/из войнишкия ми дневник/
Царибродско,10 април 1941
Денят е слънчев. Небето е синьо и чисто. Земята е разкаляна от топящия се сняг, който валя вчера. Хиляди малки поточета се стичат по надолнищата и преливат канавките на шосето.
Бе ляво от него, в една изпотъпкана от танковете нива, пасат два измършавели вола. Стопанинът им, коленичил на слога, с ръце разравя купчина още съвсем рохкава, черна пръст; разравя гроб. Един прост кръст скован от две летви е облегнат до една къпина. До него - два окървавени шайкача.
Ето: този човек е най-окаяният от всички престъпници, най-светотатният и най-черен разбойник- мародер! Разравя войнишки гробове и ограбва труповете.
Изтръпвам. Повдигам карабината, но нещо ме спира. Иска ми се с поглед да унищожа тази хиена, за която куршумът е прекалено щедра награда. После ми се ще да избягам, за да не присъствувам на отвратителното зрелище.
И все пак не мога. Някаква необяснимо властна сила ме задържа. Има нещо особено в този приведен човек, риещ земята с кокалестите си пръсти. Движенията му са твърде спокойни за да бъде мародер.
Правя тихо няколко крачки и го заглеждам: възстар селянин, чисто и спретнато облечен, с една хладна примиреност, запечатана по обгорялото му лице.
Не ме забелязва. Ръцете му вече са до окървавеното платнище, под което личат два трупа. Разтреперените пръсти повдигат единия край на платнището и покрай устните на гробаря се очертава мрачна гънка.
- Ех, сине... Най-сетне те намерих!
Десницата му прави широк кръст:
- Бог да те прости!
- Бог да прости!- повтарям аз без да искам.
Човекът повдига любопитен поглед.
- Виж ти! Български войник!- и посочва единия мъртвец.- Този ми е син. Трийсет гроба съм разровил досега да го намеря. И нощя съм ровил. Боях се да не ми го изпие земята. Два дни и една нощ ровя. Де що има войнишки гробове наоколо съм ги разровил. Погледна заровените, реча им Бог да прости и пак ги заровя... Него търсех...
Селянинът разказва това с таково студено спокойствие, че потръпвам. Мравуняк минава по тялото ми.
- Откъде си?
- От Н. Ей там горе в чуките. Българско село е. И аз съм бил войник, като тебе. И син ми беше войник. Ала аз служих в българската войска, а пък той... на. Затриха ми го сърбите...
- Защо сърбите?
- Те, те! Знаех си аз още като тръгваше.
Дивно спокойствие излъчваше лицето на мъртвия син. В полуоткритите очи лежи покоят на вечността.
Бащата доизравя гроба и се опитва да изтегли сам тялото. Помагам му. Едва сега виждам по сбърчената му дясна буза да трепти сълза.
И пак глухото:
- Ех, сине... Виж, български войник те носи...
Дали, наистина по лицето на убития преминава усмивка на доволство, или това е последната ласка на свободното българско слънце?
Селянинът започва нервно да съблича от тялото на сина си сръбските войнишки дрехи. После отърчава до колата и донася вързоп.
Аз започвам да му помагам. Донасям в една захвърлена каска вода от канавката на шосето, да измием съсирената кръв от гръдта на мъртвия. Сетне го обличаме. Старецът говори на себе си:
- Не го искам в сръбски дрехи! Донесох си му неговите дрехи от село... Да си го пременя и да си го отведа, като ерген... Ех, ех... Всичко знам аз... Застрелял го сръбският офицер, защото син ми рекъл, че не иска да се бие с войска, която иде от изгрев слънце, от България... За нас изгрев слънце си беше България. И синът ми тъй казал, а оня го застрелял... Право в сърцето... Знам аз. Другарите му ми казаха всичко...
Сега мъртвецът е облечен в чисти селски дрехи. Полагаме го на пъстро халище, а сетне с халището го натъкмяваме в колата.
- Ей, Сивулек, Черньо,- подвиква селянинът,- Хай-де-те! Ще караме сина на село.
Животните ни изглеждат с тъжните си очи, пръхват с ноздри и сами идват до хомота.
Аз откъсвам един мак от слога и го хвърлям в колата. Цветчето затрептява върху бялата риза на мъртвеца, като бликаща кръв.
Света кръв, пролята за България.
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ
Няма коментари:
Публикуване на коментар