МАЙКА- Змей Горянин

/разказ за баба Тонка от Змей Горянин/
"Четирима сина загубих! Двамата са в гроба, а другите полуживи. Но още четирима да имах, пак ще ги накарам да носят българското знаме със златния лъв! “

Откак изпрати двамата си сина Ангел и Петър с Хаджи Димитра в Балкана, баба Тонка зачака. По цял ден седеше на одъра до прозореца и чакаше. Знаеше, че едно или друго —ще дочака. Или главите им ще донесат набити на маждраци, или тях самите ще доведат живи, за да ги обесят пред бащината им къща.
Познаваше баба Тонка турците. Знаеше ги като петте си пръста. От години наред те дебнеха около къщата ѝ за такава плячка. Сега — тя сама им я беше дала.
Всеки ден тя пращаше малката си дъщеря да ходи из града да научава, какво е станало с комитите. Детето излизаше от сутринта, скиташе по целия град, не забравяше поръчката: да се навърта към търновския път, а вечер в полуглас разказваше на майка си.
Страхотии...
Довели шестима юнаци, опасани с вериги, окървавени и измъчени, пребити от бой. И карали тях самите да носят набучени на колове главите на другарите си. Развеждали момчетата из града, а тълпата ги плюела, ругаела и замеряла с развалени зеленчуци.
Докарали един въстаник със счупени крака и го карали сам да ходи. Той пълзял по земята и ревял, та го чували през три махали. Като изгубвал свяст, поливали го с вода да дойде на себе си, а после пак го биели да върви. Плачел, клетникът: молил да го убият — смаяли му се. Като стигнали към конака, въстаникът намерил един камък, събрал всичките си сили, поизправил се, хвърлил и ударил юзбашията в главата. Тогава го убили. Намушкали го с касатурите и го оставили да лежи в локва кръв на улицата пред конака.
Страхотии...
Детето разказваше с широки уплашени очи, едва подвижвайки напуканите си от страх устнички, а баба Тонка слушаше. Когато чуваше за отрязаните глави, тя изпитателно поглеждаше дъщеря си и питаше:
— Не позна ли някоя глава, а ? Да си видяла главата на батя си Петра, я на батя си Ангела, а ?
— Не, ие ! — отговаряше детето изтръпнало.
Тогава баба Тонка зашепваше молитва. Някаква страшна дива молитва, от която косите побеляват, една молитва, която прилича на проклятие, но която в турско време е наистина молба за милост:
— Моля ти се, Богородице Дево, да не хващат децата ми живи. Да ги убият в Балкана, там да останат на соколите и вълците — само живи да не паднат в ръцете на зверовете. Смили се, Майко Богородице !
Вън лятната вечер се спускаше неусетно тихо—сивосиня и мека, като крило на горска гургулица. Лек влажен вятър подухваше от Дунава, шумеше в храстите край брега, подсвиркваше нехайно в листата на дърветата.
Баба Тонка слагаше дъщеря си в леглото, прекръстяше я скришом и пак сядаше до прозореца.
Тя всяка вечер получаваше вест от синовете си. Сами турците ѝ я носеха. Пращаха ѝ хабер по четири заптиета. Заптиетата идваха, озъртаха се, плахо се приближаваха до четирите врати на двора ѝ, сгушваха се в тъмното и чакаха.
По тях старицата разбираше, че синовете ѝ са живи, Щом турците вардят пред кжщата ѝ, значи чакат, че някой от дели-Тонкините синове ще се върне при майка си и направо ще падне в капана.
Но заедно със заптиетата вардеше баба Тонка. Тя заспиваше на одъра седнала, свита, като ранена, с чело, подпряно на прозореца. Спеше будна и чакаше.
*
Някой силно удря вратата. Сякаш блъска с крак. Баба Тонка скача. Тя е готова и за най-страшното. Бързо поглежда иконостаса, като че ли иска да припомни на света Богородица молитвите си, и високо пита:
— Кой чука?
— Табур агася Али-ефенди! Отвори!
— Сегичка! — отвръща баба Тонка и тихо поръчва на дъщеря си!
— Да седиш тука и да не си шукнала!
Тя отваря вратата, усмихва се любезно на турския чиновник и кани:
— Заповядай, Али ага, за гости като тебе къщата ми винаги е отворена. Влез тука.
Тя го повежда към гостната стая.
— Кога сколаса да се облечеш? — пита Али ефенди и подозрително я изнича.
Баба Тонка оставя лампата на масата и се разсмива. Тя гледа турчина право в очите и се смее с такава искреност, че и той започва да се усмихва.
— Не съм се събличала, Али ефенди. Ей тъй съм легнала. Кога, ще речеш? Не помня. Днес претаках една ракия — огън. Поопитах малко, че още малко, че още малко — попрехвърлила съм- Пък и години! Не мога вече да нося! Та ще те моля, не ми забелязвай приказките.
Али-ефенди съчувствено повдига рамене.
— Аз ида при тебе по друга работа, бабо, — започва той, но старицата го прекъсва:
— По каквато работа да идеш, най-нарред ще изядеш едно сладко от гюл, ще пийнеш една ракия, ще ти сваря едно кафенце и сетне гледай си работата.
Баба Тонка не чува протеста, а хлопва вратата и изкача вън да готви гощавка за господаря.
Тя сипва сладко и ръката и не трепери, налива ракия и не прелива чашката, вари кафе и не го изкипява.
Чудна жена! Трижди чудна майка!
Само устните ѝ преповтарят страшната молитва.
— Казвай сега, Али-ага. Харесва ли ти ракията? Ще ти налея още! И у вас ще пратя едно шише — за ханъмата. Тя е хубава ракия за цяр. Пийни наздраве.
Табур-агася е малко объркан. Каква добра жена, мисли си той, а какво приказват за нея. Ех, лоши хора има по света.
Той замълчава минута, а сетне внезапно пита:
— Бабо, колко сина имаш?
— Петима, — отвръща тя и змийски зъб гризва сърцето ѝ. — Защо питаш, Али-ага ? Да не са направили някоя беда?
Турчинът не отговаря, а продължава въпросите си:
— Къде са сега синовете ти, бабо ?
— При баща си в Исакча, — отвръща спокойно баба Тонка, като че ли дълго време е учила този урок.
— И петтимата ли са там?
— Не, четиримата. Петият—Ангел, има тука дюкян, пък отиде преди седмица на панаира в Джумая. Още не се е върнал.
Излъгал те е той, бабо, излъгал те е!
Али ефенди е развълнуван. Сякаш го е страх да съобщи на майката голямото престъпление на сина ѝ. Той се суети и с мъка ѝ доверява :
— Излъгал те е! Не е отишъл на панаира в Джумая, а на Балкана с хайдути! Хванали го и сега е в Търново, в зандана.
— Божке! ... — изпищява баба Тонка и зачупва пртсти. — За туй ли съм го раждала и хранила, Боже. Да ме зачерни! . , . Камък да бях родила.
— Ех, станалото станало! —утешава я Али-ефенди и става да си ходи. Той спира до вратата, обръща се към отчаяната майка и прошепва:
— Заповядано ми е да претърся къщата ти, ала не искам да сипвам на рана червен пипер. Остани си със здраве, бабо!
Тя го изпраща с лампата до вратата, разбита, съкрушена и тъжна. И тогава вижда, че дворът е пълен със заптиета.
После се връща вкъщи, разбужда дъщеря си и с равен, спокоен глас ѝ заповядва:
— Сийке, батя ти Ангела го хванали жив. Ще гледаш когато го доведат и ще ми кажеш. Гледай той да не те види.
Баба Тонка поглежда с упрек иконата, духва лампата и сяда пак до прозореца.
Там си и осъмва.
*
— Мале, бати Ангел го доведоха !
Детето се втурва в стаята запъхтяно, бледо, изплашено. Вятърът не е успял съвсем да изсуши сълзите от страните му. То едва има сили да влеза в стаята и да седне на одъра.
— Доведоха го. Него и още четворица. Обвързани във вериги, изпокъсани, окървавени. Страх да те е да ги гледаш.
Баба Тонка не трепва.
— Чакай! Говори полека. Кога ги доведоха?
— Ей сегичка. От конака до тука се съм тичала.
— Бати ти видя ли те?
— Не! Аз се криех зад другите хора. Много хора имаше. И музика.
— Биеха ли ги? — пита баба Тонка и в гласа ѝ първен личи безпокойство.
— Не! Заптиетата не даваха никой да се доближи до тях.
— Слава Богу! Да го обесят, но да не го мъчат.
— Какво?
Детето повдига очи и толкова ужас се чете в тях, че майката наистина се сепва.
— Нищо! Нищо! Хапни си и почини!
Привечер е. Слънцето се е навело ниско над Дунава. Иска му се преди да си отиде още веднъж да измие лъчите си в реката. Цял ден е гряло то над окървавената робска земя и само от гледане се е окървавило.
През западното прозорче влиза тая тежка червена светлина и окъпва цялата стая с огън. Огънят играе и по лицето на баба Тонка.
Чудно е това лице. Сякаш е издялано от камък: нито една бръчка, нито една черта, нито едно движение. То не трепва дори, когато старицата чува думите на съседките си, спрели на разговор нарочно „пред прозореца ѝ, за да я измъчват.
Тонкиният син го довели ей-сега на. Наш Георги бил там и видял всичко.
— За какво ли са го довели?..
— Ех, за какво — да зарадват майка му...
Ще го обесят тука ей-на онзи салкъм.
Да го гледа, та да му се радва. Нали тя го е учила на комитаджийство!?
— Пада ѝ се!
— Мари, то нея ѝ се пада заедно с него да я обесят.
Баба Тонка не се сърди. Тя и не чака други думи от своите съседки. Такива са хората. Кога-ти се жертвуваш зарад тях — те те замерят с камъни. Нали тъй са убили и Света Петка и Свети Стефан? Нали народа разпъна и Иисуса?
Баба Тонка няма знанието да отвори прозореца, и да им каже, че и Божата майка е гледала как народа разпъва чадото ѝ, но има съзнанието, че ролите са същите.
Това съзнание подържа духа ѝ, то ѝ дава сили да се чувствува горда и когато я хулят.
Край кладата ѝ се извървява махалата. Никой на хлопва портата ѝ да сподели с нея грозната вест, да ѝ каже топла дума. Хората спират до стобора, хвърлят крадешком поглед в двора и оглеждат салкъмите искат предварително да разберат на кой клон ще бъде метнато въжето за бесилката.
Лъжат мъдреците, като разправят, че човек е милостив към страдащите. Няма милостиви! Напротив: паднал ли си ще те натискат да не станеш. Може би някой ще изкриви уста и ще каже: ех, горкият! Туй е лицемерие! Изкривената уста е искала да рече: де да видим докога ще издържа мжките! Ух, черно любопитство! Робско любопитство!
А денят си отива. Кръвта на залеза се съсирва и става черна. Идва нощ. Колко по-добра е нощта: тя запира злите езици. Само защо е тъй кратка лятната нощ?
Баба Тонка запалва кандилото и се прекръства.
— Мале, защо палиш кандилото?
— Спи, спи!..
Защо го пали? За сина си! Щом са довели само Ангела, — значи Петър е убит. И за да не изплаши дъщеря си, тя дори не смее гласно да се помоли за душата му:
— Господи, прости и упокой!
Баба Тонка смело спира до заптието, което варди вратата на затвора, подава му една сребърна пара и моли:
— Заведи ме, синко, при Хафъз-ага, тъмничаря.
Заптието любопитно я разглежда :
— Защо ти е Хафъз-ага?
— Ей тъй. Сънувах го снощи, че яха червен кон, та искам да го видя.
Заптието разглежда ту нея, ту сребърната пара.
— Върви с мене.
Те тръгват по разкривените мръсни стълби на затвора.
— Ей го Хафъз-ага, — сочи заптието. — Разкажи му съня си.
И прихва да се смее.
Хафъз ага се обръща. Той е грозен татарин с кръвясали подпухнали очи, с широк нос, посинял от пиянство.
— Какво искаш?
— Голяма молба имам, Хафъз-ага, но няма да ти я кажа, докато не те почерпя, както му е реда.
Шишето с ракията е в ръкава ѝ.
— Е?
— Пустни ме да видя комитите.
— Комитите ли? — крясва тъмничарят и юмруците му се свиват. — Ами не искаш ли да те затворя при тях?
Баба Тонка е подготвена. Тя пак подава шишето и спокойно продължава:
— Аз искам да ги видя, за да им кажа няколко думи, та да си прехапят езиците.
— Какви са тия думи?
— Ще ги чуеш, Хафъз-ага.
Турчинът се колебае. Какво има, че пуснал една жена при комитите? Нищо! И той ще бъде там. Може да научи някоя тайна.
По влажните каменни стъпала те слизат към затвора. Големият ключ щраква в ключалката, вратата със скрибуцане се отваря.
— Ето ги тия разбойници!
Баба Тонка примижава, за да свикне с тъмнината и едва тогава вижда на пода, върху куп мокра воняща слама да лежат оковани във вериги десетина мъже.
— Тия ли са комитите, — запитва баба Тонка със злобна подигравка. — Я станете, бре, станете да ви видя какви сте бабаити. Ами кой щеше да ви бъде султана, като изгоните турците? Кой щеше да бъде вали-паша? Ей го и моя хубостник.
Тя се навежда над един от затворниците, раздрънква веригите му и виква:
— Пиян ли беше, бре, като се помъкна по ума на тия хаймани, или се тъкмеше да ставаш паша?! Разбойник н‘един! Камък да бях родила на место тебе, черен камък да бях родила, по-щеше да ме радва, пипереницата си бих натискала с него! Син!
Хафъз-ага е доволен:
— Машала, бабо.
— Не разбрахте ли, бре разбойници, — продължава баба Тонка и гласът ѝ става се по-остър и сърдит,— не разбрахте ли, че на българина от Бога му е определено да робува на агите ?
И после със същия глас, като че ли проклина и заплашва, казва на български.
— Не бойте се, момчета. Господ си има грижата за вас. Утре ще ви донеса храна и чисти дрехи да се облечете.
Едно необикновено възклицание се изтръгва из гърдите на затворниците. Едно страшно възклицание, изразяващо и изненада и страх. Те се страхуват вече не за себе си, а за баба Тонка.
А тя се обръща и тръгва нагоре към слънчевия ден и чистия въздух. Зад нея ключалката на вратата щраква, но тя смогва да чуе последните думи на сина си:
— Майко, майко, свята майко.
Вън грее слънце, вятърът носи хлад от Дунава, градът шуми, като кошер, животът си тече.
Тъмничарят изпраща баба Тонка до вратата :
— Пак идвай, бабо! Идвай всеки ден да ги учиш на ум и разум.
— Ща, Хафъз-ага, ща!
От горния край на града, откъм търновския път се чуват звуците на военна музика.
Баба Тонка отива към конака и спира един минувач.
— Сине, комити ли водят пак?
— Комити, бабо. Баш комитата: Караджата.
Старицата се спира до конака. И тя иска да види големи въстаник.
Шествието се задава. То расте, като снежна топка. От всички улици се стичат любопитни.
И в тая пъстра тълпа, сякаш мълнии накъсани на парчета — блестят огрените от слънцето ножове на заптиетата. Пред всички върви военната музика, след нея идат заптиета на коне, сетне една бричка. Конете на бричката са потънали в пяна и прах. Личи си че идат от далечен път.
Във бричката седят Караджата и един юзбашия. Караджата не е във вериги. Той е ранен на много места и затова не е окован. Турците умеят да уважават противниците си, когато са герои.
Страшният хайдутин е спокоен, макар че върху него са спрени стотици очи. Само е малко блед и сигурно много страда от раните си.
Юзбашията се изправя и дава знак на две заптиета. Те отиват до бричката, едното заптие помага на Караджата да слезе, а другото се навежда, за да го възседне комитата.
И в този миг на натегнатост и глуха тишина еква един дързък глас пълен с подигравка и ненавист:
— Дръж се, Стефане! Добре си щом яхна агалларите!
Гласът на баба Тонка се забива, като гвоздей в тълпата. Лицето на Караджата сгърчено от болки, се прояснява в хубава усмивка.
Баба Тонка се откъсва от любопитните зяпачи и тръгва към дома си.
И тъкмо навреме.
Защото зад бричката заптиетата повдигат на щиковете си две отсечени глави. Едната глава е на нейния син — Петър.

Become a Patron! © Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

Няма коментари:

Авторско право

©️Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

ДАРЕТЕ И ПОДКРЕПЕТЕ

Публикуваните тук материали са плод на чиста съвест и дълги часове труд. Ако ви харесва това, което правя и можете да си го позволите, помогнете на Старо Търново да съществува.
Описание Сума
Дарение BGN

Дарение в евро

Абонирайте се, за да ни следите в