Българската държава и във времето на Търновското царство се е наричала „царство България“ — Βοολγρία (във Византия), Bulgaria, Burgaria (в Италия), Bulgarenland, Bulgarien (в немските земи), La Bogrie, La Bougrie, La Bougerie, la Bulgarie (във Франция), Борджания (арабски), Блъгарiя от блъгары, болгары (славянски), Болгарiя (в Русия), Бугарска (в Сърбия).
Покойният д-р Хр. Стойчев говори доволно обстойно— в кн. 2 от библиотека "Познай себе си" — върху произхода на думата „bougre“ — „бугр“ — употребявана и до днес във Франция. Той казва: „Думата бугр е отразила, несъмнено навремето си репутацията, която са си спечелили българите в миналото в лошия ѝ смисъл, когато избухна схизмата (858) между гръцката църква, начело с патриарха Фотиус, и латинската, начело с Николай I. Този лош смисъл се е засилил по-късно; през XII в., когато дойдоха във Франция българските еретици, изповядващи богомилската ерес, известна във Франция с названието българска ерес. Но с време тая укорна дума започва да се употребява и в твърде добър смисъл. Във философския речник на Волтера се чете: „През XIII в. във Франция най-добро определение за снажен и красив момък е било „c’est un joli bulgare“ (това е един хубавелек българин). За добър човек: "Un bon bougre". Ларус го употребява още и в смисъл на веселяк (gaillard) и добряк (un bon diabie)“. Един голям войскови началник иска (XIII в.) един помощник, „но не много учен, а един добър бугр“. — В добрият смисъл тая дума най-много се употребява в Оверн, където, види се, са се заселили най-много българи. Там се казва за добро другарство „Бугри-де-Бугра“. Дори там се играе един танц La Bouree (Лабуре), който не е нищо друго, освен нашата ръченица. Та и песента при игрането напомня нашата „Буряно-Бурянке“. Оверняците не на шега се считат един вид наши сънародници. Те много приличат на българи: мургави, с въз-груби физиономии, пъргава походка, здрави зъби, дълъг живот и т. н.
Употребявало се е и названието „Загорие“ — „imperator de Zagora“(в генуезки, венициански и неаполитански документи.), άρχων τηе, Ζαγοράе (въ гръцки паметници). В италианските архиви има документи, в които се говори за българска колония на остров Исхия (1323): „vicus qui vocatur Bulgarus“.
Българите са наричали „царството“, подобно на сърбите, „држава“, провинциитe — области или "хора", заето от Византия. От Византия са заети и названията за чиновете в двор, управа и във войската: деспот (за жени: деспотица, деспина), севастократор (название за царевия брат или най-близкия негов роднина), архонт, протовестиар, протосеваст и т. н. Думата „бан“ в смисъл на началник се среща в турските източници от 1382 г. (софийски бан).
Титулът: "imperator Bulgarorum et Blancorum" ce среща в латинските писма на Калояна до папата в 1202—1204 г.; в някои френски източници — Roi de Blanquie et de Bougrie“. Иван Асен II ce нарича „Во Христа Бога благоверен цар и самодържец на българите“. Сръбският крал Стефан Владислав (1234 — 1243), женен за дъщеря му, Белослава, го нарича: „imperator Bulgarorum et grecorum" (император на българите и на гърците). В един договор за мир (1271) Светослав е наречен: „Svetislaus imperator Bulgarorum“. Главата на българската църква и във времето на Търновското царство се нарича „Патриарх Терновски“. Титулът „патриарх“ е взет от гърците (Византия), както и всички названия в българския клир, спазени и до днес: архиерей, архимандрит, дякон, йеродякон и т. н. В един латински документ се среща: „Patriarche Ternobi et totius Bulgarie (Emler. Regista Bohemîae et Moraviae, II, стр. 302.).
Българският герб е бил, както и днес, лъв. Царският трон е имал изгледи на днешно кресло, разбира се, без пружини, но украсено със златна везма и бисери. Царското облекло: пъстра, златошита дълга до земята дреха, украсена със скъпоценни камъни около врата, на ръкавите и най-долу; червени обувки; висяща ивица от шията до земята, покрита тъй също със златна везма и скъпоценни камъни, както и колана; пурпурна мантия — багреница. На главата — златна корона, обсипана с безценни камъни, от която край ушите се спущали до рамената по една висулка, също тъй обсипана с бисери и скъпоценни камъни. В дясна ръка царят имал скиптър, а в лявата — държавата, символизирана от златно, обсипано с безценни камъни кълбо. Както названията на велможи и придворни, тъй и царското облекло е имало за образец това на византийските императори. И придворният церемониал е бил зает от Византия. Впоследствие биват въведени български названия — "велики дворник", "вел. постелник" и т. н. — които влашките и молдовски господари заели от България, включително и църковно-славянския език. Правото на престолонаследство принадлежало само на мъжката линия — първородният син на царя. Царските дъщери нямали това право. Ако царят нямал прям наследник — син — наследявал брат му, а ако и братът нямал, великите боляри избирали цар из своята среда. Майката-царица управлявала, когато царят не бил пълнолетен; тя вършела това при помощта на съвет от боляри. Престолонаследникът бил също тъй наричан „цар“ („младият цар“) и на него се гледало като на съуправител на царя. По подражание на византийския двор, синът на цар Константина — Михаил — бил наречен „порфиророден“. По подражание на Византия, и в България на царете е била отдавана извънредна почест, граничаща с обожаване: благоверний, благочестивий, православний, преславний, самодържавний, великий и дори светий. Царицата — „благочестива царица“. Главната забава на българските царе, както и навсякъде другаде, е била ловът. Придворните тържества и пиршества се отличавали с голям блясък. Сватбите на първородните царски синове и на царкините, женени за вънкашни князе, били шумни и царствени. Царкините получавали скъпи зестри. Дъщерята на Борила, омъжена за франконския император Хенриха, получила грамадна и богата зестра, натоварена на 60 коня, покрити с кадифе, което се влачило по земята. Тя се именувала Мария, възпята от франките. Българските царе се женили повечето за византийски княгини. От 21 царици от второто българско царство 8 са били гъркини, 5 българки, 3 сръбкини, 2 румънки, 1 куманка, 1 унгарка и 1 еврейка, разбира се, покръстена (Сара—Теодора). Сръбските крале: Стефан Владислав, Стефан Урош II (Милутин), Стефан Урош III и Стефан Душан са били женени за български царкини. Босненският крал Твърдко тъй също е бил женен за българска царкиня — Дорослава. Дъщерите на Иван Асен II — Елена била омъжена за византийския император Тодора Ласкарис, Тамара — за Михаила Комнин, а Белослава — за сръбския крал Стефана Владислав. Дори две български царкини са били омъжени, по политически съображения, за нехристияни: една за татарина Чоки (Тертерева дъщеря) и една за турчин — за султан Мурада (Тамара, сестра на Шишмана III).
Болярите са се делили на висши и нисши боляри. Висшите, или велики боляри, заемали висшите длъжности в държавата; те били по право и членове в „Болярския съвет“, при помощта на който царят е управлявал. Цялата власт в държавата е била в ръцете на висшето болярство и духовенството. Впоследствие в градовете се е създало, под влиянието на търгуващите в България чужденци — латини и дубровчани — и едно градско съсловие. Селското, обаче население е било във феодално положение, притискано от болярите. Търсейки облекчение, то е подпомогнало овчаря Ивайло, наречен „Бърдоквата“, да достигне до царския престол, с надежда да му бъде облекчено положението, а главно да отмъсти на притискащото го болярство.
Книжката "Бугритѣ (Стари български поселеници въ Франция)" от д-р Хр. К. Стойчев, може да прочетете тук- http://macedonia.kroraina.com/knizhki/stojchev_1927.htm
Няма коментари:
Публикуване на коментар