 |
| снимка: ДА- В.Търново |
Вълнуван от спомена на някогашни веселби и гроздобери по лозята, една местност неотразимо ме привличаше: Качица. Силата на слънцето отслабваше, когато се отправих за там. Чудесни захълмени простори, покрити с лозя и растителност, посрещат погледа. Пръснали се волно, навсякъде изпъкват красиви летни къщи, наричани колиби, по стар търновски навик. Отминавайки „руските гробища“, навалявам в една зашумена пътека, надясно, излезвам на открита стръмнинка и се отзовавам на лозето, за което бях тръгнал. Поправена, колибата — дълго, едноетажно здание — още служи; орехът между нея и лозето, е станал грамаден. Сядам под неговите широко разперени клони.
Слънцето клонеше вече на залез. Тук-там по околните лозя се виждаха хора. Отдалеко нейде се донасяше песен някаква. Гледам голямото лозе и си спомням еднообразните песни на някогашни берачки, вечерните огньове, веселби, хора... Между далечните спомени в паметта ми възникна и следният, характерен за онова минало време:
Заптието Али
Турската власт имаше обичай да изпраща по един или повече заптиета, според нуждата, на местата, дето ставаха сборища, въобще, дето се събираха много хора, за да пазят ред. На Великден, например, в двора на църквите, когато се обявяваше Възкресението; на събора на Марно поле през трите дни на Великдена; по лозята през време на гроздобер и т. н.
Една година — не помня точно коя, но във всеки случай преди 1876 г. — през време на гроздобер, бяхме семейно отишли на лозето на чича ми х. Христо х. Недялков, с когото по-горе съм запознал читателя. Между гостите беше и роднината ни Христо Симидов, наричан Симитя. (За него говоря и в описанието на Рахово). Народен деец, брат на революционера Филип Симидов, той беше развит, разумен и голям родолюбец. Негова любима тема за разговор беше нашето освобождение, което той уверено очакваше от дяда Ивана — русите — а на въстанията гледаше като на техен предшественик.
Преди да продължа, трябва да кажа, че по лозята на Качица обикаляше да пази ред заптието Али — един средна възраст, възслаб и добродушен турчин, който криво-ляво говореше и български. Почти всеки ден той наминаваше на чичовото ми лозе, поздравляваше почтително и казваше нещо, колкото да се намира на приказка; погалваше някое от децата, които весело го посрещаха. И всичко това добрият Али правеше искрено и сърдечно, защото пък му се даваше и да похапне, след като го уверяваха, че е сготвено не със свинско, а с краве масло; даваше му се грозде и други плодове да отнесе на децата си.
Беше неделен ден. Ние едва що довършихме обяда си на поляната пред колибата, когато Али се зададе откъм близкото дере. В това време присътствуващият Христо Симидов, който бе уверил всички в скорошното освобождение на България и изпаднал във възторг, бе се изправил и с чашка в ръка, пеещ с въодушевление Чинтуловата: „Стани, стани, юнак балкански, от сън дълбок се събуди..
— Млъкни Симит, заптието иде! — му извика страхливият ми чичо.
Симидов продължи да пее опасната песен и я довърши в присътствието на изникналия недалеко от трапезата Али, който като турчин и полицай, се намери в затруднено положение.
Всички присътствуващи се посмутиха, задето при турски стражар се пееше бунтовна песен, а чичо ми най-много. За да го спечели, види се, та да не издаде чутото в конака, той сам му занесе ядене и поръча да му дадат грозде и орехи.
Тая унизителна постъпка на чича ми не се хареса на Симидова, който както почти всички мъже, беше „понаправил главата“, и му забеляза, че много се унижава пред един -"читак" след това заговори, че днес-утре „московците“ идат. Усмихвайки се, Али го поглеждаше, а чичо ми изпадна в състояние на близък припадък. За да угоди на чича ми и го ободри, види се, Симидов изпрати на Али върху една тарелка тютюн и цигареви снижки, които безобидният турчин прие с голяма благодарност, съпроводена от един сложен селям.
На другия ден Али, според обикновението си, пак ни навести и завари на обяд. Не виждайки Симидова, той добродушно рече:
— Где е оня челебия, що тъй хубаво пее: „Истани, истани юнак...
— Той... той замина, Али, за Влашко — отговори чичо ми сериозно.
При този хитронаивно скроен отговор, неволно всички се засмяха, засмя се и простодушният, но досетлив Али.
Когато се правеха бележки на чича ми, задето много се бои, та дори и от един толкова добър човек, какъвто беше Али, той отговаряше вразумително;
— Абе добър, добър, ама си е все турчин и царски човек. Пред него не бива да се пее за балкански юнаци и да се говори за московци, които хъмен днес-утре пристигали...
Беше настанало вече тихо навечерие, когато си тръгнах за града. Този час през летен ден е навсякъде прекрасен, но струва ми се, че в близките търновски околности, той е нещо повече от това. Нощта бавно се спущаше над покрите с лозя хълмове. Зашумените пътеки, като черни, ту прави, ту криви, линии се избелязваха по стръмнините; долищата, потънали в храсти, сякаш криеха нещо неизвестно в своята дълбочина, от която лъхаше лека прохлада... Щурците огласяваха местността; жабешко крякане се донасяше отнейде... И при все това беше тихо, мечтателно... Звездите все по-ясно заискряваха...
Вървиш по белналия се път с онова чувство, което създава в отморената душа една приятна лекота. Нейде из листака на дървесата птичка някоя невидима подсвирне... А под стъпките ти малки облачета прах се вдигат...
Ето камбанарията на „Св. Марина" в Марнополе изпъква... Завиваш по права, дълга, притихнала вече улица, а насреща, южната част на града, от изток към запад, постепенно се разкрива, като високо, до самото небе, надигнала се вълна със светещи по нея безбройни вторачени в мрака очи... И през ума ти пак минава нещо от миналото далечно...
На другия ден, след обед, тръгвам да продължа пътуването си. Този път със свито от тиха мъка сърце проследявам познатите изгледи. Пред малката гара на Велико Търново оживление... Край линията за Горна Оряховица са наслагани куфари и връзки с нетърпеливи при тях пътници... От апаратната стая се донася познатият звън, възвещаващ наближаването на влака. И ето го, след глух тънтеж, превръщащ се във все по-ясно гръмолене, той, запъхтян, из Устието се извлича, намалява ход, спира...
Слязване, качване, гръмливо затваряне на вагонните врати...
— Готово!
Влакът въздъхва издълбоко, плъзва се и изчезва в насреща зеещия тунел. За миг градът се мерва, Янтра блесне, втори тунел... Ето Дервент... мерват се Царевец и Трапезица... Асенова махала... Първата спирка... Манастирите: „Преображение“ и „Св. Троица“... Дервентският отвор с откриващ се пред него простор и с. Самоводени... Завой към изток...
Прочетете още: Велико Търново- Тодор Янков
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ
Няма коментари:
Публикуване на коментар