Из „Археологически и исторически изследвания“ през 1887 г.- Васил Берон
След освобождението на България от гърците, в което освобождение най-деятелно участие са взели двамата братия Петър и Асен - родом търновци, по произхождение же от рода на цар Гавриила и едни от най-отличните боляри в Търново; според това и Асен бил избран и венчан за български цар в 1186 година, под наименованието Асен I, и градът Търново е за първи път тоже избран за столнина на възобновеното Българско царство. Асен I е бил един деятелен храбър и предприемчив цар, той е имал много сражения с гръцките цариградски царие - с Исака II Ангела и с неговия брат и наследник Алексия III. Във всичките битки, що е имал Асен I с тия царие, он е бил всякога победител и последната му победа в 1195 г. е била при Серес, дето той е съсипал цяла гръцка войска. В 1196 година един търновски болярин Иванко убил цар Асеня I вътре в двореца му, понеже той е бил имал с балдъзата на цар Асеня I, със сестрата на царица Елена непростителни сношения, за което цар Асен I бил го повикал една вечер при себе си, за да го мъмри даже и накаже за това му престъпление, но Иванко бил приготвен - преварил царя, пробол го със своя меч и той умрял. След Асеня I се провъзгласил за цар брат му Петър в 1196, понеже убиецът Иванко, ако и да е искал да стане цар и ако и да е бил призвал и гърците да му помогнат, но Петър, който по-отпреди е бил управител или отделен княз в Преслав, като се известил за това, събрал войска оттам и от Провадия (Овеч) и заобиколил Търново; а Иванко тайно избягал от Търново и отишъл при гърците. Цар Петър впрочем бил миролюбив и ако и да е бил приел при себе си и по-малкия си брат Иваница или, както въобще го називават историците Калояна, за да царува и той заедно с него, но при всичко това болярите негодували отгоре му и укорявали слабия му невойнствен характер; по тая причина и подир една година 1197 год. убива го един решителен българин.
Подир смъртта Петрова болярите и народът, нарочно призвани в Търново, провъзгласили по-малкия Петров брат Калояна за цар български в 1197 год.; собственото българско име впрочем на тоя цар не е Калоян, но Иван или Иваница; а наименованието Калоян, му са дали гърците, понеже в 1188 год., още във времето на царуването на брата му Асеня I, той е бил даден по един договор като залог на гръцкия цар Исака II и той се дотолкова отличил, щото гръцкият тоя цар го много обикнал и го произвел във висок придворен чин, и вижда се, дал му е и названието Калоян. Той не е можел обаче да търпи високомерната гръцка гордост и сполучва да избяга от Цариград и да се завърне в Търново. Тоя цар Калоян бил непримирим враг с гърците, а по характера си той приличал на брата си Асеня I, но по-свиреп и по-жесток от него във всичките свои действия. Той е имал впрочем едно голямо нерадение към всичките религиозни въпросни бъркотии, които по онова време върлували в България, и като държавен и войнствен человек той малко внимание обръщал към богомилистите или на пропагандите, които папата пращал в България, за да въведе католицизма или унията. Като станал цар, той се постоянно трудил и търсил причини, за да напада на гръцкото царство и в тогавашните му владения Тракия и Македония да влиза и да ги разграбва. Той е имал много кумани във войската си, даже съпругата му е била куманка. По онова време се появил един роднина на Калояна, Добромир Стрец, като един почти независим владетел в Македония, той е имал столнината си в Прошек; от най-напред той е бил верен на гръцкия цар Алексия III, но отсетне той го е напуснал и се е възбунтувал против него; Алексий го нападнал, но не можал да го победи и е бил принуден да сключи съюз с Калояна. Маджарският цар впрочем Емерих взел да угрожава Калояна и царството му под разни предлози и по тая причина Калоян се обърнал към папата Инокентия III за помощ и за да сполучи целта си, обещавал му се, че ще присъедини българската черкова с римската и ще приемни унията. Папата изпратил едного кардинала Ивана Касенарина в Търново, за да донесе Калояну насърчителните папски формални писма. Калоян впрочем желаел да се короняса от папата за формален цар; също желаел и тогавашния архиепископ Васил да се назначи и формално припознае от папата за патриарх. Затова папата изпратил кардинала Леона в 1204 година, който като пристигнал тук в Търново, венчал Калояна за цар, а архиепископа Василя ръкоположил за патриарх (ако и той го е провъзгласил само за примас, т.е. първи). Тая е унията, за която историците разказват, че България е била приела унията, и според това и много строго се осъжда Калоян и за тая му неблагоразумна и нелюбородна постъпка. Но като се вземи в едно сериозно внимание мъчното положение, в което се е тогава Калоян намирал, и за да избави отечеството от угрожающата го опасност, Калоян много благоразумно постъпил, дето повидимому уж се присъединил с папата, и последствията, които по-долу ще изложим, оправдават това наше убеждение. При това според мнимата уния, която бил приел Калоян, нищо не е било изменено в черковните обряди и в догмите на нашата православна вяра и, вижда се, че Калоян временно се подчинил на папата черковноадминистративним образом, по външната само администрация на черковата, а не и по вътрешната. Раковски впрочем уверява, че това съвсем не е вярно и справедливо и че Калоян не е приемвал никаква уния, но той иска да каже, че разказът за приемването унията от Калояна е скована легенда (приказка) от западните латински историци. Действително и според уверението на Тайнера кореспонденцията между Калояна и папа Инокентия III се намира само на латински превод и че славянските (т.е. българските) оригинални тия кореспонденции съвсем не съществуват. Как и да е, Калоян, ако и да е приел унията от Инокентия III с цел, за да го короняса тоя папа с царски венец да се провъзгласи при това и архиепископ Васил за патриарх, явно обаче се вижда, че Калоян е сторил това, като се убедил, че френският граф Балдуин, коронясан в церквата „Св. София“ и превъзгласен за цар след превземането на Цариград от кръстоносците (13 април 1204 год.), взел да се отнася с него като с един нему подчинен владетел, а не като с един независим даже и първостепенен цар, какъвто е бил Калоян. За доказателство на това служи следующето - когато още кръстоносците обсаждали Цариград, Калоян поискал да бъде в добри и приятелски сношения с тях и им предложил да им спомогне със сто хиляди войници, ако и те да му се обещаят да го припознаят за владетел на България и ако му се отдаде и царска корона, (това уверение на историците не е съвсем справедливо, както и Раковски казва). Но това предложение на Калояна било отблъснато. При това, когато Балдуин след няколко време посетил Тракия и Македония, Калоян му предложил изново да сключи с него един приятелски съюз, но латините и френците заедно с царят Балдуина му много високомерно отговорили, че той (Калоян) няма право да се снося с тях като един цар със своите приятели, но като един роб със своя господар, понеже той съвсем безправедно си е присвоил владението на една земя, която той бил откъсал от гърците. Тоя горд и най-високомерен отговор на латинския цар Балдуина стреснал Калояна и той се е решил, вижда се, според това да се присъедини с папския престол, за да може да спаси отечеството от неочакваната опасност; и действително на 8 ноември през същата 1204 година, той е бил коронясан за цар в Търново от папския пратеник кардинала Леона. Но след това му коронясване, той наскоро се убедил, че латините не са непобедими и не давал веч никаква важност ни на увещанията на папата, ни на своите към него обещания, за да разпространи унията в България и да я съвършено присъедини със Западната римска черкова. Причина же му дали гърците, които призвали за помощ Калояна срещу латините, които веч били почнали да им отнемат земите в Македония и Тракия. Пратени били от управителите (гърци) на Македония и Тракия нарочни посланици до цар Калояна с молба да ги избави от новите тия непризвани гости и техни мъчители, и му се обещавали, че ако той ги избави, те ще му поднесат царската корона и му се заклели, че ще му бъдат всепокорни поданици. Цар Калоян приел тая им покорна (но забравил, че е гръцка) молба и след като добре приготвил и въоръжил многобройната си войска, той тръгнал. Тук ние ще разкажем накъсо, че Калоян между другите градове изпъдил латините от Едрине и превзел тоя град; но след един месец цар Балдуин сам дигнал многочислена войска, обсадил Едрине и се мъчил пак да го превземе. На 15 априлия 1205 год. се е отворила страшна битка между българите и латините, най-сетне цар Калоян победил Балдуина и го взел пленник. В тая битка паднали многобройни рицари латинци и френци (до 300 разказва Иречек), както и много войници, а останалите в една нощ побягнали към морето, за да си отидат назад в Цариград. Царят им же Балдуина уловили българите жив и като пленник бил доведен тук в Търново, заедно с много други пленници френци преимуществено. Цар Калоян заповядал да ги запрат или заселят (това точно не можахме да се уверим от историците) тук в Търново в оная местност към юг от Хисаря, която е заобиколена почти отвред с изключение само на едно тясно място с река Янтра и, вижда се, за да не могат да избягат оттам ни тия пленници, ни царят им Балдуина. Цар Калоян заповядал да построят укрепления наоколо по бреговете на Янтра, както и на тясната местност, чрез която се е присъединявал със сушата тоя почти цял остров. Тук в Търново по предание се разказваше още във времето на турското владичество, даже мен ми са разказвали някои по-ведущи турци, че цар Балдуин (Балдин го те називаваха) е бил умрял там, и че гробът му бил тям известен, и че пленниците френци били дълго време живели на тая укрепена местност, и че по това тя е получила това название Френк хисар, т.е. Френска крепост. Тая местност и днес носи това название, но де е гробът на Балдуина, нам не бе възможно да узнаем и да издирим; също нам не бе възможно точно и положително да издирим някои следи от укрепленията, които е бил направил, както по-горе се спомена, цар Калоян. Разказва се впрочем, че ако и да се е обнасял от най-напред твърде благородно Калоян с пленника си Балдуина, но по някои причини той се толкова разсърдил, щото заповядал да му отсекат уж краката и да го хвърлят в една яма, дето след 2-3 дни Балдуин и умрял; поне тъй разказват западните историци, което ние не можем да повярваме.
В 1207 год. цар Калоян нападнал на Солун, дето владеели латините, и обсадил тоя град, но неговият пълководец Манастрас една нощ влязъл в чадъра му и го убил (той според названието си трябва да е бил грък). Разказва се, че Манастрас убил цар Калояна по подбуждението на царицата, куманка родом; че тя била сторила това в следствие на едно нейно тайно предварително споразумение с Борила, сестрин син на Калояна, и това се потвърдява с оженването му за царицата, вдовицата на Калояна, след смъртта негова. След това Борил се избрал и коронясал за цар в церквата „Св. Димитрия“ в Търново в 1207 година есента. Законния же наследник на българския престол, Иван Асен, син на Асеня I, като видял, че Борил незаконно похитил престола след престъпното убийство на чича му Калояна, като се уплашил, че може и него да сполети същата участ, побягнал в Русия заедно с брата си Александра. Борил искаше тоже, подобно на вуйка си Калояна, да води война с латините; но те разбиха войската му при Бероя (Ески Загара) и самия Борила съвършено разбиха пред Филибе в 1208 година. В следствие на това, вижда се, поражение от една страна, и според честите нападения, що му е правил Иван Асен II, който с опълченци руси му струвал разни неприятности; от друга же страна и според неприятелските сношения, що е имал със сърбите, принудил се е вижда се, похитителят на българския престол цар Борил да сключи съюз с латинския цар Хенрих и да му даде хубавата си дъщеря за съпруга; на които венчаването е станало в Търново много бляскаво в 1213 година, (за гоненията от Борила всичките еретически секти и за съборите, що са ставали в царствованието му по тоя предмет тук, в Търново, ний споменахме по-горе). В 1216 год. цар Хенрих умрял. Борил останал без верен съюзник, Иван Асен дошъл с многочислени опълченци руси, заобиколил и обсадил Търново. Привържениците Борилови в Търново отслабнали и най-сетне, като се убедил Борил, че правдата всякога тържествува и че той следователно не ще може веч да се удържи на беззаконно похитения български престол, побягнал от Търново, но бил уловен и ослепен. Тогава всичките търновски боляри и граждани провъзгласили за цар Ивана Асеня, сина на стария Асеня I, и патриархът го коронясал в церквата „Св. Димитрия“ в Търново с голямо церковно тържество в 1218 година, под наименованието Иван Асен II. Тоя цар е най-великият от Асенювците и ако и да е приел царството в едно най-разстроено положение, но той е успял дотолкова да го заягчи и разширочи, както то не е било от времето на цар Симеона преди повече от 300 год. и каквото положение във всяко едно отношение българското царство никога веч не е можало да достигне. Тоя цар е бил при това много добър и благочестив. Той е заповядал да се построят много монастири и черкови, между които най-забележителната е церквата „Св. 40 мъчеников“ в Търново, (за която по-горе пространно се разказа); той ги е при това дарил и украсил с бисери и драгоценни камъни и проч. След една година в 1219 год. цар Иван Асен II се оженил за Мария, дъщеря на маджарския цар; а понеже по него време латинското царство взело да отпадва, а за цар бил провъзгласен едно малко момче Балдуин II в 1228 год. и понеже латинските велможи в Цариград пожелали да призоват Ивана Асеня II, за да управлява като регент царството им, то му и предложили да приемни управлението и на римското царство в Цариград, доде порасте Балдуин II, което той и приел. А за да утвърди, вижда се,по-ягко това си, ако и временно, управление той и склонил да сгоди по-малката си дъщеря Елена с Балдуина II, по предложението на латинските велможи в Цариград; но лукавите и предусмотрителни латински калугери (католици) отблъснали това спогождение на велможите с българския цар Ивана Асеня II и в следствие на това свалили и Балдуина II от престола; той не е можал следователно да се ожени за Елена Асенюва, с която е бил веч сгоден, както по-горе се упомена. Цар Иван Асен много се разсърдил на латините за тая им вероломна постъпка и търсил време да си отмъсти.
При тия обстоятелствени случки, и около 1225 год., появило се едно ново историческо лице. В Епир царствовал един грък на име Тодор; той е бил свиреп, войнствен, но лукав человек, той успял със сила и измама да привзъомни много градове в Тракия и Македония: Едрине, Солун и проч.; той се коронясал за цар от охридския митрополит и тъй се е много прославил. Цар Иван Асен II по неизвестни причини сключил с тоя цар съюз, но той нарушил тоя съюз и цар Иван Асен II му обявил според това война в 1230 год. Двете враждебни войски на цар Ивана Асеня II и цар Тодора се срещнали при Клокотница близо при река Марица. По-горе ние изложихме подробно за победата, която удържал Асен II над тоя кир Тодора при описването на церквата „Св. 40 мъчеников“, която той е построил в знак благодарности за тая победа. Ние споменахме при това, че според както се разказва и в надписа, що е изписан на мраморния стълб в церквата „Св. 40 мъчеников“, цар Иван Асен II е бил един от най-великите и най-славните български царие и според славните му победи, и според благоразумното устройство на държавата му. Съпругата му Мария (маджарка) умряла в 1239 год., а в 1240 год. той се оженил за Ирина, дъщеря на цар Тодора, когото той заедно с фамилията му беше пленил в битката при Клокотница, и го държеше в Търново. Цар Иван Асен II при това много се е грижал и за доброто устройство на българската церква и сполучил да издействува, за да се ръкоположи тогавашният търновски митрополит Йоаким за патриарх, на което действително и се согласили и ръкоположили Йоакима патриарсите: цариградски - Герман, антиохийски, йерусалимски и никейски - тоя патриарх впрочем умрял в 1239 година от чумата, когато е умряла и царицата Мария. В 1241 година се поминал цар Иван Асен II през юний месец в Търново и е бил погребан в церквата „Св. 40 мъчеников“. Той оставил Българското царство в цветущо състояние във всяко едно отношение, както и по-горе и на много места споменахме; ако беше го наследил един тоже способен цар, Българското царство би се още по-много уягчило и би се поставило на непоколебими основи; но за наша народна жалост и злочестина не му е било тъй писано от орисницата!
След смъртта на Ивана Асеня II наследил го по-старият му син, деветгодишно момче Калиман I, роден от първата му съпруга, маджарката Мария; но той не можал да царствова по причина, че мащеха му, гъркинята Ирина, пожелала да въведе на българския престол сина си Михаила Асеня, негов по баща брат; тук смело и положително може да се каже, че тая лукава гъркиня (за жалост българска царица) Ирина най-напред е подкопала основите на Българското, по него време толкова славно царство; защото се разказва, че мащеха му Ирина, след като употребила най-низките средства и интриги в царския двор между министрите и болярите, за да свалят Калимана от престола и да провъзгласят сина ѝ Михаила за цар, като не можала да сполучи, тя най-сетне успяла да разврати и да подкупи някои изверги, за да отровят бедния малолетен цар, което в 1246 година се и извършило, и злочестият Калиман I е бил действително отровен и внезапно умрял. Разумява се, че като узнали това злодейство, родолюбивите боляри и граждани много се възтревожили, но за да не изложат царството в по-голяма опасност, провъзгласили за цар сина на царица Ирина Михаила Асеня, който тогава е бил петгодишно дете; освен туй лукавата му майка сполучила и да издействова с помощта на своите изверги да управлява царството сама, доде порасте синът ѝ Михаил Асен. И тъй в 1246 година е и станало. А за доказателство, че гъркинята Ирина е управлявала царството уж заедно със сина си Михаила, служи сребърната монета, изобразена под цифра V, в съчинението на Раковски за „Асенювци“, дето ясно се чете: „Царица Ирина и цар Михаил (ц. Ерена и ц. Михаил)“. Близо до тая монета е изобразена под цифра VI друга една сребърна монета, на която цар Михаил е представен като едно момченце, що язди едно малко конче. Според подбуждането на майка си Ирина, вижда се, като пораснал Михаил Асен, той предприел война с гърците, а именно с Тодора Ласкариса никейския цар, след смъртта на баща му Ватацела, за да отърве изгубените земи във времето на царуването на Калимана I. В началото действително той донейде и сполучил, но най-сетне много изгубил и според това болярите в Търново взели да мразят и него, и майка му Ирина. Той се оженил впрочем за дъщерята на сръбския цар Уроша I, който като узнал мъчното и безизходното положение на зетя си Михаила Асеня, принудил го да се примири с гърците, което той и сторил, ако и с големи загуби. В тия мъчни времена за Михаила Асеня, внукът на Асеня I, Калиман Александров, и братовчед на цар Ивана Асеня II, се съединил с недоволните боляри и други граждани в Търново и най-сетне се решило да убият Михаила Асеня, да изпъдят майка му Ирина и да се провъзгласи за цар Калиман Александров. (Александър е бил син на Асеня I, брат на Ивана Асеня II). Та те в 1257 година точно и извършили и близо при града Търново нападнали Михаила Асеня и го убили. След това, тоя Калиман се провъзгласява за цар (Калиман II) и взема си за съпруга вдовицата на убития цар Михаила Асеня. Като се известил обаче баща ѝ, Урош I, сръбският цар, за това похищение на българския престол и на дъщеря му, царицата, решил се да нападне на Търново и да освободи дъщеря си от похитителя Калимана II, но преди да стигне Урош I в Търново, известил се, че Калимана II го убили. С тоя цар Калимана II се свършва и прекратява рода на Асенювци, които бяха царували на българския престол.
В такивато едни затруднителни обстоятелства болярите съставили в Търново един съвет, в който били призвани и по-отличните лица на Българското царство - миряни и духовни, и в тоя събор или съвет се решило да се пригласи за цар внукът на сръбския цар Стефана Немана Констандин Тиха, който е бил имал недвижими имущества при София. Той следователно се и провъзгласил за български цар; оженил се отпосле за дъщерята на Тодора Ласкариса, внучка на цар Ивана Асеня II, Ирина зовима, според дето майка ѝ Елена е била негова дъщеря. По това сродство Констандин и приел названието Асен и се наименовал Констандин Асен в 1257 година. Той е бил впрочем по-напред оженен, но се разделил с първата си жена и я изпратил в Никея при гръцкия цар Ласкариса и тогава само му се дозволило да се ожени за дъщеря му. (За това и по-горе се спомена). След смъртта на Тодора Ласкариса се възцарил син му Иван IV в 1258 година; той е бил шуря на българския цар Констандина Асеня, но Михаил VIII Палеолог го свалил от престола му и го ослепил, като се провъзгласил за цар. След две години той сключил съюз с българския цар Констандина Асеня. В 1261 година Цариград бил превзет от него с помощта на българите, а Балдуин II, латинският цар, побягнал, след което се уничтожило латинското царство в Цариград. После тези важни произшествия цар Констандин Асен обявил война на маджарският цар Стефана, който му струвал разни пакости, но не сполучил. Най-сетне в 1270 година той е бил съвършено победен, а маджарския цар Стефан, вижда се, според тая победа взел да се наименува Български цар и според това, както по-горе упоменахме, маджарите са си присвоили владетелното право над България. Царица Ирина склонила цар Констандина, съпруга си, да обяви война на цар Михаила VIII Палеолога, задето той безсовестно свалил брата ѝ Ивана IV от престола и го ослепил; но и в тая война цар Констандин не сполучил. В 1270 година впрочем се поминала царица Ирина и слабият Констандин Асен се съгласил да се ожени за една сестрина дъщеря на Михаила Палеолога, Мария, и следствията на това му съпружество с лукавата дъщеря на Евлогия, сестра Михайлова, са били от най-гибелните за тогавашното ни злочесто отечество (за това тоже се по-горе пространно разказа). В 1282 година цар Констандин Асен по внушението на съпругата си Мария и тъща си Евлогия унищожил патриаршиите в Търново и в Ипек, ако и папата да е протествовал срещу това беззаконно дело. След смъртта на цар Констандина Асеня въцарил се пак според лукавите интриги на гръцкия цар Михаила VIII Палеолога някой си Иван с прозванието Асен III (за него се тоже хортува) в 1279 година. Той впрочем не се оказал достоен и в 1280 година болярите избрали тайно за цар Георгия Тертера; като усетил това лукавият Иван Асен III, побягнал от Търново, след като ограбил сокровището (тоже и за това се по-горе обширно разказа). Цар Тертерий мразял гърците, затова той призвал на помощ срещу тях сръбския цар Уроша II или Милютина, но Тертерий не можел толкова да се възползува, колкото сърбския цар Урош II, който успял да привзьомне много градове и села от тях в Македония и в Тракия. Тоя лукав сърбски цар впрочем, ако и да е бил зел за втора съпруга дъщерята на Тертерия, след тия си обаче победи решил се да се ожени за Симонсис, дъщеря на цар Андроника Старшия, а съпругата си изпратил безцеремонно на тоя цар като залог в 1298 година. В тия мъчни времена за Тертерия появили се и татарите, които под предводителството на хана си Ногая още от 1285 година забрали да преминуват през Влашко, Унгария и България, даже те преминали балканските гори, нахълтали в Македония и в Тракия и чак близо къде Цариград, вред през дето минували, грабили и опустошавали. Тертерий се трудил да бъде в добри сношения с Ногая и за да може да се укрепи на българския престол, дал дъщеря си за съпруга на Чока, Ногаев син. За по-голямо впрочем несчастие Тертериево той имал един страшен съперник, който като един почти независим княз е имал столнината и във Видин и който бил произхождал от вет царски род; той се називавал Шишман и бил при това и той роднина с куманските боляри като Тертерия; тоя Шишман е имал по-добри сношения с Ногая и татарите и според това, вижда се, Тертерий I дотолкова се уплашил от татарите, щото побягнал от Търново и отишъл при гръцкия цар Андроника Старши, за да иска помощ от него, но той вероломно го уловил близо при Едрине, дето се криел, и го запрял, понеже и него било го е страх от Ногая, татарския хан. В тия то обстоятелствени случки българският престол в Търново е останал без цар като едно сираче и понеже Ногай хан е имал най-голяма и най-страшно влияние в България, то той поставил на търновския престол едного болярина Смилича за цар български, но като негов васал. Тоя болярин е имал имения по местностите между Татар Пазарджик и Ихтиман, дето и в 1286 год. той е построил и един монастир. Тоя Смилич се превъзгласил следователно в 1292 год. за цар български, за счастие обаче на България хан Ногай е имал по него време една вражда с други един татарски хан Тактая, обявил му война, но в едно сражение близо при реката Буг той се зле наранил, побягнал и умрял. Син му же Чока напуснал тая война и вздумал да нападне на България, да изпъди цар Смилича и като зет на Тертерия II да завладее българския престол. А за да сполучи това по-лесно, той призвал Светослава, шуря си, Тертеревия син от първата му жена, когото той бе изпратил в Никея заедно с майка му. Тоя Светослав действително спомогнал на зетя си Чока, за да привзьомни по-лесно Търново, който, след като изпъдил Смилича, превъзгласил се за български цар с помощта на Светослава. Но тоя храбър и родолюбив юнак заповядал тайно да уловят Чока и да го хвърлят в тъмница, а от друга страна, призовал еврейските касапи и ги подкупил да удушат Чока, което те и точно изпълнили. Таковим образом тоя храбър патриот избавил отечеството от татарското владение. След това той се избрал и превъзгласил за български цар в 1295 година под наименованието Тодор Светослав. Той успял за малко време да въздигне донейде славата на Българското царство и това зело да внушава страх у соседните държави, преимуществено же у гърците, затова и тогавашният гръцки цар Михаил Палеолог вздумал да разбърка и смути пак бедна България с лукавото си оръдие - бившата български царица Мария. За тая цел той си намислил да възведе на българския престол Михаила Багренородни, син Мариин и на цар Констандина Асеня. А за да си постигне по-успешно целта, той подкупил и развратил много боляри в Търново, които са били народни предатели и народни изверги, а гръцки подлизурки. Тогава той изпратил Михаила с многочислена война, за да нападне на Търново, и с помощта на болярите да изпъди Светослава и да се възведе на българския престол, но той е бил победен и със срам се върнал назад с остатъка на войската си. Светослав узнал, че и самият тогавашен патриарх Йоаким III бил издавал царството на татарите и на гърците и затова му предателство той заповядал да го хвърлят от високите каменни стени на крепостта и погубят. Светослав бил тоже нападнат и от Радослава, брата на Смилича, който е бил изпратен от гръцкия цар в Солун Андроника II, но с помощта на чича си Елтимира той го победил и взел много знаменити гърци в плен, които той освободил с условие да се освободи баща му Тертерий, който, като и по-горе споменахме, е бил по-отпреди уловен и запрян.
В това време около 1290 година се учредило в Мала Азия малкото Османско царство и турците наченали да безпокоят гърците и им правяли разни пакости, а за да се освободят от тях, гърците се принудили да условят 6 000 испанци (каталонии), но понеже гърците не им плащали, то те се присъединили с турците и грабили и опустошавали разни гръцки градове и села.
В 1322 година умира Светослав и след него се възцарил син му Тертерий II. Той обявил тоже война на гръците, но Андроник Младий го победил при Едрине и в 1323 година той умира; с него и угаснал царският род на Тертеревци в България.
В тие обстоятелствени случки болярите в Търново заедно с по-знаменитите личности на духовенството и други боляри в царството избрали и превъзгласили за цар български Михаила Шишмана, който и в 1323 година бил коронясан в черковата „Св. Дмитрия“ в Търново. Той е живял по-отпреди във Видин и е бил син на Шишмана, за когото по-горе се спомена, и с тоя български цар се почева царуването на Шишмановците на българсия престол в Търново. След възцаряването си той напунал съпругата си Ана, дъщеря на сръбския цар Уроша II и се оженил за вдовицата на Светослава, дъщеря на гръцкия цар Андроника, и сключил мир с тоя цар. По тая причина се е породила вражда между българския и сръбски цар, даже и в 1336 година се отворила война помежду им, както по-долу ще се разкаже за нея. Други един много благоприяен случай се представил на цар Михаила Шишмана и ако беше той съумял да се възползува от него, би без друго превзел и завладял Цариград, но нерешителната му медленост и гръцката предусмотрителна лукавщина всичко повредили и осуетили. По него време, сиреч около 1328 год., двамата гръцки царие, що царуваха - единият в Цариград, Андроник Старший, а другият в Никея, Андроник Младший, зет на първия, имали вражда помежду си - Младший Андроник пожелал да свали тестя си от цариградския престол, за да се възкачи той. Цар Михаил Шишман взел тогава намерение да превзъомне и завладее Цариград и за тая си цел той сключил съюз с Андроника Старшия, за да воюват срещу Андроника Младшия. Тоя последния впрочем узнал за тоя, ако и таен съюз. Вследствие на това цар Михаил пратил своя полководец Ивана, родом русин, с многобройна войска със заповед да превзъомне без друго Цариград, но лукавият Андроник Младший тутакси потеглил тоже с войска към Цариград и според това и двете войски се спрели близо до Цариград. Пълководецът цар-Михаилов влязъл даже и в Цариград с няколко по-отлични войници и е бил отлично приет от Андроника Старшаго. Хитрият Андроник Младший впрочем, като се страхувал, даже като се убедил, че Михаил Шишман може най-лесно да завладее Цариград, дето по него време върлувал глад и жителите му са били отчаяли, прибързал да отклони полководеца Ивана, както и самаго цар Михаила от предначертателното им намерение и за тая цел той, от една страна, подкупил полководеца Ивана с разни скъпоценни дарове, а от друга страна, изпратил нарочно пратеници тук, в Търново, до цар Михаила и го разновидим образом и ласкаял, и угрожавал. Цар Михаил Шишман по неизвестни точни причини заповядал своему половодцу Ивану да оттегли незабавно войската си от Цариград, което той и точно изпълнил. Като си припомни человек това злато и скъпоценно благовремие и най-приятните и улеснителни обстоятелства, според които българският цар Михаил Шишман щеше без друго да превзъомни и да завладее Цариград, тая всемирна източна столнина, като си размисли при това, че това не се удаде цар Михаилу не по други някои обстоятелствени мъчнотии, а само и само защото не бе решителен и не отиде сам лично да предводителствова войската си и да завладее Цариград, а с неговата непростителна медленост и с неговото легковерие, с което той вярваше всичко и нацяло, що му явяваше неговият неискрен полководец; той изгуби завсякога тоя всемирен град Цариград! Като си размисли, казваме, един патриот българин за тая немарливост и за това непростително хладнокръвие на цар Михаила Шишмана, изведнъжд го обемват горчиви и жалостни възпоминания, защото, ако беше се отнесъл цар Михаил, според както трябаше и според както бе длъжен, то не щяха негли да последват злочестините, които след 60 години сполетяха отечеството, и не щеше негли да бъде българският народ под безчеловечното мъчителско иго на робството цели 5 векове! А хитрият гръцки цар Андроник Младши след отеглюването на българската войска от Цариград ненадейно влязъл с войската си в Цариград, свалил от престола тестя си, стария Андроника, тласнал го в един монастир, дето той и след 4 години умрял. Цар Михаил Шишман видял, че много сгрешил, но Андроник Младший III си залови брагоразумно работата и цар Михаил, ако и да му се щеше да му отвори война, но предпочете да има с него приятелски сношения. Ние споменахме по-горе, че между България и Сърбия се породила вражда, според дето цар Михаил бе напуснал първата си съпруга Ана, сестра на сърбския цар Стефана Уроша III и се бе оженил за вдовицата на Светослав, дъщеря на гръцкия цар Андроника; споменахме при това, че в 1330 год. се бе отворила война между цар Михала и Стефана Уроша III. Тук ще разкажем за жалостните за България нейни следствия. За да съсипе съвсем Сърбия, цар Михаил сключил съюз с Андроника Младшия, към тоя съюз се присъединили и влашкият княз Иван Бесарабов и татарският хан. Стефан Урош III се уплашил, пращал посланици в Търново и молил цар Михаила да се смили за него, шуря си, и да не иска да го съсипе. Но високомерният и глупавият цар Михаил не приел тая молба на Уроша III и с гордост и безумна самонадеяност се хвалил, че ще свали Уроша III от престолът и ще присъедини Сърбия с България. Накъсо, цар Михаил предначертал най-напред да се срещне и да бъде наблизо при войската на гръцкия цар Андроника, кйто го чакал в Македония, къде сърбската граница. За това му предначертание се известил Урош III и в един съвет с болярите той решил да тръгне незабавно след Михала и да го нападне, преди да се той присъедини с гръцката войска. Това и станало и Урош III достигнал Михаила при Кюстендил и се спрял на реката Каменица, тоже близо при Кюстендил. След 2 дни се поченала битка на 28 юния 1330 год. Цар Михаил не се наде-ял според преговорите, що имал с Уроша III, че в него ден ще го нападнат сърбите и според това той е бил изпратил много от войниците си да доставят храна, понеже имали нужда. Сърбите се явили обаче и се разказва, че пред сърбската войска вървели до 1000 (рицари) немци, които били облечени с бляскави броняни горни облекла, които бил условил Урош III, за да му спомогат. Цар Михаил и българската войска, тъй ненадейно нападнати, се стреснали и се тъй побъркали, щото Стефан Урош победил и цар Михаил Шишман, като паднал от наранения си кон, бил убит; много знаменити боляри са били живи уловени, заробени и докарани в Търново, за да си преда-дат на сърбите всичките замоци (чифлици, Вигдеп). Тогава се възвърнал Стефан Урош III от бойното поле, за да доде в Търново, и като дошъл до Извор (неизвестна за нас местност), посрещнал го царският брат Белаур, заедно с всичките боляри търновски и му предали формално царството с надежда, че Урош III ще присъедини България със Сърбия; той обаче не рачил това да стори, но заповядал да освободят сестра му Ана, която е била затворена, и да се превъзгласи и короняса син ѝ Шишман за български цар, което и станало. И синът на Ана приел наименовнието Шишман II в 1330 год. Първата же царица, втора съпруга на цар Михаила и дъщеря на гръцкия цар Андроника, побягнала из Търново и отишла при баща си, който се много разсърдил за това, нападнал на България и я ограбил, като си присвоил няколко градове и села. Отистина Шишман II му обявил война, но изгубил. В такивато едни, мъчни за Шишмана II, обстоятелства и според тая му несполука болярите в Търново решили да свалят Шишмана II от престола, да го изпъдят вън от България заедно с майка му, сърбкинята Ана, и в 1331 година те и сторили това и избрали и превъзгласили за цар български братовчеда на Михаила Шишмана, Ивана Александър, който след превъзгласяването му за цар, приел и прозванието Асен. Това дерзнали впрочем да сторят търновските боляри, след като узнали, че Стефан Урош III малко време след славната му победа при Кюстендил бил свален от престола и удушен и че на негово място се превъзгласил за сръбски цар Стефан Душан. Да се възвърнем сега на Шишмана II и на майка му Ана. Шишман II, като го свалили от престола, побягнал от Търново и отишъл при татарския хан в Крим, а майка му била изпратена в Рагуза на заточение. Шишман II впрочем не живял дълго време в Крим, но отишъл в Цариград и оттам в Неапол, дето си променил името на Людвиг, там той в 1373 година и умрял.
Иван Александър Асен е бил зет на влашкия княз Ивана Бесараба и съпругата му се називавала Тодора, а своята сестра Елена той дал на младия сърбски цар Стефана Душана за съпруга; цар Иван Александър съвзел намерение да обяви война на гърците и маджарите и за тая цел той сключил съюз с влашкия княз Ивана Бесараба. Той е влязъл с войска в подвластните земи на гръцкия цар Андроника и му отнел няколко градове в Тракия, но се принудил в 1337 година да сключи с него мир и оженил сина си Михаила за Мария, дъщеря на Андроника. От друга страна, впрочем и сърбите воювали срещу гърците и им отнели тоже няколко местности в Албания. В тия затруднителни обстоятелства гръцкият цар Андроник умира в 1341 г. и го наследил малолетният му син Йоан Палеолог под регентството на майка си и на държавния управител Йоана Кантакузина. Тоя във висшей степени честолюбив человек, Йоан Кантакузин, вздумал да свали младия Йоана Палеолога и да се възкачи на престола царски. За тая си своекористна цел той употребил в царския дворец всички и всякакви средства; от друга же страна, той се оттеглил от Цариград и в Димотика той се провъзгласил с помощта на някои гръцки изверги за втори цар. А за да си постигне честолюбивата цел, той дотолкова се унизил, щото призвал турчина Амар бея, управителя на Измир, за да му помогне да си укрепи царството и да свали цариградския цар Йоана Палеолога от престола. С тая си най-гибелна по последствията си постъпка той подкопал основите на гръцкия цариградски престол, даже и приготвил големи злочестини за България, Сърбия, Влашко и въобще за цяла Европа... При това той призвал на помощ и едного хайдутина Момчила, родом българин, който по-отпреди е бил служил в гръцка служба и като я напуснал, събрал до 4-5000 сърби и българи, които опустошавали и грабили, през дето преминували; тоя Момчил действително и служил у Кантакузина със заплата няколко време, но отсетне вздумал да го напусне и да се обяви за независим владетел и затова заедно със своите опълченци той обърнал оръжието си срещу Кантакузина, изпратил насреща му своя приятел Амар бея, който победил Момчила, и той бил убит в 1345 год. От това време насам гръцките царие почнали да призовават по-начесто и други турски князове, що живеяли в Мала Азия, за да им уж спомагат, без да дават внимание на безпрестанните им грабежи и опустошения. Жално, много жално нещо, отистина! Такива примери има много...
Според такивато едни чести призовавания турските князове в Мала Азия се обдерзостили и в 1353 година един такъв турски княз Сюлейман, син Орханов, съвзел дързостната идея да премине Бяло море близо при Гелибол с едно отделение войска, преминато през морето на малки кораби, и действително тоя и привел в действие това си предначертание. Това преминуване на Сюлеймна, сина Орханова е първото преминуване на турците в Европа. Те успели наскоро да превземат и Гелибол, и други градища и многобройни села и дошли чак до Филибе в Тракия. През дето минували, всичко опустошавали, клали, грабили и палили, много гръцки фамилии насилствено преселили в Азия. Гръцкият цар молил българския цар Ивана Александра, за да му спомогне да се състави и обдържи една флота на Бяло море, със силата на която да може да се спре приидването на гърците от Азия и тъй да могат лесно да се изпъдят и оние, що са веч надошли в Европа, и се разказва, че Иван Александър е бил приел предложението на гръцкия цар, но че сърбския цар Душан не го оставил и според това гр. цар Кантакузин писал Ив. Александру, че Душан бил уж причината, задето той се принудил да вика турците на помощ и че той пак ще стане причина, за да се разпръснат те в Европа. Действително турците зели да нападат и на България, дето много гръцки бежанци се били преселили и през дето минували, тоже клали и опустошавали; не стига това зло, което сполетяло България, но по това време се появили много калугерски секти, които чрез своите явни и тайни постъпки разновидним образом интригували между народа. Но при тия обстоятелствени случки друга една случка подкопала и разклатила основите на Българското царство и тя е оженването на цар И. Александра за еврейка, около 1355 година. Значи тия три гибелни за България случки - нападването на турците, калугерските секти: богомилисти, манихеи, адамити и евреи и оженването на цар И. Александра за еврейка - приготвили падането и разорението на Българското царство. Ние хортувахме впрочем по-горе доволно за тях, а особено за оженването на ц. И. Александра.
След смъртта на тогавашния търновски патриарх Йоаким III се избрал и ръкоположил учиникът Св.Теодосиев Евтимий за патриарх всея Болгарии в 1360 година. В 1362 же година умира цар Иван Александър и след него се възцарил третият му син Шишман, под наменованието Шишман III. Той се възцарил, както и по-горе се спомена, според предпочтението, което му бе отдал баща му Иван Александър още на живота си, като първи син негов с еврейката и за нейн хатър, и по нейно, вижда се, подбуждение или принуждение. А от първата си съпруга той е имал двама сина - Михаила и Страшимира; Михаила той оженил доро е бил още 15-годишно момче за дъщерята на гръцкия цар Кантакузина. Ние по-горе разказахме впрочем, че цар Иван Александър още на живота си разделил царството между синовете си Страшмира и Шишмана; Михаил же бил убит по разпорежднето на мащеха му, еврейката, и по това делене той е бил дал престола на царството в Търново Шишману, а Страшимира той изпратил във Видин заедно с майка му, веч покалугерената му първа жена Тодора, а отсетне Теофана; той го е изпратил там да бъде като подцар и му дал да управлява независимо Видин, Преслав, Провадия и много други градове и села. Но Страшимиру домъчняло за тая беззаконна и несправедлива постъпка на баща му, след малко той отстъпил от него и се превъзгласил за независим цар. Впрочем между двамата братя, Шишмана III и Страшимира се вкоренила една вражда, злобна ненавист и омраза. От друга же страна, в малка Мизия или в Добруджа владеял по него време почти независимо от Шишмана III Добротич, който по неизвестни причини (вижда се, по гръцки интриги) подчинил българската черкова в Добруджа, (която по-отпред е зависела от Българската патриаршия в Търново), под Гръцката цариградска патриаршия. В тия злочести за България времена турците напредваха от Гелибол, Филибе и Едрине; във Филибе се учредило и установило централното турско правителство, султан-Орхановият пълководец Лагашахин се назначил от него за бейлербей (султански наместник) във Филибе. След това тоя Лагашахин превзел Ески-Зара, родопските планини чак до Белово. Земал при това и войници от жителите на подчинените му местности от 25 до 35-годишен възраст и повечето тие войници били българи, които сетне били принудени, бедните, да съдействуват на Лагашахина и на Челеби Солимана, за да се съсипе и разори злочестто им отечество България! И действитeлно Лагашахин поченал да напада на Българското царство по-начесто и по-дерзко (разумява се, по заповед на султан Орхана или на сина му Мурада) на българските земи и грабил, пленил, палил и клал. В 1362 година умира султан Орхан и след него се възцарил син му Мурад I. По него време турците са имали столнината си в Мала Азия и именно в града Бруса, но според гореказаните им успехи в Европа султан Мурад I заповядал да се пренесе столнината му в Европа и именно в града Едрине, което и в 1365 година се е и извършило. В това злочесто време българския цар Шишман III не е можел да сполучи и да има добри и приятелски сношения ни със Сърбия, ни с Влашко, ни с маджарите, даже и нито с гърците по разновидни прични, според това и е бил изоставен от всички, освен това злобната вражда и омразата между него и брата му Страшмира станали още по-големи след смъртта на баща им Александър. В такивато едни тежки и злочести времена за милото ни отечество Шишман III съвзел една най-гибелна за Българското царство идея -да прибегне към султан Мурада I и да го помоли най-покорно, за да му спомогне да победи и да съсипе брата си Страшимира, а в знак благодарности българският цар Шишман III се тържествено задължил пред турския султан Мурада I да му бъде подчинен (васал), да му изпълнява следователно всичките заповеди, да му даде (т.е. да жертвова) сестра си Мара (или Тамара, както някои по погрешка я називават), за съпруга. Разумява се, че това предложение на Шишмана III обрадвало безкрайно султан Мурада и синът на еврейката, ако и български цар Шишман III, безсрамливо завел сестра си Мара, родена впрочем тоже от еврейката, чак в Едрине и я предал на турчина Мурада I; при това формалним образом потвърдил своето подчинение под тоя турчин и защо, за да съсипе същия си брат (поне по баща) и да му разори малкото царство! Бедният Шишман III не е предчувствовал, вижда се, че Муратовият син Баязид ще съсипе и разори неговото царство...
В 1365 год. маджарите намислили да завладеят Видин и цялото царство Страшимирово и Людвиг д’Анжу, маджарския цар, нападнал на Видин, превзел го, а Страшимира и фамилията му зел в плен и ги държал запряни цели 4 години в Гумник в Кроация. Тоя маджарски цар поискал от папата католишки попове, за да преобърнат бъларите в католическата вяра, и се разказва, че действително те преобърнали до 200 000 (?) българи. В 1369 год. впрочем Шишман III успял да освободи Видин и избесил 15 францискани калугери. Страшимир се освободил, възвърнал се и седнал на престола си във Видин, но уж под опекунството на маджарите. Тогава турците нахълтали в Македония, клали, бесили, палили и всичко опустошавали, тъй щото монахът Исайа от Серес разказва, „че живите завиждали на умрелите“. Около 1370-1380 година живеял крал Марко, син на един сръбски княз Вълкашина. Той учредил едно особно западно Македонско царство с престолния му град Прилеп. Той бил всеизвестен по юначеството си, (даже и до днес се възпява във ветите песни), действовал е заедно с приятеля си Констандина, който е живеял във Велбужд и е преименовал тоя град в Кюстендил. Около 1380 год. тие и двамата били принудени да пращат дан султану Мурату I, да му помагат във време на война като конници със свои собствени отделения. В една по-отсетня битка, що е имал султан Баязид с влашкия княз Мирча в 1394 година при Ровина във Влашко, крал Марко и приятелят му Констандин, които били с войската на Баязида, паднали на бойното поле. По разказа на един съвременник, крал Марко бил казал, преди да се почени тая битка, на приятеля си Констандина: „Аз казвам и моля Бога за това, дано Той се умилостиви и да помогне на християните (власите), а аз да падна убит между най-първите.“ И действително влашкият княз Мирчо страшно победил Баязида, много паши и многочислени войници паднали, между които са били и крал Марко, и Констандин.
Шишман III се оженил за дъщерята на сърбския цар Лазаря, а Страшимир, брат му, за дъщерята на кроатския бан Твърдка. По онова време Сърбия, Босна и Кроация направили съюз помежду си против турците и маджарите, но вниманито им скоро се отвлякло към юг, дето Лагашахин бил забрал да заобикаля и София. Цар Страшимир же толкова е бил намразил брата си Шишмана, щото отделил черквата на своето малко царство от патриаршията в Търново и от ненавист към брата си подчинил българската черква под гръцката патриаршия в Цариград. Е, това пусто упорство (инат) съсипва големи и малки царства, големи и малки народи, големи и малки градове, даже - големи и малки человеци... Ние можахме да преведем тук хиляди примери не само от миналите, но и от съвременните обстоятелствени случки, особено же между нас българите, но не му е мястото. Цар Шишмн III се възпротивил на това, но Страшимир се силно подкрепял в това му народоубийствено намерение от влашкия княз Дана (Дан войвода); това като узнал Шишман, преминал Дунава с многобройна войска, нападнал Дан войвода (Вода) и в битката с него Дан паднал убит. Дана наследил брат му Мирчо войвода, който бил по-благоразумен от брата си Дана, отървал влашката черкова от гръцкия патриарх и я подчинил пак под българската патриаршия, но не в Търново, а в Охрида.
Ние упоменахме по-горе, че турският бейлербей Лагашахин бил зел да заобикаля с войската си и София, това струвал той няколко години наред, но никак не му се удавало до завладее тоя, естествено отлично укрепен град и все бързешком се разпръсвали и преминували турците през долините меду Витош планина и Стара планина, през тая цветуща долина, която донейде може да се назове образец на рая. В тия несполучливи обстоятелства най-сетне бейлер-беят Лагашахин, който си имал столнината във Филибе, измислил една хитрост да употреби веч не оръжието, но естествено вродената лукавщина у турците и действително чрез нея той и сполучил да завладее и София, а тая му предначертана лукавщина състояла в следующето - един млад турчин дошъл при комендантина и управителя на града София, при бан Янка, и най-усилно и искрено му изповядал, че той дотолкова намразил турската вяра, щото сърдечно желае да се похристиени (да се побългари, тъй се казва) и за това молил най-покорно бан Янка да го приемни под неговото покровителство и да заповяда да го кръстят. Добрият и простодушният, при това и благочестивия бан Янко повярвал на думите и уверенията на тоя турчин и приел много любезно молбата му. Заповядал следователно да го кръстят и дотолкова го обикнал, щото го назначил за негов първи ловчия, при това го имал и за най-верния си чиновник; (вижда се, че бан Янко не е бил още узнал лукавщината на турците); скоро обаче той заплатил с живота си и с пропадването и завладяването на София от турците, за това си непростително легковерие. Като отишли на лов на границата на Софийския окръг, когато разпръснал бан Янко всичките си въоръжени хора,
които имал със себе си на разни страни, останал само с верния си турчин. Той, като сполучил таково едно благовремие, улавя тутакси бан Янка, възкача го насилствено на коня си, тичешком го завлича чак във Филибе, хвърля го в тъмница, дето той и умрял, а някои си казват, че бил убит. Тамошният комендант Индже Балабан бей отива бърже с много войска в София и завладява и тоя град. Тъй поне разказват турците. Това се е случило в 1382 год.
Цар Шишман III, като гледал, че султан Мурат имал постоянно война с азиатските князове, думал да му не плаща веч дан и по това време сръбският цар Лазар и босненският бан Твърдко союзно обявили война Мурату и в 1397 година при Тополица съвършено го победили. Цар Шишман не зел наистина явно участие в тая война, но тайно той бил с тях споразумян. Това узнал Мурат I и много се разгневил на Шишмана, че се отнесъл вероломно към него; за това и в 1388 година събрал многобройна войска, която изпратил от Едрине под командата на великия везир Али паша, за да нападне на България. Той преминал балкана, превзел Шумен и околните му замъци; Търново се предало след едно малко съпротивление. Цар Шишман же, като предвиждал угрожающата опасност, бил се по-отпреди заключил в големий Никопол, който е бил снабден по-отпреди с достатъчна храна. Али паша отишъл и заобиколил Никопол, но както по-горе пространно се разказа, след като призвал и Мурата I, за да доде с мнообройна войска, след което тясно обсадили Никопол; Шишман се принудил да се предаде и да сключи мир с Мурата. Но понеже Шишман не си удържал задлъженията според сключения мир, за който вече споменахме по-горе, то Али паша повторително нападнал на Никопол, превзел го и Шишман се предал. Али паша го изпроводил заедно с царицата и децата му в лагеря на Мурата при Таузли. Султан Мурат като роднина пак опростил Шишмана и го поставил на престола му в Търново. В тоя случай трябва много да е подействовала султанката българка Мара, сестра Шишманова. След малко време и Страшимир се принудил да се подчини Мурату под същите условия, както и цар Шишман.
В 1389 година султан Мурат нападнал на Сърбия, защото сръбският цар Лазар бил му отнел завоевания град Пирот. Сърбския цар впрочем бил сключил съюз с влашкия княз и с бановете босненски и кроатски и с техните спомагателни войски се е бил добре приготвил. Султан Мурат се отправил с войската си към Косово поле, дето и на 15 юния пристигнал. Ние разказахме по-горе за тая битка, тук ще споменем само, че султан Мурат бил убит от едного сърбина Милоша Облич и че след смъртта му го е наследил син му Баязид, че най-сетне той свършено победил съюзната войска; цар Лазаря же, както и много други сърбски, влашки и босненски боляри уловил живи и заповядал да го съсекат над трупа на баща му Мурата. Той зел при това дъщерята на цар Лазаря Оливера като съпруга. След тая славна победа Баязид с прозванието Илдъръм (светкавица) се завърнал в Едрине. Тук впрочем трябва да споменем за един варварски азиатски обичай на османците, извършен може най-напред от Баязида. След като убили баща му Мурада на Косово поле и преди да се разчуе и узнае между войската за това убийство, даже и преди да узнае брат му Якуб, (но не се казва по-стар ли е бил, или по-млад от него), Баязид заповядал да удушат бедния му брата Якуба, което се точно и извършило. От това се вижда, че Якуб трябва да е бил по-стар от Баязида и че той трябва да е бил законният наследник на престола по турското законодателство - затова го е и убил Баязид. Таковим образом се е въвело в Османската държава брато-убийството като законно спомагателно средство, за да може някой по-млад брат да се възкачи на султанския престол. Такивато братоубийства между турските султански синове са често ставали и историята е свидетел на това.
Ние споменахме по-горе, че в 1392 година Баязид нападнал на маджарите и с войската си влязъл в земята им и че маджарският цар го победил и изпъдил от земята си; споменахме при това, че Баязид подозрявал цар Шишмана, уж че той, ако и да е имал с него подчинитеен съюз, според условията а мирът след битката при Никопол, но че уж е нарушил тия условия и вероломно бил помагал тайним образом на маджарите; разказахме, че той се люто за това разгневил и в 1393 година пролетта той събрал многочислена войска, поверил я на сина си Челеби Солимана със заповед да нападне на България и как-как най-напред да привзъомне престолния ѝ град Търново, което той на 19/31 юния точно и извършил. Ние разказахме по-горе в приличното му място за жалостното положение, в което се е намирал градът Велико Търново и за злочестините, които сполетели жителите му; разказахме при това и за участта на бедния цар Шишмана III и за страшните страдания и теглила на Патиарха Евтимия. Тук ние не щем да ги повтаряме, ще разкажем само за едния син на цар Шишмана III, Владислава, че той сполучил да избегне от Търново и отишъл при маджарския цар Сигмунда и постъпил в маджарска военна служба под названието впрочем Фружин,. Той се отличил твърде много в няколко войни на маджарите с турците и с други техни неприятели и цар Сигмунд дотолкова го обикнал, щото му подарил едно голямо пространство земя в Темишварския комитат и затова му подаряване цар Сигмунд е издал една грамота (хрисовул), в която се ясно казва, че „тая земя се подарява Фружину, сину бившаго царя българскаго Шишмана, за оказаната му храброст в благополучните и злополучни войни на маджарите против турците и други неприятели на царството“. Тая маджарска грамота е твърде много важна за нашата българска народност, защото, като се е дало едно голямо пространство земя на сина на бившия български цар Шишмана, разумява се, че тая земя се е населила от чисти българи, които са побягнали от България и са се заселили на земята на българския царски син Владислава или Фружина. И действително и днес- съществуват потомци от тие български преселенци в Унгария и са многобройни - до около 20 000, може и повече души; даже, вижда се, че още във времето на Владислава се е учредил един нов град и се е назвал Търново, а маджарите са го прекръстили Тирнау, който и днес- съществува; даже има и голямо и малко Търново. Много е жално впрочем, че никой не обръща внимание на такивато дребни (?!) работи.
Нам се представи случай да преминем през цяла почти Унгария в длъж и да разгладеме добре образния тип на мъжете и жените по ония местности, в които и близо при които са се заселили и до днес живеят българи, и действително ние бяхме поразени като съгледахме някои селяни и селянки, граждани и гражданки, които тъй много се различават от маджарския тип и тъй много се приближават и приличат на българи, щото всеки един внимателен изследовател би се поразил от тая толкова сходна прилика. Тук трябва да забележим, че типът на маджарите и маджарките има една доволна явна прилика с типа на турците и кадъните; забележихме само, че мъжете не са тъй лениви като турците, но са пъргави и деятелни и че жените твърде много приличат на кадъните и по образния им тип, и по произношението им, даже въобще и по тона на гласа им. Ние видяхме особено някои мъже и жени от града Темешвар и от околните му села, които най-много ме поразиха с тяхната образна прилика с българския чист славянски тип. Ние поразпитахме наште съпътници, ако в Темешвар или в околните му местности има българи, но те ни отговориха, (че Темешвар е един много вет град и че между жителите му действително им някои, които не приличат да са ни маджари, ни немци, но че те са от българско произхождение, те не знаят. По повод на тия разкази, като преминахме през станцията на Темешвар, която е почти до града, ние съгледахме, че тоя град трябва действително да е мното вет и трябва да е имал голяма знаменитост, понеже той е много добре укрепен по ветата система и е доволно голям град. Ние предполагаме следователно, че в града Темешвар и в неговите околни местности трябва да се намират и да живеят и днес- българи, зеселени още във времето на Владислава или Фружина, син на последния български цар Шишман III, както и по-горе за това споменахме. Много би било обаче желателно да е съвзъомне някой историк или географ, за да изследова точно де се е бил уредил Владислав и де са се били заселили и де живеят сега чисти българи в Маджарско. След гореизложеното наше кратко историческо обозрение за епохата от освобождението ни от гръцкото владичество до завладяването на България от щурците, сиреч от 1186 до 1393 година, ние считаме себе си задлъжени да разкажем и за ония народни домогвания за освобождените на отечеството, които са станали и са се устроявали и които нам бе възможно да узнаем.
Няма коментари:
Публикуване на коментар