Из "КОНДИКА НА СВЕТАТА БАЧКОВСКА СТАВРОПИГИАЛНА ОБИТЕЛ"
от Змей Горянин
Когато Пресправедливият Господ Бог отвърнал очи от българите и предал царството им в ръцете на неверниците и най-отвратителни езичници агаряните, тъмна мъка легнала над цялата страна като отровна мъгла, която задушавала не гърдите, а по-лошо - душите на християните. А безсилни били робите да се борят с езичниците, понеже силата била в тях и който най-малко им се противеeл, наказвали го със страшна смърт: посичали го, обесвали го, набивали го на кол - пред очите на изтръпналите люде, за да им вселят страх. Само към християнските църкви отначалото не били толкова зли и не запрещавали на християните да вярват в истиннаго Бога и да му принасят молитвени жертвоприношения, според закона. Ала после, когато засили и властта си, агаряните започнали да преследват християнската вяра, както свирепи зверове преследват и убиват невинните и кротки сърни, и както бясна глутница вълци преследва и кръвожадно избива мирните стада.
А когато на окървавения и черен от грехове трон на агаряните се възкачил султан Мурад Четвърти, след като заповядал да удушат брат му Осман и чичо му Мустафа, агарянските злодейства станали такива, че и най-свирепите звярове и най-бесните от глад вълци биха се срамили, ако ги сравняват с агаряни. Най-голям злодей бил самият султан Мурад, за когото справедливо казвали, че „не го е родила жена, а усойница. Страшилище бил той и изрод, какъвто до преди него не се е явявал на свят! За нашите грехове го изпратил Бог на земята, както за греховете ни изпраща чумата! Ала и от чума по-лош бил този султан! Пияница бил той и очите му винаги били кръвясали. И развратник бил: похотта му била такава, че би смутила и окаяните развратници на Содом и Гомора! По цялото турско царство се скитали неговите скопци да му дирят красиви девойки, които той, след като гнусно озлочестявал, или подарявал за гавра на еничарите си, или заповядвал да погубят, или продавал робини на персите и дивите араби от пустинята. Страх, ужасия и плач било времето на неговото султанстване. И плач и ридания се носели из всички християнски народи на държавата му. А най-вече из България!
През август месеца на лято Господне 1637 - както това ставаше по стар обичай всяка година - се събраха на поляната Рожен, която е сред местността Рупчос, в сърцето на планините Родопи и се огражда от непроходната гора Гълъбак - жителите на всички Рупчоски села и градове да отдадат слава на Всевишния и да почетат ангелски светлата памет на Светаго Пантелеймона, комуто сред речената поляна се издигаше малка, спретната бяла църквица. Бяха се събрали мъже, жени, деца и старци. Други път на този ден пак се събираха хората, но тогава имаше свирци, виеха се хора, дим на печени агнета и телета, като облак се издигаше над поляната, лееше се червено вино... Беше весело и радостно. Сега веселие нямаше. Дори децата стояха със смръщени вежди. Защото откак бе станал Мурад султан, не останаха между християните българи, ни вселие, ни радост, освен радостта на надеждата, че Милостивият Бог ще ги избави от злото. Тази радост и сега изпълваше сърцата на хората, защото в малката църквица на Свети Пантелеймона се служеше божествена литургия. Свещеници и монаси от всички поселения и от светите манастири из околността бяха дошли на Рожен. Току-що се завърши божествената служба и радостта от светото тайнство преливаше в очите на младо и старо - а събраните на поляната бяха около десет хиляди души - из гъсталаците на гората започнаха да излизат въоръжени до зъби низами и като страшна отровна змия да се обвиват около християните. Смут и ужас премина по сърцата на хората. Те се люшнаха като вълна и плътно се скупчиха около църквицата, както овцете се сгушват на купчина около овчаря си, когато чуят вой на вълк. А сега не само се чуваше вълчият вой на агаряните, но и те самите бавно приближаваха към християните с извадени ятагани и опънати чакмаци на пушките. Едно дете изплака и изведнъж писнаха всички деца, заридаха жени и девойки, старци и старици се кръстеха коленичили и удряха чела о твърдата земя, а мъжете стояха като втрещени, хапеха устни и мълчаха. И стоновете бяха толкова силни, че едва ли някога другаде ще да се е чувало такова нещо!
Изведнъж из агарянския обръч се отдели един едър човек, с тъмно лице и зли очи и изрева: „Защо сте се събрали тука да правите бунт против нашия господар и султан? Сега всички ще минете под нож, задето се бунтувате!“ Тогава измежду изплашения народ се отдели един беловлас и прегърбен от години свещеник и като застана пред агарянина, рече: „Не се бунтуваме, господине, а сме дошли тука да почетем сдин светец!“ - „Бунтовници сте!- още по-страшно изрева турчинът и издигна ятагана си над главата на стареца. - Бунтовници сте, а ти освен това си и лъжец!“ Ала старецът, който бе уморен от живота и знаеше, че началото и края на човека и тук на земята, и Отвъд стоят в ръцете на Господа Бога, не се побоя от ятагана, а рече: „Не е справедливо да казваш така, господине. Мигар ако бяхме бунтовници, щяхме да се съберем тука със жените, децата и старците?“ Като чуха това, из агарянските редици излязоха неколцина восначалници и неколцина от слугите на антихриста Мохамеда, на които агаряните викат имами или ходжи. Най-старият от ходжите приближи до турчина, който заговори пръв, и му каза: „Остави ме аз да се разговоря с този човск, защото и той е свещеник като мене и по- добре ще се разберем“ Така този нечестивец и син на пъкъла се опита да се сравни с достойния служител на Бога Вишнего, но свещеникът се направи, че не чува това богохулство, защото мислеще с добром да се размине всичко и да не пострадат невинните християни. Ходжата рече: „Това, дето сте се събрали тука с жените и децата още не доказва, че не сте бунтовници против славния наш падишах. Може да сте постъпили така, за да заблудите султанските низами! А ние ще повярваме, че наистина сте верни на султана на османлиите, ако приемете Мохамедовата вяра!“ Престарелият свещеник се залюля на нозете си и има сили само да каже: „Бих се радвал да бе ме погубиш, вместо да ме оскърбяваш така!“ Сетне се отпусна на колене, прекръсти се и приведе глава. Мигом го посече онзи, който пръв обвини българите, че са бунтовници. А така агаряните обвиняваха всички българи, които искаха да поразят, защото вече няколко бунта бяха станали. Като видяха посичането на стареца, българите занемяха. А ходжата подкачи отново: „Това ще постигне всски, който не застане под зеленото знаме на исляма и не приеме Мохамедовата вяра! Защото ще разберем, че той с бунтовник!“ Двама други ходжи с дълги зелени дрехи (джубета) и с големи чалми на главите донесоха при тогова едно зелено знаме, забиха пръта му в земята и застанаха малко по-настрана с извадени ятагани. А двама низами отнесоха посечения свещеник настрана до една шубрака и започнаха да претърсват дрехите му, за да го оберат. Старият ходжа пак повтори думите си и настави: „Бързайте да застанете под зеленото знаме на исляма, защото който не стори това до нашата обедна молитва, ще разберем, че е враг на султана и ще го поразим! А който сам дойде, ще знаем, че е невинен и ще го обдарим със султански милости!“
Страхът скова сзиците на българите и те немееха. Не можаха дори да плачат. Мълчаха и малките деца, защото и в техните невини душички се пластеше страшната мъка на робията, против която никой не може да направи нищо. Какво има робът освен свободата да умре? Но леко ли е да се приеме смъртта? Нима Бог всекиму е дал силата да приеме мъченичеството? Нима всеки с порасъл за такова велико удостояване?
И трети път ходжата изрече думите си. Тогава измежду занемелите и обезумели от страх люде излезе друг свещеник и бавно със спокойни и тежки крачки се упъти към зеленото езическо знаме. Старият ходжа се възрадва, лукаво се усмихна и потри ръце, българите въздъкнаха от мъка и срам, че един служител на Христа Спасителя ще се отрече от вярата си. Ала не позволи Бог да се извърши това безчестие! Като стигна до поганците и знамето им, свещеникът плю, сетне обърна очи към небето, прекръсти се и се отпусна на колене пред палачите си. Така прие мъченическа смърт за Христа, за да добие дял с Него в Царството Му! А след него мъченика се заредиха още двайсет свещеници и монаси. После много миряни - мъже, жени и девойки – последваха своите погинали пастири. Не смогваха убийците да вдигат и спускат ятаганите си; дойдоха им на помощ и други ходжи. А низамите само отнасяха труповете и ги ограбваха.
А после стана друго. Излезе из купчината българи един мъж с невястата и момиченцето си. Вървяха те смело към убийците, ала един ходжа, като видя девойчето, хвана го за ръката и го дръпна. То запищя, а бащата, като разбра каква участ очаква детето му, грабна го из ръцете на безчестника, притисна го до гърдите си и... застана под зеленото знаме. Притича до него и невястата му. После – един след други, почти тичешката, като че ли това само бяха чакали, пред зеленото знаме се изправяха клетите роби и със сълзи на очи приемаха скверния агарянски обряд и заменяха имената си с турски. Така бяха потурчени Рупчоските българи, безсилни да се борят с низамитс на кървавия Мурад, комуто Бог отсъди тежка казън/съдба/. Умря този нечестивец, като се разкапа жив и червеи приживе гризеха плътта му. И като издъхна, смрадта около него бе толкова голяма, че никой не можа да се приближи, за да го постави на одър и погребе, та повикаха цигани - тези, които служат на гнусотиите на Мамона и Ащарата и вършат магесничества. Но и те не можаха да го досегнат с ръце, поради смрадта и гнилочта на тялото му, та го закачиха с канджи и го влачиха до една яма, където го зариха. Пътеката, по която го влачиха, насипаха с пясък и начукани тухли, та стоеше червена, сякаш да напомня, че този изверг от леглото, на което се е родил, до гроба е вървял по кървава пътека.
* * *
А не минаха пълни двайсет години от това злодеяние и по времето, когато на агарянския престол се възкачи малолетният султан Мехмед Четвърти, пак се струпаха злините над българския народ, като черни, настръхнали облаци, от които само буря може да се очаква. Като невръстен и некадърен да управлява държавата, той я остави в ръцете на своите приближени - сдин от други по-големи грабители и мъчители на християните.
През 1656 лято от Рождеството Спасителево настана голям глад по цяло Българско. А най-голям бе гладът в Родопската област, където и без друго няма нивя и жителите са до един горяни. А от равнината, където също бе глад, родопчани не можеха да си купят ни зърно жито, защото никой не продаваше, а и никой не купуваше горянските им произведения - скотовъдски и дърварски. Тогава султан Мехмед беше на четиринайсет години, та вече бе започнал да се научава на изкуството да управлява държава, ала дали тези, дето го учеха, бяха лоши учители, или той беше лош ученик - от това мъчно и тънко изкуство той научаваще само лошото, злото, коварното и престъпното. Също като чичо си и той беше човек развален и безсрамен, макар да бе още юноша. Но той бе и от чичо си Мурада по-лош, защото бе лицемер и лукав, та никой не знаеше как може да му угоди. Към всички пороци и смъртни грехове на чичо си той прибави и коварството. Затова по злодейства надмина най-големия злодей. Като стана на четиринайсет години, султанът назначи за велик везир пашата. Мехмед Кюпрюлю. А този беше мъж умен и хитър. И като настана гладът из България, великият везир, като разказа на Мехмеда Четвърти какви намерения има и получи султанското му одобрение, заповяда да натоварят дълги кервани с жито и други храни и пристигна в долината на селото Чепино, в западния Родопски край. Като минаваше през Рупчос, събра група от потурчените вече българи, на които агаряните викаха помаци, и ги поведе със себе си. И тъй, като стигнаха селото Чепино, везирът изпрати да кажат на селяните, че „милостивият султан Мехмед“ им изпратил храни, за да иззимят и да не умрат от глад. Събраха се селяните край керваните и с благодарност възхваляваха султанската „милост“. А Кюпрюлю им рече: „Султанът изпраща храни на верните си синовс. Но можете ли вие да бъдете смятани за такива? Ако сте наистина верни синове на падишаха, защо още вярвате в омразния Бог на гяурите? Защо не приемете правата вяра на Мохамеда, та да имате всичко, каквото ви трябва и да живесте щастливо?“ Селяните останаха като гръмнати от това, що им рече везирът и не знаеха как да отговорят. А той повика рупчоските помаци и им каза: „Кажете на тези хора колко добре живесте вие ссга, откак сте станали мохамедани! Кажете им, нямате ли храни в изобилие, макар годината да е гладна?“ И помаците потвърдиха това. А чепинци трепереха от мъка? Как да оставят дядовската си вяра, за да получат комат хляб. Ала изгладнелите деца и жени се разплакаха. и казваха на мъжете и бащите си: „Не чувате ли какво ви казват нашите съседи от Рупчос? Защо да не приемем Мохамедовата вяра, когато, ако не го сторим, ще измрем от глад?“ Та някои мъже, като се умилиха от детските сълзи и се досадиха от натякванията на жените си, склониха да приемат мохамеданството. Щом се потурчиха, везирът заповядваше да им донесат жито и друго, каквото им е потребно и ги похваляваше. А тези, които не приемаха да се потурчат, като повтаряха, че „не о хлебе единем жит будет человек”, биваха посичани. Така продължи Кюпрюлю по целия Родопски край от Костенец до Станимака и потурчи много села. И погинаха много хора, които не продаваха вярата си за паница леща, както-що стори Исаф, като продаде първородството си. И разрушиха агаряните и рупчоските помаци 218 църкви и 33 манастира. А имаше и цели села, които не се потурчиха. Тия села, като научаваха какво става у съседите им, вместо да превият врат и да приемат омразната вяра на османлиите, побягваха целокупно в тъмните и непроходими Родопски гори и там живееха като пустинножителите Божии угодници, хранеха се с опадалата от дърветата шума и с изравяните от земята корени, студуваха до сред зима, докато турците напуснаха тези места, ала не измениха на вярата си. Твърдо пазеха те бащините си завети и ревниво залягаха да не погазят боговнушеното назидание, което им бе оставил Свети Пратриарх Евтимий: да не оставят да загасне светилникът на вярата. И Всесилният укрепваше твърдостта им и по чудесен начин ги избавяше от примките на поганците. А, през тези черни за християните дни рупчоските потурнаци - помаците бяха по-зли и правеха повече поразии от самите турци. Оттогаз е останала и пословицата: „Да пази Бог не от турчин, а от потурнак!“ Турците не познаваха Родопите и техните вековни гори, нито пещерите, нито потайните пътечки. А помаците ги знаеха. И когато научаваха, че християните от някое село са се укрили из планината, отвеждаха турците при тях. Така потурчените българи предаваха братята си. Ала сила Божия правеше чудеса и унизяваше предателите пред техните господари, а ревнителите на Правата Христова вяра спасяваше. Така се случи със селяните от селата Югово, Иново и които, за да не променят вярта си се бяха укрили в пещерите на един ска-лист връх в местността Безова. Там се бяха приютили жителите на селата целиком: мъже, жени, деца и старци. И понеже бяха научили овреме за настъпващата опасност, успяха да пренесат в пещерите всичката си покъщнина и колкото храни имаха. А селата си оставиха пусти и къщите празни, като че току-що ги бяха построили. Укриваха се дълго там христолюбивите селяни и не чакаха подлостта оттам, откъдето тя дойде... Донесоха я потурнаците!! Тука авторът е оставил празно място.
Научиха тези нещастни вероотстъпници за укрилите се в пещерите и обадиха на турците. Тогава великият везир изпрати един от керваните с храни, неколцина ходжи, табор низами и потурнаци да отидат и потурчат укрилите се. Отидоха тези и спряха пред скалистия връх, а не можеха да се изкачат на него, защото едничката пътека е затрупана с камъни. И на всеки зъбер по върха имаше яки селяни, които вардеха с големи камъни в ръцете. Напразно им викаха помаците: „Приемете исляма и живейте щастливо като нас, а не в пещери като дивите зверове. А селяните, твърди, като скалите из които се укриваха, отвръщаха: „Няма щастлив живот без Господа нашего Иисуса Христа, а вие - пръждома! - вървете в пъкъла с вашия нечестивец Мохамед и се валяйте в поган и миязми!“ Като видяха, че не могат да се изкачат на върха, турците го обиколиха и чакаха сгода. Мислеха, че българите, като си свършат малкото храни и децата им започнат да мрат от глад, ще се предадат и ще склонят да приемат исляма. Всяка сутрин ходжите пееха една дива песен за езичника Мохамеда, а помаците повтаряха увещанията. Но от върха идваше все един отговор: „Пръждома! Стискайте опашката на дявола, който ви е изкусил! Той ще ви отнесе в пъкъла!“
Една сутрин един помак викна: „Ей, братя!“ Отгоре го прекъснаха: „Ние не сме братя на кучета! А вие и от кучета сте по-долни, защото кучето пази, а не предава!“ Помакът замълча, а после - за да не се засрами пред агаряните - викна пак: „Ей, хора!..“
- „Хора сме, а не подли червеи! Но ти и от червея си по-долу, защото червеят познава червеите, а ти си забравил народа си!“ И пак замълча помакът, а ходжите го насърчаваха да говори още, тъй като не разбираха какво му отвръщат от върха.
- „Слушайте вие там! - викна отново помакът. - Подир някой ден ще ви се свърши хлябът и вие – щете не щете - ще свиете врат! Предайте се и приемете исляма отсега, за да не сърдите агите - нашите господари!“
- „Наш Господар с само Един Господ Бог, а ти, окаянико, служи на дявола, колкото си щеш! Само нас остави намира!.. А колкото за хляба ни, не се грижи! Има Кой да се грижи за него! Нам хляб от небето ни пада! Това кажи на неверниците!“
А не беше така! На върха гладът и немотата бяха големи и смърта вече се готвеше да размаха косата си над всички. Старците се отказваха от няколкото залъка, които им се отделяха от общия хляб, за да има за децата; а самите те се изповядваха пред свещеницитс, скръстваха ръце и чакаха края. Мъжете хапеха устни от мъка, като гледаха жените и децата си... Беше лошо, а скоро щеше да стане още по-лошо, но никой не смееше и не искаше да опозори името си българин и за шепа брашно да се преклони пред скверната вяра на агаряните. И всички таяха в сърцата си твърдата надежда, че Бог ще ги избави от злото! После дойде неизбежният край: брашното се свърши до стиска, а по скалите нямаше нито шума, нито корени, за да утоляват глада си злощастните бежанци. А най-мъчително беше, че долу, в подножието на върха, имаше цял керван с жито и други храни. И помаците, и турците вече не се обаждаха. Знаеха, че това, което сами не могат да сторят, ще го стори гладът. Затворените в агарянския пръстен българи щяха насила да приемат Мохамедовата скверна ерес, за да не умрат! А когато всичко, което можеше да послужи за храна, се свърши, Бог показа силата си. Имаше между бегълците една благочестива вдовица, която от всички беше сочена за пример и показ с преданата си любов към Бога и непорочния си християнски живот. Поради нейните добродетели, на нея свещениците даваха да меси просфорите за светата литургия... А вече и за литургия нямаше брашно!... Лошо, лошо, лошо! Тази вдовица имаше само едно дете на десет години, едно момченце, което запълваше с радост майчиното ѝ сърце. Тя го бе обрекла на Пречистата Майка Божия пред Нейния чудотворен лик в Светата Бачковска Обител, още преди да го добие и се надяваше да го отгледа достойно, за да Й го остави служител в този свят манастир. Когато всяка храна се свърши и надеждата за спасение се превърна в молитва за безболезнена кончина на земния живот, вдовицата влезе в една от пещерите, която бяха превърнали на параклис и коленичи пред иконата на Света Богородица. „Майко Богородице, - приплака жената, - не идвам да те моля за живота си, а за друго: помоли Спасителя за мене! Да не се разбие майчиното ми сърце от мъка, нека Спасителят вземе най-напред мен, а после детето ми! Да не виждам мъките му, Божия Майко, както ти си гледала мъките на Своя Син. Защото аз нямам силите на Твоята безгрешна чистота! Застъпи се, Пресвета Дево, пред Господа Иисуса Христа за мене недостойната!“ Като се помоли така, ся чу глас от иконата: „Остържи нощвите, в които месиш просфорите, направи една питка и я дай на детето си да я изяде!“ Както чу жената, така и направи. Питката стана малка: едва колкото човешка длан, ала при този глад и тя бе голяма. Изпече я скришно жената и тръгна да подири сина си между другите деца, за да му я даде. А като излезе из пещерата, в която живееха, видя едно сляпо момче, връстник на нейния син. Преди да избягат от селото, това момче живееше със своята престаряла баба, защото бе сираче и нямаше нийде никого. Току когато тръгваха за Безова, бабата се помина. И едва смогнаха да я погребат. А сляпото момче бегълците взеха със себе си. Докато имаше храна, даваха и нему, колкото и на всички други. И така, вдовицата видя това сляпо сираче да рови в полузаледената земя до една от пещерите с тънките си изнемощели и безсилни пръстчета и я обхвана мъка. „Навярно търси някакво коренче, - помисли тя. - А бедното дете е сляпо и дори да намери, няма да може да го види и разпознае!“ Като повдигна очи към небето, тя замря, без да знае какво да стори. А небето не ѝ отговаряше, защото в чистата и свята Христова вяра е казано всичко, което човек трябва да знае! И вдовицата пак си помисли: „Моят син поне вижда, а това дете не може. Дали Света Богородица не поиска да ме изпита, като каза да дам питката на моето дете, а не на сляпото сираче?“ Тогава отърча пак в пещерата-параклис и пак коленичи пред иконата на Божията Майка. „Прости ме, Богородице, - замоли се вдовицата. – Прости ме, че не ми се ще да направя, както ме научи. Позволи ми да дам питката не на моя син, а на сляпото сираче: И чу пак гласът от иконата: „Направи това, което би искала да направят на сина ти, ако тебе не би те имало!“ Тогава вдовицата отърча навън, хвана сляпото момченце за ръката и го поведе със себе си: „Ела!“ А като го заведе на самия край на върха, остави го да седне на един камък и му даде питката. „Вземи и изяж тази питка, - каза му тя и дори не помисли, че нейното момче е гладно. - Яж и дано не те видят другите деца, защото за тях няма!“ И бързо побягна назад към пещерата-праклис. А сляпото дете, като взема питката, толкова се забърка, че не знаеше какво да прави. То се мърдаше на мястото си и мъничко оставаше да полети в пропастта под върха. А там бяха се настанили турците и помаците със своя керван. В това време го видя един от стражите, и като се уплаши, да не би да падне, викна му: „Ей, момченце! Какво правиш там? Какво се местиш? Не виждаш ли пропастта под тебе?“ Клетото сляпо дете така се изплаши, че изтърва питката си. А тя се претъркули и падна долу, току до нозете на военачалника, който обсаждаше упоритите християни. До тогова военачалник бяха се изправили и ходжите и водачът на помаците. Като видяха падащата отгоре питка, всички ахнаха и не знаеха какво да правят. Най-сетне един от ходжите се престраши и я взе от зеята. А тя беше още топла. Тогава ходжата викна: „Бягайте да бягаме, защото прави бяха християните, като казваха, че Бог от небето им праща хляб. Ето: питката е още топла! Бягайте, защото Този, Който на тях хвърля хляб, над нас може да започне камъни да хвърля! Бягайте!“ И всички турци и помаци се втурнаха да бягат, колкото имат сила, а кервана с храните оставиха там. И стражите като видяха, че турците бягат, слязоха от върха и взеха всичките храни, та се изхраниха, докато премина злото. Такова чудо сътвори Господ Бог чрез застъпничеството на Пресветата и Пренепорочна Дева Мария Петричка, която отговори на молбите на благочестивата вдовица! И избави събраните на върха села от позорното вероотстъпничество, та останаха те верни чеда на светата ни Православна Църква, каквито са и до днес. А разказахме всичко това, за да се види колко черно и мрачно с било робството, колко притеснения и злини са изживявали християните българи, та от наученото да се укрепяваме със сили, за да пазим Светилника на нашата Свята Вяра и свободата на Родината си!
Когато Кюпрюлю със своите орди и с потурчените рупчоски българи разрушил 218 църкви и 33 манастира, като избил свещениците, монасите и хиляди благочестиви и благоверни християни, какво е ставало в Светата Бачковска Обител? Защо не се докоснали до нея и до нейните стяжения? Мъка и болка тегнели на душата на оцелелите грузинци и българи монаси. Страх и трепет обладавали фанариотите, защото никой не знаел докъде ще стигне злината на великия везир Мехмед Кюпрюлю, нито коварството на султана Мехмед Четвърти. Ала когато зловещият тиранин стигнал с керваните си до Станимака и поискал да порази и Бачковския Манастир, намерили се умни и разумни турци и го предупредили каква светиня е той, какви дивни чудеса са ставали в неговия храм пред чудотворния образ на Светата Дева и колко е опасно, ако посегне на Бачковския манастир, да не се разбунтува раята и българи и гърци – не само от Станимака и Пловдив, но и от цяла България, защото славата на манастира се е разнесла не само из цялата страна, но и в чужбина. Като научил всичко това, великият везир събрал ордите си и отпътувал за Цариград.
Така Бачковският манастир се избавил от разрушение, монасите - от безвременна насилствена смърт, а близкото село - Бачково - от потурчване! От това се спасили и много други села около манастира и селяните не преставали да възхваляват Бога и да почитат Пресветата Дева Мария и Майка Спасителева, понеже всичко е от Бога Вселюбящаго - слава Ему всегда, нине и присно и во веки веков!
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ
Няма коментари:
Публикуване на коментар