 | |||
| Картина на Васил Горанов |
Някога... преди 40, кажи петдесет години, в нашето, тъй или инак, чудесно Търново имаше и чудесни обичаи. Някои от тях съм вече изтъквал, а за някои и до днес — особено и в безсънни нощи — си спомням с едно сладостно замиране на сърцето и — строго доверително речено — съм се просълзявал... Например, като сега помня, как баща ни през зимата ставаше наранина да шие с дукянските момчета елечета. Баща ми се разкашлюваше, ножиците се раздрънкваха и се чуваше гласът му, от който можеше да се заключи, че не беше съвсем в отлично настроение. — Хайде, Досьо, не се потривай, сядай и залавяй работа! — казваше той, измит и в халат. — Ха и ти бре, Вичо, плъзни вече и захващай да избадаш... Нали уж занаят ще учиш... Пък ти, Станке, иди да набуташ собата да се разпали, па вземи хурката и ела да предеш...
И на свободното място между душеците седяха те в полукръг и при слабото осветление на лояната свещ, която църтеше и капеше по пиринчения светилник, започваше работата.
На душеците пък — тогава кревати или патове, според търновското им тогава име, още нямаше — ние, останалият свят на къщата, се спотайвахме, макар някой от нас да бе се пробудил. Аз издавах нос изпод юрганя и тайничко поглеждах сенките на работещите, отразени на белите варосани стени. И много смешни бяха тези сенки, особено сянката на слугинята с хурката, прилична на грамадна някаква птица, която безуспешно се стремеше да хвръкне, но таванът на стаята ѝ пречеше. Гледайки, аз неусетно заспивах, или по-добре речено, впадах в едно приятно полусъние, през време на което долавях, какво се говореше сегиз-тогиз.
— Вичо! — викаше баща ми: — стига си се прозявал, ще глътнеш никого. — Я вземи си мистиря и усекни свещта. И туй не ти приляга... Ха ти бре, Досьо...
Досю усеква свещта, след което пламъкът ѝ става по-голям и блестящ. Същевременно и сам той шумно подсмърча.
— Не подсмърчай тъй, бре! На човек се повдига, като те слуша. Вземи кърпа... Я гледай!
И пак съсредоточено мълчание, смешно движение на сенките им по стените и тайно прозяване на Вичо до разчекване на устата до самите му уши.
В стаята става топло като в баня. Баща ми се мръщи и мърмори:
— Ти, Станке, трябва цял товар да си турила в собата, а?
— Кое кайш?
— Да отидеш да туриш да сварим качамак... Извади и малко маджун.
Зарадвана, че може да се измъкне от стаята, Станка снема хурката и излязва.
Освен баща ми, всички работят в едно състояние на полусън, защото тази страшна „наранина“, наистина започваше много рано.
По едно време в стаята започва да се донася едно ритмично тракане — един вид сипещи се един след друг удари от чукове. Този шум се донася откъм казанджийския мегдан, а то значи, че и казанджиите вече са станали и са се вече заловили за работа.
„Бог ги убил!“ си викам аз в ума, защото, щом баща ми ги чуеше, започваше да буди и нас.
Той присягаше, сбутваше ни и викаше:
— Хайде, бре, ставайте! Съмва се. Ето и казанджиите вече са зачукали.
„Главите си да изчукат“, си викам аз пак в ума, но се омърлушвам, защото страшно ми се иска още да си поспя.
— Ама слушайте — не се окърцуняйте, че... — виква баща ми заплашително.
В това време под самите прозорци на къщата се чува:
— Салеп! Салеп!
— Ето и салеп вече продават, казва баща ми и продължава по-меко и ласкаво: — Хайде айол, станете, вземете книжките си и си учете уроците.
Окуражен от ласкавия бащин глас, казвам сънливо:
— Аз съм си научил урока още днеска...
— Е добре, сега пък стани да го преговаряш... Станете, деца, станете да четете — да не останите слепи, че да ме кълнете. Науката е дадена от Бога...
— Спи ми се...
— Нощ — година бе, синко. Не сте ли се наспали?
— Остави децата да си поспят! — се обажда майка ми.
— Ти не ми се бъркай! — казва баща ми сурово. Ти можеш да поспиш още, защото се облъскваш с къщната работа, пък те цял ден тичат по Самоводския мегдан...
— С тебе не се излязва на глава, — промърморва майка ми и става.
В това време влязва слугинята и казва:
— Качамако увря. Да го сипвам ли?
При това примамливо съобщение, ние всички ставаме, но все пак аз изпреварвам всички зер качамак ще се яде и то с маджун — не е току тъй работа!
Ние вземаме книгите си и сядаме, започвайки да четем. Но — за себе си казвам — аз гледам буквите, които се хопкат пред очите ми, а миглите ми се затварят, главата клюмва....
Бедният мой бащица! Той не можеше да разбере, че едно невръстно дете преди всичко има нужда от сън — един сън най-малко от 3—9 часа. Той не можеше още да разбере, че едно недоспало си дете, колкото и да чете, все пак нищо няма да запомни, а само ще отегчи детския си мозък и през деня в училището не ще може задоволително да запомва онова, което се преподава.
Но гледайки ни, наведени над книгите, баща ни беше убеден, че ние учехме — и той беше доволен и чист пред - съвестта си.
Трогателна простота!
Вратата широко се разтваря — влязва Станка, носеща една телсия, покрита с качамак във вид на топки, а насред е оставено свободно място за купата с маджуна, която майка ми след нея носи. От тапсията лъха приятен мирис от мисиреното брашно и се вдига пара.
Момчетата се преструват, че много, много не се интересуват от горещия качамак и, без да поглеждат, старателно шият; само Вичо най-сетне не издържа — и хвърля любовен поглед към тепсията, която вече е сложена в средата между всички. Майка ми слага и купата с маджуна и казва със свойственото ней добродушие:
— Ха сега, оставете иглите и ти, Станке, хурката — тя таман бе я взела — па си хапнете. Качамакът е хубав, докато е топъл.
И започваше едно — как да кажа? — лапане, като че ли беше конкурс за надпреварване в гълтане на наквасен в маджуна качамак. Само майка ми не понасяше това ядене и не се докосваше до него. Тя не беше много здрав човек и се задоволяваше с чашка кафе.
След като качамакът биваше безпощадно опустошен и тепсията вдигната, работата отново започваше, но само на вид, защото препълнените стомаси пречеха на успешната работа, а още повече на четенето с внимание.
Започваше да белее. Под прозорците се зачуваха стъпки по скриптящия сняг... Някой нейде кашляше, сякаш се давеше.
Баща ми, доволен, казваше:
— Хай сега, момчета, вдигайте работата си! Ти, Вичо, наклади мангала за дукян. Ставайте и вие, викаше той и на нас — и вървете да се мийте... хем не току тъй, ами се сапунисайте. Чувате ли?
— Чухме, — отговаряхме ние, но до сапун никой се не докосваше.
И почти развеселен, и той започваше да събира своята работа, пеейки изниско:
„Влезла е Марийка в градинка...“
Свещта биваше изгасена и бързо изнесена, защото оставаше след изгасването ѝ един отвратителен мирис. В стаята биваше вече бяло, но не съвсем светло.
— Ей не видял се качамака! — викаше баща ми: взе да ми ври на кисело. Я да ми сварят едно кааве!
Той се измиваше, изпиваше кафето, прекръстваше се пред иконата — Св. Николай Чудотворец — и излязваше: отиваше в Момковото кафене, а от там на дукяна, отворен и преметен от момчетата.
Ние още се потривахме, дирейки ту чорап, ту опасалка, а майка ми втикясваше, докато тръгнахме за училище. Аз не тръгвах, докато тайно не получех едно петаче за салеп. След нас вкъщи започваше метене, редене, готвене...
Няма коментари:
Публикуване на коментар