Митрополит Климент /Васил Друмев/
Тук главния въпрос за нас е този: нашите прадеди кои са? Тези словени ли са, които ги сглоби в едно държавно тяло една малка орда, принадлежаща на едно несловенско, а на уралско-чудско племе, наречено Българи, или тези същи уралско-чудски българи са нашите, тъй да речем, непосредствени предци?
Всички най-вещи историци на света напълно доказаха вече, че ние, днешните българи, не сме потомци на уралско-чудските българи, името на които само носиме, че те не са никак наши прадеди, а сме потомци на ония стари словени, които се заселиха на Балканския полуостров в V и VI век после р. Хр.; доказаха още, че тези българи, от които се тегли нашето име, не са били никак словенско племе.
Ние, днешните българи, сме прочие чисти словени (или славяни, както криво се пише и досега от повечето ни списатели според свойството на руския език, сиреч ние принадлежим на онзи многоброен народ в Европа, който се нарича словенски народ и който, откак помни историята, състои се от следните словенски племена: руси (великоруси, малоруси и белоруси), поляци, чеси (чеси, моровци и словаци), българи, сърби, хървати, словаци и лужичански сърби по река Лабя и пр.
Словени сме не само затова, че езикът ни е словенски, както и нашите обичаи, нрави и пр., но и за това особено, че нашите същи, непосредствени прадеди са и те не по-малко чисти словени, Заселени в днешното ни собствено отечество Македония, Тракия, България и прочие в V и VI век после р. Хр. От VI и особено от VII век те не завземаха само поменатите страни на Балканския полуостров, но още и дяла днешна Тесалия, Епир, голяма част от днешното гръцко кралство, цяла днешна Източна Сърбия чак до Белград; после отвъд Дунав и Сава бяха се разпространили по цяла днешна Румъния (Влашко и Богданско), Седмиградско (Трансилвания), Банат, Маджарско (Средна днес Унгария), Славония, Щтирия, Крайна, Корутанско и пр. И така това, принадлежеше на словенския велрод голямо племе, на което оцелелите потомци сме ние, днешните българи и словниците в Австрия, допираше на дължина, от една страна, до източните плещи на алпийските планини къде Швейцария, от друга, до Черно, Бяло (Средиземно) и Адриатишко море, и на ширина стигаше от Будин-Пеща чак до Солун. Тези истинни наши предци, които са населили означеното землено пространство, всички отначало до VIII столетие даже и до по-насетне наричали са се изобщо словени, а имали са и други отделни назования, според както са се делили на доста много племена.
До началото на X в. по-главните съседи на тия словени, наши предци, бяха на югоизток — византийските гърци, на юг — арбанасците (арнаутите сърбите и хърватите; на запад—някои от германските (немските) племена; на север— моравците, словаците; на североизток — русите (малорусите) и пр.; а между самите тези словени в източните страни, лежащи на левия бряг на Дунав между днешния Банат и Бесарабия, намерваха се румъните (власите), разпръснати, дето днес вече съставляват те най-голямото население на това землище. Към свършването на IX и в началото на X век това многобройно и твърде разпространено словенско племе разполови се на две части чрез дохождането на маджарите (унгурите) в днешна собствена Венгрия, сиреч на това място, дето се намерва днес маджарското племе. Едната част от тези словени остана на запад и потомците на тая част словени, както казахме, са днес словинците в Австрия, тия наши братовчеди, на брой близо до 2 милиона души; а другата част остана на изток, от която можахме да уцелеем едвам ние, днешните българи, в Македония, Тракия и България. Другите ни по-стари братя, чеда и унуци на тия словени, за които е тука думата ни и които са наши непосредствени предци, всички тия наши батювци се изгубиха в разстояние на няколко столетия: в Банат, Седмиградско и в днешна Румъния преляха се в румъни; в днешна Сърбия се посърбиха; в Тесалия, Епир и въобще в днешна Гърция се погърчиха; тъй също се изгубиха и във Венгрия.
Заселените в днешна Румъния словянобългари, които си спазват още малко-много народността и които се намерват в тая земя, разпръснати насъде, особено по градища в Румъния, не са остатък от старите наши предци, а от по-ново време из собственото ни днешно отечество (Македония, Тракия и България): надошли са през Дунав в тая страна, което е станало в другата половина на миналото столетие и особено в нашето столетие през година 1808—1810, 1830.
И в днешна Сърбия има доста българи, заселени тамо от ново време, както в г. 1849—1850 и особено в г. 1860 —1861. Но има в Сърбия и цели окръжия български, откъснати от отечеството ни и присъединени на Сърбия в г. 1833, както окръжието Неготинско, Зайчарско, Алексаничко, Крушавачко, Ражен, Паракин, Гургусовец и пр.
На словинците прадедите, тия наши най-ближни чичовци, отрано (още в VIII век) трябваше да преминат съвсем под съставът на франско-германската държава и тяхната съдба, поради непосредственото им съседство със завоевателните немци, остана отпосле в ръцете на същите немци и дору до тоз час, макар че има вече надежда да се избавят от немщината въобще.
Нашите непосредствени предци, нарицаеми изобщо словени, бяха попълнили, както по-горе казахме, Балканския полуостров в VI и VII столетие и до него време деляха се на няколко племена или групи. В VII столетие допадна на тез наши предци една малка орда от едно чуждо, несловенско племе, нарицаемо българи, племе уралско-чудско, което по него време се е навъртало къде Черно море. На тая орда или дружина биде уречено да се покорят повечето от речените словенски групи или племена и да ги съедини под своята власт в едно цяло политическо държавно тяло. Чрез това съединение на тези словенски групи се сглоби нашия народ, който от името на речената българска (уралско-чудска) дружина приемна общото свое политическо-народно име — българи. И тъй тези словенски групи са основния елемент на нашия народ, а не онова несловенско племе, нарицаемо българи и принадлежаще на урало-чудите, на което племе само името носиме. Тези прочие урало-чудски българи, и то не всичките, а току една малка част от тях, имат едно само вънкашно значение в произхождението на нашия народ, а не и вътрешно участие в този исторически процес. Те не са никаква част от елемента, от който излезе нашия народ, а само исторически фактор, който сглоби този словенски елемент в едно цяло тяло държавно и народно. Като такъв фактор те трябва и да се разглеждат в нашата история, в която само тяхната деятелност между прадедните ни словени може да си има мястото, а не и тяхната прежна деятелност и тяхната история, а не и историята на всички онези българи, от които се отделиха.
Венелин счита тези уралско-чудски българи за словенско племе и затова счита и нас за техни прави, непосредствени потомци. И г. Кръстьович ги счита за словенско племе тези българи, но той още повече се е завзел да допълни и разясни Венелиновата теория, като иска с «първообразни исторически източници» да потвърди тъждеството на българите с хуните. Хуните обаче, и те не са никак словенско племе, та или били с тях тъждествени уралско-чудските българи, или не, както и не са, това нам не ни влазя никак в работата, защото нямаме нищо общо с поменатите българи, освен дето от VII ст. сме им взели името.
Поради това г. Дринов много по-добре щеше да направи, ако най-първо беше разяснил преимуществено това, че ние, сегашните българи, не сме потомци на онези българи, от които сме получили името си, че ние сме били, както и сега сме, словени, а те са били несловени, но урало-чуди, че между тях и нас няма никаква родствена връзка, че те са напълно чужд нам елемент и само вънкашно са съдействували да се съединим и да образуваме едно политическо-държавно тяло, като са ни оставили само името си; а вече, като второстепенен въпрос да разгледаше после неоснователността на г. Кръстьовичовите доказателства за тъждеството на хуните с онези българи, от които ние сме получили сегашното си име. Това се искаше толкова повече, че несъгласието на нашите и чужди учени в този въпрос (т. е. във въпросът: българите, от които сме получили ние сегашното си име, наши предци ли са, или не?) разбърква умовете на българската публика и доста я смущава. Като нямат нито време, нито възможност да правят строги издирвания, особено в историческите въпроси, българските читатели се насланят преимуществено на авторитети в науката, и по
тях си съставят известно понятие за въпросите, които ги интересуват. Няма съмнение, че ако авторитетите са верни, и читателите ще имат верни понятия за кой да е въпрос, а ако са те неверни, неверни и лъжовни ще бъдат и понятията на читателите.
Но знае се, че у нас има вече доста много такива българи, които, както добре забележва и сам г. Дринов в критическия си разбор, като нямат понятие от това, що е здрава историческа наука, и не могат да навикнат на колко-годе строгичко и сериозно размишление, не само земват на вяра всичко онова, което им иде по вкусът, ами не се свенят още и да бъдат проповедници на онова, което така повърхностно са усвоили. Такивато хора, владеещи с изкуство да дават на всичките си думи някак си тайнствен, многозначущ но вънкашен изглед смисъл, правят доста силно впечатление на простодушните и недоразбраните си, тям подобни слушатели. и с този начин разпространяват криви понятия за много важни въпроси.
Покойният Венелин със своят си силен догадлив ум разви цяла една теория за древността на българите, която теория, както е известно, силна отвън, но слаба и съвсем без основа отвътре, не можа да се удържи пред строгата критика и падна. Обаче по своята вънкашна сила тая теория не можеше да не увлече мнозина, даже доста силни умом. Покойния Раковски, като имаше пред себе си освен Венелина и други някои учени предполагачи, а, от друга страна пък, и сам като владееше с доста силен, догадлив ум, без да се стеснява от исканията на строгата историческа наука, а опиращиц се само на предположения и догаждания, предприел беше и той да разяснява древността на българите, която, по негово му, скриваше се хе далеко в Индия, във ведите и Зендавестата, и пр., и пр.
С този начин развивана и доказвана една теория, лесно се усвояваше от мнозина. Този начин беше достъпен за всички, защото той даваше произвол на личните догаждания и предположения; той научваше на най-трудни истини — без всякакъв труд от страна на онези, които приемаха тези истини. Поради това мнозина от нашите българи са ревностни последователи на Венелиновата теория за древността на българите. Няма съмнение, че г. Кръстовичовата «унска» история още повече ще увеличи числото на тези последователи, които по-упорито ще се придържат за тая теория не само защото такавато теория по-лесно се усвоява за истина от техните повърхностни познания, ами още и за това, че тя се защитава и усилва от г. Кръстьовича, който, както е известно, се ползува с доста голямо уважение между еднородните ни като авторитет въобще на историческото наше поле.
Доколко е зле да се разпространяват и вкореняват в народът криви понятия за неговото произхождение, за неговия стар исторически живот и за други подобно важни въпроси, това мислиме да познават всички, и за то г. Дринов много добре стори, дето побърза овреме да направи строго научен критически разбор донейде си върху г. Кръстьовичовата «История блъгарска», но тая г. Дринова услуга за народът ни днес щеше да бъде още по-голяма, ако беше тъй изложил тоя си разбор, според както по-горе забележихме.
Както и да е, ние обаче надяваме се с тая си забележка да сме пояснили до известна степен по-важната и въобще от еднородните ни днес по-малко за разбирване страна на въпроса, от който се най-много интересуваме (сиреч: кои са истинните ни предпи? И урало-чудските българи, на които носиме името, словени ли са, или не?), и с тоя начин имаме пълно уверение, че г. Дриновата гореизложена разправа ще стане напълно понятна на всекиго от почтените ни читатели.
Тук главния въпрос за нас е този: нашите прадеди кои са? Тези словени ли са, които ги сглоби в едно държавно тяло една малка орда, принадлежаща на едно несловенско, а на уралско-чудско племе, наречено Българи, или тези същи уралско-чудски българи са нашите, тъй да речем, непосредствени предци?
Всички най-вещи историци на света напълно доказаха вече, че ние, днешните българи, не сме потомци на уралско-чудските българи, името на които само носиме, че те не са никак наши прадеди, а сме потомци на ония стари словени, които се заселиха на Балканския полуостров в V и VI век после р. Хр.; доказаха още, че тези българи, от които се тегли нашето име, не са били никак словенско племе.
Ние, днешните българи, сме прочие чисти словени (или славяни, както криво се пише и досега от повечето ни списатели според свойството на руския език, сиреч ние принадлежим на онзи многоброен народ в Европа, който се нарича словенски народ и който, откак помни историята, състои се от следните словенски племена: руси (великоруси, малоруси и белоруси), поляци, чеси (чеси, моровци и словаци), българи, сърби, хървати, словаци и лужичански сърби по река Лабя и пр.
Словени сме не само затова, че езикът ни е словенски, както и нашите обичаи, нрави и пр., но и за това особено, че нашите същи, непосредствени прадеди са и те не по-малко чисти словени, Заселени в днешното ни собствено отечество Македония, Тракия, България и прочие в V и VI век после р. Хр. От VI и особено от VII век те не завземаха само поменатите страни на Балканския полуостров, но още и дяла днешна Тесалия, Епир, голяма част от днешното гръцко кралство, цяла днешна Източна Сърбия чак до Белград; после отвъд Дунав и Сава бяха се разпространили по цяла днешна Румъния (Влашко и Богданско), Седмиградско (Трансилвания), Банат, Маджарско (Средна днес Унгария), Славония, Щтирия, Крайна, Корутанско и пр. И така това, принадлежеше на словенския велрод голямо племе, на което оцелелите потомци сме ние, днешните българи и словниците в Австрия, допираше на дължина, от една страна, до източните плещи на алпийските планини къде Швейцария, от друга, до Черно, Бяло (Средиземно) и Адриатишко море, и на ширина стигаше от Будин-Пеща чак до Солун. Тези истинни наши предци, които са населили означеното землено пространство, всички отначало до VIII столетие даже и до по-насетне наричали са се изобщо словени, а имали са и други отделни назования, според както са се делили на доста много племена.
До началото на X в. по-главните съседи на тия словени, наши предци, бяха на югоизток — византийските гърци, на юг — арбанасците (арнаутите сърбите и хърватите; на запад—някои от германските (немските) племена; на север— моравците, словаците; на североизток — русите (малорусите) и пр.; а между самите тези словени в източните страни, лежащи на левия бряг на Дунав между днешния Банат и Бесарабия, намерваха се румъните (власите), разпръснати, дето днес вече съставляват те най-голямото население на това землище. Към свършването на IX и в началото на X век това многобройно и твърде разпространено словенско племе разполови се на две части чрез дохождането на маджарите (унгурите) в днешна собствена Венгрия, сиреч на това място, дето се намерва днес маджарското племе. Едната част от тези словени остана на запад и потомците на тая част словени, както казахме, са днес словинците в Австрия, тия наши братовчеди, на брой близо до 2 милиона души; а другата част остана на изток, от която можахме да уцелеем едвам ние, днешните българи, в Македония, Тракия и България. Другите ни по-стари братя, чеда и унуци на тия словени, за които е тука думата ни и които са наши непосредствени предци, всички тия наши батювци се изгубиха в разстояние на няколко столетия: в Банат, Седмиградско и в днешна Румъния преляха се в румъни; в днешна Сърбия се посърбиха; в Тесалия, Епир и въобще в днешна Гърция се погърчиха; тъй също се изгубиха и във Венгрия.
Заселените в днешна Румъния словянобългари, които си спазват още малко-много народността и които се намерват в тая земя, разпръснати насъде, особено по градища в Румъния, не са остатък от старите наши предци, а от по-ново време из собственото ни днешно отечество (Македония, Тракия и България): надошли са през Дунав в тая страна, което е станало в другата половина на миналото столетие и особено в нашето столетие през година 1808—1810, 1830.
И в днешна Сърбия има доста българи, заселени тамо от ново време, както в г. 1849—1850 и особено в г. 1860 —1861. Но има в Сърбия и цели окръжия български, откъснати от отечеството ни и присъединени на Сърбия в г. 1833, както окръжието Неготинско, Зайчарско, Алексаничко, Крушавачко, Ражен, Паракин, Гургусовец и пр.
На словинците прадедите, тия наши най-ближни чичовци, отрано (още в VIII век) трябваше да преминат съвсем под съставът на франско-германската държава и тяхната съдба, поради непосредственото им съседство със завоевателните немци, остана отпосле в ръцете на същите немци и дору до тоз час, макар че има вече надежда да се избавят от немщината въобще.
Нашите непосредствени предци, нарицаеми изобщо словени, бяха попълнили, както по-горе казахме, Балканския полуостров в VI и VII столетие и до него време деляха се на няколко племена или групи. В VII столетие допадна на тез наши предци една малка орда от едно чуждо, несловенско племе, нарицаемо българи, племе уралско-чудско, което по него време се е навъртало къде Черно море. На тая орда или дружина биде уречено да се покорят повечето от речените словенски групи или племена и да ги съедини под своята власт в едно цяло политическо държавно тяло. Чрез това съединение на тези словенски групи се сглоби нашия народ, който от името на речената българска (уралско-чудска) дружина приемна общото свое политическо-народно име — българи. И тъй тези словенски групи са основния елемент на нашия народ, а не онова несловенско племе, нарицаемо българи и принадлежаще на урало-чудите, на което племе само името носиме. Тези прочие урало-чудски българи, и то не всичките, а току една малка част от тях, имат едно само вънкашно значение в произхождението на нашия народ, а не и вътрешно участие в този исторически процес. Те не са никаква част от елемента, от който излезе нашия народ, а само исторически фактор, който сглоби този словенски елемент в едно цяло тяло държавно и народно. Като такъв фактор те трябва и да се разглеждат в нашата история, в която само тяхната деятелност между прадедните ни словени може да си има мястото, а не и тяхната прежна деятелност и тяхната история, а не и историята на всички онези българи, от които се отделиха.
Венелин счита тези уралско-чудски българи за словенско племе и затова счита и нас за техни прави, непосредствени потомци. И г. Кръстьович ги счита за словенско племе тези българи, но той още повече се е завзел да допълни и разясни Венелиновата теория, като иска с «първообразни исторически източници» да потвърди тъждеството на българите с хуните. Хуните обаче, и те не са никак словенско племе, та или били с тях тъждествени уралско-чудските българи, или не, както и не са, това нам не ни влазя никак в работата, защото нямаме нищо общо с поменатите българи, освен дето от VII ст. сме им взели името.
Поради това г. Дринов много по-добре щеше да направи, ако най-първо беше разяснил преимуществено това, че ние, сегашните българи, не сме потомци на онези българи, от които сме получили името си, че ние сме били, както и сега сме, словени, а те са били несловени, но урало-чуди, че между тях и нас няма никаква родствена връзка, че те са напълно чужд нам елемент и само вънкашно са съдействували да се съединим и да образуваме едно политическо-държавно тяло, като са ни оставили само името си; а вече, като второстепенен въпрос да разгледаше после неоснователността на г. Кръстьовичовите доказателства за тъждеството на хуните с онези българи, от които ние сме получили сегашното си име. Това се искаше толкова повече, че несъгласието на нашите и чужди учени в този въпрос (т. е. във въпросът: българите, от които сме получили ние сегашното си име, наши предци ли са, или не?) разбърква умовете на българската публика и доста я смущава. Като нямат нито време, нито възможност да правят строги издирвания, особено в историческите въпроси, българските читатели се насланят преимуществено на авторитети в науката, и по
тях си съставят известно понятие за въпросите, които ги интересуват. Няма съмнение, че ако авторитетите са верни, и читателите ще имат верни понятия за кой да е въпрос, а ако са те неверни, неверни и лъжовни ще бъдат и понятията на читателите.
Но знае се, че у нас има вече доста много такива българи, които, както добре забележва и сам г. Дринов в критическия си разбор, като нямат понятие от това, що е здрава историческа наука, и не могат да навикнат на колко-годе строгичко и сериозно размишление, не само земват на вяра всичко онова, което им иде по вкусът, ами не се свенят още и да бъдат проповедници на онова, което така повърхностно са усвоили. Такивато хора, владеещи с изкуство да дават на всичките си думи някак си тайнствен, многозначущ но вънкашен изглед смисъл, правят доста силно впечатление на простодушните и недоразбраните си, тям подобни слушатели. и с този начин разпространяват криви понятия за много важни въпроси.
Покойният Венелин със своят си силен догадлив ум разви цяла една теория за древността на българите, която теория, както е известно, силна отвън, но слаба и съвсем без основа отвътре, не можа да се удържи пред строгата критика и падна. Обаче по своята вънкашна сила тая теория не можеше да не увлече мнозина, даже доста силни умом. Покойния Раковски, като имаше пред себе си освен Венелина и други някои учени предполагачи, а, от друга страна пък, и сам като владееше с доста силен, догадлив ум, без да се стеснява от исканията на строгата историческа наука, а опиращиц се само на предположения и догаждания, предприел беше и той да разяснява древността на българите, която, по негово му, скриваше се хе далеко в Индия, във ведите и Зендавестата, и пр., и пр.
С този начин развивана и доказвана една теория, лесно се усвояваше от мнозина. Този начин беше достъпен за всички, защото той даваше произвол на личните догаждания и предположения; той научваше на най-трудни истини — без всякакъв труд от страна на онези, които приемаха тези истини. Поради това мнозина от нашите българи са ревностни последователи на Венелиновата теория за древността на българите. Няма съмнение, че г. Кръстовичовата «унска» история още повече ще увеличи числото на тези последователи, които по-упорито ще се придържат за тая теория не само защото такавато теория по-лесно се усвоява за истина от техните повърхностни познания, ами още и за това, че тя се защитава и усилва от г. Кръстьовича, който, както е известно, се ползува с доста голямо уважение между еднородните ни като авторитет въобще на историческото наше поле.
Доколко е зле да се разпространяват и вкореняват в народът криви понятия за неговото произхождение, за неговия стар исторически живот и за други подобно важни въпроси, това мислиме да познават всички, и за то г. Дринов много добре стори, дето побърза овреме да направи строго научен критически разбор донейде си върху г. Кръстьовичовата «История блъгарска», но тая г. Дринова услуга за народът ни днес щеше да бъде още по-голяма, ако беше тъй изложил тоя си разбор, според както по-горе забележихме.
Както и да е, ние обаче надяваме се с тая си забележка да сме пояснили до известна степен по-важната и въобще от еднородните ни днес по-малко за разбирване страна на въпроса, от който се най-много интересуваме (сиреч: кои са истинните ни предпи? И урало-чудските българи, на които носиме името, словени ли са, или не?), и с тоя начин имаме пълно уверение, че г. Дриновата гореизложена разправа ще стане напълно понятна на всекиго от почтените ни читатели.
© Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.
Няма коментари:
Публикуване на коментар