Русин Русинов
През третата четвърт на XIX в. Тодор Шишков (1833—1896) е един от популярните и авторитетни учители, книжовници, читалищни и културни дейци, въпреки че днес името му остава в сянката на други, по-заслужили възрожденци, и най-вече в сянката на създателите на Търновската книжовно езикова и правописна школа Никола Михайловски и Иван Момчилов.
Тодор Николов Шишков е роден на 27 май 1833 г. в Търново. Завършва местното училище и продължава учението си в Елена (1849— 1851) при учителите Н. Михайловски и Ив. Момчилов. Отначало е учител в Търново (1851 — 1852), а след това в Ст. Загора (1856—1861), където освен просветна развива още културна и обществена дейност. Обновява старозагорското училище в духа на еленската "даскалоливпица", организира празнуването на деня на светите братя Кирил и Методий, абонира читалището за изданията "Полярна звезда" и "Колокол", участвува в борбата срещу униатството. От 1862 до 1865 г. учи във Франция— отначало във Версайския институт за учители, а сетне в Сорбоната и в Колеж дьо Франс. Като стипендиант на П. Берон една година (1866) е слушател и във филологическия факултет на Пражкия университет. Още по време на престоя си във Франция, подпомогнат материално от виенски българи, започва да събира материали за историята на българите; от тези години е сътрудничеството му в Херценовия "Колокол", както и в някои други издания (напр. в. "Чех"). Чрез сътрудничеството си в прогресивни чужди издания той се стреми да привлече вниманието на европейската общественост към участта на българите под османско владичество.
След като се връща в България, Т. Шишков учителствува в Сливен (1866—1868), Търново (1868—1870, 1874—1877) и в българското училище в Цариград (1872—1873). През 1870 г. основава частно училище в Търново за завършилите петокласното училище с оглед на бъдещото им постъпване в чуждестранни университети. Т. Шишков има съществени заслуги към българското образование преди Освобождението. Работи за приобщаването му към европейското образование, съставя учебници и учебни помагала, като включва в тях ново учебно съдържание, дейно участвува в изработване на училищен правилник за търновските училища (1874), разисква въпроса за откриване на духовно училище в Търново, провежда изпити за кандидати за Петропавловската семинария край Лясковец и пр.
Книжовната дейност на Т. Шишков е разнообразна, но все пак основно място в нея заемат учебниците и учебните помагала: "Малка енциклопедия или первоначални познания за децата" (1857, три изд.), "Първа храна на здравият чоляшкий ум, школска и домашна книга за децата" (1860), "Наръчен учебник за начална математика в гри курса" (1869), "Начална българска граматика" (1872), "Елементарна словесност в два курса" (1873), "История на българския народ" (1873). В литературния и културния живот на българите той се включва с преведената от него историческа драма "Велизарий" (1873) и с побългарената комедия "Не ще може или глезен Мирчо" (1873). Високообразована личност, Т. Шишков превежда от гръцки, френски и руски език. Сътрудничи с преводи, със статии, стихотворения и други материали в много периодични издания — "Български книжици", "Цариградски вестник", "България", "Дунавски лебед", "Право", "Читалище", "Македония", "Турция". Немалко учебници и преводи на Шишков остават в ръкопис: алгебра, геометрия, начални уроци по физика, малка физиология в две части, зоология, начала на козмографията, начална етика, преводите па "Странствованията на Телемаха", "Велизарий" (роман от Мармонгел). Т. Шишков допринася да се утвърди изучаването па френски език в нашите училища, но за съжаление съставените от него учебни помагала остават в ръкопис: скратемие па френската граматика, разговори българо-френски, "Малък Робинзон" (в превод от руски на български и френски) — помощна книжка за изучаващите френски език.
Въпреки че в духа на времето Т. Шишков се проявява като учебникар енциклопедист, все пак той е най-пристрастен към хуманитарните науки — история и филология. Пропагандира възгледите на Ю. Венелин за народното творчество, сам събира и публикува български народни песни — "Из сборникът па Т. Н. Шишкова" (Бълг. книжици, 1858, кп. 10, 11, 14, 18). Не един път се изказва за народностното и езиковото единство на българите от географските области Мизия, Тракия и Македония. Като се позовава на Ст. Веркович, Т. Шишков посочва в история та си, че Македония е населена със славянски племена от българската група и че те говорят български език. Преводът на драмата "Велизарий" той посвещава "на сичките читалища по България, Тракия и Македония", т. е. на читалищата от тези области, които са населени с българи и в които се говори български език. Задачата ми в тези бележки е преди всичко да обърна внимание върху книжовноезиковите възгледи на Т. Шишков и върху конкретната му книжовноезикова, правописна и кодификаторска дейност, с която подкрепя и разширява полето на приложение на нормите на Търновската кпижовноезикова и правописна школа.
През третата четвърт на XIX в. Тодор Шишков (1833—1896) е един от популярните и авторитетни учители, книжовници, читалищни и културни дейци, въпреки че днес името му остава в сянката на други, по-заслужили възрожденци, и най-вече в сянката на създателите на Търновската книжовно езикова и правописна школа Никола Михайловски и Иван Момчилов.
Тодор Николов Шишков е роден на 27 май 1833 г. в Търново. Завършва местното училище и продължава учението си в Елена (1849— 1851) при учителите Н. Михайловски и Ив. Момчилов. Отначало е учител в Търново (1851 — 1852), а след това в Ст. Загора (1856—1861), където освен просветна развива още културна и обществена дейност. Обновява старозагорското училище в духа на еленската "даскалоливпица", организира празнуването на деня на светите братя Кирил и Методий, абонира читалището за изданията "Полярна звезда" и "Колокол", участвува в борбата срещу униатството. От 1862 до 1865 г. учи във Франция— отначало във Версайския институт за учители, а сетне в Сорбоната и в Колеж дьо Франс. Като стипендиант на П. Берон една година (1866) е слушател и във филологическия факултет на Пражкия университет. Още по време на престоя си във Франция, подпомогнат материално от виенски българи, започва да събира материали за историята на българите; от тези години е сътрудничеството му в Херценовия "Колокол", както и в някои други издания (напр. в. "Чех"). Чрез сътрудничеството си в прогресивни чужди издания той се стреми да привлече вниманието на европейската общественост към участта на българите под османско владичество.
След като се връща в България, Т. Шишков учителствува в Сливен (1866—1868), Търново (1868—1870, 1874—1877) и в българското училище в Цариград (1872—1873). През 1870 г. основава частно училище в Търново за завършилите петокласното училище с оглед на бъдещото им постъпване в чуждестранни университети. Т. Шишков има съществени заслуги към българското образование преди Освобождението. Работи за приобщаването му към европейското образование, съставя учебници и учебни помагала, като включва в тях ново учебно съдържание, дейно участвува в изработване на училищен правилник за търновските училища (1874), разисква въпроса за откриване на духовно училище в Търново, провежда изпити за кандидати за Петропавловската семинария край Лясковец и пр.
Книжовната дейност на Т. Шишков е разнообразна, но все пак основно място в нея заемат учебниците и учебните помагала: "Малка енциклопедия или первоначални познания за децата" (1857, три изд.), "Първа храна на здравият чоляшкий ум, школска и домашна книга за децата" (1860), "Наръчен учебник за начална математика в гри курса" (1869), "Начална българска граматика" (1872), "Елементарна словесност в два курса" (1873), "История на българския народ" (1873). В литературния и културния живот на българите той се включва с преведената от него историческа драма "Велизарий" (1873) и с побългарената комедия "Не ще може или глезен Мирчо" (1873). Високообразована личност, Т. Шишков превежда от гръцки, френски и руски език. Сътрудничи с преводи, със статии, стихотворения и други материали в много периодични издания — "Български книжици", "Цариградски вестник", "България", "Дунавски лебед", "Право", "Читалище", "Македония", "Турция". Немалко учебници и преводи на Шишков остават в ръкопис: алгебра, геометрия, начални уроци по физика, малка физиология в две части, зоология, начала на козмографията, начална етика, преводите па "Странствованията на Телемаха", "Велизарий" (роман от Мармонгел). Т. Шишков допринася да се утвърди изучаването па френски език в нашите училища, но за съжаление съставените от него учебни помагала остават в ръкопис: скратемие па френската граматика, разговори българо-френски, "Малък Робинзон" (в превод от руски на български и френски) — помощна книжка за изучаващите френски език.
Въпреки че в духа на времето Т. Шишков се проявява като учебникар енциклопедист, все пак той е най-пристрастен към хуманитарните науки — история и филология. Пропагандира възгледите на Ю. Венелин за народното творчество, сам събира и публикува български народни песни — "Из сборникът па Т. Н. Шишкова" (Бълг. книжици, 1858, кп. 10, 11, 14, 18). Не един път се изказва за народностното и езиковото единство на българите от географските области Мизия, Тракия и Македония. Като се позовава на Ст. Веркович, Т. Шишков посочва в история та си, че Македония е населена със славянски племена от българската група и че те говорят български език. Преводът на драмата "Велизарий" той посвещава "на сичките читалища по България, Тракия и Македония", т. е. на читалищата от тези области, които са населени с българи и в които се говори български език. Задачата ми в тези бележки е преди всичко да обърна внимание върху книжовноезиковите възгледи на Т. Шишков и върху конкретната му книжовноезикова, правописна и кодификаторска дейност, с която подкрепя и разширява полето на приложение на нормите на Търновската кпижовноезикова и правописна школа.
За приобщаването на Т. Шишков към Търновската школа имат значение няколко обстоятелства: първото е, че е роден в Търново и с майчиното си мляко засуква търновската реч, която принадлежи към балканските говори, а те според книжовника представляват "по-гладко и чисто от архаизми и неологизми" наречие в сравнение с останалите наречия (вж. "Наръчен учебник за начална математика в три курса," Виена, 1869, с.7); второто обстоятелство е, че учи в Елена при Никола Михайловски и Иван Момчилов, създателите на Търновската книжовноезикова и правописна школа, възприема препоръчваните от тях норми и ги разпространява чрез книжовна и преподавателска дейност. Не бива да се изключва и отношението му на признателност към Петър Берон, автора на "Рибния буквар", чийто език се намира в приемствена връзка с езика на дейците от Търновската школа.
Т. Шишков се включва в обсъждане на книжовноезикови проблеми още в края на 50-те години. През 1857 г. в "Цариградски вестник" (бр. 320 и 321) е отпечатана статията на Н. Михайловски "За новобългарския език". На следващата година в "Български книжици" се появяват "Писма за някои си мъчности на българското правописание" (и отделно изд.) от Г. Кръстевич, в които се разискват въпросите за азбуката, за члена, за падежите и за глаголите. Пак през 1858 г. излиза от печат и "Основа за блъгарска граматика" от Йоаким Груев, в която се кодифицират нормите на Пловдивската школа.
Студията на Т. Шишков "За българската книга или за азбуката и правописанието на новобългарския език" (Бълг. книжици, 1859, кн. 21, с. 680—687; кн. 22, с. 724—730; кн. 23, с. 782—793) повдига въпросите за азбуката, за падежите и за члена. Очевидно тя е непосредно свързана с публикуването на писмата на Г. Кръстевич и с отпечатването на граматиката на Й. Груев. Задачата на Шишков е не само да защити позицията па Н. Михайловски от статията му "За новобългарския език", но и да посочи допълнителни доводи в полза на тази линия в нашето национално езиково строителство. След доста обстоен преглед на историята на българското писмо, доведен до приемането на гражданската азбука у нас, Шишков се изказва за умерено-традиционен правопис, взема отношение към някои фонетични въпроси (редукция на неударени широки гласни, ятова гласна, запазване на краесловно ударено а в съществителни имена от ж. род в ед. число — мома, глава и др.), след което преминава към въпросите за падежите и за члена. Т. Шишков твърди, че в българския език са опазени формите само за именителен и за звателен падеж и отчасти, т. е. при някои имена, за винителен и за дателен падеж; останалите падежни форми са отпаднали. Това гледище е напълно в духа на становището на Н. Михайловски. Отношението на Т. Шишков към члена е положително, като към една от същностните черти на българския език. Освен това той предлага и кодификация на членните морфеми: -ът (според тогавашната традиция —тъ) за имената от м. род ед. число, т. е. приема се само пълен член, -тѣ за имена от мъжки и женски род в мн. число, прилагателните от м. род ед. число се членуват с -ият, напр. добрыя-тъ. Студията на Т. Шишков надхвърля изискванията за един обзор върху българската азбука и правопис и получава характер на граматически трактат, в който се разискват различни въпроси във връзка с устройството на националния български книжовен език. В предговора към книгата "Първа храна за здравият чоляшкий ум, школска и домашна книга за децата" Т. Шишков отново разглежда правописни и езикови въпроси: за азбуката и нейния състав, за члена, за падежите, както и някои фонетични въпроси. Тук по-обстойно се изясняват условията за якав и екав изговор на "променливо я", като се следва правилото, дадено от Н. Михайловски. Правилно е наблюдението на Т. Шишков, че в едни говорни области се употребява само пълен член, а в други говорни области — само кратък член. Според него в речта не се разграничава пълен от кратък член според синтактичната служба на името. Изхождайки от това, той си служи само с пълен член при имената от м. род в ед. число.
Не мога да не обърна внимание, че още в началото на 60-те години Т. Шишков посочи едно от съществените различия между Пловдивската и Търновската школа — мястото на ъ в съчетание със сонорните р и л, т. е. само ръ, лъ или ръ, лъ/ър, ъл. "Да ма прощават читателите, като са принуждавам тъй да наричам нашите, от които едни пишат по български, други по блъгарски — и с туй искат да направят литературна партия за българский и блъгарский език!" (с. 11, под линия).
В завършен вид книжовноезиковите и правописните възгледи на Тодор Шишков се намират в "Начална българска граматика". Тя излиза от печат четири години след Иван-Момчиловата "Граматика за новобългарския език" (1868), на която той се позовава и която определя като най-добрата българска граматика. Т. Шишков споделя, че имал готов учебника си още през 1854 г. и по него преподавал с успех в Ст. Загора, Сливен, Търново. "Имах следователно време често да го преработвам, ръководим от науката и от дълговременния опит, като земах во внимание сичките почти издадени до сега на езика ни граматически учебници, особено на Момчилова, с който и този някак е срещнат, за да бъде преподаването на матерния ни език еднообразно както в по-долните, тъй и в по-горните класове на народните училища" (с. IV-V).
В предговора към Граматиката си Т. Шишков отдава почит и внимание към Ив. Момчилов и Н. Михайловски като създатели на Търновската школа. Нейното начало се поставя с учебника на Ив. Момчилов "Писменница на славянския язик" (1847). "Защото, ако и да не е назначен за новобългарския език, този учебник обаче най-много спомогна да начнем да пишем езика си по свойственото му устройство" (с. 111). И още: "Тук аз не мога да не изразя искрсна признателност към учения наш съотечественик, г-на Н. Михайловскаго, у когото много съм са ползвал за плана на тази граматика, като ми е развързал в същото време и някои сумнитслни въпроси по етимологическата ѝ част" (с. VI).
Желанието на Т. Шишков е да състави по-елементарен учебник по граматика в сравнение с Момчиловата, който да бъда достъпен за малките деца; Момчиловата граматика остава да бъде ползувана в горните класове. "Начална българска граматика" излиза от печат в издателското и книжарско сдружение "Момчилов и с-е", на което е бил член и Шишков.
"Начална българска граматика" е второто граматическо съчинение след Момчиловата "Граматика за новобългарския език", в което се кодифицират нормите на Търновската школа.
1. След съгласните ж, ч, ш се пишат а и у: шапка, чудо, чувство, жаба и др.
2. На мястото на стб. ѫ има е: месо, клетва, пет и др.
3. Не се разграничават писмено именителен от косвен падеж (както е при Пловдивската школа) при имена от женски род ед. ч.
4. Групи ър, ъл/ръ, лъ, напр.: връх, върхове, грък, гърци, мълча, млъкна.
5. Мекост на съгласната пред окончанието за 1 л. ед. число и 3 л. мн.число сегашно време при глаголи от II спрежение, напр.: губѫ — губѫт, славѫ — славѫтъ и др.
6. Образуване на бъдеще време с частица ще, напр.: ще родѫ, ще загубѫ, ще оближѫ, ще издоѫ и т. н.
7. Окончание -и за мн. число при многосрични съществителни и при елови причастия: шивачи, орачи, копачи, дошли, ходили и др.
8. Членуване на имената от м. и ж. род в мн. число с -те (тѣ): орачитѣ, копачитѣ, женитѣ, младитѣ, хубавитѣ и др.
9. Членуване на прилагателните имена в м. род ед. число с -ият, (ыйтъ), -ия, напр.: правыйтъ, правыя, младыйтъ, младыя и др.
10. Енклитични местоименни форми: ма, та, са (както се изговарят в търновския говор). Характерно е, че в граматиката на Т. Шишков се допускат и някои варианти. Кодифицират се енклитичните форми ма, та, са, но се допускат и формите ме, те, се. Наред с основните форми той, тя, то, те наличното местоимение за 3 л. ед. ч. се допускат и западните форми он, она, оно, они.
Т. Шишков е убеден, че в основата на книжовния език ще се наложи наречието на "отсам планинските българи", "на българите в Североизточна България" ("Начална математика", с. 7). "Струва ми са, че рано или късно туй наречие ще земне върх над другите, като по-гладко и чисто от архаизми и неологизми, две погрешности, които най-много бъркат в ясността на секий език" (пак там, с. 7). Схващането, че в основата на нашия книжовен език трябва да бъде положено наречието, което е "най-чисто и гладко", се споделя и от други книжовници, но тук има едно уточнение — чисто откъм "архаизми и неологизми". Тъй като не се диференцира ясно "наречие" от "писмен език", очевидно става дума за речта на книжовници, които използуват архаични форми (това се отнася и за дейците на Пловдивската школа). Не е ясно обаче как да се разбират "неологизмите", но вероятно се има предвид опазване на родния език от ненужни чужди влияния.
Т. Шишков отхвърля архаичните елементи в строежа на националния български книжовен език. Това е едно от изискванията на Търновската книжовна школа. Той търси съвременните форми с общобългарска употреба или формите с много широка приложимост. Като съратник на Н. Михайловски и Ив. Момчилов допринася за разпространяване и утвърждаване на нормативния модел на Търновската школа. Това е неговата голяма заслуга в историята на нашето национално езиково строителство.
Т. Шишков се включва в обсъждане на книжовноезикови проблеми още в края на 50-те години. През 1857 г. в "Цариградски вестник" (бр. 320 и 321) е отпечатана статията на Н. Михайловски "За новобългарския език". На следващата година в "Български книжици" се появяват "Писма за някои си мъчности на българското правописание" (и отделно изд.) от Г. Кръстевич, в които се разискват въпросите за азбуката, за члена, за падежите и за глаголите. Пак през 1858 г. излиза от печат и "Основа за блъгарска граматика" от Йоаким Груев, в която се кодифицират нормите на Пловдивската школа.
Студията на Т. Шишков "За българската книга или за азбуката и правописанието на новобългарския език" (Бълг. книжици, 1859, кн. 21, с. 680—687; кн. 22, с. 724—730; кн. 23, с. 782—793) повдига въпросите за азбуката, за падежите и за члена. Очевидно тя е непосредно свързана с публикуването на писмата на Г. Кръстевич и с отпечатването на граматиката на Й. Груев. Задачата на Шишков е не само да защити позицията па Н. Михайловски от статията му "За новобългарския език", но и да посочи допълнителни доводи в полза на тази линия в нашето национално езиково строителство. След доста обстоен преглед на историята на българското писмо, доведен до приемането на гражданската азбука у нас, Шишков се изказва за умерено-традиционен правопис, взема отношение към някои фонетични въпроси (редукция на неударени широки гласни, ятова гласна, запазване на краесловно ударено а в съществителни имена от ж. род в ед. число — мома, глава и др.), след което преминава към въпросите за падежите и за члена. Т. Шишков твърди, че в българския език са опазени формите само за именителен и за звателен падеж и отчасти, т. е. при някои имена, за винителен и за дателен падеж; останалите падежни форми са отпаднали. Това гледище е напълно в духа на становището на Н. Михайловски. Отношението на Т. Шишков към члена е положително, като към една от същностните черти на българския език. Освен това той предлага и кодификация на членните морфеми: -ът (според тогавашната традиция —тъ) за имената от м. род ед. число, т. е. приема се само пълен член, -тѣ за имена от мъжки и женски род в мн. число, прилагателните от м. род ед. число се членуват с -ият, напр. добрыя-тъ. Студията на Т. Шишков надхвърля изискванията за един обзор върху българската азбука и правопис и получава характер на граматически трактат, в който се разискват различни въпроси във връзка с устройството на националния български книжовен език. В предговора към книгата "Първа храна за здравият чоляшкий ум, школска и домашна книга за децата" Т. Шишков отново разглежда правописни и езикови въпроси: за азбуката и нейния състав, за члена, за падежите, както и някои фонетични въпроси. Тук по-обстойно се изясняват условията за якав и екав изговор на "променливо я", като се следва правилото, дадено от Н. Михайловски. Правилно е наблюдението на Т. Шишков, че в едни говорни области се употребява само пълен член, а в други говорни области — само кратък член. Според него в речта не се разграничава пълен от кратък член според синтактичната служба на името. Изхождайки от това, той си служи само с пълен член при имената от м. род в ед. число.
Не мога да не обърна внимание, че още в началото на 60-те години Т. Шишков посочи едно от съществените различия между Пловдивската и Търновската школа — мястото на ъ в съчетание със сонорните р и л, т. е. само ръ, лъ или ръ, лъ/ър, ъл. "Да ма прощават читателите, като са принуждавам тъй да наричам нашите, от които едни пишат по български, други по блъгарски — и с туй искат да направят литературна партия за българский и блъгарский език!" (с. 11, под линия).
В завършен вид книжовноезиковите и правописните възгледи на Тодор Шишков се намират в "Начална българска граматика". Тя излиза от печат четири години след Иван-Момчиловата "Граматика за новобългарския език" (1868), на която той се позовава и която определя като най-добрата българска граматика. Т. Шишков споделя, че имал готов учебника си още през 1854 г. и по него преподавал с успех в Ст. Загора, Сливен, Търново. "Имах следователно време често да го преработвам, ръководим от науката и от дълговременния опит, като земах во внимание сичките почти издадени до сега на езика ни граматически учебници, особено на Момчилова, с който и този някак е срещнат, за да бъде преподаването на матерния ни език еднообразно както в по-долните, тъй и в по-горните класове на народните училища" (с. IV-V).
В предговора към Граматиката си Т. Шишков отдава почит и внимание към Ив. Момчилов и Н. Михайловски като създатели на Търновската школа. Нейното начало се поставя с учебника на Ив. Момчилов "Писменница на славянския язик" (1847). "Защото, ако и да не е назначен за новобългарския език, този учебник обаче най-много спомогна да начнем да пишем езика си по свойственото му устройство" (с. 111). И още: "Тук аз не мога да не изразя искрсна признателност към учения наш съотечественик, г-на Н. Михайловскаго, у когото много съм са ползвал за плана на тази граматика, като ми е развързал в същото време и някои сумнитслни въпроси по етимологическата ѝ част" (с. VI).
Желанието на Т. Шишков е да състави по-елементарен учебник по граматика в сравнение с Момчиловата, който да бъда достъпен за малките деца; Момчиловата граматика остава да бъде ползувана в горните класове. "Начална българска граматика" излиза от печат в издателското и книжарско сдружение "Момчилов и с-е", на което е бил член и Шишков.
"Начална българска граматика" е второто граматическо съчинение след Момчиловата "Граматика за новобългарския език", в което се кодифицират нормите на Търновската школа.
1. След съгласните ж, ч, ш се пишат а и у: шапка, чудо, чувство, жаба и др.
2. На мястото на стб. ѫ има е: месо, клетва, пет и др.
3. Не се разграничават писмено именителен от косвен падеж (както е при Пловдивската школа) при имена от женски род ед. ч.
4. Групи ър, ъл/ръ, лъ, напр.: връх, върхове, грък, гърци, мълча, млъкна.
5. Мекост на съгласната пред окончанието за 1 л. ед. число и 3 л. мн.число сегашно време при глаголи от II спрежение, напр.: губѫ — губѫт, славѫ — славѫтъ и др.
6. Образуване на бъдеще време с частица ще, напр.: ще родѫ, ще загубѫ, ще оближѫ, ще издоѫ и т. н.
7. Окончание -и за мн. число при многосрични съществителни и при елови причастия: шивачи, орачи, копачи, дошли, ходили и др.
8. Членуване на имената от м. и ж. род в мн. число с -те (тѣ): орачитѣ, копачитѣ, женитѣ, младитѣ, хубавитѣ и др.
9. Членуване на прилагателните имена в м. род ед. число с -ият, (ыйтъ), -ия, напр.: правыйтъ, правыя, младыйтъ, младыя и др.
10. Енклитични местоименни форми: ма, та, са (както се изговарят в търновския говор). Характерно е, че в граматиката на Т. Шишков се допускат и някои варианти. Кодифицират се енклитичните форми ма, та, са, но се допускат и формите ме, те, се. Наред с основните форми той, тя, то, те наличното местоимение за 3 л. ед. ч. се допускат и западните форми он, она, оно, они.
Т. Шишков е убеден, че в основата на книжовния език ще се наложи наречието на "отсам планинските българи", "на българите в Североизточна България" ("Начална математика", с. 7). "Струва ми са, че рано или късно туй наречие ще земне върх над другите, като по-гладко и чисто от архаизми и неологизми, две погрешности, които най-много бъркат в ясността на секий език" (пак там, с. 7). Схващането, че в основата на нашия книжовен език трябва да бъде положено наречието, което е "най-чисто и гладко", се споделя и от други книжовници, но тук има едно уточнение — чисто откъм "архаизми и неологизми". Тъй като не се диференцира ясно "наречие" от "писмен език", очевидно става дума за речта на книжовници, които използуват архаични форми (това се отнася и за дейците на Пловдивската школа). Не е ясно обаче как да се разбират "неологизмите", но вероятно се има предвид опазване на родния език от ненужни чужди влияния.
Т. Шишков отхвърля архаичните елементи в строежа на националния български книжовен език. Това е едно от изискванията на Търновската книжовна школа. Той търси съвременните форми с общобългарска употреба или формите с много широка приложимост. Като съратник на Н. Михайловски и Ив. Момчилов допринася за разпространяване и утвърждаване на нормативния модел на Търновската школа. Това е неговата голяма заслуга в историята на нашето национално езиково строителство.
ЛИТЕРАТУРА
1. Д. Цанев. Тодор Шишков. — В: Радетели за просвета и книжнина. Състави-телство и редакция: Н. Жечев, Ив. Сестримски. С., 1986, 265—272 (вж. чук и друга библиография).
2. Хр. Пърнсв. Създатели и творци на българското езикознание. С., 1987, с. 342.
3. Речник па българската литература. III том. С., 1982, с. 609 (вж. и друга литература за Т. Шишков). ИЗТОЧНИК
1. Д. Цанев. Тодор Шишков. — В: Радетели за просвета и книжнина. Състави-телство и редакция: Н. Жечев, Ив. Сестримски. С., 1986, 265—272 (вж. чук и друга библиография).
2. Хр. Пърнсв. Създатели и творци на българското езикознание. С., 1987, с. 342.
3. Речник па българската литература. III том. С., 1982, с. 609 (вж. и друга литература за Т. Шишков). ИЗТОЧНИК
ПОДКРЕПИ И РАЗГЛЕДАЙ Учебник от 1873 – „История на българския народ“- Т. Шишков
Няма коментари:
Публикуване на коментар