НАЙ-МАЛКИЯТ УЧИТЕЛ - БАЧО КИРО

библ. "ЗЛАТЕН КЛАС", София, 1942
Змей Горянин

Киро беше пет годишен, когато остана без баща. Сега вече смътно си спомняше за него: образът на покойния едър и хубав мъж почти се бе заличил в мисълта му. Но имаше нещо за което той никога не можеше и не би могъл да забрави баща си. Това малко нещо беше една книжка, изписана с червени и черни черковни букви, която Киро винаги носеше под елечето си до сърцето. И когато през горещите летни дни неговите връстници играеха на "прескочи кобила" и "джилик", или се къпеха в топлата вода на Росица, той обичаше да сяда под някоя сянка, отваряше страниците на своето съкровище - малката книжка - и четеше.
По онова време, когато в нашата поробена родина нямаше училища, всеки грамотен човек се смяташе за по-голям и от старците. А ако едно дете на десет години - на колкото беше Киро - знаеше да чете и да пише селяните гледаха на него като на чудо: с уважение и почит.
Кировият баща Петър Занев беше говедар в селото. Но кой знае откъде беше се научил да чете и да пише. Той научи и сина си още като беше на пет години на тази "дълбока наука", както говореха за грамотността простите селяни.
Вторият баща на Киро беше пак говедар. Той обичаше заварения си син и когато го виждаше с книжка на коленете да чете, очите му се изпълваха със сълзи от умиление. Но говедарят е толкова беден човек, че никога не може да отдели пари, за да изпрати детето си на учение. И Кировият пастрок само тъжно въздъхваше и привеждаше глава.
Още от малък Киро бе свикнал с труда. Виждаше, че немотията в дома му беше голяма и искаше поне той да не тежи на родителите си. Затова - нямаше още десет години - постъпи овчарче у един добър старец хаджи Тошо, първенец на село Бяла Черква.
Беше краят на август,
Слънцето грееше голямо и златно на чистото небе, ала лъчите му вече не бяха тъй жежки, не обгаряха земята и не пиеха тъй бързо блестящите калки на росата. Листата по дърветата бяха почнали слабо да се жлътват, а от високите вейки на тополите вече се свличаха, като малки жълти пеперуди.
Овчарите от цялото село се бяха събрали на широкото пладнище над селото. Стрижеха овцете. Старите и опитни стригачи чевръсто въртяха ножиците, а децата играеха настрана. До едно време Киро беше при тях, а сетне се отдръпна настрана, седна под сянката на големия бряст и извади книжката из пазвата си.
Тъй го завари хаджи Тошо, който бе излязал да наобиколи стригачите. Той се приближи тихо до него и като видя разтворената книга ахна от почуда:
- Какво правиш, Кирчо?
Киро затвори книгата и се изправи:
- Чакам да острижат нашите овце дядо хаджи, па си чета...
- Тъй, тъй... добре правиш. Ами какво четеш?
- Молитви.
- Молитви ли? За кого четеш молитви?
Киро се позабърка.
- За умрелите, дядо хаджи... Най-вече за тате. Нали той ме научи да чета?
- Тъй, тъй... - поклати глава старецът, - Ами за мене ще прочетеш ли една молитва?
Киро го погледна учудено:
- Ами ти си жив дядо. Може ли?
- Може синко, то комай ние живите имаме нужда повече от молитви, защото сме грешни.
Тогава Киро разтвори книжката си и зачете бавно с хубавия си звънък детски глас. Хаджи Тошо само клатеше глава и мислеше: виж го ти, говедарско дете, а родено за книга...
С тези мисли той се върна в село и пред селската кръчма едва не се сблъска с друг един първенец от селото - Личо Стойков, който беше съсед на говедаря и познаваше Киро от мъничък. Личо беше истински добряк, весел, засмян и готов винаги да услужва. Като видя замисления дядо Тошо, той прихна:
- Дядо хаджи, както си се замислил, ще рече човек, че султанът ти е оставил царството си, та не знаеш от къде да почнеш да го оправяш!
Старецът се усмихна на остротата му и като го хвана за ръка помъкна го в кръчмата; още от вратата той викна на кръчмаря, който беше и бакалин и кафеджия и бръснар:
- Бакеолу, направи веднага две кафета!
После настани Личо срещу себе си и заговори бързо, бързо:
- Слушай, добре е, че те срещнах. Идвам от пладнището. Стрижат овцете, та отидох да видя... И знаеш ли какво видях?
Личо пак се разсмя:
- Видял си стригани овце.
- Чакай, - прекъсна го хаджията, - Остави шегите настрана. Видях Киро - момчерлачето на Петър Занев, покойния. Знаеш ли какво правеше?
- Е? - изви вежди Личо, като се плашеше да не би Киро да е направил някоя пакост. Той го обичаше, като свое по-малко братче и всичко лошо което биха казали хората за него, би го огорчило. - Какво правеше Киро?
-Ч-е-т-е-ш-е!- почти извика хаджи Тошо, както би казал, че е придошла Росица или се е съборила черквата.
- Ами ти не знаеш ли, че той чете и пише?
- Чете, като поп! Не! По-добре от поп чете!
Кафеджията остави кафетата на масата пред тях, даде им огън да си запалят луличките и изчезна в бакалницата. Тогава старецът се огледа на всички страни, като че щеше да прави заговор и пошепна:
- Личо, грехота е това дете да остане така. То е родено за книга! За поп е родено! А пък е сиромашко... И ти и аз сме заможни хора. Да отделим по някой грош и за него, та да го пратим в Батошевския манастир да се изучи... Да помогнем на сирачето... Може пък Господ да ни върне за тази добрина!
Очите на Личо бяха потънали във влага:
- Господ да те благослови дядо хаджи. Аз съм го мислил това отколе, ала не смеех да кажа на Трифона, на Кировия пастрок, да не би да рече, че му се меся в семейните работи...
- Аз ще му кажа! Ще му кажа, че ако го спре това дете от учение, грях ще направи...
И още същата вечер селяните от Бяла Черква видяха нещо, което не бяха виждали от години: хаджи Тошо излезе из къщи и почуквайки с тояжката си отиде у дома на говедаря Трифон. От десет години той не беше ходил в чужда къща. Отивал е само на черква и сегиз-тогиз в кафенето.
У Трифонови хаджията се забави доста. Като си тръгна и Трифон и Кировата майка Цона го изпратиха до пътната порта. Старецът сякаш се беше подмладил с двайсет години: вървеше бодро, с изправена глава горд, че е направил едно добро.
Два месеца по-късно игуменът на Батошевския манастир се отби в Бяла Черква да събира милостиня. Той служи в черква, а сетне хаджи Тошо го дръпна настрана и дълго му приказва нещо тихичко. Настрана седеше Цона и с трепет чакаше какво ще рече игуменът. Когато той поклати главата си за съгласие, тя въздъхна облекчена. Слава Богу, синътъ ѝ щеше да отиде да се учи.
На Цона не ѝ се хареса вида на игуменът дядо Василий. Този едър червендалест мъж с черна, като смола раздвоена брада, с огнени очи и остър нос ѝ се стори приличен повече на хайдутин, отколкото на духовник. Достраша я, че нему ще повери чадото си, но друг такъв случай едва ли би могла да чака.
Киро много хареса монаха. Високият, снажен мъж му напомни някакъв великан, като онези от приказките, които баща му бе разказвал...
Покритата със сняг равнина изглеждаше безкрайна. Не се виждаше и димът от комините, защото се сливаше със сивото зимно небе. Само една по-тъмна ивица от безлисти върби очертаваше пътя на Росица. Ято черни врани се виеше над земята с грозен крясък.
По отъпкания път вървяха игуменът Василий и неговият послушник Киро, а пред тях пъргаво пристъпваше натовареното конче. На едно възвишение по пътя Киро се спря и се обърна назад. Игуменът проследи погледа му:
- Какво гледаш, Кирчо?
- Нищо... Мисля си, колко далеч остана нашето село.
- Далеч е. Гледаш ли къде се вие реката? Все по нея, все по нея... Ти да не си се изморил?
- Не съм. Аз само така си помислих. Не се изморявам лесно. И за да не даде на монаха време да го разпитва, продължи:
- Като овчарувах у хаджи Тодора имаше едно палаво яренце. По цял ден ме караше да тичам подире му... А мене ме беше яд, че не ме оставя да си чета.
- Да си четеш ли? Какво да четеш?
- Книжката ми. От татя ми остана една книжка. Нея си чета... Дядо Василий се изненада:
- Е дай да видя книжката.
Киро разкопча кожухчето си, извади своето богатство и го подаде на учителя си.
- Псалтир, - прочете монахът. - Е ти можеш ли да четеш тази книга?
- Мога... На, виж!
Те спряха сред пътя и Киро зачете бавно и спокойно. Игуменът поклати глава и сякаш на себе си каза:
- Той чете по-хубаво от мене, а идва да се учи.
Киро не остана в манастира. Дядо Василий му даде друга черковна книга и го изпрати горе в Балкана да помага на манастирския козар дядо Иван.
Там ще бъдеш по-добре, Кирчо- каза му той преди тръгване. -
Ще си четеш на спокойствие, ще помагаш на стария козар и никой няма да ти пречи.
Дядо Иван посрещна помощника си съвсем недружелюбно. Той, наистина беше добър човек. Висок, строен старец, с бяла брада и дълбоки сини очи. Останал самотник в света, закрачил от трийсет години след манастирското стадо, сам в планината с дългия си кривак и с един рунтав пес, той не бе свикнал да живее с другар. Но после обикна Киро. Той беше обичливо момче, прилепваше се до сърцата на тия, които имаха сърца.
А пък, когато старецът научи че Киро знае да чете и че игуменът му дал сам да изучи черковните книги, обичта му се усили с една необикновена почит.
Две години прекара Киро на манастирската кошара. Само в събота вечер слизаше в манастира, нощуваше там и в неделя рано-рано, щом свършеше литургия упътваше се по козите пътеки пак назад в планината.
Толкова беше свикнал с дядо Ивана, че му беше тежко, когато го оставаше самичък.
Знанията му растяха от ден на ден. Черковните книги и уроците на дядо Василий се обогатяваха от уроците, които му даваше с разказите си старият козар. А той чудно умееше да разказва: за старото време, когато българите си имали царе и светци, когато българската земя е била свободна, когато нито един турчин не се е мяркал от Бяло-море до Дунава.
Други път му разказваше за еничарите и кърджалиите, които били диви разбойници и избивали, и ограбвали, и измъчвали българите. Киро слушаше тези разкази и в крехката му душа се напластяваше една мъка и една ненавист. Мъка му беше за поробените българи и ненавиждаше турците.
И ето че изведнъж животът на малкия манастирски послушник се промени. Един прост случай разбърка всичко наопаки.
Беше пролет - хубава пролет, каквато може да бъде само в Балкана, когато се раззелени буковата гора и разтопеният сняг се спусне в хиляди бистри поточета надолу към полето.
Киро вървеше сам из гората и весело си подсвиркваше. Искаше му се да се надпява с птичките, които току-що се бяха върнали от топлите страни и бързаха да си свият гнезда.
Провирайки се между шубраките, той излезе на една висока скала до която никога не беше идвал по-рано. Пред него, на малка полянка пред една пещера седяха трима мъже с брадясали лица, с нахлупени над очите калпаци и с дълги пушки в ръцете. Между тях бе застанал дядо Василий и нещо им приказваше оживено.
Един от страшните мъже видя момчето и скочи с насочена пушка. Дядо Василий се обърна, видя Кира и блъсна пушката настрана.
- Чакай! Това е мое момче!
Той бързо пресече поляната и отиде при Киро.
- Какво търсиш тука?
- Нищо, дядо игумене, - отвърна момчето и гласът му затрепери - излязох да се поразходя из гората и случайно дойдох до тука... Аз не знаях, че ти...
- Върви си веднага в кошарата! - каза монахът и гласът му за първи път прозвуча грубо.
Не бяха минали три дни и един ратай дотича до кошарата да вика Киро. По пътя му обясни, че в манастира дошли низами, обърнали всичко наопъки и пратили да го повикат. Ратаят беше много бъбрив човек. Киро го запита:
- За какво са дошли низамите?
- Някакви горски хайдути се появили из нашия Балкан, та търсят да не са се скрили в манастира... Ама да ти кажа ли, някой трябва да е набедил дядо Василия...
Киро не отвърна, а дълбоко се замисли. Макар, че беше много малък, животът вече го беше научил да бъде съобразителен и пресметлив. През ума му веднага премина срещата с брадатите мъже. Навярно те са били горските хайдути... А колко приказки му бе разказвал за тях дядо Иван... Та нали тези хора не бяха разбойници, а защитници на поробените българи?!
С широки крачки Киро премина манастирския двор и влезе в стаята на игумена, където бяха неканените гости.  Те бяха трима: един он-башия и две заптиета.
- Този ли е овчарят?- запита грубо он-башията и с поглед измери Киро.
Игуменът кимна. Киро го погледна, но в погледа му не забеляза нищо. Той беше студен и остър. Сякаш казваше: да видим колко си юначен българин! Тогава Киро съобрази, как трябва да постъпи.
Он-башията запита грубо:
- Виждал ли си преди няколко дни игуменът в Балкана?.. Отговаряй и мисли! Ако не кажеш истината ще те обеся!
Киро събра сили и отвърна спокойно:
- Виждах го!
Лек облак премина през лицето на игумена. Турчинът самодоволно се усмихна:
- Къде го видя?
- В кошарата. Беше дошъл да прегледа козите, защото някои от тях са болни...
Турчинът прехапа устни. После продължи:
- Ами да е носил една пълна торба на гърба си?
- Носеше, разбира се! - отсече Киро. - Когато идва в кошарата, той винаги ни носи нещо за ядене. И сега ни донесе хляб, боб и сирене... Торбата още е пълна горе!
- Слушай, момче, - кротко отговори он-башията, който виждаше, че от този разпит няма да научи нищо. - Аз те питам с добро, затова ми кажи истината.
- Казвам това, което знам, - сопна се Киро. - Можете на късове да ме режете, пак това ще разправям.
- Добре, - отвърна турчинът. - Ами не си ли виждал някакви други хора да скитат из Балкана? Някои непознати мъже?
Киро помълча малко. Досрамя го да излъже, но после съобрази, че тази лъжа ще е от полза за народните закрилници - хайдути.
- Не съм, - отвърна той твърдо.
- А защо се замисли, преди да ми отговориш?
- Защото исках да си припомня, наистина ли не съм виждал други хора из планината. Припомних си и ви казвам, че не съм виждал.
Турчинът стана.
- И ти си хайдутин, като тия които търсим. Сега ще заповядам на заптиетата да те печат на слаб огън да видим пак ли ще ме лъжеш?!
Киро не му отговори, а го изгледа с присвити очи. И в този поглед турчинът видя толкова ненавист, че се стъписа. После махна с ръка:
- Върви си! Като разбера че си ме излъгал ще ти скъсам езика и сетне ще те обеся!
Без да продума Киро излезе и отиде в магерницата. Скоро след това си отидоха и заптиетата. Той ги видя като се качиха на конете и препуснаха към Севлиево. Сетне тичешком отиде при дядо Василия. Игуменът бе подпрял чело на прозореца и дълбоко мислеше.
- Храбро момче си ти, Киро! - посрещна той възпитаника си- Юначно момче... А сега, какво ще правиш? Тези кучета няма да те оставят така - нито тебе, нито мене. Пак ще довтасат...
- Каквото ми заповядаш, дядо игумене, - отвърна Киро кротко.
- По-добре е да си отидеш в село. Чак дотам няма да идват да те търсят... А ако е живот и здраве, пак ще се видим!

Киро намери бащината си къща в Бяла Черква затворена. Пастрокът му се бе преселил със семейството си в село Мекиш за по-добра говедарска заплата. Ключът бе оставил у Личо Стойков.
Киро се видя с Личо и само на него повери, защо е избягал от манастира. Той знаеше, че Личо е добър човек и че може да му разкаже всичко. Личо одобри постъпката му, но се замисли: какво щеше да прави сега сиракът?
- Ти няма ли да отидеш в Мекиш при вашите?- запита той.
- Та мигар съм малък още, че трябва пак пастрок ми да се грижи за моя хляб... Божем мислех да стана свещеник, па то злото ме достигна насред пътя...
Личо се засмя на това момче, което мислеше вече като старец!
- Не навеждай глава, Киро. Ще си намериш някоя работа. Като се мине лошото, пак ще отидеш да се доучиш и ще станеш поп.
За по-малко от месец Киро си намери работа. Услови го за овчар пак хаджи Тошо. Той заработи мъжки. По цял ден не спираше покрай стадото. И му беше весело.
Само на времени го мъчеше мисълта за игумена на манастира. Какво ли бе станало с него?!
Есента наближаваше и Киро се замисли. Овцете щяха да се приберат на зимуване в кошарата и работата му щеше да се свърши.
Тъкмо с тези мисли го завари Личо един ден.
Киро седеше на прага пред къщи и кърпеше цървулите си. Веселият Личо тичешком премина улицата, бутна портата и викна:
- Киро, скоро! Ела с мене у Бакевата кръчма. Намерих ти чудо работа. Тъкмо за тебе!
В кръчмата ги чакаха хаджи Тошо и един друг старец -другоселец.
- Ей, за този момък ти казвам, бай Петко, - обърна се Личо към другоселеца.
- За него ли? - зачуди се старецът - Какъв ти момък, Личо! Та то дете... Как ще се оправи?
- Казвам ти, че Киро е човек за тебе. Не го гледай, че е малък.
- За Киро и аз отговарям, Петко, - настави хаджи Тошо.
- Хай да се не види макар! Гледам го такъв малък - не ми го лови окото!..
- Ако е за овце дядо Петко, - намеси се Киро, - не се бой. Мога и да ги пася и на корито да ги храня...
- Ха сега де! Аз за какво го диря, а пък той...
Хаджи Тошо се усмихна:
- Че кажи му, де!
- Аз за двукраки овце търся овчар, - подхвана другоселецът. Даскал търся, даскал да учи нашите момчета.
Киро замръзна на мястото си. Той за пръв път чу, че може със знанията си да си вади хляба, без да бъде поп.
- Е кажи, какви науки знаеш?- запита дядо Петко.
- Зная псалтира, наустницата, минеите и апостола...
- Стига толкова. А каква плата ще искаш за шеснайсет момчета?
Преди Киро да отговори, че му е все едно, каква ще бъде платата, Личо се намеси:
- Ще му дадете сто и петдесет гроша за до Гергьовден.
Пазарлъкът се свърши скоро, водеше го Личо, който отсече:
- Целувай ръка, Киро!
- Целувай, докато не съм се отметнал, - засмя се дядо Петко и подаде голямата си космата ръка на малкия даскал. - Ами чакай, на колко си години?
- На тринайсет, - отвърна Киро и побърза да затвори устата си с целувката, която подпечатваше учителският му договор .

Така Киро Петров стана даскал в село Коевци. Той беше най-малкия учител в цялата българска земя, а може би и в целия свят. Учениците му бяха по-възрастни от него. Някои дори имаха вече мустаци. Отначало те му се надсмиваха, ала после неговите знания надвиха. Всички започнаха да го гледат с обич и уважение. Макар, че беше толкова малък, учениците му започнаха да го зовят БАЧО КИРО. А след тях и всички селяни - дори старците - с почит му казваха бачо.
Но сам даскал Киро знаеше, че на самия него липсват още много знания, за да бъде истински добър учител. Затова, всеки следобед, като разпуснеше учениците, той отиваше на два часа път при даскал Дочо в село Агатово да се доучи.
Един ден по пътя за Агатово го достигна  някакъв конник.
Киро се обърна да поздрави случайния си спътник и ахна от изненада: ездачът беше игуменът на Батошевския манастир дядо Василий.
- Дядо Василий, - викна Киро.
- Кирчо, - отвърна монахът, скочи от коня и прегърна своя ученик. - Даде Господ пак да се видим...
Двамата забъбраха весело. Толкова неща имаха да си кажат! После изведнъж Киро запита:
- Дядо онези трима мъже с които те видях, наистина ли бяха горски хайдути?
- Да, Киро. Но те не бяха разбойници, а народни закрилници. Аз им бях занесъл хляб и пари да си купят барут... И това мина! Ами ти сега, какво правиш?
- Даскал съм, - гордо отвърна Киро. - Уча децата в Коевци. И знаеш ли, дядо? Всички ми викат Бачо Киро.
Йеромонах Василий се вгледа в това дете, което учи децата и развълнувано го благослови:
- Бачо Киро, да даде Господ дълги години да учиш децата роду болгарскому на ползу!

Близо трийсет години даскал Киро учи децата. Учи и техните родители. Откриваше читалища, правеше театри, беседваше в неделни училища и на всички свои възпитаници вдъхваше една мисъл:
- Само свободният човек е истински човек. А за да бъде свободен, трябва да пролее кръвта си за своята Родина.

Когато през месец април 1876 година поробена България въстана за да добие свободата си, Бачо Киро превърна думите си на дело.
Той събра чета от 185 души из Търновските села и с нея излезе на Балкана. Девет дни се биха въстаниците в Дряновския манастир и бяха разбити, само защото неприятелят беше сто пъти по-многоброен.
Бачо Киро бе заловен и обесен в Търново в 28 май 1876.
ПРОЧЕТЕТЕ КНИГИТЕ ЗА БАЧО КИРО

СТРАНИЦА, ПОСВЕТЕНА НА ТВОРЧЕСТВОТО НА ЗМЕЙ ГОРЯНИН

  





ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ Generated image

Become a Patron! © Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

Няма коментари:

Абонирайте се, за да ни следите в