Наранина
Някога... преди 40, кажи петдесет години, в нашето, тъй или инак, чудесно Търново имаше и чудесни обичаи. Някои от тях съм вече изтъквал, а за някои и до днес — особено и в безсънни нощи — си спомням с едно сладостно замиране на сърцето и — строго доверително речено — съм се просълзявал... Например, като сега помня, как баща ни през зимата ставаше наранина да шие с дукянските момчета елечета. Баща ми се разкашлюваше, ножиците се раздрънкваха и се чуваше гласът му, от който можеше да се заключи, че не беше съвсем в отлично настроение. — Хайде, Досьо, не се потривай, сядай и залавяй работа! — казваше той, измит и в халат. — Ха и ти бре, Вичо, плъзни вече и захващай да избадаш... Нали уж занаят ще учиш... Пък ти, Станке, иди да набуташ собата да се разпали, па вземи хурката и ела да предеш...
И на свободното място между душеците седяха те в полукръг и при слабото осветление на лояната свещ, която църтеше и капеше по пиринчения светилник, започваше работата.
На душеците пък — тогава кревати или патове, според търновското им тогава име, още нямаше — ние, останалият свят на къщата, се спотайвахме, макар някой от нас да бе се пробудил. Аз издавах нос изпод юрганя и тайничко поглеждах сенките на работещите, отразени на белите варосани стени. И много смешни бяха тези сенки, особено сянката на слугинята с хурката, прилична на грамадна някаква птица, която безуспешно се стремеше да хвръкне, но таванът на стаята й пречеше. Гледайки, аз неусетно заспивах, или по-добре речено, впадах в едно приятно полусъние, през време на което долавях, какво се говореше сегиз-тогиз.
— Вичо! — викаше баща ми: — стига си се прозявал, ще глътнеш никого. — Я вземи си мистиря и усекни свещта. И туй не ти приляга... Ха ти бре, Досьо...
Досю усеква свещта, след което пламъкът й става по-голям и блестящ. Същевременно и сам той шумно подсмърча.
— Не подсмърчай тъй, бре! На човек се повдига, като те слуша. Вземи кърпа... Я гледай!
И пак съсредоточено мълчание, смешно движение на сенките им по стените и тайно прозяване на Вичо до разчекване на устата до самите му уши.
В стаята става топло като в баня. Баща ми се мръщи и мърмори:
— Ти, Станке, трябва цял товар да си турила в собата, а?
— Кое кайш?
— Да отидеш да туриш да сварим качамак... Извади и малко маджун.
Зарадвана, че може да се измъкне от стаята, Станка снема хурката и излязва.
Освен баща ми, всички работят в едно състояние на полусън, защото тази страшна „наранина“, наистина започваше много рано.
По едно време в стаята започва да се донася едно ритмично тракане — един вид сипещи се един след друг удари от чукове. Този шум се донася откъм казанджийския мегдан, а то значи, че и казанджиите вече са станали и са се вече заловили за работа.
„Бог ги убил!“ си викам аз в ума, защото, щом баща ми ги чуеше, започваше да буди и нас.
Той присягаше, сбутваше ни и викаше:
— Хайде, бре, ставайте! Съмва се. Ето и казанджиите вече са зачукали.
„Главите си да изчукат“, си викам аз пак в ума, но се омърлушвам, защото страшно ми се иска още да си поспя.
— Ама слушайте — не се окърцуняйте, че... — виква баща ми заплашително.
В това време под самите прозорци на къщата се чува:
— Салеп! Салеп!
— Ето и салеп вече продават, казва баща ми и продължава по-меко и ласкаво: — Хайде айол, станете, вземете книжките си и си учете уроците.
Окуражен от ласкавия бащин глас, казвам сънливо:
— Аз съм си научил урока още днеска...
— Е добре, сега пък стани да го преговаряш... Станете, деца, станете да четете — да не останите слепи, че да ме кълнете. Науката е дадена от Бога...
— Спи ми се...
— Нощ — година бе, синко. Не сте ли се наспали?
— Остави децата да си поспят! — се обажда майка ми.
— Ти не ми се бъркай! — казва баща ми сурово. Ти можеш да поспиш още, защото се облъскваш с къщната работа, пък те цял ден тичат по Самоводския мегдан...
— С тебе не се излязва на глава, — промърморва майка ми и става.
В това време влязва слугинята и казва:
— Качамако увря. Да го сипвам ли?
При това примамливо съобщение, ние всички ставаме, но все пак аз изпреварвам всички зер качамак ще се яде и то с маджун — не е току тъй работа!
Ние вземаме книгите си и сядаме, започвайки да четем. Но — за себе си казвам — аз гледам буквите, които се хопкат пред очите ми, а миглите ми се затварят, главата клюмва....
Бедният мой бащица! Той не можеше да разбере, че едно невръстно дете преди всичко има нужда от сън — един сън най-малко от 3—9 часа. Той не можеше още да разбере, че едно недоспало си дете, колкото и да чете, все пак нищо няма да запомни, а само ще отегчи детския си мозък и през деня в училището не ще може задоволително да запомва онова, което се преподава.
Но гледайки ни, наведени над книгите, баща ви беше убеден, че ние учехме — и той беше доволен и чист пред - съвестта си.
Трогателна простота!
Вратата широко се разтваря — влязва Станка, носеща една телсия, покрита с качамак във вид на топки, а на сред е оставено свободно място за купата с маджуна, която майка ми след нея носи. От тапсията лъха приятен мирис от мисиреното брашно и се вдига пара.
Момчетата се преструват, че много, много не се интересуват от горещия качамак и, без да поглеждат, старателно шият; само Вичо най-сетне не издържа — и хвърля любовен поглед към тепсията, която вече е сложена в средата между всички. Майка ми слага и купата с маджуна и казва с свойственото ней добродушие:
— Ха сега, оставете иглите и ти, Станке, хурката — тя таман бе я взела — па си хапнете. Качамакът е хубав, докато е топъл.
И започваше едно — как да кажа? — лапане, като че ли беше конкурс за надпреварване в гълтане на наквасен в маджуна качамак. Само майка ми не понасяше това ядене и не се докосваше до него. Тя не беше много здрав човек и се задоволяваше с чашка кафе.
След като качамакът биваше безпощадно опустошен и тепсията вдигната, работата отново започваше, но само на вид, защото препълнените стомаси пречеха на успешната работа, а още повече на четенето с внимание.
Започваше да белее. Под прозорците се зачуваха стъпки по скриптящия сняг... Някой нейде кашляше, сякаш се давеше.
Баща ми, доволен, казваше:
— Хай сега, момчета, вдигайте работата си! Ти, Вичо, наклади мангала за дукян. Ставайте и вие, викаше той и на нас — и вървете да се мийте... хем не току тъй, ами се сапунисайте. Чувате ли?
— Чухме, — отговаряхме ние, но до сапун никой се не докосваше.
И почти развеселен, и той започваше да събира своята работа, пеейки изниско:
„Влезла е Марийка в градинка...“
Свещта биваше изгасена и бързо изнесена, защото оставаше след изгасването й един отвратителен мирис. В стаята биваше вече бяло, но не съвсем светло.
— Ей не видял се качамака! — викаше баща ми: взе да ми ври на кисело. Я да ми сварят едно кааве!
Той се измиваше, изпиваше кафето, прекръстваше се пред иконата — Св. Николай Чудотворец — и излязваше: отиваше в Момковото кафене, а от там на дукяна, отворен и преметен от момчетата.
Ние още се потривахме, дирейки ту чорап, ту опасалка, а майка ми втикясваше, докато тръгнахме за училище. Аз не тръгвах, докато тайно не получех едно петаче за салеп. След нас вкъщи започваше метене, редене, готвене...
Старо Търново
Някога... преди 40, кажи петдесет години, в нашето, тъй или инак, чудесно Търново имаше и чудесни обичаи. Някои от тях съм вече изтъквал, а за някои и до днес — особено и в безсънни нощи — си спомням с едно сладостно замиране на сърцето и — строго доверително речено — съм се просълзявал... Например, като сега помня, как баща ни през зимата ставаше наранина да шие с дукянските момчета елечета. Баща ми се разкашлюваше, ножиците се раздрънкваха и се чуваше гласът му, от който можеше да се заключи, че не беше съвсем в отлично настроение. — Хайде, Досьо, не се потривай, сядай и залавяй работа! — казваше той, измит и в халат. — Ха и ти бре, Вичо, плъзни вече и захващай да избадаш... Нали уж занаят ще учиш... Пък ти, Станке, иди да набуташ собата да се разпали, па вземи хурката и ела да предеш...
И на свободното място между душеците седяха те в полукръг и при слабото осветление на лояната свещ, която църтеше и капеше по пиринчения светилник, започваше работата.
На душеците пък — тогава кревати или патове, според търновското им тогава име, още нямаше — ние, останалият свят на къщата, се спотайвахме, макар някой от нас да бе се пробудил. Аз издавах нос изпод юрганя и тайничко поглеждах сенките на работещите, отразени на белите варосани стени. И много смешни бяха тези сенки, особено сянката на слугинята с хурката, прилична на грамадна някаква птица, която безуспешно се стремеше да хвръкне, но таванът на стаята й пречеше. Гледайки, аз неусетно заспивах, или по-добре речено, впадах в едно приятно полусъние, през време на което долавях, какво се говореше сегиз-тогиз.
— Вичо! — викаше баща ми: — стига си се прозявал, ще глътнеш никого. — Я вземи си мистиря и усекни свещта. И туй не ти приляга... Ха ти бре, Досьо...
Досю усеква свещта, след което пламъкът й става по-голям и блестящ. Същевременно и сам той шумно подсмърча.
— Не подсмърчай тъй, бре! На човек се повдига, като те слуша. Вземи кърпа... Я гледай!
И пак съсредоточено мълчание, смешно движение на сенките им по стените и тайно прозяване на Вичо до разчекване на устата до самите му уши.
В стаята става топло като в баня. Баща ми се мръщи и мърмори:
— Ти, Станке, трябва цял товар да си турила в собата, а?
— Кое кайш?
— Да отидеш да туриш да сварим качамак... Извади и малко маджун.
Зарадвана, че може да се измъкне от стаята, Станка снема хурката и излязва.
Освен баща ми, всички работят в едно състояние на полусън, защото тази страшна „наранина“, наистина започваше много рано.
По едно време в стаята започва да се донася едно ритмично тракане — един вид сипещи се един след друг удари от чукове. Този шум се донася откъм казанджийския мегдан, а то значи, че и казанджиите вече са станали и са се вече заловили за работа.
„Бог ги убил!“ си викам аз в ума, защото, щом баща ми ги чуеше, започваше да буди и нас.
Той присягаше, сбутваше ни и викаше:
— Хайде, бре, ставайте! Съмва се. Ето и казанджиите вече са зачукали.
„Главите си да изчукат“, си викам аз пак в ума, но се омърлушвам, защото страшно ми се иска още да си поспя.
— Ама слушайте — не се окърцуняйте, че... — виква баща ми заплашително.
В това време под самите прозорци на къщата се чува:
— Салеп! Салеп!
— Ето и салеп вече продават, казва баща ми и продължава по-меко и ласкаво: — Хайде айол, станете, вземете книжките си и си учете уроците.
Окуражен от ласкавия бащин глас, казвам сънливо:
— Аз съм си научил урока още днеска...
— Е добре, сега пък стани да го преговаряш... Станете, деца, станете да четете — да не останите слепи, че да ме кълнете. Науката е дадена от Бога...
— Спи ми се...
— Нощ — година бе, синко. Не сте ли се наспали?
— Остави децата да си поспят! — се обажда майка ми.
— Ти не ми се бъркай! — казва баща ми сурово. Ти можеш да поспиш още, защото се облъскваш с къщната работа, пък те цял ден тичат по Самоводския мегдан...
— С тебе не се излязва на глава, — промърморва майка ми и става.
В това време влязва слугинята и казва:
— Качамако увря. Да го сипвам ли?
При това примамливо съобщение, ние всички ставаме, но все пак аз изпреварвам всички зер качамак ще се яде и то с маджун — не е току тъй работа!
Ние вземаме книгите си и сядаме, започвайки да четем. Но — за себе си казвам — аз гледам буквите, които се хопкат пред очите ми, а миглите ми се затварят, главата клюмва....
Бедният мой бащица! Той не можеше да разбере, че едно невръстно дете преди всичко има нужда от сън — един сън най-малко от 3—9 часа. Той не можеше още да разбере, че едно недоспало си дете, колкото и да чете, все пак нищо няма да запомни, а само ще отегчи детския си мозък и през деня в училището не ще може задоволително да запомва онова, което се преподава.
Но гледайки ни, наведени над книгите, баща ви беше убеден, че ние учехме — и той беше доволен и чист пред - съвестта си.
Трогателна простота!
Вратата широко се разтваря — влязва Станка, носеща една телсия, покрита с качамак във вид на топки, а на сред е оставено свободно място за купата с маджуна, която майка ми след нея носи. От тапсията лъха приятен мирис от мисиреното брашно и се вдига пара.
Момчетата се преструват, че много, много не се интересуват от горещия качамак и, без да поглеждат, старателно шият; само Вичо най-сетне не издържа — и хвърля любовен поглед към тепсията, която вече е сложена в средата между всички. Майка ми слага и купата с маджуна и казва с свойственото ней добродушие:
— Ха сега, оставете иглите и ти, Станке, хурката — тя таман бе я взела — па си хапнете. Качамакът е хубав, докато е топъл.
И започваше едно — как да кажа? — лапане, като че ли беше конкурс за надпреварване в гълтане на наквасен в маджуна качамак. Само майка ми не понасяше това ядене и не се докосваше до него. Тя не беше много здрав човек и се задоволяваше с чашка кафе.
След като качамакът биваше безпощадно опустошен и тепсията вдигната, работата отново започваше, но само на вид, защото препълнените стомаси пречеха на успешната работа, а още повече на четенето с внимание.
Започваше да белее. Под прозорците се зачуваха стъпки по скриптящия сняг... Някой нейде кашляше, сякаш се давеше.
Баща ми, доволен, казваше:
— Хай сега, момчета, вдигайте работата си! Ти, Вичо, наклади мангала за дукян. Ставайте и вие, викаше той и на нас — и вървете да се мийте... хем не току тъй, ами се сапунисайте. Чувате ли?
— Чухме, — отговаряхме ние, но до сапун никой се не докосваше.
И почти развеселен, и той започваше да събира своята работа, пеейки изниско:
„Влезла е Марийка в градинка...“
Свещта биваше изгасена и бързо изнесена, защото оставаше след изгасването й един отвратителен мирис. В стаята биваше вече бяло, но не съвсем светло.
— Ей не видял се качамака! — викаше баща ми: взе да ми ври на кисело. Я да ми сварят едно кааве!
Той се измиваше, изпиваше кафето, прекръстваше се пред иконата — Св. Николай Чудотворец — и излязваше: отиваше в Момковото кафене, а от там на дукяна, отворен и преметен от момчетата.
Ние още се потривахме, дирейки ту чорап, ту опасалка, а майка ми втикясваше, докато тръгнахме за училище. Аз не тръгвах, докато тайно не получех едно петаче за салеп. След нас вкъщи започваше метене, редене, готвене...
Старо Търново
 | |||
| Картина на Васил Горанов |
Няма коментари:
Публикуване на коментар