Из „Археологически и исторически изследвания“ през 1887 г.- Васил Берон
Тия двигателни причини, вкратце изложени, са следующите: Русия беше достигнала по него време до най-висока степен на славата си и на благоденствието си след славните ѝ победи над Франция, във времето на царуването на цар Наполеона I, и над Турция, при това и чрез деятелното спомагане на Австрия и избавлението ѝ от неминуемата нейна пропаст, в която тя бе без малко паднала във времето на злополучната ѝ война с маджарите. Според това, вижда се, и Англия взе да се страхува, за да не я някак повреди Русия в нейните материални владения в Индия, а Наполеон III взе да завижда на цар Николая за великата му славна знаменитост, която той бе придобил в Европа. В съображение на гореизложеное Англия и Франция (т.е. Наполеон III) всячески се трудеха, дано да могат под някой предлог да обявят война на Русия и дано да могат някак поне донейде да смалят великата тая славна знаменитост (престижа ѝ). В таковото едно положение беше Европа, особено же Англия и Франция, спрямо Русия в 1851 година. За по-ясно уразумение впрочем, както и за допълнение на гореизложеное трябва да прибавим, че най-големите противници или злосторници на Русия по него време бяха ингилишкият първи министър в Лондон Палмерстон и ингилишкият посланик в Цариград Стратфорд Редклиф Канинг. Тия дипломати всичко и всяко средство употребляваха, за дано да могат да повредят Русия. Франца же, или по-точно да се изразим Наполен III, освен дето завиждаше на цар Николая лично, но се мъчеше да отмъсти на Русия за победите ѝ над Наполеона I и за превеликото унижение на Франция, според което честта и славата на Франция бяха се помрачили. На такивато едни данни и двигателни причини основан, Наполеон III принуди Портата да го припознае не само като покровител и защитник на светите католически храмове и места в Йерусалим, но и на всичките католици, що живееха в Турция. Това се действително и случи. Портата прие благосклонно и с готовност искането на Наполеона III и това, вижда се, принуди Русия да излезе от търпението си, но преди да пристъпи към решителни мерки, тя се помъчи в 1852 год., дано да може да сполучи дипломатическим образом, за да се разстрои и развали съгласието между Англия и Франция, относително до взаимното им зломислено намерение към нея. Най-сетне впрочем цар Николай Павлович изпрати в 1853 година княза Менчикова в Цариград със саморъчни писма до султана със заповед да се точно определят размерите на отношенията между Русия и Турция и на правата, които Русия има или трябва да има върху православните християни в Турция. Княз Менчиков пристигна в Цариград през месец февруария в 1853 година с многобройна блестяща свита и султанът го прие много любезно. Той беше и успял действително в началото да сполучи много и големи преимущества, според които Русия ще да има пълно право да упражнява върху православните християни в Турция и те се званично потвърдиха от султанът с царски ферман. Но отсетне Менчиков е поискал да има Русия право, за да защитава всичките православни в Турция и да се турят всичките им привилегии под покровителството на Русия; да отстъпи сиреч и да отдаде същите права на Русия относително към православните християни в Турция, каквито беше тя дала на Франция относително към католиците в Турция. Според духа на историческите съображения се ясно вижда и разумява, че това е и искала Франция или, по-точно да се изразим, Наполеон III. Тогава той възбужда още по-деятелно завистта и въображения страх на Англия към Русия, Англия се още по-тясно присъединява към Франция срещу Русия под предлог уж, че Русия иска да постави Портата под едно зависимо подвластно положение, според дето православните християни били многобройни и съставлявали следователно по-голямата част на населението в Турция (тук само не са указали Англия и Франция, че тия православни християни са българите, които, да освободи Русия се мъчи, както и действително се оказа в 1877 година). В съображение на тия им страхливи предчувствия Англия и Франция насърчиха Турция да не приемва веч тия повелителни предложения на Русия, но да ги енергически отблъсне. Това точно и усердно изпълни Портата. Тогава княз Менчиков, разумява се по заповед на приснопаметния цар Николая, прекъсна всичките сношения с турското правителство, взе със себе си руския посланик с всичките му чиновници в Цариград и през месец мая 1853 година си замина за Русия; при тръгването си впрочем той обяви на Портата, че Н. В. Господарят му ще привзъомне в окупация придунавските княжества Влашко и Молдова. Англия и Франция се много обрадваха, че техните вожделени желания се изпълнят. Затова те незабавно изпратиха военните си флоти при Дарданелите (Чанак кале) и ги гудиха/сложиха/ в разположение на техните посланици в Цариград съобразно с дадените им инструкции. Русия се впрочем помъчи, за дано да се разреши тоя въпрос по мирен начин, но всуе! Тя се принуди следователно да премине река Прут през месец юния 1853 и да заемне Молдова и Влашко. След това обаче Русия пак употреби всички възможни средства и пред Портата, и пред Европейските сили (особено Англия и Франция), за дано пак се реши въпросът мирним образом. Но напразно... Най-сетне на 20 септемврия 1853 год. Турция, насърдчена и подкрепена от Англия и Франция, обяви война на Русия. И тъй се почена тая война, но в началото само между Турция и Русия; другите же сили, особено же Англия и Франция, нямаха право да се смесят; това впрочем не беше по угодата им и те търсеха случая да могат те да се смесят, съобразно, вижда се, с предначертания им кроеж, и тоя случай им се скоро представи. Русите сполучиха на 30 ноеврия 1853 год. да разбият и свършено да потопят 12 военни турски корабли при Синап; това като чуха, Англия и Франция изпратиха флотите си в Черно море със заповед да не допущат никой военен руски кораб да се разхожда и да безпокои техния обичан приятел Турция. Блаженопочиващият цар Николай се много разсърди за тая незаконна и несправедлива постъпка на Англия и Франция и движим, вижда се, от честта и високото достолепие на Русия, мъжествено ги пригласи да му обявят една редовна война, че тогава да имат право да се месят във войната между Русия и Турция. Това и търсеха, това и чакаха тия държави заедно със съюзниците им. Според туй и на 11 априлия 1854 Англия и Франция заедно със съюзниците си Сардиния и Италия обявиха война на Русия. Тъй се почена веч не Руско-турската, но руско-европейската почти война. Ние не щем тук да разказваме за разните фази на тая злочеста и жалостна война, защото това не влиза в кръга на предмета ни; ние разказахме гореизложените обстоятелствени събития за едно ясно уразумение на причините, според които тая война се откри и води и защо - само и само от пуста завист към Русия и от една ненавист към нас, злочестите българи. Защото, ако се предположи, че Англия и Франция са това сторили от гореща обич (?!) към Турция и за да ѝ завардят целостта, това не е справедливо и това се потвърди и от по-отподирните исторически събития, и от самите дела, извършени от самите тия държави Англия и Франция спрямо Турция, но, разумява се, за в тяхна частна полза, а във вреда на уж обичната им Турция. Такъв е светът! След тоя разказ за двигателните причини, според които се отвори и води Руско-турската война със западните съюзници на Турция, да разкажем и за участието, което са зели българите в тая толкова важна за тях война. Това участие се е зело впрочем не толкова в самата България, колкото във Влашко, и особено в Букурещ в началото на 1854 година и в продължението ѝ и именно: подир като пристигнаха руските войски в Букурещ под главната команда на княз Горчакова, като се настаниха във Влахомолдавия, княз Горчаков заедно с генералния управител на Влахомолдавия генерала Будберга, (който беше по него време като княжески наместник, понеже влашкият княз Георгий Бибеску беше се отстранил и беше отишъл във Виена) изявиха желание да съберат и устроят самоволци или волентири от българи и власи и да се съставят от тях роти и дружини. Но за да се изпълни това желание на тогавашното руско началство в Букурещ, видя се за неизбежно нужно да се състави най-напред едно Централно българско учреждение в Букурещ, което да вземе върху си грижата, за да събира и волентири, и доброволни помощи от Влахомолдовия, от Сърбия, от Гърция или, отдето намери за сгодно. И по избор на букурещките българи, и по съгласното одобрение на княза Горчакова и на генерала Будберга единогласно же приеха следующите листа: г. Христо Георгиев, д-р Васил Берон, Христо Мустаков и Иван Д. X. Бакалоглу и се отреди тия лица да съставят един комитет, който да поемне и да има отгоре грижата за организацията на волентирите и за събирането на волни помощи за поддръжката им.
Тоя комитет от казаните лица се действително и учреди и си почена действията. Най-напред избра между членовете си Христа Георгиев за касиерин, д-р Василя Берона, за да води кореспонденциите като деловодител, и г. Христа Мустакова и Ивана X. Бакалоглу като съдействующи членове на комитета в материално отношение. Тоя комитет имаше редовни заседания и имаше кореспонденции и с военачалника княза Горчакова, и с генерала Будберга относително до съставянето и поддържането на волентирите. Като се убедиха, вижда се, букурещките българи, че тоя комитет успява добре и взема деятелно и симпатично участие в съставянето и нареждането на волентирите, пожелаха по-отсетне и други някои да влязат в тоя комитет и да земат и те участие в разглеждането на делата, относящи се до волентирите, за които и по-долу ще разкажем. Тук ние считаме за своя длъжност най-напред да споменем, че за организацията и обучението на волентирите най-много съдействова покойният Александър хаджи Росети (Хаджирусев) от Русчук, който по него време беше професор във военното училище в Букурещ и имаше чин капитан. Той си напусна службата и като горещ патриот, що бе, взе се да устрои и да обучи българските волентири и изпълняше това с най-голяма деятелност и родолюбиво усърдие. Той се зовеше по него време А. Хаджик. В приготовлението на дрехи и други потребности за волентирите, както и раздаването на заплатите им, беше определен покойният д-р Селимицки, но имаше твърде много оплаквания връх него от страна на волентирите, че правял злоупотребление в раздаването на заплатите и в приготовлението на дрехите им. По него време гореопоменутите членове на комитета се представиха и посетиха званично и военачалника княза Горчакова, и княжеския наместник генерал Будберга, който се изрази най-благоволно за българските волентири и каза на г. членовете на комитета, че волентирите се отнасят като моми (comme des démoiselles) и прибави, че ще яви за това и на Н. В. цар Николая, съвременно изрази към г. членовете на Комитета своята благодарност за патриотическите им трудове.
Когато веч се реши, за да отидат и българските волентири да вземат участие във войната срещу турците и за тая цел да се разпределят да се присъединят при 4-те руски военни отделения, комитетът се разпореди да се отслужи един водосвет и да се освети и поръси знамето на волентирите. За тая цел членовете на комитета отидоха в селото Банещи, дето бяха се събрали волентирите и което е до 2 часа далеч от Букурещ. Водосветът се извърши от един български свещеник и след като той поръси знамето, руският полковник (името му не помня) го взе, приближи се до волентирите и им рече едно толкова трогателно слово, щото на мнозина сълзите потекоха. В тоя случай той разясни на волентирите великия им и свещен подвиг, който те са взели отгоре си, но същевременно им напомни и за свещения им дълг към отечеството, според който те трябва да вардят знамето си като най-скъпа за тях драгоценност и пр., и действително ония минути, когато се отслужи водосветът при Банещи, в средата на един голям круг от български волентири (между които впрочем имаше и някои власи), на чет повече от 2000 души, особено же ония минути, когато руският полковник предаваше новоосветеното знаме на волентирите бяха, поне за нас, един от най-възхитителните и най-тържествените...
Онова самодоволно и сладостно чувство, което тогава ни обладаваше още е неизгладимо и прясно в паметта ни. След като се предаде знамето на волентирите, комитетът призова командирина на българските волентири, полковника... заедно със свещеника и другите присъствующи по-отлични българи, що бяха дошли от Букурещ, за да си похапнат и попийнат малко и за тая цел Комитета бе приготвил една трапеза на открито поле при Банещи, но по военному. В тоя случай се даде и на волентирите тоже хляб, ястие и вино. Посред тая веселба изпиха се някои и други въодушевени и сърдечни здравици и въздухът ечеше от продължителни „Ура!“ и „Наздраве!“. Всички - весели, всички бяхме уверени, че след малко време милото ни отечество България ще се освободи от робството и от игото на турците, но... горчиво сме били тогава излъгани, понеже следствията на тая толкова злополучна война за Русия потопиха в голяма жалост и в голямо униние бедните и злочести българи. Като всичко беше веч готово да тръгнат волентирите и да отидат на бойното поле, за да ратуват за освобождението на отечеството си, г. К. Чокан извади една голяма кесия, пълна с австрийски тогавашни цванцове и раздаде на всички волентири по 3 цванца всекиму и това направи на всичките присъствующи едно най-приятно впечатление. Тогава засвири музиката на тръгване и волентирите тръгнаха. Въздухът при Банещи екна от продължителните песни на волентирите и на сърдечните благословии, отправени към тях от всичките приствующи. След това членовете на комитета се завърнаха в Букурещ и си пак захванаха деятелно работата. Ние не щем впрочем да разказваме за разните благоприятни и неблагоприятни фази на тая Руско-турска само война, за да не се отдалечим много от главния си предмет, забелязваме само, че след като обявиха западните сили война на Русия, по височайша заповед руските войски, които бяха веч обсадили Силистра и бомбардираха Русчук, се незабавно оттеглиха назад и се завърнаха в Русия. Заедно с руските войски отидоха и българските волентири. Отсетне се поченаха страшните битки на западните сили с Русия и, накъсо да се изразим, тая война се свърши с превземането на най-твърдото укрепление, Малаков зовимо, чрез което се защищаваше градът Севастопол. Вследствие на това русите и оттам се оттеглиха навътре в земята си и според едно споразумение на силите с Русия през мая 1856 год. те се събраха в Париж, съставиха едно общо събрание или Конгрес и след взаимното им съглашение, сключи се мир. Тъй се свърши толкова известната и славна Кримска война. А понеже много от българите бяха взели участие в тая война разновидном образом освен волентирите, то и те се принудиха от страх да не би турците да им отмъстят, да се изселят из България и да отидат във Влашко, а оттам заедно с руските войски в Русия; както и действително до 6000 даже и до 8000 души и от двата рода и повечето от околните местности на Видин, Лом и проч. напуснаха, ако и неволею, милото си отечество... За допълнение на гореизложеното тряба да споменем, че в 1854 година през зимата и пролетта бяха дошли в Букурещ най-отличните български патриоти, за да съдействуват заедно с горепоменутия комитет за благото и по-доброто устройство на бъдащото си свободно отечество.
Като един исторически епизод на тая война ние ще разкажем следующето: между волентирите беше и покойният наш съотечественик Иван Попкиров Кишелски от Котел, който във времето на битките при Севастопол показа едно извънредно юначество и голяма неустрашимост, според това той се и награди с ордена „Св. Георгия“ и с една драгоценна златна сабля (разказваше се — че е от страна на руската императрица). Между другите му храбри и неустрашими дела ние ще разкажем следующето много забележително събитие, което ни е приказвал сам покойният И. Кишелски и което сме чували и от други съвременни очевидци и оно е: когато френско-ингилишките войски бяха веч преминали река Алма и обсаждаха Севастопол с околностите му, един ингилишки генерал се разпоредил да му построят на една висока местност една стая, за да спи и живее там, доро се превзъомне Севастопол. Това узнали руските войски, що се намирали около Севастопол, и решили да убият тоя генералин, но трудно е било кой това да извърши, понеже пред вратите на тая стая вардила е въоружена стража, при това и войската на ингилизите не е била далеч оттам. Като не дерзнал никой да възприемне това много опасно дело отгоре си, покойният И. Кишелски, ако и да е бил прост солдатин и български волентиерин, решил се да извърши това, само се помолил да му отпуснат 10 души казаци, за да го придружат. Тогава той се решил да отиде нощем в стаята на генерала и да го убий. А за да не чуй и усети стражата, те възлезли нанагоре пълзешком по корема си и като пристигнали близо до вратите на стаята, дето веч бил заспал генералинът и дето по разказа на Кишелски горяла една малка лампа, те се уверили, че и стражарите били налягали и заспали. Тогава Кишелски се разпоредил най-напред да се заколят в една и съща минута всичките стражари, без да могат издадат вик и да събудят генералина, и за тая цел той и разпоредил казаците, що били с него. Всичко това - решено, разпоредено и делом точно и бърже извършено... Тогава Кишелски влязъл полека в стаята и в минутата убива генерала, след това съгледал, че на стената висяла саблята му, взема и нея, както и други по-добри негови вещи, и заедно с казаците се връща назад и рапортира за всичко извършено на военния си началник, като му предал и саблята, и другите вещи на генерала. Тоя юнашки подвиг и тая неустрашимост бяха достатъчни, за да приготвят блестящото военно поприще на покойния Кишелски, според което при всичките завистливи гонения той успя да се произведе в генералски чин и то от един, съвсем необучен във военното изкуство, от един волентиерин... Тоя е най-знаменитият между другите епизод, който прослави във времето на Кримската война българските волентири.
Няма коментари:
Публикуване на коментар