Низ от човешки подвизи, тихо и смирено вмъкнати в похода на цялостната ни култура, изгражда и живота на Великотърновската мъжка гимназия. Скромни подвизи на частни лица, свързани с народа ни само по чувство за дълг. Никой не ги принуждава. Никой не им плаща за извършеното дело. Сърцето им го пошепва и те скачат да го изпълнят: богатствата, които трупат в чужбина с труд и лишения от много неща, не са за груби физически нужди, нито за удоволствия. Те са осветени с най-възвишеното чувство у човека: пожертвувателност за една идея. Благодетели на човечеството не са само творците на духовни ценности, които те завещават в хранилищата за народни богатства. Еднакво е делото и на ония, които с материалните си възможности закрепят една идея в хода на събитията... Духовният водач я посочва, но силен е оня, който я осъществи в живота. Всяка нова идея е свързана с материални възможности за прокарването ѝ. Не е сила само да посочиш на човечеството новия път към възход. Да го поставиш в тоя път е по-важно. По-ценно дело е да му дадеш онова, което му проповядваш. Мнозина са крещели у нас за отваряне на училища в епохата на нашето възраждане. Още във времето на Паисия тая идея са носили мнозина, но мъчно е тя поставена на почва. Трябва жертви, трябва усилия. Идеята за просвета живее само в просветени. Само те са знаели да пожертвуват средствата си за нея.
След излизането на Хати- хумаюна (1856 година), българският народ в пределите на заробена България и вън от нея, замечтава за своето бъдеще — чрез отваряне на училища. — Габровското училище (1835 година) бе вече разбудило тия мечти в много краища на България. И Търново изпреварва много градове. Отваря още в 1844 г. класно училище, стъпка по-широка от онова обучение в първоначалните, които съществували отдавна и тук. Тези училища, обаче не задоволяват вкуса към просвета, израснал вече над по-големи стремежи за бъдния път на страната ни. В сърцата на мнозина се вече таи нова надежда за нещо по-съвършено. И ето, зад Дунава един просветен човек, прозрял в тайните надежди на тия българи, им протяга ръката си. Както Априлов завещава на габровското училище своето богатство, така и първият благодетел на търновската мъжка гимназия, Михаил Кефалов, изпраща своето — да основе едно „върховно училище“ за българския народ в старопрестолния град. Него сочи за център на българската просвета в новата държава, която ще изникне из развалините на Турция. Роден в Тетевен, Михаил Кефалов не завещава на своя град богатствата си. Предвиждал бъдещето на Търново. Знаел е, че то ще стане център на просвета — по стара народна традиция. В 1855 година прави завещание. Оставя целия си имот за образуване на фонд — издръжка на върховно народно училище за България, Тракия и Македония. Нарича го сам „Св. Кирил“, на първия български просветител. В завещанието са дадени суми и за отваряне на болница в Търново, на името на светите безсреберници, Козма и Дамян. И двете идеи на Кефалов се осъществяват. Началото е положено. Скромно дело, но ценно. То се разраства през този низ от години, които ни делят от времето на завещателя. Днес имаме в града ни първостепенна гимназия и първостепенна болница, управлявана през много години от най-добри лекари. Така, Кефалов става благодател на своя народ, не само с материалните ценности, които е събрал. Зад тях се крият качества на голяма личност и благородно сърце, просветен ум, с големи научни стремежи; завършил е университета в Русия, а после е бил секретар на руския губернатор.
Примерът на Кефалов притегля много още сърца към тоя подвиг — да пожертвуват за родната просвета материалните си блага. Следва го Силвестър Пенов (1886 — 1863 години) от гр. Габрово, втори голям благодетел на нашата гимназия. След него се нижат вече много имена: Козма Тричков (1806 — 1867 год.) от гр. Враца, Никола Пиколо, завършил медицина, живял и починал в Париж в 1865 година; Петър Н. Керемекчиев (1826- 1881 год.) от гр. Търново, човек с голяма култура и широки познания на много чужди езици. Оставил цялото си богатство за българската просвета. Средствата на тия благодетели и до днес крепят много фондове при нашата гимназия. От тях се издържат и сега бедни ученици в гимназията и във висшето училище. Делото им — цял подвиг— привлича днес, 13 ХII. 1942 година, учениците от търновската мъжка гимназия. С чувство на благодарност пред техния завет, им устройват празник — чрез утро в салона на читалище „Надежда“. Вдъхновени от признателност към тях, пренасят имената им от миналото на нашата гимназия в днешния ѝ живот. С това вливат спомена за тяхното дело в сърцата на младите потомци. И увековечават паметта им.
Подкрепи и чети: ПЪРВИ УЧИЛИЩНИ РАДЕТЕЛИ
Йордан Кулелиев разказва за:
НИКОЛА МИХАЙЛОВСКИ (1816-1892)
ХАДЖИ НИКОЛИ ХАДЖИ МИНЧООГЛУ (1826-1892)
Из в. "Лъчеструй", бр.3, 13 декември 1942 г.
Химн на Великотърновската гимназия „Св. Кирил“
Когато Търновград угасна,
удавен в дим, и кръв, и смърт,
той сетната искрица ясна
загърна в тъмната си гръд.
И тлея тя през вековете.
Тя расна в сънните недра, —
и ето, че огнище светло
над пепелищата изгря.
Ти, храм любим, си туй огнище,
ний—с радост идем в твоя трем
и с твоя пламък във душите
и ний днес пламнали растем.
Ний зреем в пазвите ти святи
и ще напуснем твоя свод
със нова обич към земята
и мълчаливия народ.
А теб, за толкоз много радост,
ще ти оставим — спомен блед
от нашата тревожна младост
и жадния ни зов: напред!
Лелей възторжно тоя спомен,
ломи го в блясък и искри; —
и като жертвеник огромен
през вековете ти гори!
Асен Разцветников
Няма коментари:
Публикуване на коментар