По питание и отговор за първоначалните училища от Д. Т. Душанов
Второ издание допълнено Книжарница на Xр. Г. Данов и С-ие. В Пловдив, Русчук, Битолиа, 1872 г.
В печатницата на Л. Соммер и С-iе, стр. 147
Цена 5 грошя
Казват, че ние сме останали много назад от другите европейски народи, че в развитието и в просвещението сме още много далеч от тях... Казват го това и не вярват, че ние с исполински крачки вървим напред и че вече като че сме достигнали в някои неща европейците. Но няма съмнение, че така говорят само онези, които или ни завиждат на исполинските крачки, или пък не са познати с богатството на нашата книжнина, в която най-добре се виждат тези исполински крачки. И досадното е в това, че се намират и такива хора, които дръзнуват да ни осъждат и за такива неща, за които, кой как ще да казва, ние заслужаваме пълна похвала. Например, като не знаят, че нашата книжнина е богата с всевъзможни книги, тези хора най-повече се оплакват от това, че ние сме нямали учебници за в училищата си тогаз, когато именно откъм учебници ние сме богати.
Лошеви хора!
И наистина, друго и друго, но откъм учебници книжнината ни е най-богата. По който предмет и да потърсиш у нас, все ще намериш по няколко учебника от един същи предмет. Така у нас има 5—6 «Български граматики», има няколко «Священи истории», има 7—8 «Географии», има 6—7 «Числителници», има 2—3 «Славянски грамматики», има 2—3 «Всеобщи истории», има 5—6 «Български истории», има и 2 «Логики» и проч., и проч. -— все по няколко ... Не вървим ли ние напред с исполински крачки? Другите европейски народи, и те имат по няколко учебници от всеки един предмет; имаме и ние по няколко учебника от много предмети . . . Сега, не е ли лъжа и клевета, дето казват, че ние сме останали много назад от европейците, тогаз когато по числото на учебниците от много предмети можем да се сравняваме с тях? И най-блистателно доказателство на нашия исполински вървеж и грамаден успех в развитието на просвещението служи «Българската история». Доскоро нищо не се знаеше за българската история ... Та и не казваха ли доскоро, че нашата история българска е тъмна, неразяснена? Така, но дору специалистите историци успеят да разяснят тая история, ние си написахме и напечатахме не един, не два, а няколко учебника по нея. Не е ли това исполински крачки, не е ли грамаден успех?
Така е. У другите просветени народи има по няколко учебници от всеки един предмет, така е и у нас. Само има една малка разница у нас от европейците. У другите всеки един нов учебник е по-добър, по-пълен и по-усъвършенствуван от предидущият; у нас — наопаки отива: всеки нов учебник бива по-лошев от ветият. Това най-повече се забележва в учебниците по «Българската история» и в това отношение първо място или начело стои засега най-новият учебник по тая история, именно «Кратката българска история» на Д. Т. Душанов.
За да се появи нов учебник по някой предмет тогаз, когато по тоя предмет вече съществува друг учебник, трябва първият или старият учебник в какво да е отношение да има недостатки, а че с новият учебник се иска да се отстранят тези недостатки. Както вече знаеме, всеки един учебник трябва да има две главни достойнства: точност и вярност на предмета и ясност и лекост в изложението — съобразно с възрастта и развитието на учениците. Ако в едното или в другото отношение учебникът има недостатки, разумява се, че трябва той да се замести с друг учебник, който да допълня недостатките. Така трябва да бъде с учебниците по всеки един предмет: недобрите и несъвършени учебници да се заместюват с по-добри и по-съвършени. За съжаление, у нас по българската история става наопаки. За първото достойнство на нашите учебници по българската история, т. е. че трябва в тези учебници предметът да е изложен точно и вярно и че ако в единът учебник няма точност и вярност, в другият —в по-новият — да се изправва този важен недостатък, ние няма какво да кажем за нашите учебници по тази част. Списателите им не са си давали труд да помислюват над това, дали историческите фактове в действителност са били такива, както се описват в съществующият учебник или в другите съществующи извори по българската история, ами както е казал единът, така го повтаря и другият. Откъм тая страна ние не можем каза, че у нас наопаки върви с българската история. Не наопаки върви в това отношение, а вярно: каквото е казал един, таквоз казва и другият. Впрочем и повече не трябва да искаме от нашите учебници в това отношение. Те не са и написани с цел — да откриват и доказват историческите истини, което може би не е работа на учебник, а да научат децата на онези истини, които са вече открити от другите (но прави ли са тези истини, това не е работа на учебнико-писателите). Доколко са прави нашите историко учебнико-писатели в това отношение, ние оставяме на другите да решат. Нашето си внимание ние ще обърнем на второто достойнство на тези учебници, а именно — на ясността и лекостта в изложението. Учебник се съставлява за ученици и той трябва да има ясност и лекост в изложението, за да може лесно и хубаво да се разбирва от учениците. За да се напише прочее учебник хубав в това отношение, трябва онзи, който се земва да пише, добре да отбира от работата. Ако за самият предмет на учебникът описателят му може да намери оправдание и опора в разни авторитетни специалисти, за способът на самото изложение таквози оправдание си няма мястото и не помогва нищо. Необходимо е поне в способът на изложението да се изказва способността на списателя на учебниците. Необходимо е поне в това отношение новият учебник да е по-добър от старият. Инак новият учебник напусто излиза на божи свят, напусто прави тежина на някои си книжнини и съвършено без правда взема парите на родителите, че не принася на децата им никаква полза. А в това именно отношение у нас става наопаки с учебниците по българската история.
Пръв учебник по българската история е известният на всинца ни Царственик, който не е друго освен българската история на Отца Паисия — само в съкращен вид. По езикът и по формата на изложението Царственикът не можеше на дълго време да остане за учебник в училищата ни. И наистина, на 1857 г. в «Месецословът» за тая година появи се Кратката българска история на г. Д. Цанкова, под заглавие «Един поглед върху българската история». Тая история е отлично ръководство за децата: езикът е гладък, изложението просто и ясно, фактовете събрани и наредени така, както е по-лесно за изучаването им от децата. Но на 1861 год. яви се «Кратка българска история», написана от г. Д. Войникова. В предговорът си г. Войников, като не споменува нищо за г. Цанковата история, казва, че «мисълта за да ся даде едно способно ръководство за народната ни история на нашите младежи», насърчила го е да състави казаната кратка история. От това се види, че г. Войников или не е знаел за съществоването на г. Цанковата история, или пък тая история му се е показвала неспособно ръководство за нашите младежи, та за то поискал да снабди младежите ни със способно ръководство по нашата история. За съжаление, г. Войников, ако и да се е ползувал от г. г. Венелина, Шафарика, Раича, С. Палаузова и още от други, както и от Царственикът и Г. Раковски, но историята му не може се сравнява с г. Цанковата като учебник. Г. Войников не направил някои особено важни допълнения в историята си, или ако и да има тук-таме нещо си прибавено и допълнено, повече от г. Цанковата история, това е в такива незначителни дреболии, които като затъмняват ясността на изложението, смаляват достойнството на книгата като учебник. Между това, наместо изложение простичко и лекичко, наместо език гладък, ясен и удобопонятен, какъвто е езикът на Цанковата история, ние във Войниковата история виждаме език размазан, високопоетически-философски, а следователно и тежък, не тъй удобопонятен, с една реч, такъв език, какъвто е въобще езикът на г. Войникова в неговите стихотворения и многочислени драматически произведения. Обаче на г. Д. Т. Душанов българските истории на г. Цанкова и г. Войникова показали са се, вижда се неспособни ръководства за деца, и именно за такива деца, които още не са така развити в езика, щото да могат да разказват със свои думи онова, което са научили и разбрали, и ето че на 1869 год. господство му надарява първоначалните ни училища с «Кратка българска история по питание и отговор», която история след две години, а именно в сегашната благословена 1872 година се явява във второ издание допълнено. И каква е тая история? Оправдава ли тя появяването си? Имало ли е нужда да се появи тя и като се е появила, какво превъзходство има от другите истории български, що съществуват у нас, какви недостатки попълня тя на тези истории? Ние се взехме да разгледваме «Кратка българска история» на г. Д. Т. Душанов и да кажем на читателите си каква е тая история и затова трябва да отговорим на тези питания, които сега направихме.
Главното, което ще кажем, е, че «Кратката българска история» на г. Д. Т. Душанов не струва, че тя в много неща отстъпва на г. Войниковата история, пък е твърде далеч от историята на г. Д. Цанкова, че тя и по формата на изложението, и по съдържанието не я бива именно за онези ученици, за които я назначава г. Душанов, и че ние не проумяваме наистина как някои от нашите учители и списвани така лесно се решават да списват и издават учебници, без да обмислят добре работата, без да си пресметнат, че това не е играчка, ами е работа важна, че не може току-тъй — скимнало ти и пиши, ами се иска умение, искат се познания. Да се появи по някой предмет учебникът с недостатки тогаз, когато по тоя предмет не е имало друг учебник, това си има мисъл; но да се появи лош учебник тогаз, когато по същият предмет има вече по-добри учебници или даже такива същи, какъвто е новият, това ние не разбираме.
Г. Душановата «Кратка българска история» е почти буквално, но несполучливо повтаряне на г. Цанковата и г. Войниковата история. Какво е накарало г. Душанова да си прави труд и да списва и издава друга българска история? Ето какво: господство му, както казва в «предисловието» от първото издание на книгата си, защото искал да улесни изучването от децата народната история, написал своята по «питание и отговор» българска история, и я написал по «питание и отговор» именно за това, че «от опит забележил господство му как много по-добре се вглъбява у детинска памят това, което тя (паметта?) учи, когато ся пита и ся отговаря, отколкото кога без въпроси учи неща, и то само за тогова, дума, това, догдето ученикът не се е развил още доволно в язика, та да може да изкаже със своите думи онова, что е научил и разбрал». Ще каже, че г. Душанов от опит познал, че съществующите до него учебници по българска история не са се годили за децата, и с намерение да помогне на малките си братчета и сестрици той положил труд, написал българската си история и я издал.
Намерението на г. Душанова е било похвално, целта му света. Но г. Душанов не разбирал задачата си. Той се е заловил за работа без строго обмисляне, без надлежно пресмятане силите си и за то трудът му е несполучлив.
Г. Душанов казва как от опит забележил, че онова, което се учи на питане и отговор по-добре се вдълбявало в детинската памят. Не забележил добре господството му. Друго и друго, но история не може, та и съвършено непрактично е да се изучва на питания и отговори. Ние имахме случай при разгледването на преведеният от Г. Данова «Пространен катихизис» да докажем непрактичността на питанията и отговорите в учебниците. Обаче и тук ще кажем, че питанията в учебникът, какъвто и да е той, не улесняват, ами затрудняват научването на урокът, едно, за това, че наместо скратено и вразумливо да бъде изложен урокът, питанията и отговорите го правят размазан и с това го затъмняват, а, друго, защото детето, когато учи по питания и отговори, то не може да учи свободно, то се води от питанията и малко се грижи за цялото и разумно-съзнателно усвояване на целият урок, а от това детето бива принудено папагалски да научва урокът. Разгледайте навсякъде историята на г. Душанова и вие ще видите, че неща, които можело да се изкажат в няколко реда и да бъдат много по-вразумителни за децата, като са направени на питания и отговори, разтегнали са се на цели страници и станали тъмни и мъчни за разбирване. Например на стр. 54 от тая история начева се разказването за покръщаването на Бориса и на цяла България. Наместо това събитие кратичко да се разкаже на децата и с техен ясен детски език, то се разтяга на питания и отговори и отива на цели страници, още и с език съвършено недетски. Та въобще питанията и отговорите не са приложими най-повече на исторически учебник, особено назначен за децата. Че г. Душанов не разбирал задачата си и се е заловил за работа, от която не отбирал, това се вижда от противоречието, което го има между предисловията от първото и второто издание на кратката му българска история и самата тая история. В предисловията си господство му казва, че написал историята си за деца малки и такива малки, в които още езикът не е доволно развит така, щото да могат със свои думи да разказват онова, което са научили и разбрали, а между това в самата история има много такива неща, които и сам г. Душанов едвам ли ги разбира; при това самите питания и отговори са изложени така и с такъв език, щото немалки деца, ами и възрастни ученици трудно би учили по тая история. Представи си, читателю, че ти влизаш в клас и иамирваш г. Душанова да се занимава с малки деца по българската история. «Този народ отгде си влече потеклото?» — чуваш ти да пита г. Душанов малкото дете, а малкото дете отговаря: «От индо-европейскити народи, както и всички други славянски народи ...» и проч. (стр. 9). За бога, попитай г. Душанова, той сам обяснил ли си е хубаво какво нещо са това индо-европейските народи, и ще видиш, че и сам той не го отбира хубаво. Та да речем, че го отбира — малките деца отбират ли го и защо им е да го учат? Но чувай, че г. Душанов пак пита: «Българите откога са станали известни в историята?» Малкото дете пак отговаря: «Още от II-ий век пред Р. Хр., когато един дял от тях минал кавказките гори, та се заселил в Армения, както пише арменский историк Мойсейрен; а в V-ий век след Р. Хр. те вече били познати на много историци по своето независимо господарство, что завладели от тогавашните народи: славяни, фини, мордви, черемиси, чювани, вотяги, татари и други (слава Богу, че тези други не се нареждат, защото и без тях се уморихме да нареждаме имената на завладените народи! Ами г. Душанов знае ли кои са били тези и други?), и комуто пределите изпосле достигнали да ся простират от Уралските планини до реките: Сури Ок; и от реки: Вятк и Кам, — до изворити на реки: Дон, Хонр и Самаря; средата му пък била по северо-источните брегове на река Волга.» Боже мой! Какви големи познания у нашето малко дете! Какво великолепно красноречие! Малкото дете знае какво пише за нашите предци арменският писател М о й с е й р е н (ами г. Душанов има ли понятие за този историк, както и за другите арабски историци, които нарежда в забележката си?), знае де-дай-си народи, които са били покорени от нашите предци, знае до подробности догде се е простирало старото българско владение и всичко това изказва с такова великолепно красноречие (г. Войниковото красноречие остава назад)! Не се ли чудиш, читателю? Чуди се, чуди! Г. Душанов иска да прави невъзможното възможно: онова, което трудно може да се научи и от възрастни, господство му го назначава за малки деца. На стр. 62 г. Душанов пита- «Кажете сега« книгите, които отделно написали св. Кирил и Методий?» Малкото дете нарежда имената на книгите, които може би и сам г. Душанов не е виждал, и сам той не разбира трябва ли на малкото дете таквози папагалско знание. Пак пита: «Ами какви книги написал св. Климент?» Малкото дете пак нарежда един куп имена, а г. Душанов само слуша и не отбира трябва ли на малкото дете таквози папагалско знание. Пак пита: «А Иван Екзарх какво е написал?» Малкото дете пак нарежда куп имена, а г. Душанов все пак не може да разбере, трябва ли на детето таквози папагалско знание. И така върви до стр. 68. Впрочем, така върви не само до страница 68, ами по цялата история върви така. Навсякъде отговорите, изложени тъй лошево и с такъв език, щото цялата книга никак не я бива даже и за лош учебник. А пък г. Душанов казва, че някои си малцина учители с които се е срещнал в пътуването си и които са го придумали да остави книгата си, както си е (на питание и отговор), намирали тая книга поне вразумителна за малките деца. Те ви излъгали, г. Душанов, или и сами те нищо не отбирали от това. Не трябвало да ги слушате. Твърде е жално, дето сте ги послушали, и затова да оставите книгата си на «питание и отговор»; или поне, като сте ги послушали, да сте искали да ви разяснят, ако са само могли, как по-добре да разпределите питанията, защото сега, както са питанията в книгата ви, твърде много от тях има неуместни и безсмислени, а при това още, наместо да улесняват за детето урокът, те го правят мъчен, защото, както казахме, размазват го и с това го затъмняват. Не ви ли е дошло на ум, че който постъпва според глупави съвети, той непременно прави глупави работи?
Впрочем, от предговорите се вижда, че г. Д. Т. Душанов не е крив, дето на свят божий се е явил неговият лош учебник по българската история. Не е крив, защото той, както се и сам изповядва, действувал тук несъзнателно и самостоятелно, ами под влиянието на други. По принуждението на своите съзванници, учители и приятели, г. Душанов напечатал историята си, «без да знае доколко ще може да послужи из нашите училища». После, при второто издание, господство му по съветът на някои учители искал да направи книгата си според Берте, защото и на него аресвал този начин, но мнението на повечето учители, с които господство му се е срещнал в разходката си, било да си остане книжката, както си е била, и той я оставил. И ние искаме от човек, който не с пълно съзнание и самостоятелност, а по принуждение и чужди съвети прави работа, искаме от такъв човек нещо разумно и хубаво в таквоз едно важно предприятие, каквото е съставянето и описването на учебник! . . .
Но не трябва ли и книжарницата на г. Данов и С-ие в светият интерес на правилното наше народно развитие да поудържва малко спекулативните си стремления, та да не дава възможност на хора, които нямат надлежните познания и способности, да пълнят злочестата наша книжнина с недостойните си произведения?
Лошеви хора!
И наистина, друго и друго, но откъм учебници книжнината ни е най-богата. По който предмет и да потърсиш у нас, все ще намериш по няколко учебника от един същи предмет. Така у нас има 5—6 «Български граматики», има няколко «Священи истории», има 7—8 «Географии», има 6—7 «Числителници», има 2—3 «Славянски грамматики», има 2—3 «Всеобщи истории», има 5—6 «Български истории», има и 2 «Логики» и проч., и проч. -— все по няколко ... Не вървим ли ние напред с исполински крачки? Другите европейски народи, и те имат по няколко учебници от всеки един предмет; имаме и ние по няколко учебника от много предмети . . . Сега, не е ли лъжа и клевета, дето казват, че ние сме останали много назад от европейците, тогаз когато по числото на учебниците от много предмети можем да се сравняваме с тях? И най-блистателно доказателство на нашия исполински вървеж и грамаден успех в развитието на просвещението служи «Българската история». Доскоро нищо не се знаеше за българската история ... Та и не казваха ли доскоро, че нашата история българска е тъмна, неразяснена? Така, но дору специалистите историци успеят да разяснят тая история, ние си написахме и напечатахме не един, не два, а няколко учебника по нея. Не е ли това исполински крачки, не е ли грамаден успех?
Така е. У другите просветени народи има по няколко учебници от всеки един предмет, така е и у нас. Само има една малка разница у нас от европейците. У другите всеки един нов учебник е по-добър, по-пълен и по-усъвършенствуван от предидущият; у нас — наопаки отива: всеки нов учебник бива по-лошев от ветият. Това най-повече се забележва в учебниците по «Българската история» и в това отношение първо място или начело стои засега най-новият учебник по тая история, именно «Кратката българска история» на Д. Т. Душанов.
За да се появи нов учебник по някой предмет тогаз, когато по тоя предмет вече съществува друг учебник, трябва първият или старият учебник в какво да е отношение да има недостатки, а че с новият учебник се иска да се отстранят тези недостатки. Както вече знаеме, всеки един учебник трябва да има две главни достойнства: точност и вярност на предмета и ясност и лекост в изложението — съобразно с възрастта и развитието на учениците. Ако в едното или в другото отношение учебникът има недостатки, разумява се, че трябва той да се замести с друг учебник, който да допълня недостатките. Така трябва да бъде с учебниците по всеки един предмет: недобрите и несъвършени учебници да се заместюват с по-добри и по-съвършени. За съжаление, у нас по българската история става наопаки. За първото достойнство на нашите учебници по българската история, т. е. че трябва в тези учебници предметът да е изложен точно и вярно и че ако в единът учебник няма точност и вярност, в другият —в по-новият — да се изправва този важен недостатък, ние няма какво да кажем за нашите учебници по тази част. Списателите им не са си давали труд да помислюват над това, дали историческите фактове в действителност са били такива, както се описват в съществующият учебник или в другите съществующи извори по българската история, ами както е казал единът, така го повтаря и другият. Откъм тая страна ние не можем каза, че у нас наопаки върви с българската история. Не наопаки върви в това отношение, а вярно: каквото е казал един, таквоз казва и другият. Впрочем и повече не трябва да искаме от нашите учебници в това отношение. Те не са и написани с цел — да откриват и доказват историческите истини, което може би не е работа на учебник, а да научат децата на онези истини, които са вече открити от другите (но прави ли са тези истини, това не е работа на учебнико-писателите). Доколко са прави нашите историко учебнико-писатели в това отношение, ние оставяме на другите да решат. Нашето си внимание ние ще обърнем на второто достойнство на тези учебници, а именно — на ясността и лекостта в изложението. Учебник се съставлява за ученици и той трябва да има ясност и лекост в изложението, за да може лесно и хубаво да се разбирва от учениците. За да се напише прочее учебник хубав в това отношение, трябва онзи, който се земва да пише, добре да отбира от работата. Ако за самият предмет на учебникът описателят му може да намери оправдание и опора в разни авторитетни специалисти, за способът на самото изложение таквози оправдание си няма мястото и не помогва нищо. Необходимо е поне в способът на изложението да се изказва способността на списателя на учебниците. Необходимо е поне в това отношение новият учебник да е по-добър от старият. Инак новият учебник напусто излиза на божи свят, напусто прави тежина на някои си книжнини и съвършено без правда взема парите на родителите, че не принася на децата им никаква полза. А в това именно отношение у нас става наопаки с учебниците по българската история.
Пръв учебник по българската история е известният на всинца ни Царственик, който не е друго освен българската история на Отца Паисия — само в съкращен вид. По езикът и по формата на изложението Царственикът не можеше на дълго време да остане за учебник в училищата ни. И наистина, на 1857 г. в «Месецословът» за тая година появи се Кратката българска история на г. Д. Цанкова, под заглавие «Един поглед върху българската история». Тая история е отлично ръководство за децата: езикът е гладък, изложението просто и ясно, фактовете събрани и наредени така, както е по-лесно за изучаването им от децата. Но на 1861 год. яви се «Кратка българска история», написана от г. Д. Войникова. В предговорът си г. Войников, като не споменува нищо за г. Цанковата история, казва, че «мисълта за да ся даде едно способно ръководство за народната ни история на нашите младежи», насърчила го е да състави казаната кратка история. От това се види, че г. Войников или не е знаел за съществоването на г. Цанковата история, или пък тая история му се е показвала неспособно ръководство за нашите младежи, та за то поискал да снабди младежите ни със способно ръководство по нашата история. За съжаление, г. Войников, ако и да се е ползувал от г. г. Венелина, Шафарика, Раича, С. Палаузова и още от други, както и от Царственикът и Г. Раковски, но историята му не може се сравнява с г. Цанковата като учебник. Г. Войников не направил някои особено важни допълнения в историята си, или ако и да има тук-таме нещо си прибавено и допълнено, повече от г. Цанковата история, това е в такива незначителни дреболии, които като затъмняват ясността на изложението, смаляват достойнството на книгата като учебник. Между това, наместо изложение простичко и лекичко, наместо език гладък, ясен и удобопонятен, какъвто е езикът на Цанковата история, ние във Войниковата история виждаме език размазан, високопоетически-философски, а следователно и тежък, не тъй удобопонятен, с една реч, такъв език, какъвто е въобще езикът на г. Войникова в неговите стихотворения и многочислени драматически произведения. Обаче на г. Д. Т. Душанов българските истории на г. Цанкова и г. Войникова показали са се, вижда се неспособни ръководства за деца, и именно за такива деца, които още не са така развити в езика, щото да могат да разказват със свои думи онова, което са научили и разбрали, и ето че на 1869 год. господство му надарява първоначалните ни училища с «Кратка българска история по питание и отговор», която история след две години, а именно в сегашната благословена 1872 година се явява във второ издание допълнено. И каква е тая история? Оправдава ли тя появяването си? Имало ли е нужда да се появи тя и като се е появила, какво превъзходство има от другите истории български, що съществуват у нас, какви недостатки попълня тя на тези истории? Ние се взехме да разгледваме «Кратка българска история» на г. Д. Т. Душанов и да кажем на читателите си каква е тая история и затова трябва да отговорим на тези питания, които сега направихме.
Главното, което ще кажем, е, че «Кратката българска история» на г. Д. Т. Душанов не струва, че тя в много неща отстъпва на г. Войниковата история, пък е твърде далеч от историята на г. Д. Цанкова, че тя и по формата на изложението, и по съдържанието не я бива именно за онези ученици, за които я назначава г. Душанов, и че ние не проумяваме наистина как някои от нашите учители и списвани така лесно се решават да списват и издават учебници, без да обмислят добре работата, без да си пресметнат, че това не е играчка, ами е работа важна, че не може току-тъй — скимнало ти и пиши, ами се иска умение, искат се познания. Да се появи по някой предмет учебникът с недостатки тогаз, когато по тоя предмет не е имало друг учебник, това си има мисъл; но да се появи лош учебник тогаз, когато по същият предмет има вече по-добри учебници или даже такива същи, какъвто е новият, това ние не разбираме.
Г. Душановата «Кратка българска история» е почти буквално, но несполучливо повтаряне на г. Цанковата и г. Войниковата история. Какво е накарало г. Душанова да си прави труд и да списва и издава друга българска история? Ето какво: господство му, както казва в «предисловието» от първото издание на книгата си, защото искал да улесни изучването от децата народната история, написал своята по «питание и отговор» българска история, и я написал по «питание и отговор» именно за това, че «от опит забележил господство му как много по-добре се вглъбява у детинска памят това, което тя (паметта?) учи, когато ся пита и ся отговаря, отколкото кога без въпроси учи неща, и то само за тогова, дума, това, догдето ученикът не се е развил още доволно в язика, та да може да изкаже със своите думи онова, что е научил и разбрал». Ще каже, че г. Душанов от опит познал, че съществующите до него учебници по българска история не са се годили за децата, и с намерение да помогне на малките си братчета и сестрици той положил труд, написал българската си история и я издал.
Намерението на г. Душанова е било похвално, целта му света. Но г. Душанов не разбирал задачата си. Той се е заловил за работа без строго обмисляне, без надлежно пресмятане силите си и за то трудът му е несполучлив.
Г. Душанов казва как от опит забележил, че онова, което се учи на питане и отговор по-добре се вдълбявало в детинската памят. Не забележил добре господството му. Друго и друго, но история не може, та и съвършено непрактично е да се изучва на питания и отговори. Ние имахме случай при разгледването на преведеният от Г. Данова «Пространен катихизис» да докажем непрактичността на питанията и отговорите в учебниците. Обаче и тук ще кажем, че питанията в учебникът, какъвто и да е той, не улесняват, ами затрудняват научването на урокът, едно, за това, че наместо скратено и вразумливо да бъде изложен урокът, питанията и отговорите го правят размазан и с това го затъмняват, а, друго, защото детето, когато учи по питания и отговори, то не може да учи свободно, то се води от питанията и малко се грижи за цялото и разумно-съзнателно усвояване на целият урок, а от това детето бива принудено папагалски да научва урокът. Разгледайте навсякъде историята на г. Душанова и вие ще видите, че неща, които можело да се изкажат в няколко реда и да бъдат много по-вразумителни за децата, като са направени на питания и отговори, разтегнали са се на цели страници и станали тъмни и мъчни за разбирване. Например на стр. 54 от тая история начева се разказването за покръщаването на Бориса и на цяла България. Наместо това събитие кратичко да се разкаже на децата и с техен ясен детски език, то се разтяга на питания и отговори и отива на цели страници, още и с език съвършено недетски. Та въобще питанията и отговорите не са приложими най-повече на исторически учебник, особено назначен за децата. Че г. Душанов не разбирал задачата си и се е заловил за работа, от която не отбирал, това се вижда от противоречието, което го има между предисловията от първото и второто издание на кратката му българска история и самата тая история. В предисловията си господство му казва, че написал историята си за деца малки и такива малки, в които още езикът не е доволно развит така, щото да могат със свои думи да разказват онова, което са научили и разбрали, а между това в самата история има много такива неща, които и сам г. Душанов едвам ли ги разбира; при това самите питания и отговори са изложени така и с такъв език, щото немалки деца, ами и възрастни ученици трудно би учили по тая история. Представи си, читателю, че ти влизаш в клас и иамирваш г. Душанова да се занимава с малки деца по българската история. «Този народ отгде си влече потеклото?» — чуваш ти да пита г. Душанов малкото дете, а малкото дете отговаря: «От индо-европейскити народи, както и всички други славянски народи ...» и проч. (стр. 9). За бога, попитай г. Душанова, той сам обяснил ли си е хубаво какво нещо са това индо-европейските народи, и ще видиш, че и сам той не го отбира хубаво. Та да речем, че го отбира — малките деца отбират ли го и защо им е да го учат? Но чувай, че г. Душанов пак пита: «Българите откога са станали известни в историята?» Малкото дете пак отговаря: «Още от II-ий век пред Р. Хр., когато един дял от тях минал кавказките гори, та се заселил в Армения, както пише арменский историк Мойсейрен; а в V-ий век след Р. Хр. те вече били познати на много историци по своето независимо господарство, что завладели от тогавашните народи: славяни, фини, мордви, черемиси, чювани, вотяги, татари и други (слава Богу, че тези други не се нареждат, защото и без тях се уморихме да нареждаме имената на завладените народи! Ами г. Душанов знае ли кои са били тези и други?), и комуто пределите изпосле достигнали да ся простират от Уралските планини до реките: Сури Ок; и от реки: Вятк и Кам, — до изворити на реки: Дон, Хонр и Самаря; средата му пък била по северо-источните брегове на река Волга.» Боже мой! Какви големи познания у нашето малко дете! Какво великолепно красноречие! Малкото дете знае какво пише за нашите предци арменският писател М о й с е й р е н (ами г. Душанов има ли понятие за този историк, както и за другите арабски историци, които нарежда в забележката си?), знае де-дай-си народи, които са били покорени от нашите предци, знае до подробности догде се е простирало старото българско владение и всичко това изказва с такова великолепно красноречие (г. Войниковото красноречие остава назад)! Не се ли чудиш, читателю? Чуди се, чуди! Г. Душанов иска да прави невъзможното възможно: онова, което трудно може да се научи и от възрастни, господство му го назначава за малки деца. На стр. 62 г. Душанов пита- «Кажете сега« книгите, които отделно написали св. Кирил и Методий?» Малкото дете нарежда имената на книгите, които може би и сам г. Душанов не е виждал, и сам той не разбира трябва ли на малкото дете таквози папагалско знание. Пак пита: «Ами какви книги написал св. Климент?» Малкото дете пак нарежда един куп имена, а г. Душанов само слуша и не отбира трябва ли на малкото дете таквози папагалско знание. Пак пита: «А Иван Екзарх какво е написал?» Малкото дете пак нарежда куп имена, а г. Душанов все пак не може да разбере, трябва ли на детето таквози папагалско знание. И така върви до стр. 68. Впрочем, така върви не само до страница 68, ами по цялата история върви така. Навсякъде отговорите, изложени тъй лошево и с такъв език, щото цялата книга никак не я бива даже и за лош учебник. А пък г. Душанов казва, че някои си малцина учители с които се е срещнал в пътуването си и които са го придумали да остави книгата си, както си е (на питание и отговор), намирали тая книга поне вразумителна за малките деца. Те ви излъгали, г. Душанов, или и сами те нищо не отбирали от това. Не трябвало да ги слушате. Твърде е жално, дето сте ги послушали, и затова да оставите книгата си на «питание и отговор»; или поне, като сте ги послушали, да сте искали да ви разяснят, ако са само могли, как по-добре да разпределите питанията, защото сега, както са питанията в книгата ви, твърде много от тях има неуместни и безсмислени, а при това още, наместо да улесняват за детето урокът, те го правят мъчен, защото, както казахме, размазват го и с това го затъмняват. Не ви ли е дошло на ум, че който постъпва според глупави съвети, той непременно прави глупави работи?
Впрочем, от предговорите се вижда, че г. Д. Т. Душанов не е крив, дето на свят божий се е явил неговият лош учебник по българската история. Не е крив, защото той, както се и сам изповядва, действувал тук несъзнателно и самостоятелно, ами под влиянието на други. По принуждението на своите съзванници, учители и приятели, г. Душанов напечатал историята си, «без да знае доколко ще може да послужи из нашите училища». После, при второто издание, господство му по съветът на някои учители искал да направи книгата си според Берте, защото и на него аресвал този начин, но мнението на повечето учители, с които господство му се е срещнал в разходката си, било да си остане книжката, както си е била, и той я оставил. И ние искаме от човек, който не с пълно съзнание и самостоятелност, а по принуждение и чужди съвети прави работа, искаме от такъв човек нещо разумно и хубаво в таквоз едно важно предприятие, каквото е съставянето и описването на учебник! . . .
Но не трябва ли и книжарницата на г. Данов и С-ие в светият интерес на правилното наше народно развитие да поудържва малко спекулативните си стремления, та да не дава възможност на хора, които нямат надлежните познания и способности, да пълнят злочестата наша книжнина с недостойните си произведения?
Няма коментари:
Публикуване на коментар