Когато на 25 октомврий 1842 година семейството на Никола Кебеджията от Сливен се завърна от Божигробското пътешествие, престарелият дядо Съботин грабна в прегръдките си своя двегодишен внук- най-малкият син на дъщеря си Марина - издигна го високо и весело завика:
- Ох, на дяда хаджийчето! Какъв юнак ще ми стане той! Какъв юнак! Света ще зачуди!
И сам не подозираше, че думите му са пророчески.
Но не минаха и две години, Димитър показа юначеството си. Още пет годишно момчерлаче, той надвиваше не само връстниците си от махалата Клуцохор, но и по-големите деца от него. Никой не умееше като него да подхвърля високо "джилика", тъй вярно да мери с прашка и толкова ловко да прескача зидовете. От палавините му бе пропищяла и махалата и града.
Имаше нещо странно в това дете: някаква особена гордост, някаква необуздана сила, някакво дивно чувство за водачество и войводство.
На седем години той беше водач на децата от махалата и за чудо на възрастните измисляше все такива игри за каквито старите не смееха да приказват. Страх ги беше от турците!
Димитър от никого не се плашеше. Напротив, от ранна пролет до късна есен, водеше своите другари покрай брега на Асеновската река да играят на "хайдути" и да се бият с турчетата от отсрещния бряг.
Веднъж, в разгара на един бой, прочутият тогава турски приятел Чорбаджи Йоргаки подгони дружината на Димитра с тояжката си и запищя с пискливия си птичи глас:
- Чакайте, вие, разбойници проклети! Защо се биете с децата?
Димитър се поспря и отвърна презрително:
- За българско царство!
- Какво? - стъписа се чорбаджията, - Какво рече?
- Рекох, че се бием с турчетата за българско царство! А пък ти, като ни гониш ще рече, че си на турчетата султан!
Чорбаджи Йоргаки престана да гони децата, поклати замислено глава и се упъти към хана на Никола Кебеджията.
Бащата на Димитър - Никола - освен със занаята си кебеджийство, сиреч, изработка на одеяла, черги и килими, имаше един от най-добрите ханове /тогавашни хотели/ в Сливен. Той беше богат, ученолюбив и почитан човек. За него думите на чорбаджи Йоргаки прозвучаха като плесница.
- Прощавай, чорбаджи! - отвърна той на упреците на старчето. - Нали ги знаеш децата!...
- Какво дете, хаджи Никола? Жив хайдутин!
Като се върна за вечеря в къщи, Никола беше блед и намръщен. Едва кимна на поздрава на жена си и запита:
- Къде е Димитър?
- Легна си отрано. Спяло му се... Защо ти е?
- Омръзна ми да ме черни пред хората! Днес казал на чорбаджи Йоргаки едни приказки...
Той влезе в стаята, разбуди сина си и го изгледа с присвити очи. Димитър издържа погледа без да мигне.
- Какво си казал днес на чорбаджи Йоргаки?
- Казах му, че се бием с турчетата за българско царство, - твърдо отговори детето.
- Кой ти е разправял за българското царство?
- Дядо Съботин... Той ми разправи, че имало едно време българско царство. Имало един цар Асен. Горе на Балкана му било калето. На негово име била и нашата река. Той бил Балкански Цар... После дошли турците и му завладели царството... И ние затова сега се биехме с турчетата...
Никола седна на леглото. В очите му премина влажен блясък. Той беше учен за времето си човек, беше чел " Царственика" на Отца Паисия и сам вярваше в славното минало на България, можеше ли да накаже сина си за такава благородна игра?!
- Ами защо си казал на чорбаджията, че бил султан?- запита той най-сетне.
- Защото... защото държи страна на турчетата! Защо не подгони тях с тоягата си, ами нас?
Никола се изправи и погали рошавата глава на сина си:
- Не бива да играете на такива игри! - настави той бащински. Малки сте... Играйте на друго...
- Ние играем и на хайдути, - поиска да се оправдае Димитър. Играем на войводи, като чичо Добри и вуйчо Желязко...
Бащата прехапа устни. Наистина неговите двама братя бяха войводи на хайдушки дружини, а и шуреят му Желязко беше наплашил народните душмани из цяла югоизточна България.
Без да каже дума той излезе из стаята, седна пред сложената за вечеря трапеза и поклати глава:
- Кръвта вода не става.
- Какво каза?- запита го жена му.
- Нищо, Маринке. Ти приготви на Димитра новите дрешки, защото утре ще го водя при даскал Димитър Кишиша да се учи. Дано науката го оправи!
Училището на даскал Димитър Кишиша беше прочуто не само в Сливен и Ямбол, а и из цялата околност. Този добър българин преподаваше по новата учебна система, въведена в българско от великия учител и просветител Неофит Рилски. Най-главното в тази система е това, че по-добрите ученици стават помощници на учителя и обучават по-слабите или по-малките си другарчета. Затова и цялата система е наречена "взаимоучителна".
Сутринта, когато хаджи Никола отведе сина си в училището, учениците бяха започнали занятие. Те посрещнаха на крака Никола, а учителят му подаде ръка като стар приятел. Димитър застана до вратата малко смутен, ала смущението му трая миг. Той имаше такъв нрав, че веднага се справяше с всяко положение в което попадаше. При това по чиновете видя няколко деца, които му бяха приятели в игрите и палавините.
- Даскале, - каза Никола. - Доведох ти моя син да го изучиш, та като порасте да стане търговец или даскал, като тебе.
- Приближи, юнак! - ласкаво каза даскал Димитър на новия си възпитаник, след като изпрати баща му до вратата.- Как се казваш?
- Димитър х. Николов Асенов, - отговори момчето с ясен и твърд глас.
- Тъй, - усмихна се даскалът. - Значи си от рода на Асеновци... на Балканските царе...
Първият учебен час мина за Димитър като сън. Той почти не чуваше какво преподаваше неговият учител, а мислеше за думите, с които го посрещна. Не ще са били празни приказките на дядо му Съботин, щом и такъв учен човек като даскал Димитър ги повтаря... Значи наистина е имало Балкански Цар Асен и неговият, Димитровият род носи същото име!..
Тази мисъл се задълба в ума му и го изпълни цял. Той заживя с нея. Тя му стана богатство, което той като стар скъперник криеше от всички и отвсякъде. Димитър хаджи Николов се промени изведнъж. Никой не можеше вече да го познае. Старите му приятели по палавини и лудории се чудеха какво е станало с него. Чудеха се и родителите му. Защото някогашният палавник се бе преродил в кротък и мирен ученик, пръв в цялото училище и най-добър помощник на даскал Димитър Кишиша. Когато оставаше свободен, той четеше книги и обогатяваше знанията си, или пък учеше по-малкия си брат Георги.
Но тази промяна беше само привидна. Димитър в душата си бе останал непоправим бунтовник и упорито продължаваше да мрази турците, които преди много и много години били завладeли царството на Балканския Цар. И само един човек знаеше истинския му нрав: неговият най-близък приятел от детинство Митю Дишлията.
През 1853 година Димитър завърши училището и остана да помага в хана на баща си. Сега той беше вече свободен гражданин, поне така си мислеше, защото сам си вадеше хляба. И понеже беше самостоятелен, отново започна да проявява буйния си нрав. Едва бе надхвърлил четиринадесет години, но беше едър здравеняк и не се плашеше от кучетата на целия град, нито от мечките на целия Сливенски балкан.
Един тъжен случай показа наново ненавистта му към поробителите турци.
Беше сив есенен ден. От Балкана се спущаше студен вятър и носеше дъжд, приличен повече на някаква противна, гъста мъгла. Димитър беше останал сам в хана и наглеждаше двамата прислужници, които почистваха гостилницата и стаите за пътници.
- Пригответе и дърва за печките!- поръча Димитър. - В това лошо време, който да дойде ще иска и печка да му запалим.
Едва даде това разпореждание и в гостилницата влязоха неколцина помръзнали пътници. Слизаха от Котел.
- Добре дошли! - посрещна ги Димитър, като стар и опитен ханджия.- Брей, че лошо време сте избрали да пътувате... Кой знае, какво е из Балкана.
Най-старият от гостите се усмихна. Той беше връстник на Никола Кебеджията:
- Ти да не си син на хаджи Никола, юнак?
- Син съм му.
- Ами къде е татко ти?
- Защо ви е баща ми?- почти обидено рече Димитър.- Аз ще ви услужа... Я, момче, подвикна той на единия ратай. - Иди вкарай конете на тези пътници в обора. Разтъркай ги добре със сено и ги наметни с чулове, да не настинат. Дисагите донеси тука, докато се затоплят стаите.
И четиримата гости се засмяха.
- Браво!- каза единият.- Това разбирам аз ханджия. Докато му кажем, какво искаме, и той вече се разпорежда!..
- Заповядайте, поседнете! - покани Димитър, засмян самодоволно. - И вие трябва да сте поизмръзнали, та ще ви донеса от нашето червено вино да се сгреете.
Той бързо се спусна с една бакърена кана в мазата да точи вино, а пътниците се разположиха на една маса.
Тогава влезе един турчин и създаде бъркотията, която показа на сливенци, че хаджи Николовият син знае да се брани, па да брани и народа си.
Турчинът беше пийнал някъде повече мастика и навярно не беше от Сливен, та не знаеше, че в хана на хаджи Никола не може да се правят безчинства. Защото хаджията беше най-добър приятел на каймакамина Мурад-ага.
- Ей, хлапак, викна той към Димитра. - Дай ми на часа мастика и кажи на баща си да ми приготви една стая за нощуване!
Димитър преглътна и отговори спокойно:
- Мастика ще ти дам ага, ала стая не мога да ти приготвя, защото всичките ни стаи са пълни. Дойдоха гости от Котел.
- Не дрънкай!- сопна се турчинът. - Ще изхвърлиш някой от котленските гяури!
Димитър отново преглътна, но с малко по-висок тон рече:
- Те не са гяури, а чорбаджии. Разбра ли? Чорбаджии... Турчинът плю настрана със злоба:
- Всички българи са гяури и гяурски кучета!
Докато завърши думите си, един стол се струпа отгоре му и го повали. Без да каже дума, Димитър натовари на гърба си припадналия турчин, изнесе го из гостилницата и го захвърли, като чувал с картофи всред рядката кал на улицата. Едно заптие дотърча отнякъде:
- Какво си направил бре, синко?- запита добродушното заптие.- Да не си го убил?
- Не съм! Нямах време! Отнеси го на кадията да го види, па нека ме вика на съд.
Като се върна в гостилницата, най-старият от гостите му каза с развълнуван глас:
- Да си жив, юнак! Блазе на майка ти, че е родила такъв син! Тъй трябва да се пази българщината! Да даде Господ да станеш Балкански Цар!
Пак тези думи! Пак това предсказание!
Димитър изтръпна:
- Кой сте вие, Господине?
- Аз съм даскал Райно Попович. Жеравненлия съм. Ходих да си обиколя селото, та на връщане исках и татко ти да видя. С него сме стари приятели.
След тази съдбовна среща с големия просветител Димитър вече не криеше ненавистта си към агите, които бяха заграбили хубавата българска земя, а работливите ѝ жители бяха превърнали в роби. Той бе добил вече обширни познания по българска история и знаеше, че само гордо юначество и сила може да ни освободи от иго.
Годините минаваха. В хана на хаджи Никола не смееше да припари нито един турчин, защото не знаеше дали няма със случайна дума да обиди "лудия син на хаджията" и да получи някой стол, или някоя тояга, или някоя лопата от обора. Защото една оборска лопата бе ударила един турски офицер през 1856 година тъкмо по главата. От смърт го беше спасила само голямата му чалма.
Димитър се обличаше като свободен човек, с хубави сърмени дрехи, с астраганен калпак и с късо елече от най-чисто сукно. Започна да кара и другарите си да се обличат така. Пръв сложи такива дрехи Митю Дишлията, а след него и другите.
Турците ръмжаха. Хаджи Никола клатеше тъжно глава:
- Сине, няма да се свърши добре тази твоя вироглавост!
- Остави ме, тате! Не мога да бъда роб и да се покланям на всеки дрипав циганин! Ще си живея свободно, па и другите ще уча да живеят така...
Той беше станал вече деветнайсет годишен младеж и старият му баща не можеше да го гълчи като дете. Па и сърце не му даваше. Нали самият той беше българин и виждаше мъката на робството? Нали и нему му беше обидно, когато турците грабеха и убиваха безнаказано бедните роби?
Една пролет Димитър и другарите му се бяха разположили в градината на Йоргаки извън Сливен и се разговаряха весело. Пускаха се шеги, пръхнаха смехове, казваха се големи и славни думи за свобода, опитваха се дългите пушки и австрийските пищови..
И всичко би вървяло добре, ако не бе дошъл старият чорбаджия. Кой дявол го бе изпратил - не се знаеше. Но още с идването си той побесня: навярно отново си спомни думите на Димитър отпреди десет години. Затова запищя:
- Вън от градината ми, разбойници! Вън! Хайдути! Всички сте за бесилка! Всички ви ще видя избесени!
Димитър се изправи:
- Ей, кръвопиецо! Млъквай, защото ако викаш много, няма да можеш да ни видиш избесени.
- Ще ви видя! Ще ви видя!
- Казвам ти: млъквай, инак няма да можеш, защото веднага ще те убия...
Чорбаджията млъкна изплашен.
- А от градината ти още сега ще излезем. Аз не съм знаел, че тази градина е твоя. Ако знаех, че е на такава усойница, нямаше да вляза вътре...
Йоргаки се извърна и бързишката затича към града.
Младежите продължиха забавата си, ала за кратко, защото откъм Сливен се зададоха десет заптиета, водени от един онбашия.
- Сега ще имаме работа, - каза Дишлията.
- Нищо, - отвърна Димитър. - Поне ще се упражним!
Упражнението беше кратко. След половин час заптиетата бяха навързани по дърветата из градината. Оръжието им бе събрано на един куп, а на купа отгоре лежеше една книга с надпис: "Тъй се постъпва с тези, които безпокоят мирните българи!"
Димитър и Дишлията не можеха вече да останат в Сливен. Наистина, турците бяха засрамени от това, че десет заптиета, въоръжени до зъби са били обвързани като чували и затова не преследваха младежите, ала последните знаяха турската подлост и вероломство: някоя вечер щяха да бъдат издебнати и убити от засада.
Затова заминаха. Пазариха се пъдари в околните села, уж да вардят селските имоти, а то...
Една нощ сливенци бяха разбудени от викове:
- Пожар! Пожар!
Гореше обора на чорбаджи Йоргаки. Същият ден чорбаджията бил взел единствената крава на една бедна вдовица за дълг.
Когато след пожара разтърсили да намерят костите на овъглената крава, не намерили нито тях, нито кости от охранените добичета на чорбаджията. Дишлията на бърза ръка станал търговец на добитък и заминал за Ямбол. А бедната вдовица получила пари да си купи нова крава. Друг път в дома на един турчин-изедник намерили труповете на двама турци. Властта хванала изедника и го осъдила на смърт, като убиец.
Два дни по-късно свещеникът на едно от селата, където били пъдари Димитър и Дишлията повикал двамата приятели в дома си и им казал:
- Братя, научих, какво велико дело сте извършили като сте изчистили онези двама разбойници, които ограбваха мирните селяни от целия наш край. От душа сме ви благодарни.
Най-сетне, през една ледена нощ две ханъми убили с ножове в къщата му сред Сливен предателя грък доктор Костаки, който вместо да лекува телата на хората отравял душите им, като ги клеветел пред властта.
Турците се суетили да търсят ханъмите, а те спокойно горели фереджетата си в една горичка над Сливен.
Нощта беше сурова и огънят от горящите фереджета, рокли и сухи съчки приятно затопляше двамата приятели.
- Свършихме и това! - каза Дишлията и опъна юнашката си снага. - Сега можем да си отпочинем...
- Нищо не сме свършили! - сопна се Димитър - С това дето сме изчистили неколцина разбойници и предатели не сме още премахнали злото от България! Работа трябва, Митьо!
- Каквото решиш, това ще бъде!- повдигна рамене Дишлията.
- Досега съм бил с тебе и от сега нататък пак с тебе ще бъда!
- Да вървим!
- Къде?
- Па горе! В Балкана! Ще намерим Георги Трънкин! Той води дружина. Ще се присъединим към нея!
Вятърът бучеше из падините на Сините Камъни, сякаш духовете на войниците на Балканския цар посрещаха с юнашки възгласи своите нови събратя.
Не! Те посрещаха царя си! Посрещаха го възкръснал след цели пет-века!
Изведнъж пред двамата бегълци се мерна сянка: някакъв човек се чернееше ясно върху белия сняг и сякаш ги очакваше; приятелите стиснаха дръжките на пищовите си и приближиха.
- Ей, кои сте вие?
Слава Богу, че е българин!
- Ами ти кой си, че ни питаш?
- Хайдутин, - отвърна спокойно човекът и вдигна пушката си. - Сега ме знаете какъв съм! Казвайте!
- Търсим такива като тебе - безстрашно отвърна Димитър. - Трябва ни Георги Трънкин.
- Аз съм!
Димитър тръгна с Георги Трънкин и Панайот Хитов. Стана им байрактар. Сетне отиде в Белград при Раковски - славния Раковски - бащата на всичко, което обичаше България.
Той го изгледа дълбоко и запита:
- Как се казваш, братко българино?
- Хаджи Димитър Асенов.
- Хаджия ли? Че много от млад си станал хаджия!- засмя се Раковски.
- Аз още от двегодишен съм хаджия, войводо, а кажи речи от осемгодишен съм бил... ех,.. запалена глава!
Пет години по-късно, през един тъжен октомврийски ден, Хаджи Димитър се наведе над леглото на умиращия Раковски.
- Хаджи, ти ли си?
- Аз, войводо! - отвърна Димитър и гласът му трепна.
- Хаджи, у тебе ми е надеждата. Искам на лято да те видя на Балкана! Да! Знам че ще умра, ала и духът ми ще те види! Ще те види, като Балкански цар...
И издъхна..
През юли месец 1868 година Хаджи Димитър завладя Балкана. Пророчеството, което го водеше през целия му живот, го направи Балкански Цар.
Безбройна войска обгради дружината му. Избиха я. Убиха го. Ала робите не повярваха:
- Не може да бъде! - уверено мълвиха те, - Не може да убият нашия Балкански цар! Той е жив, той е вечен ТОЙ НЕ УМИРА!
Змей Горянин
1 коментар:
Страхотен разказ❤️ Ей на такива неща да учат децата в училище!
Публикуване на коментар