Борба срещу местния гръцки владика, начената в Търново към края на 1856 година- II част

II част

След заминуването на Неофита привържениците му оттук, както и от околните градове и села, даже и от цялата търновска епархия, дето такивато изверги българи се по него време намираха, почнаха да шават, да съставят общи жалби (махзари), да събират подписи от простодушните хорица и да молят чрез тях и турск. центр. Правителство, и гръцк. патриаршия, за да се изпрати пак Неофит тук; даже в някои места се правеха и приготовляваха лъжливи печати, правени от куршум и се подпечатваха с тях общите прошения (махзарите) до централи, турско правителство в Цариград или до гръц. патриаршия, чрез която се измолваше Неофит, за да се завърне пак тук като търновски митрополит. Ние чувахме по онова време (към края на 1857 г.) за фабрикосването на такива лъжливи печати, за да се удрят за в полза на Неофита, но не вярвахме, впрочем по един ненадейно нам представен случай ние се уверихме, че действително били са фабрикосвани такивато печати. В такова едно мъчно положение се намираше градът Търново, околността му даже и цялата му епархия към края на 1856, през 57 и 1858 година. Ние разказахме по-горе, че ако и Неофит да беше се дигнал оттук по заповед на центр. турско правителство и си беше отишъл в Цариград, но че той пак безпрестанно и всячески действуваше чрез своите привърженици тук и в околността, за да се завърне пак като търновски митрополит. За доказателен пример на това ние разказахме по-горе за фабрикосването на лъжливи печати за в полза на владиката Неофита. За следствията на тия домогвания на владиката Неофита и на неговите привърженици ние ще разкажем по-долу. За по-добро разяснително обяснение ние се считаме длъжни да разкажем за главните действующи лица, които действоваха в тая духовна борба тук, в Търново, за освобождението ни от гръцкия владика Неофита и по него време българи зовими, както и за ония, които действуваха за в полза и отбрана на Неофита и гърци или гъркомани зовими. Главните дейци измежду търновските граждани, които най-ревностно спомогнаха за изгонването оттук на владиката Неофита, бяха следующите лица: г. Евстатий Селвели, той бе най-искреният деятел; Кръстю Момчев, тоже един ревностен деятел; г. X. Пандели Кисимов, който много спомагаше в обнародването на някои дописки в „Цариградския вестник“ и в много други отношения; Кънчо Кесарев, учител тук, той най-много спомагаше в преписването на прошенията към султана, везиря, министъра на външните дела и проч., въобще той изпълняваше длъжността на писар и много съчувствуваше на народното това дело и проч. Имаше при това и много други граждани от Търново, както и от околните градовце Габрово, Трявна, Лясковица, Елена, Ряховица и проч., които съчувствуваха с нас и разновидним образом ни спомагаха; имаше и многобройни селяни, които съдействуваха в изпъждането на владиката Неофита оттук даже и от градовете на цялата Търновска епархия имаше ревностни деятели, които разновидним образом спомагаха в духовната ни тая борба, като от Казанлък, Заара и проч., и проч. Ония же граждани, които най-деятелно и най-усърдно завардяха и отбраниха владиката Неофита и които въобще действоваха, за да се удържи и закрепи Неофит в Търново, бяха: X. Димитър X. Ничев, Лука X. Параскевов и някои други техни единомисленици от Търново; а от околните градовце имаше тоже отчасти някои твърде малобройни граждани (от Трявна, Лясковица, Ряховица и проч). Тия обожатели и върли защитници на владиката Неофита писаха тоже няколко общи прошения до гръцк. патриаршия в Цариград, както и до везиря и пр., чрез които те явяваха, че българите, сиреч партията от българи, които гонят Неофита, имат злонамерени, т.е. бунтовнически цели срещу турск. правителство, а понеже владиката Неофит им пречи в такивато им бунтовнически предприятия, то по тая причина те и го гонят и искат да го изпъдят. В тия и такивато противонародни даже и гибелни действия и домогвания на някои несмислени и народоубийствени человеци много спомагаше и тогавашният тукашен мютесарифин Ашир бей (родом арменец), който по своекористни цели, вижда се, много ревностно и деятелно спомагаше на Неофита. За фактическо доказателство на такивато злонамерени цели служи това, че владиката Неофит, заедно с Ашир бей, а отсетне и със споразумението с видинския валия Моамер паша, като се убеди, че повечето от народонаселението е против него и иска да го изгони, измислил бе друго едно гибелно и народоубийствено средство -да се преобърне черковният въпрос в бунтовнически-политически и всичките българи, които са се подписали в общите прошения до султана, до везиря и проч. против Неофита и са се оплакали от него да се представят пред турск. правителство като бунтовници и да им се иска наказанието. Решено и чрез общи прошения (махзари) и извършено. За да може обаче по-лесно да се докаже, че действително казаните българи са бунтовници, Неофит се е помъчил, вижда се, току като поусетил, че българите в Търново и от околността му приготовлявали тайно прошение против него, то той всичко употребил, за да измами някои лековерни хора от Търново и от околността му, за да подигнат едно въстание, ако и най-малко, за да се компрометират пред турското правителство, и действително това се и случи и се подигна незначителното въстание на дяда Никола. При всичките тия коварни клевети обаче, духовната борба на българите не се уталожи, напротив, тя се увеличи още по-много. А като доде тук видинският валия Моамер паша и като го убедиха Неофит, Ашир бей и привържениците му, че действително българите са били кроели и кроят бунтовнически въстания против турската власт, и като го увериха, че главните действующи лица са били и са Евстатий Селвели, Кръстю Момчев и някои други лица от Търново и от околността, то той заповяда да ги затворят всички в конака; Кръстю Момчев обаче сполучи да убеди валията, че той не е взел никакво участие във въстанието даже и в гоненията против Неофита. Вследствие на това затвориха Евстатия Селвели, X. Пенча Халбето от Дряново, Кънча и Черния Радка от Трявна, дяда Петка, кмета от Трампеш, а заедно с тях по гореупоменатата причина на беглишкия дълг и на злоупотреблението по тоя дълг и двама-трима от по-първите турци от Търново. Покойният Евстатий Селвели имаше някои писма, които можеха да го компрометират пред комисията на видинския валия относително до писаните му срещу владиката Неофита писма, но той успя да ги унищожи. Гореказаните лица ги затвориха в една стая в конака под стража през февруари месец 1857 год., дето и стояха затворени чак докъм края на август на същата година, и ние ще разкажем по-долу за начина, според който те се освободиха. Ние споменахме, че след дохождането на видинския валия Моамер паша, заедно с целия му съвет, турският министър на външните дела Етем паша изпрати тук в Търново един таен агентин Мухлис ефенди (майора Корсак), за да изпита и да се увери, ако рапортите на валията са верни, според които той обвиняваше българите в бунтовничество и в непокорство към турск. административна власт. Ние споменахме при това, че Мухлис ефенди яви чрез рапортите си и знаменитата си гореказана телеграма, че валията е направил лъжливи доноси, че българите са си в правото, че те не са бунтовници и проч.; че вследствие на това дигнаха се оттук по заповед на Етем паша и валията, и Неофита. При всичко това обаче, ние прибавихме накъсо, че Неофит, като отиде в Цариград, от една страна, действоваше там, за да представи рапортите на Мухлис ефенди за лъжливи, на които много му спомагаше и гръцк. патриаршия, а от друга страна, неговите тук привърженици безпрестанно изпращаха оттук общи прошения до гръцк. патриаршия, чрез които те я молеха да оправдае невинния Неофита и да го изпрати пак тук като търновски митрополит. Разумява се, че гръцк. патриаршия деятелно и ревностно налягаше пред центр. турско правителство, за да се оправдае Неофит, като се мъчеше да докаже, че всичките рапорти на Мухлис ефенди са лъжливи и проч. В таковото мъчно положение се намираше турск. центр. правителство през зимата на 1857 год., според което беше се смаяло, и не знаеше веч кому да вярва. За да се следователно оно още по-добре осветли и по влиятелните благоволни совети на княза Ст. Богориди (когото ние бяхме молили, за да ни спомогне) най-сетне центр. турско правителство склони да изпрати тук още един извънреден комисарин, за да изследова безпристрастно нашата разправия с владиката Неофита и да му съобщи точното положение и хода на нашата духовна борба с него и въобще с гръцките владици и с гръцк. патриаршия. За тая цел турск. правителство изпрати тук през лятото на 1857 год. Мидхад ефенди (Мидхад паша), чиновник в Министерството на външните дела. Но преди да доди тук, той доди в Русчук, дето и по някои изследвания, вижда се, постоя там доволно дълго време; тук впрочем в Търново навярно се знаеше, че той има заповед и мисия, за да изследова кои са били главните двигатели и подстрекатели на дядовото Николово въстание и кои са главните подстрекатели и дейци в духовната ни борба с гръцк. владика Неофита и с гръцк. патриаршия. Като се известиха за тая мисия на Мидхад ефенди, привържениците на Неофита, те земат та написват едно общо прошение (махзар) до него и подействоваха да го подпишат до 250 души оттук и от ония привърженици на Неофита, които се намираха и живееха в някои градовце и села в околността на Търново, за които ние по-горе споменахме. В това си общо прошение привържениците на Неофита оплакали се бяха на Мидхад ефенди, че аз съм бил главният двигател и подстрекател на дядо Николовото въстание и на духовната ни борба с гръцкия владика Неофита и с гръцката патриаршия и според тия ми бунтовнически дела те го молеха да ме накаже за такивато ми бунтовнически и възмутителни дела и тъй да избави града Търново от такъв зловреден и злосторник человек. Тъй бяха се оплакали върху ми, вижда се, от „благодарност“ безсовестните тогавашни търновски известни гръкомани, както и някои такива, подлъгани и измамени хорица от околните градовце и села. Аз бях се известил с време за това общо прошение на гръкоманите и ако и да чувствовах и предусещах, че може би Мидхад ефенди да ме осъди, за да ме изпратят на заточение в Азия, даже че може би и да ме осъдят на смърт и да ме обесят, при всичко това обаче и пред голямата опасност, която се приближаваше за мене, аз си седях тук и не се мръднах, ако и моите симпатични тогавашни приятели да ме убедително съветоваха, за да се махна оттук, да отида във Влашко или на друго място и пр. Тук трябва впрочем искрено и откровено да изповядам, че в тия за мене най-мъчни и грозни обстоятелствени времена аз се утешавах с това - лесно е било да казва человек: „аз обичам Отечеството, аз се жертвовам за него“, но мъчно е било да се това изпълни и делом да се извърши“. Как и да е, с такивато едни и подобни тям за мен утешителни разсъждения аз се не мръднах оттук и бях се приготвил да претърпя и най-страшното наказание даже и да се жертвовам за освобождението на отечеството ни от задушителното робство на гръцките владици и патрици. Такавато една голяма опасност да предчувствовам, аз имах пълно право, понеже знаеше се най-добре, че много от ония малко-много учени българи, които са имали злочестината да обичат от сърце и нелицемерно отечеството си и според това не са можали да обичат и да търпят народоубийствените дела на гръцк. владици и на гръцк. патриаршия, са били разновидним образом и по един най-немилостив начин мъчени и че някои от тях са били изпратени на заточение, а някои даже и обесени. Примери за такивато злочести патриоти имаше по ония времена много и за доказателство ние привождаме заточението на Неофита Бозвели и Илариона Стояновича в Св. гора, дето злочестият Неофит и умря в една влажна тъмница; Дионисия Контарков от Котел, отровен, според както се разказваше; същото може да се каже и за злочестите братя Миладинови и проч., и проч. Ние знаехме добре за такивато примери, но както и по-горе споменахме, ние бяхме се решили на всичко. След 3 недели подир изпращането на гореупоменатия махзар дойде тук и Мидхад ефенди, който и незабавно попитал първенците, които отишли да го посетят, заради мене - ако аз се намирам тук? Като те му отговорили, че аз съм тук, той им бе поръчал да ми явят, за да отида при него. Него ден обаче аз не отидох, но на другия ден сутринта. Случайно заварих у него наместника на владиката Неофита, русчушкия епископ Синесия. Мидхад ефенди ме прие доволно вежливо, след малко време той ме попита на френски защо аз тъй зле се обносям срещу правителството, защо сиреч съм бил дотолкова зловреден за града Търново, щото някои граждани били му изпратили едно общо прошение, чрез което те се оплаквали върху ми и го молили да ме изпрати на заточение или да ме строго накаже. Аз му отговорих, че нямам никакво известие за съдържанието на това общо прошение (махзар) и че не разбирам защо някои мои съграждани тъй ме безсовестно и неоснователно клеветят и обвиняват? Най-сетне Мидхад ефенди ми яви, за да отида на другия ден сутринта рано при него, защото е бил имал да ме пита за едни доволно важни работи. Аз му се обещах и действително на сутринта и отидох в дома, дето той живееше. Гавазинът му незабавно ме покани да отида след него, за да ме въведе при Мидхад ефенди, понеже е имал такава заповед от него. Като влязох в спалнята на Мидхад ефенди, намерих го още на кревата, но събуден; той ме покани да седна при него и като поръча на гавазина си да не пуща никого при него, почена да ме изпитва тъй: „Какви са тия размирици, що стават в Търново, и защо вие сте били действовали, за да се образува и подигне въстанието на дяда Никола; защо вие при това сте действовали срещу владиката Неофита и сте подигнали не само по-многото търновски граждани, но и по-многото жители от търновската кааза (округ) даже и от цялата търновска епархия? Това е, прибави той, много отегчително за правителството, понеже оно бе и е принудено да харчи много пари, за да изпраща тук комисари по тоя вопрос, освен това вашите тия постъпки и действия са беззаконни (мугаир) и според такивато ви враждебни спрямо правителството действия вие трябва строго да се накажете, а връх това аз имам, каза Мидхад ефенди, пълна власт да те изпратя на заточение в Диарбекир, даже и да те обеся и проч.“ Аз всичко това изслушах с най-голямото хладнокръвие и най-сетне му отговорих тъй: „Колкото за дядо Николовото незначително въстание аз нямах никакво известие, понеже оно се подигна след малко време подир моето дохождане тук в Търново, освен това, прибавих, когато аз се реша да подигна едно въстание, то оно трябва да бъди поне до нейде важно и по-значително, а не от 15 до 20 души, както беше въстанието на дяда Никола; а колкото, дето казвате, че ви били писали в прошението и ме обвинили някои мои съграждани, че съм бил действовал и съм се трудил да убедя моите съотечественици, че владиката Неофит не е добър и полезен за нас българите, това е истина, не е клевета, а в добавок му казах, че ние не мразим и не гоним лично владиката Неофита, но гръцкия владика или гърка Неофита и откровено му изповядах, че аз съм най-деятелно спомогнал, за да се подигнат по-многото българи от града Търново и от околността му срещу тоя гръцки владика и пр., и пр. Тогава Мидхад ефенди ми възрази: „вие нямате право да гоните и да се бунтувате срещу владиката Неофита, ако и той да е грък, понеже вярата ви е една и бил владиката ви грък, или българин, то е все едно; напразно следователно и без никакви основателни причини, прибави той, вие струвате такива противозаконни (мугаир), даже бунтовнически действия срещу владиката си Неофита и с тия си бунтовнически движения вие причинявате големи главоболия на правителството (девлета) и го принуждавате да прави огромни разноски по вашето бунтуване срещу владиката Неофита“. След всичките тия разяснителни и заплашителни изражения Мидхад ефенди пак повтори същото, което беше ми казал в самото начало, сиреч че той ще ме изпрати на заточение в Диарбекир, с прибавка, че търновски някои граждани заедно с някои други жители от казаата били изпратили и на великия везир едно общо прошение (махзар) и се оплакали върху ми като пръв бунтовник и размирник. Вследствие на това общо прошение, каза Мидхад ефенди, великият везир ми е заповядал да изследовам строго всичко и да те изпратя на заточение, ако действително излезе истинско обвинението на някои твои съграждани търновци. Всичко това аз пак изслушах хладнокръвно, но пак се помъчих да уверя Мидхад ефенди, че ние не гоним и не се бунтуваме лично срещу владиката Неофита, но срещу гърка Неофита. Той обаче пак постоянстваше да ме уверява, че „като вярата ви е една, то е все едно ако владиката е грък, или българин и че следователно вашето движение срещу владиката Неофита е беззаконно и бунтовническо“.
Откровено изповядвам, че ония минути, в които Мидхад ефенди решително и категорически повтори и потрети тия си заплашителни присъдни думи, те бяха за мене едни от най-тежките и най-зловещите и аз се стреснах като от един сън, но пак се мъчех хладнокръвно да се въздържа и почнах да търся в дълбочината на душата си думи, с които да отговоря на Мидхад ефенди и, вижда се, че по тайнствено вдъхновение съвзех идеята в ония критически за мене минути да отговоря на Мидхад ефенди следующим образом: „Въобразете си, казах му аз, че аз днес се потурчих и приех вашата ислямска вяра с най-голяма сърдечна ревност; но предупреждавам ви, че аз съвсем не зная вашия турски язик и следователно не мога никак на него да говоря; това считате ли вие за виновна причина, според която да не ми се дозволи да приемна вашата мусулманска вяра?“ Той ми отговори: „това не може да се счита за никаква уважителна препятствена причина, за да не ви се дозволи да приемните мусулманската вяра“. Аз продължих и му казах тъй: „Въобразете си, че счастието ми помогна и аз сполучих да се произведа в чин на имамин (турски религиозен служител в джамиите им, както у нас свещениците в църквите), като бях един учен и най-ревностен последовател на вашата ислямска вяра, при всичко че аз съвсем не познавам вашия турски език и това ще ми пречи ли в нещо? И аз не ще да бъда допуснат и приет, за да служа и да проповядвам на вашите правоверни турци в джамиите ви? Разумява се, ми отговори Мидхад ефенди, щом ти бъдеш произведен в чин на имамин, без друго ще да имаш и пълно право да служиш и да проповядваш в нашите джамии. Но, възразих му аз тъй: „По-отпреди ви откровено казах, че аз съвсем не зная вашия турски език и разумява се, че според това аз ще бъда принуден да проповядвам във вашите джамии на български език, следователно вашите правоверни турци ще бъдат и те принудени да слушат моите проповеди на един език, когото те съвсем не разбират. В такъв един случай, попитах Мидхад ефенди най-смирено, моля да благоволите да ми явите какво бихте вие направили и как вие бихте постъпили с мене?“ За мое най-голямо щастие Мидхад ефенди се излъга и ми най-положително отговори на това ми запитване тъй: „Ние бихме те завчас изпъдили от джамията и никак не бихме ти дозволили да проповядваш в джамиите на правоверното турско население на един език, когото те не разбират“, а при това, според суеверните му фанатически убеждения, на един „гяурски език“. Като чух тия думи от устата на Мидхад ефенди, в минутата почувствовах едно голямо самоудоволствие и откровено изповядвам, че тая тържествена минута беше за мене една от най-благополучните, най-увеселителните и утешителните през всичкия ми досегашен живот. В оная най-приятна за мен минута аз се освободих от злобните коварни и безчеловечни обвинения на безсовестните и немилостиви обвинения на някои тукашни и от околността привърженици на гръцкия владика Неофита, при това съвзех и минутно убеждението, че вследствие на нравствения преврат на убежденията, произведен съобразно с гореизложеното у Мидхад ефенди, нашият гръцки владика Неофит веч не ще да може да се върне пак тук и че корените на гърцизма се още по-дълбоко подкопаха. В оная най-щастлива за мен минута аз съвзех дерзост и се сам твърде много насърчих, а на Мидхад ефенди отговорих, че и ний, българите от града Търново и от околността му, даже и от цялата му епархия, същото правим с гръцкия владика Неофита, както и вий сте щели да направите с мене; и ний сиреч пъдим и гоним и не щем тоя гръцки владика, защото служи в нашите български черкови на гръцкия язик, от който ние, българите, въобще ни слово не разбираме, а не на матерния и за нас понятен български език; значи, пак му прибавих, ние, българите, не пъдим владиката Неофита лично, но гърка Неофита, който не знае българския език и служи и проповядва в нашите чисто български церкви на гръцкия, за нас непонятен език; ние струваме сиреч същото, каквото вие ме уверявахте, че бихте сторили с мене, ако бях станал имамин и бях служил и проповядвал на правоверното ви турско население на българския език. Като чу това, Мидхад ефенди улови се за брадата и след като поразмисли малко, каза ми: "Наистина вие имате право и аз сега опознах и се уверих, че ваши някои съграждани, върли защитници на владиката Неофита, били злобни клеветници (мюзевири) и от сега нататък не бойте се от нищо и от никого, аз ще разправя за всичко комуто принадлежи, а понеже узнах, че вие ми най-искрено за всичко разказахте и ме осветлихте във вашия досега за мене и за правителството на Н. В. Султана тъмен въпрос по вашата духовна борба с вашия владика Неофита и с гръц. патриаршия в Цариград, то да дохождате всеки ден при мене и да ми спомогнете, за да си съставя още по-ясно понятие за вашата разправа с гръцк. владика Неофита и на основание на това ми осветление да разясня на правителството истинните причини, които са ви подбудили да молите Н. В. Султана и великия везир, за да вдигне оттук Неофита и пр.“ Като изслушах тия най-благоволни лично за мене, а за общия ни черковен въпрос най-утешителни думи на Мидхад ефенди, аз съвзех още по-голямо насърчевание и според него и му отговорих: „действително за чудене е как правителството на Н. В. Султана досега е гледало на нас, българите, с такова едно презрително око и тъй много маловажно ни е оценявало? Като че ли ние не сме най-многобройните и най-производителните поданици на Н. В. Султана, а особено в сравнение с гърците; като че ли ние сме един ничтожен народ и дотолкова, щото да не му се дозволява да си има владици от своята народност, а му се насилствено натрапват владици гърци и пр,. и пр. На тия и такивато ми разяснителни забележки Мидхад ефенди отговори най-благоволно и се обеща, че ще представи всичко това, комуто принадлежи, и ще действова, за да се дозволи и на българския народ да си има владици от своята народност.
Вследствие на гореизложения ми разяснителен разговор с Мидхад ефенди, който аз най-вярно и най-искрено изложих, избавих се от угрожающата ме по него време опасност, но за това пък тукашните привърженици на владиката Неофита се още повече ожесточиха против мене и употребяваха разновидни средства, за да ме очернят някак и да ме принудят да напусна Търново, да си отида оттук и да ги оставя спокойни в техните домогвания, за да доди пак Неофит и да им разновидном образом спомага, както и от попреди им спомагаше. За да си достигнат же предположената си цел, те почнаха да пишат и да лепят по улиците сатири върху ми, които аз, ако и да презирах най-хладнокръвно, но понякога ми дотягваше и часто неволно извиквах във времето на такова едно тъжно и прескръбно дотягване: „Боже! Защо допущаш да бъдат някои хора созданни по образу и по подобие Твоему до такава степен лошави, неблагодарни и зломишлени?“, защото, вижда се, аз обичах отечеството си и всячески се трудех да се оно избави от ярема на гръц. духовенство и от безнравствените му насилвания, затова те тъй неблагодарно се към мене относяха. Много пъти съм седял сам уединено и съм разсъждал тъй: „Що ми трябаше да напущам Букурещ, дето живеех приятно и охолно във всяко едно отношение“. Но при такива едни скръбни и тъжни по видимому замисли, всякога се възпирах, даже се стресвах от съзнателните си вътрешни чувства и убеждения, от които подбуден додох да живея тук, в България, след като напуснах Букурещ, и то само и само за да изпълня дадения Богу обет, когато отидох да се уча и се бях на всичко решил!... Признавам впрочем и най-искрено изповядвам, че много пъти съм казвал сам на себе си - не било тъй лесно да гуди человек в действие своите задушевни родолюбиви чувства и опасни предприятия за в полза на отечеството - и че много лесно е да казва человек и да проповядва, че той е патриот и родолюбив, но че било много мъчно, твърде мъчно делом да докаже своята родолюбива и искрена самоотверженост; особено же между още въобще необразованите и в робство приспани наши тогавашни съотечественици... След такивато едни задушевни размишления обикновено аз съвземах още по-голяма дерзост и се по-много въодушевявах, за да претърпя всичко и да доизкарам предприетото си предначертано намерение да се изпъди не само гръцк. владика Неофит от Търново, но да се изпъдят въобще всичките гръцки владици из България...

След тия няколко допълнителни разяснения да се завърнем към общата борба с гръцк. владика Неофита и към нейните последствия и разновидни фази, през които тя премина в 1857 и 58 год. Като се увери напълно Мидхад ефенди, че ние, българите, сме в правото си да не щем владика грък, но да искаме българин, реши да освободи от затвора всичките българи и турци, за които ние по-горе споменахме, затворени още през февруари 1857 год. от видинския валия Моамер паша, ако и тоя валия да беше заповядал да не се освободят тия затворници без негово позволение, но Мидхад ефенди казваше: „Аз ще ги освободя под моя отговорност“. Между тие затворници най-много пострадаха покойний Евстатий Селвели, най-усердният и най-самоотверженият деец по тая наша духовна борба с гръцкия владика Неофита, понеже той, като един от най-знаменитите тогавашни търновски търговци, беше си напуснал почти търговските работи, за да съдействова искрено в тая ни борба, при това стоя запрян до 5 месеца и търговските му дела още по-много пострадаха, тъй щото он пострада най-много. Той беше по него бреме и представител на търговското съсловие в Търново пред местното турско правителство, според това имаше почтеното название депутатин, също пострада и зет му Г. Пенчо Раданов, тоже по него време търговец тук. Мидхад ефенди престоя тук до есента на 1857 година и се завърна в Цариград, но не е можал, вижда се, да успее и да сполучи да убеди централното турско правителство да се назначи за в Търново митрополит българин, само сполучи да го убеди, за да не се допуща да се изпрати пак тук Неофит за митрополит. Тукашните привърженици на Неофита обаче не преставаха да действоват и чрез гръцк. патриаршия, и направо пред центр. турск. правителство, за да се възвърне пак тук Неофит и за тая цел те изпращаха често прошения, комуто принадлежи. За наместник же временен Неофитов беше се определил покойният Иларион, тогавашен ловчански епископ. В таковато анормално положение се намираше градът Търново и епархията му в черковно-управително отношение в 1858 год., но гибелните страсти и злотворства на привържениците Неофитови оттук и от околните градовце и села бяха поченали да по-утихват, ако и неволею, но твърде полека. За да могат, вижда се, те да действоват по-безпрепятствено, бяха съвзели изново решително намерение да ме пак наклеветят пред центр. турско правителство в Цариград, за дано да ме оно изпрати на заточение в Азия или другаде и да ме махне оттук, за да им не преча. За да постигнат тая си адска цел, те написват пак едно общо прошение до великия везир и бяха може би уверени, че без друго ще сполучат целта си. Аз нямах тогава никакво известие за това им ново клеветническо прошение. След няколко време впрочем, и това бе през пролетта на 1858 година, приех едно писмо от един мой приятел от Цариград, чрез което той ми явяваше за изпращането на казаното против мене клеветническо прошение до великия везир от тукашните погърчени тогавашни търновци и ме приятелски уверяваше, че след като го прочел везиря, бил казал, че ще заповяда да ме изпратят на заточение. Тоя ми приятел ме заплашваше следователно, че ще бъде много опасно за мене, ако продължавам да стоя тук, но да отида във Влашко. Това писмо ме действително много стресна и смути, но основан на предначертаното си начало - да става каквото ще, понеже аз бях веч на всичко готов, не се пак мръднах оттук. След две недели обаче същият тоя мой приятел ми писа тъй: „Не бой се, ми пишеше приятелят ми, защото голямата опасност, на която ти беше изложен, веч съвършено премина“. За да ме увери же, че действително това е истина, той ми разправя в това си писмо, че като получило правителството тая обща жалба на търновски някои тъй зовими гръкомани, призовало ония чиновници, които бяха по-отпреди дохождали тук в качество на правителствени комисари по нашата духовна борба и ги попитало, ако изложените оплаквания в тая обща жалба срещу мене са справедливи и верни, а те отговорили, че всичко е злобна клевета (мюзевирлик) и че аз съм действовал заедно с многобройни свои съграждани от Търново и други жители от околните градовце и села в границите на законността срещу гръцкия владика Неофита и пр. При всичко това обаче ний бяхме се положително известили, че владиката Неофит със съдействието на гръцката патриаршия и спомогнат от тукашните свои привърженици, беше успял по него време, за да се назначи пак за търновски митрополит. В такивато едни опасни за нас обстоятелства, що трябваше да сторим? Решихме се да пишем на гореупоменатите чиновници, които бяха дохождали тук като комисари по тоя въпрос и да ги помолим да представят на висшето централно правителство в Цариград, че ако се назначи Неофит за търновски митрополит и се завърне тук, могат негли да се случат опасни за правителството случки. Това ние точно и извършихме. В отговор на това наше писмо, те ни явиха, че съобщили всичко, изложеное в писмото, ни г-ну министру на външните дела и че той се благоволно обещал, че ще изпълни молбата ни и пр. След малко време ний се действително уверихме, че министра заповядал писмено на гръцката патриаршия да не праща веч тук Неофита за митрополит, но другиго и вследствие на това работите по духовната ни борба взеха да вземат у нас едно по-благоприятно направление. Най-много же бе за мене радостно и утешително, че се избавих от злобните нокти на Неофита и от лукавите и опропастителни за мене мрежи, в които се мъчеха да ме заплетат тукашните му злобни привърженици, за която цел употребяваха разновидни ниски средства. За мое счастие обаче, и за да мога да се запазя от коварните интриги на Неофитовите тукашни привърженици, аз приех по него време едно писмо от едного от правителствените комисари, написано на френски, и в което между другото пишеше ми и това: “Ако знаеха твоите съотечественици какво добро им желайте и струвате и колко пожертвования за тях правите, трябваше да ви обсипят със злато, но защото те това не оценяват, бъдете уверени, че аз ще ви помогна във всичко и единственото ми желание е и ще бъде да видя един ден вашите сърдечни желания изпълнени и пр. Като приех това писмо от високопоставения по него време турски чиновник, който беше дохождал тук като правителствен комисар по нашата духовна борба, аз се насърчих и съвзех пак дерзост и не щях да зная веч коварните интриги на народните наши изверги, които всичко и всякого жертвоваха само и само да сполучат, за да се завърне пак гръцкият владика Неофит тук и да ги щедро възнагради за народоубийствените им трудове. Гръцката патриаршия впрочем, ако и да не смееше да назначи и изпрати тук Неофита за митрополит, но и другиго не назначаваше, а чакаше може би едно благоприятно време. Неофит живееше в Цариград и търновската епархия се управляваше от негови наместници. Най-напред от русчушкия епископ Синесия, а отсетне от тогавашния ловчански епископ Илариона, които и пращаха Неофиту значителни суми от приходите на епархията. В такова положение се намираше Търново в продължение на една цяла година и повече. Най-сетне гръцката патриаршия назначи и изпрати тук за търновски митрополит Григория, родом тоже грък. Той се мъчеше да се сближи с тукашните граждани и за тая цел всичко употребяваше, но това бе веч невъзможно. Действително него го поддържаха и разновидним образом крепяха пак привържениците Неофитови, гръкоманите, но те бяха останали твърде малко, според това и Григорий не можа и не успя да хване корен в търновската епархия като своя предшественик Неофит по самата причина, че гръцките владици бяха изгубили всичката си важност. По тая же омраза към гръцките владици и общото мнение, което се образува според нея тук в Търново - че гръцките владици са твърде много вредителни за България и че доро те не се изгонят, българският народ никога не ще може да напредне, никога не ще му бъде възможно да предприемни и да извърши народни някои предприемчиви движения с цел да се освободи от турския произвол и от турското угнетително владичество - се поусили. В съображение на таковото едно враждебно и омразно настроение на духовете на българите въобще, а преимуществено и частно на търновците и на жителите на търновската епархия, владиката Григорий не можеше да се задържи за дълго време като митрополит в Търново, както по-долу за това ще разкажем. Ненавистното впрочем общо мнение почена веч явно и открито да се изказва и съобразно с това общо мнение съвзе се изобщо идеята да молим правителството, за да ни дозволи и спомогне да си имаме и ние отделна българска йерархия. Това бе в 1859 г. За да бъдем обаче справедливи, трябва да изповядаме, че за сполучването на тая идея много съдействова и градът Пловдив с епархията си. Действително и гр. Търново с епархията си вземаше пак деятелно участие в духовната тая борба за сполучването на една народна българска йерархия и главните водители бяха Иларион Стоянович, Авксентий Велеский и Паисий Пловдивский. За да бъдем пак справедливи, трябва да изповядаме, че в тая духовна борба много спомогна и г. Драган Цанков; ако и посредствено и с прикрити цели, от една страна, със своя по него време издаваем вестник „България“ и, от друга страна, чрез своите домогвания, за да се въведе и учреди в България унията и таковим образом да се постави една част от българския народ под покровителството на французкото правителство в политическо отношение, тогава силно влияюще при турск. правителство. Тия домогвания на г. Драгана Цанкова и на неговите тогавашни привърженици бяха основани на убеждението им, че те с тоя си подвиг ще принудят негли турското правителство да се съгласи да дозволи на българския народ да си има своя народна йерархия. Действително в едно късо време и съобразно с една известна народна пословица „Помогни си, да ти помогне и Господ“; тая доволно дерзка и предприемчива идея, ако и да беше вредителна и достойна за осъждане и развълнува донейде народа, но в замяна тя принесе голяма полза. А за да постигнат целта си, Цанков и неговите съмисленици придумаха и склониха тогавашния игумен на монастиря „Успения Св. Богородици“ при Габрово, Йосифа Соколски, да приемни унията и да се произведе и ръкоположи от папата за епископ на малкото някои българи, които бяха приели или щяха да приемнат унията, което и действително стана, но не трая много време; дядо Йосиф тайнственим образом отиде в Русия, гдето и проживя няколко години до самата му смърт; впрочем и в Русия беше си задържал титлата „епископ“. Ние познавахме отблизо дяда Йосифа Соколски; той беше един скромен человек, но беше един патриот, който от сърце обичаше отечеството си в разновидни отношения и водим, вижда се, от гореща любов към отечеството, той се е и склонил да приемни унията и да се ръкоположи от папата за епископ но, вижда се пак, че като се постигнала целта за приемването на унията, дядо Йосиф се е решил всичко да напусне и да отиде в Русия. От всичко гореизложено става явно, че унията е съдействовала, ако и донейде, за в полза на нашата духовна борба с гръцката патриаршия, подкрепявана от турското правителство.
Ние споменахме впрочем по-горе, че в 1859 г. бе се съвзела идеята за една народна йерархия. По него време свика се за тая цел в Цариград с дозволението на турското правителство едно общо събрание от представители на цяла България, в което впрочем заседаваха и вземаха участие и някои гръцки представители. Целта на това събрание бе да се определи начина, по който трябва и може да се отдели България от гръцката патриаршия в черковно-управително отношение, да си има сиреч една народна българска йерархия. Тук ние не щем да се простираме да разказваме за делата, извършени в това събрание, понеже според предначертания ни план това не влиза в кръга на разказа ни, ние ще разкажем накъсо за най-важните събития по духовната ни борба, до учреждението на Екзархията.
В 1858 г. Иларион Стоянович се ръкоположи за владика, но без епархия и живееше частно в Цариград под названието Макариополски. Авксентий Велеский, владика, дойде тоже в Цариград, за да се определи уж и назначи за самоковски владика. В смесеното събрание от 1861 г. или в смесения съвет от българи и гърци нищо не се реши. Унията же успяваше по причина, че турското правителство налагаше чрез българските представители в Цариград или да приемнат българите унията, т.е. да припознаят за духовен началник папата, или гръцкия патриарх. И действително, в тия усилни времена много българи в Цариград прегърнаха унията, даже и самият Иларион Стоянович Макариополски се колебаеше що да стори. На 25 декември 1860 г. се и отслужи първата литургия на българските унияти в Цариград, в която се спомена само името на папа Пия IX. След малко време се учреди и едно училище при българската униятска черкова, изпратиха се много малки българчета да се учат в католическите училища в Рим, Загреб, Бейрут и пр. Приеха се тоже българчета да се учат и образоват в католишкото училище в Бебек в Цариград, на сметка всички на католишката пропаганда. На 14 април 1861 г. се ръкоположи в Рим от папата Пия IX гореупоменатият игумен от габр. монастир архимандрит Йосиф Соколски за архиепископ на българската униятска черкова, но след 2 месеца и 20 дни, на 5 юли 1861 г., той изчезна из българската униятска архиепископия или, както по него време се тя називаваше, Патриаршия, а владиката Соколски се титулираше Патриархпа българската униятска черкова. Като се той изгуби, узна се след малко, че е отишъл в Русия, дето той след няколко години се и помина, според както и по-горе споменахме. В 1861 г. при усилните тогавашни временни обстоятелства по духовната ни борба пристигнаха в Цариград нови представители, за да почнат да действоват още по-деятелно. На 28 февруари 1870 година се издаде ферманът от султана за учреждението на Българската екзархия. Чрез тоя акт обаче се стесняваха много български епархии, но при всичко това можеше да се каже, че духовната ни борба с гръцката патриаршия, почената тук в Търново в 1856 г. и довършена на 1870 г. в Цариград, е била едно приготовление, или тъй да се изразим, едно училище за придобиването на политическото ни освобождение от турското владичество. Значи, нашата тая борба е положила краеъгълния камък не само за придобиването на черковната ни йерархия, но и за светската ни политическа независимост, осветена чрез княжеството на България. След това кратко обозрение на историческите събития по духовната ни борба, пренесена от Търново в Цариград и там довършена с учреждението на екзархията, да се завърнем пак тук в Търново и да разкажем накъсо що се е там случило и как се е подействовало спрямо изпратения отсетне гръцки владика Григория след уволнението на Неофита. Тоя гръцки владика като человек не беше тъй лукав и зломисленик като Неофита, но както и сам изповядваше, не можеше като владика да действова спрямо нас, българите, другояче, освен да се съобразява точно с наставленията и заповедите на гръцката патриаршия. Той проживя тук няколко години и бе последният гръцки владика в Търново след робуването на българите под духовното тежко иго на гръцк. патриаршия почти цели 480 години след последния бълг. патриарх в Търново Евтимия; понеже от самото начало на дохождането му тук търновските граждани, заедно с жителите на цялата епархия (освен гръкоманите разумява се), заявиха негодуванието си срещу него като гръцки владика. Това развълнувано народно негодувание трая 4-5 години, без да може оно да се приведе в действие и да се изпъди оттук и тоя гръцки владика, но чашата на търпението се бе веч препълнила и гражданите, като гледаха упорството на гръцката патриаршия, почнаха да действоват по-самостоятелно и веч не с писмени молби, със заявления, но с деятелни и фактични демонстрации. Тъй те няколко пъти бяха му обявили, за да изпразни митрополията и да отиде, където обича. Най-сетне чрез насилствени общи и решителни мерки и дела принудиха го да напусне митрополията и да иде да живей в Арбанаси, отдето след малко време той се принуди по заповед на гръцката патриаршия да се дигне и оттам, да напусне съвсем Търново и епархията му и да си отиде в Цариград; понеже търновските граждани, заедно с жителите на епархията, бяха заявили на гръцката патриаршия, че те веч не щат да припознават ни нея, ни владиците, които би тя изпратила, и съобразно с това им твърдо решение те не припознават и изпратения по-отпреди от нея тук, владиката Григория. Това твърдо решение впрочем на търновските граждани се подкрепяше най-усердно и най-деятелно и от гореказаните дейци по черковния вопрос в Цариград. Взаимното следователно, братското, искреното и патриотическото съгласие между народа и главните му дейци по черковната духовна борба и тук, в Търново, и в Цариград беше основният камен и могущественият двигателен лост, който, ако и при най-усилните временни тогавашни обстоятелства, всичко надви и сполучи, за да се учреди независимата ни черковна йерархия под названието Българска екзархия и за първи български екзарх се избра и се назначи Антим I. След учреждението на екзархията, назначи се за пръв търновски митрополит Иларион Стоянович от Елена, бивши Макариополски.



Няма коментари:

Авторско право

©️Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

Абонирайте се, за да ни следите в