Из "Силуети около Търново от Моско Москов 1911 г.
„Великому боляру Трошану вечная память“.
(Из синодика на цар Борила).
Връща се българския цар от далечните предели на своята държава като победител над гръцките пълчища след дълги и упорити борби. Гъмжат тесните Търновски улици от народ — стари, млади, жени, мъже, моми, булки, събрани да посрещнат победителите с венци и цветя. Тесните прозорици на къщите са отрупани с любопитни да видят царя си победител, войводите му опрашени и почернели от дългия път, да видят храбрите му войници, окичени с венци.
След царя върви Трошан, който за доброто на отечеството си неведнъж беше излагал живота си в опастност, и царят още на бойното поле го приближи до себе си и го направи началник на войските.
А храбър беше Трошан. Сърцат, снажен и едър, та ешът му нямаше в цялата войска. Балканско чедо, окото му не трепваше пред най-страшните моменти на разпалената битка. Народът го сочеше с пръст, и най-вече китки летяха към него.
— Най-храбрият юнак, казваха гражданите.
А царят го повика след няколко дни при себе си и му каза:
— Докато ражда България такива синове, няма да се посрами на бойното поле. В знак на благодарност давам ти местността към юг от Търново на вечно владение за твойте заслуги.
Поклони се Трошан и прие този щедър царски дар. Тази местност е разположена на юг от старата столица на България, Една голяма част от нея беше покрита с гора, другата с обработена земя. Направи Трошан колиба за стада, къщи за слуги и за семейството си и заживя добре със своите хора и готов всякога на царска заповед да полети със синовете си и с работниците си да защити своето отечество.
Местността се простираше дозад сегашно Присово, дозад Малкия Чифлик и шосето за Габрово. Имаше място за добитък, за ниви, за паша. Изворите, които клокочеха из долините, пояха градините, а в гората се въдеше дивеч, на който често царят с хората отиваше на лов, посрешнат от Трошана и изпратен както подобава. И се прослави с добрините си родът на Трошана и се споменаваше името му в черкова.
Ала настанаха ужасни времена за българското царство; мина страшен ураган и помете свободата и спокойствието на държавата ни. Турско племе наводни страната ни и внесе разорения и плач, изтребление и плен, проля сълзи и кръв и опустоши жилищата ни, разори праговете ни, посече пеленачетата ни, зароби момите и ергените ни и ги отведе в далечни страни немили недраги да проливат сълзи, да оплакват съдбините си след страшни мъки и копнежи за бащиния, за своите и да оставят кости в непознати крайнини. Изчезна и семейството на Трошана и не се знае, где почиват наследниците му. Неговото владение мина в ръцете на нашите завоеватели и се обърна в пепелище.
Ала името му остана да се споменава и живее дори до днес с името на местността „Трошан“. Но тази местност е днес пуста, обрасла с тръне и потънала в меланхония. Само понякога овчар внася животец със свирката си. Изсякоха гората, прогониха дивеча, пресъхнаха изворите, занемяха птиците и опустя местността. Никой не минава по тези места, освен случаен пътник. И тъгува земята за минало време и гледа, как се препичат по нея змии и гущери и как пърливото слънце пече гърба ѝ, по който някога са расли буйни дървета.
Ех, Трошене, Трошане! Пусто е твоето владение днес; макар да е отново в български ръце!
Няма коментари:
Публикуване на коментар