скромно тържество, „имайки предвидъ, че времената никакъ не подхождатъ за шумни праздненства.” И тук отново за пореден път се проявява дълбоката хуманност и грижовност на Васил Карагьозов, присъща на някои богати хора от миналото. Спестените средства от тържеството даряват на нуждаещите се.
Благодарностъ
Държимъ да изкажемъ голямата си благодарностъ отъ наше име и отъ това на Бичкинския общински съветъ на Ан. Акц. Д-во „Иванъ К. Калпазановъ”, за жеста, който управлението на дружеството направи на 27 т.м. – патронния праздникъ на фабриката и отпразднуване още на 50 годишнината отъ пускане текстилната им фабрика въ с. Бичкиня – І-ва в Габровско и цяла България, като подариха 5 000 лв. за раздаване на бедните жители отъ общината. Дарението, което д-вото прави, не е първо, не ще остане и последно. Примерът нека бъде последванъ и отъ други, особено в сегашните дни на изнемогване.
От постоянното присъствие при Бичкинската община
***
"На 21 декември 1932г. цар Борис ІІІ „е благоволил да приеме на продължителна аудиенция г. Василъ Карагьозовъ, директоръ и членъ на управителния съветъ на акционерното д-во „Иванъ К. Калпазановъ” въ Габрово и германски консулъ там. По случай 50 годишният юбилей на фабриката Н. Величество е благоволилъ да награди г. Карагьозова съ Орденъ за гражданска заслуга ІІІ степенъ, който му е предалъ лично.”
Личността на Васил Карагьозов е уникална по много причини. Например всеки път при загуба на някой член от семейството си е правил големи дарения за различни хуманни каузи: 1892г. – за построяване на забавачница в Габрово, 1907г. и 1910г. – за Народната библиотека “Априлов – Палаузов” – Габрово, 1910г. – за построяване на безплатна трапезария към Дружество “Майчина грижа” – Габрово. За тези мероприятия разполагаме с документи, а колко всъщност е направил, само Бог знае. По други щастливи поводи, по случай 50-годишния юбилей на фабриката, по случай своя 75-годишен юбилей, дори и без конкретен случай прави дарения на Червения кръст, чийто член е от 01 януари 1905г., на Спортния клуб “Чардафон” – Габрово, на читалището, на библиотеката, към фонда “Бедни ученици”.
Църковник
Интересни са контактите на Васил Карагьозов с представители на православното духовенство. Свързва го голямо приятелство с монасите от манастира “Св. Вмчк. Георги Зограф” на Атон. От там през 1903г. донася житието и литургията на Св. Онуфрий Габровски и ги предава на Габровския девически манастир.37 Успява да измоли от Търновския митрополит „да се произнася всякога на отпуст църква името на Габровския светия”. Дарява крупни суми за църквата “Св. Йоан Рилски” в с. Бичкиня (днес квартал на Габрово). Има заслуги за изграждане визията на този храм. Обещава да даде средства за неговото издигане. Изричното му желание е фасадата да бъде толкова красива, колкото на църквата „Успение Богородично” в центъра на Габрово, а не да изглежда един малък и невзрачен храм. Действително и днес съществуващата църква привлича погледите с интересната си визия.
Предоставя средства и на църквата “Св. св. Константин и Елена” – Търново, която е близо до мястото, където е била родната му къща на улица „Гурко”. Търновското епархийско старопиталище “Св. Архангел Михаил” също получава финансови помощи от Васил Карагьозов. В свое писмо до Търновския митрополит пише, че е напуснал Търново от 1871г. „но аз милея за родния си град, затова искам да се притека в помощ с тази скромна лепта”.
Обръщане
В края на м. октомври и началото на м. ноември 1926г. Васил Карагьозов посещава Италия по бизнес дела. При разходка по езерото Комо (Северна Италия), лодката, в която пътува, се преобръща и той оцелява благодарение на намесата на един Светогорски монах, който го спасява. Приема тази случка като знамение. След като прави равносметка на живота си, осъзнава, че вече е на преклонна възраст, че дълги години работи за благото на хората като учител, политик, директор на фабриката, вицеконсул. Всеотдайно и умело използва придобитите знания и опит. Но си дава сметка, че не би бил такъв, ако Господ не го е надарил с безкрайна сила, енергия, ум и знания, за да постигне тези безчет успехи. Ако Всевишният не беше му дал възможността да се роди в подобно семейство, да учи в чужбина, нямаше да може да упражнява тези отговорни и трудни професии. Да си извоюва авторитет и достойно място в обществото в България и в чужбина сред най-видните и авторитетни исторически личности, да натрупа богатство. Затова решава, че единственият най-достоен начин да се отблагодари на Бога за всичките добрини, които му е сторил през целия живот и за силите, които му е дал, за да преодолява препятствията, е да се посвети изцяло в служба на Всевишния като стане монах и като служи вярно на Господ до края на дните си. След като пребивава в Габрово 53 години, след като извървява дълъг път и постига успешен светски живот, в който Васил Карагьозов достига всички тези успехи, за които разказвахме досега и успява да даде на обществото всичко, на което е способен, вече е дошло времето да се оттегли от деловия, светския и обществен живот, и да се посвети на Бога.
В този момент завършва първият, светски, етап от неговия живот и поставя началото на втория, чисто духовен. Васил Карагьозов започва да търси къде най-добре би могъл да реализира своето желание. През 1933г. категорично решава да прекара остатъка от живота си в Зографския манастир “Св. Вмч. Георги Зограф”. Това място му е напълно познато – много пъти е бил там на поклонение. Приятел е с братята – монаси, които скоро ще се превърнат в неговото ново семейство. Запознат е с порядките в манастира и атмосферата, в която му предстои да се потопи, за да служи на Бога. Започнал своя професионален път в Априловото школо – люлката на най-българското просвещение, Васил решава да завърши земния си път в една от най–ярките светини на българската книжнина и духовност Зограф. Вероятно Васил Карагьозов ще се окаже единственият успял човек в България, който в онези години доброволно и съзнателно напуска светския живот и отива в манастир, така както е направил цар Борис І през 889г. Макар и ревностни християни, семейството, познатите и бизнеса не искат да се разделят с него и не са съгласни “да ги лиши от своето ценно присъствие и съдействие”. Всички добре осъзнават, че ако замине, няма да го видят повече жив. Той пък няма да може да се радва на своите любими деца и внуци. „Ние знаехме, че иска да стане монах, но не очаквахме да бъде толкова скоро”, си спомня една от внучките Весела Цанкова–Солофрано. Всички доводи и увещания не успяват да накарат Васил Карагьозов да промени плановете си. Неговото решение остава категорично. Той е дълбоко убеден, че това желание е провокирано от неговата воля, но такава е и Божията воля. Той трябва да ѝ се подчини. От емоционална и психологическа гледна точка посвещаването на Бога не е лесна работа. Да докажеш предаността си към Господ изисква огромни човешки и емоционални жертви, които не всяко живо същество е готово доброволно да направи. Човек със слаб характер не би могъл да се отрече лесно от едно добре осигурено битие, от лукса и уюта на дома, за да заживее в скромна монашеска килия без особени удобства. Човек, прекарал голяма част от живота си пътувайки в и извън пределите на България, трудно може да се застои затворен на едно място. Обществено изявеният човек трудно би се отказал от уважението и всички почести, които му предлага светският живот. На човек, живял щастливо, заобиколен от своята любяща фамилия, деца и внуци, ще му бъде много трудно да ги напусне и да се отдели от тях, знаейки, че повече няма да ги вижда. В същото време ще му се наложи да приеме за свое ново семейство чужди и непознати хора – братята монаси. Но такава е съдбата на всички поели по този път. Става ясно, че само силната личност, силно вярващият човек, дълбоко обичащ Бога е в състояние да извърви този не лек път, както са сторили това всички монаси, монахини, светци и светици. За да бъде непоколебим в своето намерение, човек трябва сам да достигне до дълбокото убеждение, че за него единственият и правилен начин да продължи своето съществувание е като се отдели от света на суетата и се потопи в един по-извисен и по-духовен начин на живот. В манастира човек може да достигне до висшата мъдрост, за която питал Евул какво точно тя представлява и получил отговор от Свети Василий Велики: „В помненето на смъртта! Ако ние действително по-често мислехме за смъртта, нямаше да се привързваме толкова силно към непостоянните земни блага, а повече щяхме да се стремим да придобиваме вечните. Една е телесната слава, а друга – природата на безтелесното. Никой не може да се наслаждава и на двете едновременно, защото "никой не може да слугува на двама господари." (Матей 6:24). И още: „Не обиквай земното, защото то е като простряна мрежа, в която ще се хванеш като птица”. Думата „монах” е с гръцки произход – „monachos” означава сам. В речника за чуждите думи в българския език е поместено следното обяснение: ”Монахът е член на манастирско общежитие, дал обет да води безбрачен, аскетичен живот, според църковните канони”. Едно от основните задължения на всички монаси и монахини, които сами или по Божията воля са избрали да водят монашески живот, е да стопанисват и опазват, да се грижат за поддръжката на манастирите, които обитават, заедно с всички съкровища в тях – чудотворните ликове на Света Богородица, Иисус Христос, на останалите светци, техните чудотворни мощи, безценните книги, фреските, стенописите и уникалната архитектура на храмовете, които ги превръщат в неповторими шедьоври на художественото изкуство. Тези, които са събрали достатъчна смелост и са се посветили на Бога, като са постъпили в някой манастир, успяват да станат част от един друг свят, за който игуменът на манастира „Симонопетра” на Света гора архимандрит Емилиян разказва: ”Монашеският живот е образец за човешко общество. Нито демокрацията може да достигне такова съвършенство, нито монархията, нито социализмът. Никоя система не притежава съвършенството на монашеското житие. Защото е действително ангелско общество, бих казал светоотеческо, т.е така както са живели светите отци на на Църквата”. Друга важна задача в битието на монасите откриваме в следния цитат: „Преподобни Теодосий управлявал многолюдното си братство, като се ръководил от монашеските правила на съотечественика си" (Свети Василий Велики). В своето мъдро ръководство великият духовен отец благодатно обединявал кротостта със строгата справедливост. Всички ревностно практикували социалното добротворство и се грижели за бедните, странниците и болните, които прибягвали до помощта на многобройните манастирски благотворителни заведения. Сам великият Теодосий измивал раните на страдащите в неговите болници и помагал за обслужването на разнообразните просители и поклонници. „Според християнската етика, ти трябва да търсиш доброто в другите, да не ги осъждаш.”, споделя монахиня Ксения от манастира „Рождество на Пресвета Богородица” край с. Кабиле, Ямболска община. „Християнският начин на живот е свързан с работата върху себе си, върху изцелението на собствената душа”.
Монах
Настъпва 1934 година. Васил Карагьозов се заселва на Атон и приема монашеското име Вениамин Схимонах в манастира „Св. вмчк. Георги Зограф”.
Защо Васил Карагьозов искрено
е пожелал да се посвети на Господ и Бог го е приел в светата обител? За
да може вече като схимонах да благодари за своя пълноценно изживян
живот. От това свято място да се моли за своите близки, приятели и за
благоденствието на всички хора. Защото е живял достойно и е извършил
много добрини, според християнските норми, независимо, че е бил светски
човек, от българското и световно хай-лайф общество. Защото е преживял и
познал многократно собствената болка и страдание, тези на близките му и
на хората въобще. Защото вече е бил психически готов да поеме по пътя на
изцяло духовните търсения. Да преосмисли на спокойствие живота си, да
се покае за грешките, които евентуално е допуснал, да подготви
съзнанието си за момента, в който Господ ще го прибере при Себе Си.Наред
с духовните занимания, в продължение на 4 години присъствието му в
манастира съвсем не е пасивно. Той е назначен за секретар, защото владее
7 чужди езика, включително и гръцки, и има богат бизнес опит. Води
деловата кореспонденция на манастира, посреща и изпраща множеството
чужди поклонници, дошли на това свято място да търсят връзка с
Всевишния.55
Когато Михаил Ковачев прави обиколка из манастирите на Света гора, в Зограф е „силно трогнат от дружелюбното Аврамово гостоприемство на зографските братя и епитропи, всепреподобните отци Вениамин, покойник вече, Иренах, Кесарий, Исидор и библиотекарят Панарет, които се оказаха не само отлични българи и прекрасни доброволни отшелници, но и прекрасни домакини, прекрасни стопани”.56 През месец май 1937 г. Атон е посетен от гръцкия крал. Вениамин Схимонах го посреща и успява да впечатли високопоставения гост и неговата свита със своята изключително висока обща култура, образованост и чуждите езици, които владее. От Зограф изпраща средства за фонда „Бедни ученици” в Априловската гимназия. Участва в реконструкциите на едно от крилата на манастира с лични средства и със съвети. Снабдява манастира с провизии (боб, леща, ориз, жито) с помощта на своя син Кольо Карагьозов, който освобождава от митница товарите и контактува с институциите – Гръцкото посолство, Външно министерство.58 Дарява на манастира част от богатата си лична библиотека. Ако децата на Васил Карагьозов и тяхното образование са най-голямото му постижение в човешки план; ако всичко, което е успял да построи и закупи е неговото достижение в материален план, ако дипломатическата и консулска служба е най-високия връх в светската кариера на Васил Карагьозов, то монашеството е най-върховното му достижение в духовен план. А духовността има две измерения. Според бенедиктинеца Давид Щайндл-Раст, „ако само приемаме в себе си – имот, признание, благосклонност, любов, но нищо не отдаваме, тогава потъваме в пясък и сол. И вече не сме жива, а мъртва вода”. А в житието на Света Петка Търновска четем: „Вещественото милосърдие е израз на християнската любов, но най- високо е духовното милосърдие, което се изразява в молитва за душите на всички хора, защото тялото се разрушава, а душата е безсмъртна”. Така и Вениамин Схимонах, наред с многото делови отговорности в манастира, намира и ново поле на изява. Взема участие в ежедневните църковни служби, редом с всички остнанали монаси, за да изпълнява онова свещенно тайнство, наречено мисия на монасите. То най-точно е описано от Хайнц Нусбаумер в книгата, посвена на монасите от Атон „Монахът в мен”: „Някои казват, че монахът трябва да служи на света, за да не яде напразно хляба на народа. Затова е важно да се разбере, в какво се състои службата на монаха и как в действителност той помага на света . Монахът се моли през сълзи за целия свят. Това е неговото най – важно дело и тук се крие ползата. Тъй като светът се крепи само на молитвата. Ако тя спре, той ще пропадне”. Като надарена, добре образована и интелигентна личност, Вениамин оставя ярка следа в историята на светата обител. Намира вечен покой на 31 март 1938 г. И днес костите му се съхраняват в костницата на манастира, заедно с тези на другите монаси.
***
Животът на Васил Карагьозов може до послужи за пример на съвременниците ни. Той е човек от нашето общество в недалечното минало, надарен с голямо и щедро сърце. От него можем да се приучим на реалните християнски ценности и как да ги прилагаме на практика, така както е правил и самият Васил Карагьозов. На младини е учил учениците на дескриптивна геометрия и чертане, възпитавал е своите деца, учил е своето семейство и познати как да правят успешен бизнес. А през целия си живот Васил Карагьозов се явява един морален учител за българите. Той ни показва чрез делата си, че освен отделни личности сме част и от едно цяло. Така, както работим съвестно за собствения си просперитет, трябва да работим отговорно за просперитета и авторитета на цялото наше общество. Защото „… веровият опит и религиозните ценности влияят не само върху индивидуалната ориентация на човешките дейности, но и върху жизнения свят на Общността”.
Ако светският живот на Васил Карагьозов го превръща в един успял и известен човек в цяла България и в държавите, с които е поддържал делови и лични отношения, според светските стандарти, то всички добрини, които е извършил и битието му на монах формират един цялостен, пълноценно изживян и завършен, и му отреждат място сред достойните люде, живяли на земята и сега обитаващи невидимия Божествен свят.
Когато Михаил Ковачев прави обиколка из манастирите на Света гора, в Зограф е „силно трогнат от дружелюбното Аврамово гостоприемство на зографските братя и епитропи, всепреподобните отци Вениамин, покойник вече, Иренах, Кесарий, Исидор и библиотекарят Панарет, които се оказаха не само отлични българи и прекрасни доброволни отшелници, но и прекрасни домакини, прекрасни стопани”.56 През месец май 1937 г. Атон е посетен от гръцкия крал. Вениамин Схимонах го посреща и успява да впечатли високопоставения гост и неговата свита със своята изключително висока обща култура, образованост и чуждите езици, които владее. От Зограф изпраща средства за фонда „Бедни ученици” в Априловската гимназия. Участва в реконструкциите на едно от крилата на манастира с лични средства и със съвети. Снабдява манастира с провизии (боб, леща, ориз, жито) с помощта на своя син Кольо Карагьозов, който освобождава от митница товарите и контактува с институциите – Гръцкото посолство, Външно министерство.58 Дарява на манастира част от богатата си лична библиотека. Ако децата на Васил Карагьозов и тяхното образование са най-голямото му постижение в човешки план; ако всичко, което е успял да построи и закупи е неговото достижение в материален план, ако дипломатическата и консулска служба е най-високия връх в светската кариера на Васил Карагьозов, то монашеството е най-върховното му достижение в духовен план. А духовността има две измерения. Според бенедиктинеца Давид Щайндл-Раст, „ако само приемаме в себе си – имот, признание, благосклонност, любов, но нищо не отдаваме, тогава потъваме в пясък и сол. И вече не сме жива, а мъртва вода”. А в житието на Света Петка Търновска четем: „Вещественото милосърдие е израз на християнската любов, но най- високо е духовното милосърдие, което се изразява в молитва за душите на всички хора, защото тялото се разрушава, а душата е безсмъртна”. Така и Вениамин Схимонах, наред с многото делови отговорности в манастира, намира и ново поле на изява. Взема участие в ежедневните църковни служби, редом с всички остнанали монаси, за да изпълнява онова свещенно тайнство, наречено мисия на монасите. То най-точно е описано от Хайнц Нусбаумер в книгата, посвена на монасите от Атон „Монахът в мен”: „Някои казват, че монахът трябва да служи на света, за да не яде напразно хляба на народа. Затова е важно да се разбере, в какво се състои службата на монаха и как в действителност той помага на света . Монахът се моли през сълзи за целия свят. Това е неговото най – важно дело и тук се крие ползата. Тъй като светът се крепи само на молитвата. Ако тя спре, той ще пропадне”. Като надарена, добре образована и интелигентна личност, Вениамин оставя ярка следа в историята на светата обител. Намира вечен покой на 31 март 1938 г. И днес костите му се съхраняват в костницата на манастира, заедно с тези на другите монаси.
***
Животът на Васил Карагьозов може до послужи за пример на съвременниците ни. Той е човек от нашето общество в недалечното минало, надарен с голямо и щедро сърце. От него можем да се приучим на реалните християнски ценности и как да ги прилагаме на практика, така както е правил и самият Васил Карагьозов. На младини е учил учениците на дескриптивна геометрия и чертане, възпитавал е своите деца, учил е своето семейство и познати как да правят успешен бизнес. А през целия си живот Васил Карагьозов се явява един морален учител за българите. Той ни показва чрез делата си, че освен отделни личности сме част и от едно цяло. Така, както работим съвестно за собствения си просперитет, трябва да работим отговорно за просперитета и авторитета на цялото наше общество. Защото „… веровият опит и религиозните ценности влияят не само върху индивидуалната ориентация на човешките дейности, но и върху жизнения свят на Общността”.
Ако светският живот на Васил Карагьозов го превръща в един успял и известен човек в цяла България и в държавите, с които е поддържал делови и лични отношения, според светските стандарти, то всички добрини, които е извършил и битието му на монах формират един цялостен, пълноценно изживян и завършен, и му отреждат място сред достойните люде, живяли на земята и сега обитаващи невидимия Божествен свят.
Няма коментари:
Публикуване на коментар