Освен изброените по-горе църкви, както се каза, в Арбанаси има и два девически манастири: „Св. Богородица“ и „Св. Никола“. Първият е разположен в северната страна на селото, който след опустошаването му от кърджалиите, бил е наново въздигнат в 1836 г. Църквата му е стара със стенопис от XVII век. В нея се пази едно гръцко евангелие от 1759 г., обковано със сребро. Днес този манастир е доста западнал.
Вторият „Св. Никола“, който често съм посещавал, ми правеше впечатление със своето живописно местоположение, хубавите, спретнати сгради, многото цветя, голямата църква и със своята по онова време знаменита игуменка, майка Зиновия. Тя беше едра червендалеста, около 40 годишна, винаги засмяна монахиня, правеща впечатление на светска жена. Държейки много строго сестрите, заставляваше ги да я зоватъ „госпожа“. Гостолюбива, приемаше в определена частна стая видните посетители на манастиря, угощавайки ги със сладко и кафе. Високо интелигентна и любознателна, след Освобождението ходи в Русия. На гърдите си носеше във време на тържества 3—4 руски и български ордени.
Манастирът е разположен на южната страна на Арбанашкото възвишение с изглед към Търново и далеко синеещите планини. В турско време този манастир е бил много богат — общежитие на 30—40 монахини, които, служейки Богу, са се занимавали още и с изработването на черги, шаеци, чорапи, ръкавици и др. търсени домашни изделия. В 1798 год. е бил ограбен и разрушен от кърджалиите, но в 1833 г. игуменът на Преображенския манастир, споменатият няколко пъти по-горе отец Зотик, го е възобновил. Това се чете в надписа над манастирския вход. Църквата му е от XVII в. Тя е преправена в 1893 г., когато ѝ е бил въздигнат и висок, красив купол. Тогава варосана вътре, старият ѝ стенопис от 1705 и 1787 г. изчезнал. До църквата е пристроен параклисът „Св. Илия“, който, според една бележка в едно евангелие, бил е въздигнат в 1716 г. В църквата се пази един антимис от 1716 г., един кръст, обкован със сребро, от 1691 г. и един голям бронзов полюлей с двуглав орел отгоре. Той носи следния надпис: „Този полиелей се направи в Нюренберг с иждивението на тогавашния Григорий Буниу и с помощта на епитропите му Елефтер, Ангел и Иван. И така подарява се на църквата Св. Николай за вечен спомен в лето от Хр. 1746 г. юни“.
Манастирът е разположен на южната страна на Арбанашкото възвишение с изглед към Търново и далеко синеещите планини. В турско време този манастир е бил много богат — общежитие на 30—40 монахини, които, служейки Богу, са се занимавали още и с изработването на черги, шаеци, чорапи, ръкавици и др. търсени домашни изделия. В 1798 год. е бил ограбен и разрушен от кърджалиите, но в 1833 г. игуменът на Преображенския манастир, споменатият няколко пъти по-горе отец Зотик, го е възобновил. Това се чете в надписа над манастирския вход. Църквата му е от XVII в. Тя е преправена в 1893 г., когато ѝ е бил въздигнат и висок, красив купол. Тогава варосана вътре, старият ѝ стенопис от 1705 и 1787 г. изчезнал. До църквата е пристроен параклисът „Св. Илия“, който, според една бележка в едно евангелие, бил е въздигнат в 1716 г. В църквата се пази един антимис от 1716 г., един кръст, обкован със сребро, от 1691 г. и един голям бронзов полюлей с двуглав орел отгоре. Той носи следния надпис: „Този полиелей се направи в Нюренберг с иждивението на тогавашния Григорий Буниу и с помощта на епитропите му Елефтер, Ангел и Иван. И така подарява се на църквата Св. Николай за вечен спомен в лето от Хр. 1746 г. юни“.
Манастирите винаги и във всяка възраст са ме привличали: в детинство — със своята религиозна мистика, в по-зряла възраст — със своята картинност и романтика, а сега, на стари години, — с царящия в тях покой, даващ отмора на тялото и духа. Те винаги са възбуждали у мене безгранична почит и любопитство, виждайки ги всякога в рамката на една затрогваща душата поезия. Но независимо от личните чувства и впечатления, нашите манастири заемат едно видно място в историята на Възраждането. Както и по-горе бе изтъкнато, те са изпълнили в тъмното минало на робството оная велика мисия на будители, чрез която са били възкресени народностното чувство, език и вяра — трите главни устои на народната индивидуалност. Днес те са могъщи крепители на религията—първоизточникът на човешката нравственост.
Наистина, религията е най-човечното в духовната природа на човека. Ако животът би бил лишен от смисъла и значението на религията, която и да било, то той би бил само едно бреме за човека, който, макар мислещо създание, би се унижил до животинство. Защото, „ако вярваш в Бога — казва философът Секретан — вярваш в дълга“.
Наистина, религията е най-човечното в духовната природа на човека. Ако животът би бил лишен от смисъла и значението на религията, която и да било, то той би бил само едно бреме за човека, който, макар мислещо създание, би се унижил до животинство. Защото, „ако вярваш в Бога — казва философът Секретан — вярваш в дълга“.
Няма коментари:
Публикуване на коментар