ЗАСЛУЖИЛА НАГРАДА- Змей Горянин

ВЕСЕЛА ДРУЖИНА, София, 1942   

Стефо Рибарят беше малко по-голям от нас, но ние го гледахме с уважение, като възрастен човек, защото сам си вадеше хляба.
Той живееше в една малка, изоставена къщичка на брега на Марица, от вечер залагаше въдиците си в реката, а сутрин рано събираше наловената риба и я продаваше из квартала. Със спечелените пари живееше и скътваше по нещичко за през зимата, когато не можеше да се лови риба. Стефо не играеше с нас. Той, въобще не играеше, защото отрано животът го бе научил да бъде грижлив и мъдър, като старец. Ние, охолните момчета, изпърво не можехме да разберем неговата загриженост, дори го избягвахме. После свикнахме и почти всеки следобед се събирахме край колибата му. Понякога седяхме между ниските върби, греехме се на слънцето и ровехме пясъка с шепи. Тогава всеки от нас разказваше по някоя измислена приказка, като разбира се героят беше самият разказвач. Стефо ни слушаше добродушно усмихнат, правеше се че вярва думите ни, а сам никога не разказваше. Само когато го запитвахме,отвръщаше кратко:
- Ех, моята история е проста.
- Откъде си, Стефо?
- От Тракия.
- Имаш ли родители?
- Имах, ала сега нямам...
След такъв разговор на нас ни ставаше неприятно да го разпитваме, а и той се замисляше и натъжаваше.
Веднъж, в средата на октомври, играехме край реката. Водите бяха доста придошли, шумяха и бързо бягаха на юг. Ние хвърлехме плоски камъчета по повърхността на водата и се забавлявахме с кръгчетата, които те оставяха.
С нас беше и един нов приятел - Вили богато момче, нежно и крехко, като цвете и кротко, като момиче. Той за пръв път играеше с нас и тъй звънко се смееше, че смехът му ехтеше из върбалака.
И тъкмо тъй се случи, че нежният и весел Вили се подхлъзна по мокрия тинест бряг и падна в реката.;
Всички останахме, като слисани, после изведнъж се развикахме:   
- Помощ! Удави се! Помощ!
Никой от нас не знаеше да плува. Засуетихме cе край брега, тичахме нагоре-надолу и крещяхме.
В този миг вратата на Стефовата колиба се разтвори, Стефо се показа на прага, огледа ни и с едно движение, сякаш искаше да каже: "Ех, че сте юнаци!" и се хвърли в бързата, мътна вода.
Ние се струпахме на брега. Стефо потъна под водата, показа се за миг, пак потъна и подир малко изплува с тялото на Вили.
Като излезе на брега, той отпусна удавника на земята, коленичи над него и се вслуша:
- Диша! Слава Богу, диша!
Той започна бързо да движи ръцете на нещастния ни другар, за да усили дишането му и едва когато Вили отвори очите си, Стефо се загрижи за себе си.
- Заведете момченцето вкъщи, а аз ще ида в колибата да си суша дрехите.
След тази случка Стефо заболя: навярно се бе простудил от водата. Болестта му беше тежка. И аз и другарите редовно ходехме в неговата къщурка, раздумвахме го, носехме му дреболии. Стефо ни посрещаше тъжно усмихнат и само с поглед ни благодареше. Най-много се радваше на Вили, а той го гледаше с такава обич! Нали Стефо беше спасил живота му?!
И ето една сутрин Вили ни донесе радостна новина:
Другари, аз успях малко да се отблагодаря на Стефо. Тази сутрин татко го взема с файтон и го доведе у дома. Повикахме лекар. Стефо ще оздравее и ще си остане при нас. Ще ходи на училище. Ще ми бъде, като брат. Татко обеща, а и мама се радва на Стефо, както се радва на мене...
Той разправяше с толкова много радост, че в очите му блестяха сълзи. Аз сам заплаках. Но не ме беше срам, защото и другите ми другарчета вадеха носните си кърпички за да трият очите си.
Claude Lorrain
Landscape at La Crescenza
1662
 © Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено. 


Няма коментари:

Абонирайте се, за да ни следите в