В ПАМЕТ НА РАДКА, ИВАН И СТЕФАН КОСТОВИ СКЪПИ ЧИТАТЕЛИ, АКО ТОЗИ БЛОГ ВИ ХАРЕСВА, МОЖЕ ДА МЕ ПОДКРЕПИТЕ ТУК

Разказ на Змей Горянин за участта на неговата фамилия

Из "Червеният хотел"- Змей Горянин
Една топла вечер в края на септември 1863 г. откъм горния край на Станимака се задал керван от шест камили. Водело ги едно сиво магаренце, което изглеждало съвсем дребно пред едрите кокалести животни. То не било оседлано, но имало на гърба си скъпо килимче, препасано с блестящи колани; месинговата украса на оглавника му, изглеждала, като златна; на шията му бил окачен гердан от много звучни звънчета. Но най-интересно било това, че никой не водел магаренцето, а то вървяло така спокойно и самоуверено, като че ли стотици пъти било минавало по този път. Това веднага се хлвърлило в очи на градските палавници, които обградили кервана и с весели одумки го следвали.
Като стигнало градския площад, магаренцето се спряло в средата, а шестте камили послушно го обградили в кръг - също че били ученици, наредени в черква около учителя си, та да пеят стройно и хубаво.
Тежко натоварените камили се отпуснали на колене, а около тях се засуетили трима прислужници.
Гражданите, насядали пред двете кафенета на почивка и разговор, започнали да правят догадки:
- Чии ли ще са тези камили? Не ще да са Гюлиош-Герданови. Да бяха негови - би ги отвело магарето до конака му...
В това време от една пресечна уличка се задал чорбаджи Стефан Грънчаря - човек почитан и уважаван - най-голям майстор в целия Пловдивски вилает, със собствена работилница на река Чая, с дванайсет водни чарка.
Той приближил до кервана и запитал прислужниците:
- Чии са тези камили и каква стока носят?
Докато някой му отговори, по калдъръма изтрополили копитата на едър чер жребец и пред чорбаджи Стефан застанал ездач, хубав като Светаго Димитрия Солунски, както е изписан в Бачковския манастир. Бил висок, рус, с малка кръгла брадичка, с широко отворени сини очи, в които искряли дързост, решителност, авантюризъм. Най-характерна била устата му с пълни, алени, чувствени устни. Костюмът на ездача бил полуевропейски-полуизточен: тесен панталон от сиво сукно, препасан на кръста с тъмночервен копринен ешарп - както у испанците, - наместо с пояс; на нозете си носел високи чизми от скъпа червена кожа; бяла копринена риза с бродиран гръдник обличал атлетическото му торсо, а на раменете си бил наметнал кадифен черен елек, украсен с бели кожи и скъпи гайтани; моравият анадолски фес не успявал да скрие буйната руса коса; която се пръскала встрани на едро накъдрени кичури.
Чорбаджи Стефан никога още не бил виждал такъв хубавец и се стъписал, а младежът-ездач не бил на повече от двайсет и пет години - му се усмихнал ласкаво, скочил от жребеца ловко и с движение на роден господар подхвърлил юздите на единия слуга.
- Добър вечер - поздравил той с плътен и благороден глас; говорел български с гръцко омекотяване на шипящите съгласни-акцент, много разпространен в Южна Македония.
- Добър вечер - отвърнал чорбаджи Стефан и подал ръка. Ръката на младежа била нежна и благородническа, но здрава и силна - личало си, че е научена да върти сабия и държи пищов; доказателствата затова се подавали от кобурите на седлото. - От къде пристигаш, челеби?...
- Димитро - помогнал му непознатият усмихнат. - Отдалече, от Анадола, чорбаджи...
- Стефан - на свой ред му помогнал грънчарят. - Ами на търговия ли?
- По търговия, кажи-речи. Накупил съм ценни стоки от Измир и Бейрут и смятам да се установя във Филибе... Чувах, че бил голям търговски град...
- Истината си чул — казал чорбаджи Стефан с гордост, че може да каже нещо важно на такъв голям челибия.
Последният се позамислил и поклатил глава:
- Смятах да стигна тази вечер там, а окъснях. Камилите се измориха; не са свинали хайванчетата на планински път.
След още миг мълчание:
- Ами ще можеш ли, чорбаджи Стефане, да ми посочиш кой е най-хубавият хан в Станимака, та да си разпусна кервана, па и аз да отпочина.
Чорбаджи Стефан се засмял и отсякъл:
- В Станимака няма хан за челебия като тебе! Тука не е Стамбул или Едърне!... Случаят те изпрати да
ми бъдеш гост!... Хайде!
Горкият чорбаджи Стефан! Ако знаел каква невероятна шега му готви случаят, никога не би помислил да се зазяпва по кервана на челеби Димитро, нито да го кани на гости в къщата си. За жалост, шегите на случая се разбират много късно, когато вече, без да щем, сме станали действащи лица в тях и не можем да се измъкнем из причудливите им постановки.
* * *
Тази вечер в дома на чорбаджи Стефан имало голямо семейно празненство: седемнайсетгодишната Марийка - единствена дъщеря на грънчаря — се годявала за първия помощник на татко си - калфабашията Желю.
Домашните бързали с приготовленията за посрещане на годежниците, а щастливият годеник изгарял с поглед своята бъдеща другарка.
Уви! Не само той я изгарял!
Седнал на покрития с алено халище миндер, гостът от Анадол не изпускал от очите си ни едно движение на хубавата Марийка. Той разговарял с баща ѝ за търговия, за далечните страни, из които бил скитал от дете, за науката, от която разбирал повече, отколкото всички станимашки даскали, събрани на едно, за всичко... но... очите му тичали подир пъргавите момински стъпки като добре обучени ловджийски кучета подир горска яребица.
Марийка, наистина, имала с какво да заковава ергенските очи: била стройна, но не слаба, а добре закръглена, въпреки младостта си; белолика, с румени страни и черешови устни, тя имала съвсем черни коси и очи синьо морави като дъхавите теменужки по склоновете на Караманджа и Персене тепе.
Навярно гостът бил виждал много девойки и жени из страните на своето скитничество, но у хубавото станимашко момиче имало нещо друго: чудният чар на девствеността, изразен в плахото потръпване при докосването, в шептящия потискан говор и най-вече в очите, препълнени от любопитство за същината на най-голямата тайна на живия живот — брачното легло.
Този чар поразил челеби Димитро и го накарал да забрави благоприличието, задължително за всеки гост. И когато за момент останал в стаята сам с Марийка, подхвърлил тъжно:
- Ех, младост, младост!
Девойката му хвърлила двете родопски теменужки:
- Та и ти си млад, челеби...
- Млад съм, ала много късно дойдох в Станимака.
- Защо пък? - зашепнала Марийка и пуснала теменужките в пазвата си, за да умири разиграното си сърце и развълнуваните си момичешки гърди.
- Защото, ако бях дошъл по-рано, сега щях да бъда на мястото на Желю!
- Не бива да ми казваш това, не е добре!...
Някаква необяснима сила накарала гостът да запита:
- Не би ли се радвала тогава повече на годежа си? А?
Тя замълчала миг, пред очите й размахали крила кончета, сърцето й се издигнало до украсената с Маргарит и корали шийка.
- Бог вижда, че бих се радвала повече.
И тичешката избягала от стаята.
Дошли госпожиците с песни и смехове, изпълнили стаите на чорбаджийската къща с безгрижна младенческа глъчка, а целият малък градец, похлупен от звездното небе, засънувал жесток любовен сън.
Когато черното вино за трети път изпълнило чашите, гостът станал средище на веселбата: той запял стари български, гръцки и турски песни - най-вече любовни. И нито веднъж не погледнал годеницата, но знаел, че нейните очи го следят и че слухът ѝ изпива всяка негова дума. Затова накрая той изпял една песен, която - без друго - сам си съчинил:
Рано ми ранил Димитро -
Димитро - младо търговче,
хранено конче оседлал
и на Марийка продумал:
- Марийке, моме хубава,
недей си сълзи очите,
недей си кърши пръстите,
нощеска ще ти довтасам -
да ми застанеш - пристанеш!
Бир’да си снощи годена,
бир’да си снощи верена
със пръстен, със бормалия
със седем низи пендари
и три гердана Маргарит,-
каквото реча ще стане!
Не да си мома годена,
ам’да си булка под венец,
из черква ще те изведа,
на конче ще те покача,
па на Филибе ще идем:
владика да ни венчее
със двайсе-трийсе попове!
Песента била бурно одобрена. Дори чорбаджи Стефан се просълзил, без да подозира, че следващите няколко часа ще му дадат много по-голямо основание за сълзи.
Истинският смисъл на песента разбирали само двама: Димитро и Марийка, която едва не припаднала, като чула целия лудешки план на едно предстоящо бягство.
- Да не си болна, чедо? - запитала я тогава майка ѝ.
Не съм едва отговорила тя. - Само малко съм уморена...
- Хайде тогава да дариш гостите, че да си отиват.
При даренето, като се навела да целуне ръка на челеби Димитро, чула на ухото си думите „Разбра ли?“ и отговорила „Да!“.
Подаръкът, който челебията ѝ дал за даряването, бил толкова тежък, че тя несъзнателно отворила шепата си: на розовата моминска длан всички видели масивен златен пръстен с грамаден моравосин камък - също като очите ѝ.
През нощта челеби Димитро оседлал черния жребец, почукал на прозореца на Марийкината стая, поел малката ѝ бохчичка, после нея самата и с такъв скъпоцен товар запрепускал към Пловдив, за да реализира песента си рано сутринта в конака на пловдивския владика.
* * *
Късно след обяд разяреният чорбаджи Стефан намерил своя непрокопсан гост в собствената му къща. Челеби Димитро, още щом излязъл от конака на владиката, успял да си купи къща на два ката с двор и покъщнина близо до черквата „Света Петка“. Къщата купил от един хитър грък, който си пресметнал печалба, равна на самата стока. Това не направило впечатление на авантюриста, които имал два кемера, натъпкани с жълтици, и единствено желание да настани невястата си в неин дом.
Когато чорбаджи Стефан скочил от коня си и заудрял кованата саибийска порта с дръжката на камшика си, в двора вече шетал довереният слуга - керванджия, а горе на язлъка се показала стресната слугиня.
Слугата отворил вратата и се поклонил до земи на госта:
- 3аповядай, чорбаджи! Ей сегинка ще кажа на челебията. Той е горе с гостите си... празнуват сватбата!
Той посегнал да поеме юздите на коня, но чорбаджи Стефан го пернал с камшика през ръката и изревал:
- Остави коня, говедо! Върви кажи на твоя челебия-разбойник да излезе! Искам да му извия шията ей с тези ръце!
Преди да се помръдне слугата, на язлъка се появил Димитро засмян, сияещ, по-хубав от вчера.
- Заповядай, дядо! Ела горе при другите гости!
Като чул думата „дядо“, чорбаджи Стефан позеленял от злоба и закрещял запенен:
- Дядо ли каза, разбойнико? Повтори да те чуе цяло Филипе!
Ти, хайдутино, дето ме ограби! Дето ми зачерни лицето!
Дълбока гънка легнала между витите вежди на Димитро. Той заговорил без да вика, но толкова твърдо, че чорбаджи Стефан се стъписал и малко се укротил.
- Ти можеш да се сърдиш, чорбаджи Стефане, че дъщеря ти ми пристана. Това може да те е огорчило и право е... Готов съм сто пъти да ти искам прошка... Но да ми речеш, че съм те ограбил - грехота е! Ако бях крадец, бих ли оставил в къщата ти шест камили и шест товара най-скъпи анадолски стоки? Какъв по-голям баба-хакъ искаш?
- Не искам от тебе баба-хакъ! - изревал грънчарят и размахал юмруци. - Искам дъщеря си! Къде е тя, кучката проклета, да дойде с тези ръце да я удуша!...
- Не говори лошо за жена ми, чорбаджи Стефане, защото не знам докога ще мога да сдържам гнева си! До тази сутрин тя ти е била дъщеря, но сега ми е невяста. Под венчило сме минали!
- Под венчило ли? - олюлял се чорбаджи Стефан. - Под венчило...
- Ако не вярваш, ела вътре да попиташ владиката... Той току-що дойде на гости на младоженците - казал Димитро и лукаво се усмихнал.
Чорбаджията навел глава смутен. В сърцето му се блъскали най-противни чувства. Срамът, че дъщеря му, току годена, пристанала на един непознат чужденец, с когото почти на часа се венчала, отстъпвал пред честта, че сам филибелийският владика я венчали ѝ отишъл на гости. И какъв трябва да е този човек - зет му, - щом може да се разпорежда с владиката?
При мисълта, че онзи хубавец на язлъка бил негов зет, отново се разгневил, но щом повдигнал очи към Димитро, посрещнала го такава подкупваща усмивка, че несъзнателно започнал да се изкачва по стълбата.
- Заповядай - поканил го зет му. - Вътре са няколко приятели и владиката с дякона си.
После се обърнал към слугата си и подвикнал:
Разседлай коня на чорбаджи Стефана и го разтрий добре, да не простине...
Грънчарят се изкачил на язлъка, спрял се пред Димитро и го загледал продължително, после му подал ръка и промълвил покорен:
- Чуден човек си ти — никой не може да ти се сърди!
Младият мъж, полуколеничил, поел протегнатата ръка и с истински синовно чувство я целунал за прошка. После го хванал под ръка и го въвел при другите си гости.
Начело на трапезата седял владиката Агатангел, от дясната му страна бил синът на всесилния Гюмюш-Гердан, отляво стоял празен столът на зет му и там го настанили - него, скромния грънчар от Станимака. Другите гости били все млади търговци, но богаташи и челебии.
Когато достигнал до стола си, владиката му подал ръка, която Той целунал почтително и получил благословия, заедно с пожелание:
- Да ти са живи и здрави, чорбаджи Стефане. От внуците им внуци да видиш и да ти прославят корена во веки.
Празненството продължило, чорбаджи Стефан се успокоил дотолкова, че се усмихнал и закачливо се заканил с пръст на Димитро. Било му радостно, като видял в каква среда влиза дъщеря му, как от станимашко девойче ще се превърне на истинска кокона, как и самият той ще се издигне обществено, когато в Станимака започне да идва зет му със своите приятели; а и владиката на път за Бачковския манастир ще се отбива в къщата му на гости и ще му благославя трапезата... Тъй се изменило настроението му, че с умиление запитал:
- Ами къде е Марийка? Нека да дойде, хубостницата, да ми целуне ръка, инак няма да й простя, дето ме посрами пред хората...
- За любовта винаги има прошка - засмял се владиката и мъдро добавил: - А за посрамяването - не му мисли много. Хората няма да ти вдигнат хляба високо.
Димитро се намесил:
- Прощавай, дядо, ама нали всичко стана набързо, та не можахме да приготвим дарове за гостите...
- Остави даровете - прекъснал го чорбаджията, но зет му махнал с ръка и наставил:
- То дарове ще има, само че са скромнички. Сега Марийка ги приготвя.
Едва издумал, и младата булка влязла е стаята с несигурни стъпки и приведен взор. Тя коленичила пред баща си и със сълзи поискала прошка.
Простено да ти е - просълзил се грънчарят, - и Господ да ни благослови.
Тогава тя окачила на ръката му тежка гранатова броеница, с чиято стойност можело да се купи една не съвсем малка къща.
Също такава броеница получил и владиката, а сетне и всички останали гости били дарени с ценни предмети. Замалко Марийка се върнала в другата стая и оттам донесла някакъв скъп плат, който поднесла на баща си:
- Това пък дар за мама.
Така се възстановило полюбовното разбирателство и още на следния ден животът на младото семейство потекъл правилно, нормално, по релси.
* * *
Колко наистина е невероятен самият живот!
Ако бях прочел тази история в някое женско списание за домакинство и мода, бих възкликнал с оправдана подозрителност: „Ех, госпожо редакторе! Много лекомислени истории сервирате на клиентките си! Всяка ваша читателка ще се усмихне като Мона Лиза и ще ви обвини, че я смятате за много наивна и доверчива. По онова време, когато моралът е бил на такава висота, наистина е била невъзможна една подобна авантюра!“ Тъй бих казал, ако бях прочел историята на челеби Димитро и съпругата му. Но работата е там, че не съм я чел, ами я научих от самата Марийка, и то съвсем просто и непосредствено разказана, като нещо обикновено - не! - Но като нещо, което е трябвало да стане. Затова не мога да не я вярвам. Па нека си призная само, че аз не бих могъл да я съчиня от страх пред същите упреци, които отправих на въображаемата редакторка на женско списание.
Все пак, историята дотук не е кой знае какво необиковено нещо. Най-сетне, може да се очакват житейски забърканости винаги, когато има любов. Любовта сама по себе си е забъркана работа, която усложнява живота, но без която никак не може да се живее.
Историята губи много и от обстоятелството, че развълнуваният чорбаджи Стефан не направя дори опит да удовлетвори гнева си, като гръмне с пищов авантюриста, настанил се в дома му без сватосване и уговорки за зет. Така се губи белетристичният нерв и действието остава да бъде завършено от самия читател — работа съвсем неблагодариа. Ясно е, че читателят би предвидил само най-естествения край: тихо и мирно съществувание, трансформирана в търпимост страстна любов, превърнато в навик брачно съжителство и една дузина деца за майката, а за бащата една дузина причини да работи повече и повече да печели.
Тука обаче аз хитроумно ще подмигна на читателя и ще му гръмна в лицето грубоватата фраза на Арцибашев или Пшибишевски - вече не помня кой от двамата:
- Умната- читателю! Не предугаждай, за да не ти запуша устата с носна кърпа!
Наистина, продължението на историята е по-неочаквано от самата нея. Когато я научих, разбрах максимата на Достоевски, че живият живот е по-невероятен от измислицата.
Изминали са шест месеца от сватбата на челеби Димитро, животът на младото семейство тръгнал по релси, старите от Станимака не само се помирили със станалото, но не можели да се нахвалят с новия си зет, който за толкова малко време се наредил във Филибе и като голям търговец, и като първенец в обществените работи, и като интелигент, който правел впечатление дори на учителите от гръцката гимназия.
Майката на булката била повикана от дъщеря си да и гостува и затова ѝ било изпратено новото ландо на челебията, запрегнато в два черни расови коня. Баба Петричка се чувствала на седмото небо и пътя от Станимака до Филибе преминала не по шосето, а направо го прехвръкнала.
По-късно младоженците отишли на повратки и цяла Станимака се извървяла да честити и да получи дар. Три дни и три нощи не млъкнали музиките, нито хората спрели. Чорбаджи Стефан направил от повратките истинска сватба, и от сватба по-голямо тържество.
Само един човек не се вяснал. Със свито сърце очаквала Марийка, че той ще дойде. Изтръпвала от страх пред тази мисъл, а от друга страна искала час по-скоро да го види, да му поиска прошка, да поплаче на рамото му и така да изкупи мъката, която му била причинила.
Но той не идвал, а тя нямало как да запита за него.
Едва на третия ден се престрашила. Издебнала майка си самичка и с шепот попитала:
- Мамо, какво стана с Желю?
Майка ѝ била тъй изненадана, че едва не изтървала съда, който носела.
- За Желя ли питаш? Я се опомни! Ти си вече женена жена. Опомни се!
- Ех, майко! - тъжно промълвила Марийка. - Не ги разбираш тези работи!... Аз за друго питам за Желя... Мъчно ми е за него. Много голям грях имам... Иска ми се да го видя и да му поискам прошка... Зачерних го!...
И тя заплакала. Майка ѝ я прегърнала като малко момиченце и я загалила:
- Не плачи! Нали си доволна от мъжа си? Гледай си дома и не мисли за Желя и за греха си към него. Било билото! Желю е млад. Навярно си е намерил друга годеница... Той още на сутринта, като разбра, че ти си избягала с Димитро, забягна. Оттогава не сме чули нищо за него. Навярно вече те е забравил.
Марийка се е успокоила, плиснала две шепи студена вода на очите си, за да не личи, че е плакала, и съвсем изтрила от мисълта си Желю и неговата мъка.
И ето че изминали шест месеца.
Една сутрин, като работил в кантората си — кантората му била вкъщи, - чорбаджи Димитро бил сепнат от единия си бивш камилар, който останал да слугува у него и след като камилите били продадени.
- Какво има, Василе?
- Прощавай, челеби, ама има една неприятна работа. Един човек иска да дойде при тебе.
- Е, нека дойде.
- Не е там работата, челеби. Този човек не е като другите...
- Как да не е като другите? - Зачудил се Димитро. - Рога ли има, що ли?
- Абе той рога няма, ама...
- Казвай де, казвай!
- Този човек - с пресекулки почнал слугата - беше годеник на коконата... Той не ми се обади, ама аз го познах.
Димитро веднага отърчал вън. На язлъка стоял Желю, облечен спретнато и чисто в полуградски дрехи, с калпак в ръка и търпеливо чакал. Димитро му подал и двете си ръце и с приветлива усмивка го поканил:
- Заповядай, приятелю! Този глупак - моят слуга - не те познал и те оставил да чакаш вън. Прощавай. Влизай вътре.
И веднага кряснал на забъркания Васил:
- Тичай, келеш, да кажеш на Шпеталовката да направи две чорбаджийски кафета.
Когато влезли в стаята кантора, Димитро седнал на широкия миндер и привлякъл до себе си госта.
- Аз съм много виновен пред тебе, Желю, и не знам как да ти искам прошка... Какво да кажа? Има нещо по-силно от човешкия разум! Ако бях питал разума си, не бих постъпил, но... сърцето ми така заповяда! Прощавай!
Желю отпуснал глава и въздъхнал:
- Ех, станалото станало!
- Прощавай, братко! - искрено промълвил Димитро и сърдечно стиснал ръката на нещастника.
Желю поклатил глава:
- Не е до прошка, челеби! Прошката аз ви я дадох още тогава. Сам зная, че човешкото сърце не е карделинка да я държиш в кафез. Лошото е, че ме боли... Разбираш ли ме? Сякаш ми е живеница в гърдите! Такава мъка ти не си изпитвал и не можеш да я проумееш...
Сетне изведнъж се оживил и заговорил със задъхване и глас, напомнящ съсъка на есенен вятър:
- Знаеш ли какво е шест месеца да ти гори жарава в сърцето? Аз зная! От жарава по-лошо! Когато научих станалото, пощя ми се да те догоня и да затрия и двама ви. Нея вече не я обичах. Мразех я, задето ме излъга, задето ми зачерни лицето. Събрах си всичко и отидох в манастира. Исках пред Бога да се закълна, че ще ви затрия. Мислех, че ако не направя тъй, ще се изплаша и няма да мога нищо! В манастира пък ми се случи друго: Господ ми отвори очите да видя, че нямам право да ви сторя зло.. Това дето направихте, не беше ли от Бога? Не те ли изпрати той в Станимака тъкмо оня ден? Тъй е трябвало да бъде, си рекох.
Той поел дъх и продължил с нежност:
Пък и Марийка... Какво разбираше тя от живота? Нищичко! Галена от всички, тя знаеше, че е добро само това, което каже татко ѝ. Той каза, че е добре да се оженим и тя се съгласи само, защото той го каза... А ние с нея като брат и сестра се обичахме.
Помисли, челеби. Десет години сме расли под един покрив, на една трапеза сме се хранили. Аз бях дванайсетгодишен, когато баща ѝ ме взе за чираче в грънчарницата. А не ме гледаше като чирак, ами като син. И тъй, нямах нийде никого! Марийка беше осем години тогава... Растяхме заедно. И всичко се нареждаше на добре, а после дойде ти. И с тебе дойде мъката ми!
При всяка Желюва дума Димитро навеждал главата си все по ниско, за да скрие насълзените си очи. А Желю стискал ръцете си до счупване и хлипал:
- Ех, ех! Колко пъти ми се искало да те причакам и сред чаршията да ти забия кама в гърдите. Виждах те вече прострян на калдъръма и аз наведен отгоре ти с окървавена кама и се смея, смея до посиняване. Викам: крадец! Крадец! И никой не се приближава до мене. Всички минувачи те сочат с пръст и поклащат глави: пада му се! Щом краде годена мома!... Ех, страхотия! Знаеш ли, че има сто пъти да съм те следил, като се връщаш от магазията си, или като излизаш от дюкяна на Караманлията. Избирах място по улиците, където да те убия. Исках да има много хора. Много хора да видят! То беше лудост. Наистина бях полудял. Не вярваш ли? На! Виж!
Той бръкнал в джоба на сетрето си и извадил немного дълга кама с кокалено бяло чирекче, изострена, като бръснач.
- Ето и камата!
И я подал на Димитро.
Атой не се изплашил. Мъката на нещастния Желю се преляла и в него толкова, че му било безразлично дали стоманеното острие няма ей сега да го прониже. Опитал с върха на показалеца си острието и прошепнал:
- Остро!
- Не е колкото мойта мъка, челеби! - унесено поклатил глава Желю. - Това острие не е нищо!
Тогава Димитро се изправил срещу него, разголил гърди те си и с дълбоко разкаяние извикал:
- Удряй, братко! Прав си да ме убиеш!
Ала Желю се усмихнал с горест и запратил зловещата играчка в ъгъла на стаята.
- Това вече мина, челеби! Аз тогава не го направих, и слава Богу! Марийка те спасяваше. Тъкмо в най-голямата си лудост се сещах за нея. Виждах я как търчи обезумяла от скръб, как се хвърля с писък над трупа ти, а как после се спуска към мен и с нокте ми дере очите. Убиец ми вика. Разбрах, че да убия тебе -ще рече и нея да убия!
Той замълчал малко, а сетне заговорил със спокоен и твърд глас:
- Всичко претърпях досега, но вече не мога! Затова дойдох. Ти ми докара мъката - длъжен си сега и да ми помогнеш! Това ще искам от тебе, ако си човек...
- Казвай! — живо го прекъснал Димитро. — Каквото поискаш, ще го направя. И аз да облекча сърцето си...
- Искам - започна Желю натъртвайки всяка дума - да остана при тебе. Ще ти работя каквото поискаш! Роб ще ти стана. Не ща да ми плащаш грош. Само хляб ми давай - и той ще ми е много! Стига да мога да я виждам. Пак да съм с нея под един покрив, както в бащината й къща. Ако я погледна с мъжки очи - убий ме като бясно куче. За мене тя ще си е сестра! Това е! Не се ли съгласиш, ще се обеся пред пътната ти порта! Защото повече не мога да търпя!
Димитро бил дълбоко замислен. В душата му се блъскали чувства като горски птичета в кафез. Когато повдигнал глава и срещнал погледа на Желя, лицето му било прояснено и гласът му прозвучал решително:
- Да бъде, както каза! От тоз час ти си ми най-верният човек. Заплата няма да ти дам, ала всичко, което имам, ще бъде и твое. Ела да ти покажа стаята и да се видиш с Марийка...
Желю направил няколко крачки, а сетне бързо се досетил и хванал Димитро за ръката:
- Още една молба, челеби. Кажи на Марийка никога, до смъртния ми одър, да не ми споменува за миналото. Като че ли нищо не е било!
Навел се, целунал ръката на Димитро и излязъл преди него в коридора. Лицето му излъчвало сияние.
* * *
От години вече мисля върху тази история. Разравям душевните преживелици на трите точки в този странен триъгълник и не мога да ги проумея. От тримата аз познавам само Марийка, и то когато вече беше баба Марийка. Бях гимназист, когато научих историята на нейното омъжваме и, ей Богу, съжалих дядо - си Димитър. Намерих го за съвсем глуповат, щом е могъл да открадне баба. Желю го сметнах за формено луд: толкова ми беше чудновата постъпката му. Изобщо не можех да си представя баба Марийка обект на душевни вълнения и причинителка на такава дълбока трагедия, макар че сам аз въздишах по една Надя с рокличка над коленете и с две плитки, спуснати на раменете.
За мен беше естествено зет ми Димитър да обича Мими.
Но Мими беше млада, хубава, жива и жизнерадостна. Беше ми съвсем ясно защо въздишам по мургавата Надя и защо сърцето ми галопира, когато я срещна и забележа как си забърква крачките. Но съвсем не можех да си представя баба Марийка като Надя или Мими. Чудно е как младите гледат на възрастните. Винаги ги измерват със своят аршин и виждат, че съвсем не им идват по мярка. Впечатленията - както от един поглед, така и от една заучена или внушена представа за някого - са толкова мъчно приспособими към съвременността, че човек почти винаги ги възприема карикатурно. Ако някой ни каже, че Отец Паисий, като е бил шестмесечно дете, е сучел от гърдите на майка си и е ритал с босите си крачета, ще ни се види смешно, защото не можем да си представим Отца Паисия като бебе, а с брадата му и с мустаката уста съвсем немислимо е да бозае. Същото е, ако ни кажат че Карл Велики е бил много уплашен, когато като петгодишен хлапак счупил една стъкленица, защото баща му - Пипин Къси - бил строг и обичал да го потупва. Или да допуснем, че Христофор Колумб - геният, който намери път през цял Атлантически океан - се бил загубил в Кадикс или Кордова и ревял по улиците, докато родителите му го намерили. Всички тези неща ни се виждат невъобразимо трудни за възприемане.
Така трудно ми беше да възприема и историята на баба, чието отпуснато пълно тяло, избърчено старческо лице не можеха да напомнят за някогашни буйни страсти и пламенен темперамент.
Ала сега, когато самият аз вече не съм това, което бях преди двайсет години, и все пак добре зная, че тогава пламтях, а и по мене пламтяха — разбирам много неразбираеми някога неща. Разбирам и Марийка, и Димитро, и Желю. Но не мога да ги изтълкувам в рамката на тогавашните условности, предразсъдъци, некултурност; кратко казано: не мога да ги реализирам в епохата им. И ми остава едничко обяснение: библейската мъдрост на Соломона, че любовта е била винаги една и съща.
Баба Марийка имаше съвсем посредствен ум и никаква интелигентност - качества, които старостта не заличава. Липсваше ѝ въображение, сиреч първата предпоставка за романтизъм. Следователно в сватбената й авантюра може да се съзре само животинският й инстинкт за естествен подбор.
Но, за Бога, какво може да се съзре в поведението на Желю? Ако той не би бил грънчарски чирак, калфа и майстор, а някой от героите на Хамсун, ако при това не би живял в робска България през втората половина на деветнайсти век, а в свободна Норвегия - бих допуснал, че романтичното влияние на старите викингски саги са замъглили душата му и само му дали сили за такава жертва: да живее до своята любима и да вижда непрекъснато как тя люби другиго. Това самоотрицание е равносилно на отшелнически подвиг и дори повече, освен ако е психопатия на полова почва.
За Димитро сякаш тази работа е най-понятна. Този авантюрист, дошъл от Анадола в Станимака, а в Анадола отишъл неизвестно откъде, е бил способен на подобна постъпка, равносилна за тогавашните разбирания на престъпление. Интересно е, че нито баба Марийка, нито баща ми говореха за неговото минало. Сигурен съм, че и те не знаеха нищо положително. Разпитвах един път и чичо Джордж, но и той ми заговори за баща си от неговото пристигане в малкото гърчеещо се родопско градче. Като че ли Димитро е бил пуснат от небето някъде между Бачковския манастир и Асеновата крепост да придружава един керван камили и да внесе буря в едно тихо занаятчийско семейство.
Баща ми, който беше прекрасен разказвач, говореше за дядо с чувство на много голяма адмирация. От всичко, което съм научил за него и което отчасти ще разкажа след малко, личи, че той бил изключително надарен човек, с голяма и разнообразна културност, с интелигентност рядка за времето и средата, остроумен и веселяк. Същевременно обаче е бил буен, страстен, неумерен гуляйджия, ловък ловелас и амбициозен себелюбец. В сблъскването на тези качества можем лесно да подозрем мълнията, която предизвиква решението му да отвлече чистото и хубаво провинциално момиче. Намесила се и аристократичната му честност и го заставила да узакони с порядъчен брак лудорията на авантюристичния му порив.
Нека спра тълкуванията дотук. Да ги разтегля и на още двайсет страници - все този резултат ще добия: ще се мотая из мъглявините на едно психологическо недоразумение повече или по-малко с компаса на догадките, а с такъв уред най-често се стига там, отдето си тръгнал.
Нека си призная, мен ме достигна тази участ... 
 Из "Червеният хотел"- Змей Горянин
Картина на Васил Горанов
ЗАБРАВЕНОТО ТВОРЧЕСТВО НА ЗМЕЙ ГОРЯНИН

Няма коментари:

Авторско право

Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.
ПОДКРЕПИ "СТАРО ТЪРНОВО"
Описание Сума
Дарение BGN

Абонирайте се, за да ни следите в