Пътни бележки на Змей Горянин-1941 г.
Когато бях малък като вас, драги приятели, и аз обичах да играя и да чета книги с приказки и разкази, да хвърлям камъчета в топлата вода на Марица, или да се пускам с шейната по заснежените стръмни улици.
Тогава ние не знаехме футбол и туризъм, нямаше „Младежки червен кръст“ и „скаутски дружини“. Любимата ни игра беше играта на войници. Най-здравите ни другарчета станаха офицери, а ние доброволно им се подчинявахме и с дървени пушки се нареждахме в строй под техните команди. То беше преди 28 години.
Нашите „войнишки“ песни проглушаваха квартала и караха старите хора да поклащат глави и да ни укоряват:
— Не е на добро, когато децата започнат да играят на войници! На война е! И войната дойде.
Една вечер, като се върнах в къщи, намерих мама с насълзени очи, а баща ми засмян и весел я утешаваше:
— Хайде и ти! Да не мислиш, че който отива на война го убиват? Само страхливците мислят тъй! Нищо няма да ми се случи!
Като ме видя, татко се развесели още повече:
— Ето на, питай и него и той ще ти каже, че не е страшно и опасно да си войник.
— Не е, — отговорих аз. — Само да слушаш офицера!
На моя детски отговор се засмя и разплаканата мама. Аз не разбрах, защо ми се смее, но после всичко ми стана ясно.
На разсъмване усетих, че татко се наведе над леглото ми и ме целуна, а когато се събудих сутринта, него вече го нямаше. Беше заминал с другите войници на война.
Заредиха се много дни: и слънчеви, и дъждовни, и топли и мразовити. Войната продължаваше.
Ние вече престанахме да играем на войници, защото бяхме разбрали, че нашата детска игра е нищо, а че истинската война е страшна. Бащите на някои от другарчетата ни се бяха върнали ранени. На други пък бащите никога не се върнаха.
Една сива есенна нощ татко си дойде. Навярно беше много късно. Аз спях, но ме разбуди неговата бащинска целувка и лекичкото бодене на брадата му.
Скочих от леглото с небивала радост и първите думи, които му казах бяха:
— Татко, колко врагове уби?
Той само ме помилва и се засмя.
Войната се беше свършила. Но нейният край вдълба по една дълбока бръчка между веждите на всички, които се бяха били.
Баща ми разправяше:
— Ние победихме, разбихме турските пълчища, освободихме Македония и Тракия. А румънците подло ни издебнаха и нападнаха нашата Добруджа. Те ни ограбиха!... А знаеш ли каква хубава земя е Добруджа? Равна, златна земя. Докъдето ти стигат очите само разлюлени ниви виждаш... И житото е едро, тежко, златно...
Тези негови думи не можах да забравя цели 28 години. През тези дълги години обходих цяла България, ходих и в чужди земи, но в мисълта ми винаги оставаше картината, която баща ми бе нарисувал за Добруджа: равна, златна земя, с разлюлени от тих вятър ниви.
И случи се така, драги приятели, че можах да вляза в Добруджа с първите войски, които отидоха да освободят заробените българи. Можах да видя и равната земя, за която бях слушал, да видя и радостта на тия наши братя, които 27 години бяха пъшкали под робство.
А знаете ли, какво ме затрогна най-много?
— Радостта на малките добруджанчета.
За тях ще ви разкажа в тези няколко странички.
Преди да се кача на парахода, който отиваше да отнесе войски в Балчик, две малки момиченца ми подадоха по една китка цвете:
— Господине, отнесете тия цветя на нашите другарчета от Добруджа!
Поблагодарих и взех цветята, а сам си помислих:
— Навярно вашите връстници от Балчик не знаят дума българска. Те са се родили в заробена Добруджа и са били заставени да учат влашки. А, може би, и родителите им вече са забравили родния си език.
Но нямах време да се замисля дълго за това. Някакъв вътрешен глас все ми повтаряше:
— Потрай и ще видиш!
При това параходът вдигна котва и бавно започна да се отдръпва от кея. Музиката свиреше непрекъснато „Добруджански край “, изпращачите викаха „ура“, а морето около парахода приличаше на грамадна ваза, в която плуваха милиони цветя.
Отначало бавно, а сетне все по-бързо и по-бързо започна да се върти голямото витло и да тика парахода. Скоро се измъкнахме из вълнолома, обиколихме фара и се запътихме към Балчик.
Хубаво е да се пътува с параход! “Бургас“ — така се казва този, който ни отнася към свободна вече Добруджа, е не много голям, но много хубав търговски параход. Витлото, което го кара, е с две хиляди конски сили. То ще рече, че 2000 коня го теглят, или тикат по равната морска шир. Когато е добре натоварен със стока, „Бургас“ потъва дълбоко в морето и изглежда нисичък. Но трябва да му се сложат 4 милиона килограма. А сега на него са само войниците от славния български флот и нарочно поканените гости. Затова и той се издига високо, сякаш е горд, че носи такива скъпи пътници.
Бяхме преминали вече северния нос на Варненския залив и изведнъж параходната свирка засвири, витлото спря да се върти и всички пътници — и войници и гости — излязохме на палубата. Тук началникът на флота, полковник Тошев, ни обясни:
— До тука стигаха по-рано водните граници на България. Ето насреща е нос Еркене. Вижте двете бели къщички: едната е българският, а другата — румънският граничен пост. Сега навлизаме в новите български води.
Споменуването на Еркене ми припомни нещо из историята на нашата страна. Някога, тъкмо когато турците са били завладели цяла България, тук, на Еркене, който се е наричал Карбона, е бил непристъпният замък на болярина Балик, който имал своя войска, свои кораби и своя независима държава от Черно море до Дунава. Много пъти турците изпращали пратеници до славния болярин с предложение да стане болярин на султана. Балик изпращал пратениците назад с гордия отговор, че не може да стане роб на никого.
Когато видели, че с добро не могли да го покорят, турците изпратили срещу Баликовите владения голяма войска. Но българите я разбили и прогонили. Щом и силата не помогнала, турците решили да си послужат с хитрост и подлости. Един грък, преоблечен като монах, се вмъкнал в замъка на болярина и го отровил. Но и това не помогнало.
Братът на Балик — боляринът Добротич — събрал всички войници и продължил борбата с турците, докато последните се съгласили да го признаят за свободен и независим владетел.
Докато ви разправях за Балика, параходът „Бургас“ отмина Еркене и пред очите на всички ни блесна с приказна хубост белият български град Балчик. На пристанището имаше грамадна арка от зеленина, окичена с копринени български байраци и с едър надпис: „Добре дошли братя“.
Когато бях малък като вас, драги приятели, и аз обичах да играя и да чета книги с приказки и разкази, да хвърлям камъчета в топлата вода на Марица, или да се пускам с шейната по заснежените стръмни улици.
Тогава ние не знаехме футбол и туризъм, нямаше „Младежки червен кръст“ и „скаутски дружини“. Любимата ни игра беше играта на войници. Най-здравите ни другарчета станаха офицери, а ние доброволно им се подчинявахме и с дървени пушки се нареждахме в строй под техните команди. То беше преди 28 години.
Нашите „войнишки“ песни проглушаваха квартала и караха старите хора да поклащат глави и да ни укоряват:
— Не е на добро, когато децата започнат да играят на войници! На война е! И войната дойде.
Една вечер, като се върнах в къщи, намерих мама с насълзени очи, а баща ми засмян и весел я утешаваше:
— Хайде и ти! Да не мислиш, че който отива на война го убиват? Само страхливците мислят тъй! Нищо няма да ми се случи!
Като ме видя, татко се развесели още повече:
— Ето на, питай и него и той ще ти каже, че не е страшно и опасно да си войник.
— Не е, — отговорих аз. — Само да слушаш офицера!
На моя детски отговор се засмя и разплаканата мама. Аз не разбрах, защо ми се смее, но после всичко ми стана ясно.
На разсъмване усетих, че татко се наведе над леглото ми и ме целуна, а когато се събудих сутринта, него вече го нямаше. Беше заминал с другите войници на война.
Заредиха се много дни: и слънчеви, и дъждовни, и топли и мразовити. Войната продължаваше.
Ние вече престанахме да играем на войници, защото бяхме разбрали, че нашата детска игра е нищо, а че истинската война е страшна. Бащите на някои от другарчетата ни се бяха върнали ранени. На други пък бащите никога не се върнаха.
Една сива есенна нощ татко си дойде. Навярно беше много късно. Аз спях, но ме разбуди неговата бащинска целувка и лекичкото бодене на брадата му.
Скочих от леглото с небивала радост и първите думи, които му казах бяха:
— Татко, колко врагове уби?
Той само ме помилва и се засмя.
Войната се беше свършила. Но нейният край вдълба по една дълбока бръчка между веждите на всички, които се бяха били.
Баща ми разправяше:
— Ние победихме, разбихме турските пълчища, освободихме Македония и Тракия. А румънците подло ни издебнаха и нападнаха нашата Добруджа. Те ни ограбиха!... А знаеш ли каква хубава земя е Добруджа? Равна, златна земя. Докъдето ти стигат очите само разлюлени ниви виждаш... И житото е едро, тежко, златно...
Тези негови думи не можах да забравя цели 28 години. През тези дълги години обходих цяла България, ходих и в чужди земи, но в мисълта ми винаги оставаше картината, която баща ми бе нарисувал за Добруджа: равна, златна земя, с разлюлени от тих вятър ниви.
И случи се така, драги приятели, че можах да вляза в Добруджа с първите войски, които отидоха да освободят заробените българи. Можах да видя и равната земя, за която бях слушал, да видя и радостта на тия наши братя, които 27 години бяха пъшкали под робство.
А знаете ли, какво ме затрогна най-много?
— Радостта на малките добруджанчета.
За тях ще ви разкажа в тези няколко странички.
Преди да се кача на парахода, който отиваше да отнесе войски в Балчик, две малки момиченца ми подадоха по една китка цвете:
— Господине, отнесете тия цветя на нашите другарчета от Добруджа!
Поблагодарих и взех цветята, а сам си помислих:
— Навярно вашите връстници от Балчик не знаят дума българска. Те са се родили в заробена Добруджа и са били заставени да учат влашки. А, може би, и родителите им вече са забравили родния си език.
Но нямах време да се замисля дълго за това. Някакъв вътрешен глас все ми повтаряше:
— Потрай и ще видиш!
При това параходът вдигна котва и бавно започна да се отдръпва от кея. Музиката свиреше непрекъснато „Добруджански край “, изпращачите викаха „ура“, а морето около парахода приличаше на грамадна ваза, в която плуваха милиони цветя.
Отначало бавно, а сетне все по-бързо и по-бързо започна да се върти голямото витло и да тика парахода. Скоро се измъкнахме из вълнолома, обиколихме фара и се запътихме към Балчик.
Хубаво е да се пътува с параход! “Бургас“ — така се казва този, който ни отнася към свободна вече Добруджа, е не много голям, но много хубав търговски параход. Витлото, което го кара, е с две хиляди конски сили. То ще рече, че 2000 коня го теглят, или тикат по равната морска шир. Когато е добре натоварен със стока, „Бургас“ потъва дълбоко в морето и изглежда нисичък. Но трябва да му се сложат 4 милиона килограма. А сега на него са само войниците от славния български флот и нарочно поканените гости. Затова и той се издига високо, сякаш е горд, че носи такива скъпи пътници.
Бяхме преминали вече северния нос на Варненския залив и изведнъж параходната свирка засвири, витлото спря да се върти и всички пътници — и войници и гости — излязохме на палубата. Тук началникът на флота, полковник Тошев, ни обясни:
— До тука стигаха по-рано водните граници на България. Ето насреща е нос Еркене. Вижте двете бели къщички: едната е българският, а другата — румънският граничен пост. Сега навлизаме в новите български води.
Споменуването на Еркене ми припомни нещо из историята на нашата страна. Някога, тъкмо когато турците са били завладели цяла България, тук, на Еркене, който се е наричал Карбона, е бил непристъпният замък на болярина Балик, който имал своя войска, свои кораби и своя независима държава от Черно море до Дунава. Много пъти турците изпращали пратеници до славния болярин с предложение да стане болярин на султана. Балик изпращал пратениците назад с гордия отговор, че не може да стане роб на никого.
Когато видели, че с добро не могли да го покорят, турците изпратили срещу Баликовите владения голяма войска. Но българите я разбили и прогонили. Щом и силата не помогнала, турците решили да си послужат с хитрост и подлости. Един грък, преоблечен като монах, се вмъкнал в замъка на болярина и го отровил. Но и това не помогнало.
Братът на Балик — боляринът Добротич — събрал всички войници и продължил борбата с турците, докато последните се съгласили да го признаят за свободен и независим владетел.
Докато ви разправях за Балика, параходът „Бургас“ отмина Еркене и пред очите на всички ни блесна с приказна хубост белият български град Балчик. На пристанището имаше грамадна арка от зеленина, окичена с копринени български байраци и с едър надпис: „Добре дошли братя“.
Но аз не гледах нито арката, нито байраците, нито хубавите бели вили, които са наредени по най-живописните места на залива. Погледът ми бе прикован от една групичка деца, които стояха настрана от възрастните посрещачи и с лакоми очи гледаха българските параходи.
Когато слязох от брега и отидох при тях, разбрах защо така гледали: откъм брега „Бургас“ и другите параходчета, които го придружаваха, изглеждаха още по-красиви със своите развети знамена и десетките малки пряпорци издигнати, като пъстри гирлянди до най-високите мачти.
Когато слязох от брега и отидох при тях, разбрах защо така гледали: откъм брега „Бургас“ и другите параходчета, които го придружаваха, изглеждаха още по-красиви със своите развети знамена и десетките малки пряпорци издигнати, като пъстри гирлянди до най-високите мачти.
Това се вижда доста ясно на снимката.
Аз се приближих до малките посрещачи без те да ме забележат. Толкова бяха увлечени в разговора си. И това което чух ме изненада радостно: всички говореха на хубав български език. Едно румено момченце разказваше:
— Власите нямат такива големи параходи. Ние живеем на брега и винаги съм гледал на пристанището. Такъв висок параход не съм виждал.
— И аз, — потвърди друго едно момченце.
— А може и да имат такива параходи, само че не ги водеха в Балчик.
— Защо не ги водеха?— запитах аз и се доближих още по-близко до децата.
— Защото Балчик е български. Те знаеха, че какъвто параход да доведат, ние няма да се радваме. Затова.
Разбрах че двете варненчета ми бяха дали цветята тъкмо за такива добруджанчета и им подадох скромните китки:
— Тези цветя са за вас. Изпращат ви ги две деца от Варна.
Малките грабнаха цветята. Но китките бяха две, а децата много. Тогава едно момиченце се досети:
— Чакайте, чакайте! Да развържем китките и всеки да си вземе по едно цветче. Тези цветя не са за кичене, а за спомен от свободна България.
Оставих малките да делят подаръка на варненчетата и сам тръгнах по стръмната улица за към средата на града. По всички къщи и сгради се вееха български знамена съшити от най-хубав копринен плат.
Понеже в цяла Добруджа не можело да се намери българско трицветно платно, девойките, не само от Балчик, а от всички добруджански градове, се охитрили и една купувала бял плат, друга—червен, трета—зелен, а сетне се събирали на седенки и шиели от платовете знамена. Така се приготвили да посрещнат българските войски, които идваха да им донесат загубената преди 27 години свобода.
На площада свиреха непрекъснато две военни музики и стари и млади се бяха наловили на хоро.
Няколко деца, между които видях двете момченца от пристанището, ме наобиколиха. Отначало те ме гледаха страхливо, а сетне се престрашиха. Едно ме запита:
— Чичо, ти защо не си с войнишки дрехи?
— Защото не съм войник.
— Ами какъв си?
— Писател.
Сега вече малките добруджанчета съвсем се присламчиха до мене.
— Ами какви книги пишеш? — запита едно момиченце, което беше навярно ученичка.
— Всякакви, — отговорих аз и се засмях.
— А нямаш ли някоя твоя книжка: тука?
— Нямам. Но като се върна в София,, ще ви пратя.
Моето обещание се посрещна с жива радост.
— И на мен, нали? И на мен, нали?
Десетина детски гласове ме накараха да си запуша ушите. Ала едно момченце, което видя, че не чувам, дойде и здравата ме задърпа за панталона.
То беше толкова малко, че наистина не можеше да достигне палтото ми.
— Ами ти какво искаш, а?
— Чиче, и аз искам книга. И аз мога да чета и да пиша на български.
— „Можеш ли? — неповярвах аз.— На колко си години?
— На пет, ама мога!
Подадох му бележника си.
— Я да те видя!
Той взе молива ми и бележника, седна на тротоара и бавно с равни и кръгли букви написа името си.
— Браво! Дай сега бележника!
— Чакай, чакай, — махна с ръка малкият ми познайник и продължи да пише.
Когато ми подаде написаното, прочетох под името му малката, но толкова хубава дума: „българин“.
— А кой те е учил да пишеш?
— Кака. Тя е във второ отделение.
— Ще ти пратя книги, ще ти пратя! Малкият засия. Той се затича към майка си, но по средата на пътя се спря, помисли нещо и се върна:
— Чиче, аз знам и румънски, ама ти обещавам, че ще го забравя!
— Виждате ли го този хубавец, че е сърдит и намръщен? А знаете ли защо се сърди? Защото му забраниха да вика „ура“!
В селото току що бяха влезли войниците и както е редно, ги посрещаха с хляб и сол. Тогава кметът на селото започна да държи реч и да благодари на освободителите.
Разбира се, когато някой възрастен човек говори, малките не бива да викат и да приказват. Но този малък добруджанец, когото виждате на ръцете на майка му, съвсем не разбираше от приличие и продължаваше да вика „ура“, колкото му глас държи. Тогава майка му го сгълча и нему му стана криво.
Намръщеното му личице ме разсмя. Тихичко се приближих и запитах:
— Ей, юнак, как се викаш?
— Улааа! — отговори той и накара всички да се обърнат и да ни загледат.
— Мълчи, лошо момче, мълчи! — пак му се скараха. — Сега не се вика!
— Той е мъничък, — казах аз. — Нека си вика.
— Мъничък е. На три години и нещо. Пък е палав за десет, като него!
— Как се казва?
— Симеон, — гордо отговори майка му. — На Княз Симеона го кръстихме. Влашкият поп не искаше да го кръсти с такова име, та ходихме чак в Добрич при стария български свещеник да го кръсти.
Симеон чува думата „кръсти“, събира пръстчетата си и се прекръства, а сетне по-високо виква славното „ура“!
Четири дни по-късно параходът „Бургас“ отново напусна варненското пристанище. Сега той отиваше да занесе свободата на българите от другия голям черноморски град — Каварна.
И природата се радваше на свободата, та времето беше прекрасно. По морето не се повдигаше нито най-малка вълна. Пред парахода играеха няколко делфина и чакаха да им хвърлят от кухнята нещо за ядене.
Преминавайки край свободния Балчик, музиката засвири „Добруджански край“. Скалистите брегове отекнаха, като че ли и те пееха.
Каварна е по-малък от Балчик, но и там българите са пазили ревниво своя език и народност. Градът е на 2 километра от брега.
Докато стигнем до него аз пак се сприятелих с няколко деца: две момиченца и три момченца. И знаете ли, как бяха облечени момиченцата? Като българско знаме: с бели блузи, със зелени поясчета и с червени рокли — истински подвижни знамена!
— Господине, — каза ми едното момченце, — искате ли да зарадваме дядо Петър?
— Кой е той?
— Най-старият човек в Каварна. Ей го напред с украсената волска кола. Хайде да отидем да се качим на колата.
Отидохме, накачихме се и наистина зарадвахме стареца. Видях по сбърчените му страни да се стичат сълзи:
— Тъй, синко, тъй! Добре, че се качихте на колата. На добруджанеца тази кола му е най-мила, защото с нея вози златните снопи. И децата ни са най-мили. Защото
ако не бяха те, ние нямаше да чакаме свободата толкова години. За децата я чакахме..
Близо до Каварна е най-източната точка на българския черноморски бряг — нос Калиакра. Още същия ден отидох да видя тази прекрасна местност, за която бях слушал много отдавна. Вие ще я видите на снимката.
На Калиакра е издигнат голям фар, който предпазва нощем моряците от подводните скали, разпилени наоколо.
Някога, когато турците завладели свободната земя на Добротича, оттук, от този скалист връх са се хвърлили четиридесет девойки, които не искали да променят вярата си.
Сега морето край Калиакра е спокойно и тихо шуми в подводните пещери.
— Вижте, вижте! — показва ми един от моите спътници. — Гледайте долу на скалата.
Аз поглеждам нататък и виждам из водата да се подава една глава на куче, после едно продълговато тяло с ниски крачета и най-после една рибя опашка.
— Тюлен. Истински тюлен. Някога цар Фердинанд ги пуснал в Черно море, а те си намерили тук удобно място и се развъдили. Сега трябва да са трийсетина.
Тюленът се гмурка във водата, пак излиза, пак се гмурка и пръска хиляди капки, които блестят на слънцето.
В следната книжка—за пътуването ми към Добрич и Силистра.
Старо Търново
Аз се приближих до малките посрещачи без те да ме забележат. Толкова бяха увлечени в разговора си. И това което чух ме изненада радостно: всички говореха на хубав български език. Едно румено момченце разказваше:
— Власите нямат такива големи параходи. Ние живеем на брега и винаги съм гледал на пристанището. Такъв висок параход не съм виждал.
— И аз, — потвърди друго едно момченце.
— А може и да имат такива параходи, само че не ги водеха в Балчик.
— Защо не ги водеха?— запитах аз и се доближих още по-близко до децата.
— Защото Балчик е български. Те знаеха, че какъвто параход да доведат, ние няма да се радваме. Затова.
Разбрах че двете варненчета ми бяха дали цветята тъкмо за такива добруджанчета и им подадох скромните китки:
— Тези цветя са за вас. Изпращат ви ги две деца от Варна.
Малките грабнаха цветята. Но китките бяха две, а децата много. Тогава едно момиченце се досети:
— Чакайте, чакайте! Да развържем китките и всеки да си вземе по едно цветче. Тези цветя не са за кичене, а за спомен от свободна България.
Оставих малките да делят подаръка на варненчетата и сам тръгнах по стръмната улица за към средата на града. По всички къщи и сгради се вееха български знамена съшити от най-хубав копринен плат.
Понеже в цяла Добруджа не можело да се намери българско трицветно платно, девойките, не само от Балчик, а от всички добруджански градове, се охитрили и една купувала бял плат, друга—червен, трета—зелен, а сетне се събирали на седенки и шиели от платовете знамена. Така се приготвили да посрещнат българските войски, които идваха да им донесат загубената преди 27 години свобода.
На площада свиреха непрекъснато две военни музики и стари и млади се бяха наловили на хоро.
Няколко деца, между които видях двете момченца от пристанището, ме наобиколиха. Отначало те ме гледаха страхливо, а сетне се престрашиха. Едно ме запита:
— Чичо, ти защо не си с войнишки дрехи?
— Защото не съм войник.
— Ами какъв си?
— Писател.
Сега вече малките добруджанчета съвсем се присламчиха до мене.
— Ами какви книги пишеш? — запита едно момиченце, което беше навярно ученичка.
— Всякакви, — отговорих аз и се засмях.
— А нямаш ли някоя твоя книжка: тука?
— Нямам. Но като се върна в София,, ще ви пратя.
Моето обещание се посрещна с жива радост.
— И на мен, нали? И на мен, нали?
Десетина детски гласове ме накараха да си запуша ушите. Ала едно момченце, което видя, че не чувам, дойде и здравата ме задърпа за панталона.
То беше толкова малко, че наистина не можеше да достигне палтото ми.
— Ами ти какво искаш, а?
— Чиче, и аз искам книга. И аз мога да чета и да пиша на български.
— „Можеш ли? — неповярвах аз.— На колко си години?
— На пет, ама мога!
Подадох му бележника си.
— Я да те видя!
Той взе молива ми и бележника, седна на тротоара и бавно с равни и кръгли букви написа името си.
— Браво! Дай сега бележника!
— Чакай, чакай, — махна с ръка малкият ми познайник и продължи да пише.
Когато ми подаде написаното, прочетох под името му малката, но толкова хубава дума: „българин“.
— А кой те е учил да пишеш?
— Кака. Тя е във второ отделение.
— Ще ти пратя книги, ще ти пратя! Малкият засия. Той се затича към майка си, но по средата на пътя се спря, помисли нещо и се върна:
— Чиче, аз знам и румънски, ама ти обещавам, че ще го забравя!
В селото току що бяха влезли войниците и както е редно, ги посрещаха с хляб и сол. Тогава кметът на селото започна да държи реч и да благодари на освободителите.
Разбира се, когато някой възрастен човек говори, малките не бива да викат и да приказват. Но този малък добруджанец, когото виждате на ръцете на майка му, съвсем не разбираше от приличие и продължаваше да вика „ура“, колкото му глас държи. Тогава майка му го сгълча и нему му стана криво.
Намръщеното му личице ме разсмя. Тихичко се приближих и запитах:
— Ей, юнак, как се викаш?
— Улааа! — отговори той и накара всички да се обърнат и да ни загледат.
— Мълчи, лошо момче, мълчи! — пак му се скараха. — Сега не се вика!
— Той е мъничък, — казах аз. — Нека си вика.
— Мъничък е. На три години и нещо. Пък е палав за десет, като него!
— Как се казва?
— Симеон, — гордо отговори майка му. — На Княз Симеона го кръстихме. Влашкият поп не искаше да го кръсти с такова име, та ходихме чак в Добрич при стария български свещеник да го кръсти.
Симеон чува думата „кръсти“, събира пръстчетата си и се прекръства, а сетне по-високо виква славното „ура“!
Четири дни по-късно параходът „Бургас“ отново напусна варненското пристанище. Сега той отиваше да занесе свободата на българите от другия голям черноморски град — Каварна.
И природата се радваше на свободата, та времето беше прекрасно. По морето не се повдигаше нито най-малка вълна. Пред парахода играеха няколко делфина и чакаха да им хвърлят от кухнята нещо за ядене.
Преминавайки край свободния Балчик, музиката засвири „Добруджански край“. Скалистите брегове отекнаха, като че ли и те пееха.
Каварна е по-малък от Балчик, но и там българите са пазили ревниво своя език и народност. Градът е на 2 километра от брега.
Докато стигнем до него аз пак се сприятелих с няколко деца: две момиченца и три момченца. И знаете ли, как бяха облечени момиченцата? Като българско знаме: с бели блузи, със зелени поясчета и с червени рокли — истински подвижни знамена!
— Господине, — каза ми едното момченце, — искате ли да зарадваме дядо Петър?
— Кой е той?
— Най-старият човек в Каварна. Ей го напред с украсената волска кола. Хайде да отидем да се качим на колата.
Отидохме, накачихме се и наистина зарадвахме стареца. Видях по сбърчените му страни да се стичат сълзи:
— Тъй, синко, тъй! Добре, че се качихте на колата. На добруджанеца тази кола му е най-мила, защото с нея вози златните снопи. И децата ни са най-мили. Защото
ако не бяха те, ние нямаше да чакаме свободата толкова години. За децата я чакахме..
Близо до Каварна е най-източната точка на българския черноморски бряг — нос Калиакра. Още същия ден отидох да видя тази прекрасна местност, за която бях слушал много отдавна. Вие ще я видите на снимката.
Някога, когато турците завладели свободната земя на Добротича, оттук, от този скалист връх са се хвърлили четиридесет девойки, които не искали да променят вярата си.
Сега морето край Калиакра е спокойно и тихо шуми в подводните пещери.
— Вижте, вижте! — показва ми един от моите спътници. — Гледайте долу на скалата.
Аз поглеждам нататък и виждам из водата да се подава една глава на куче, после едно продълговато тяло с ниски крачета и най-после една рибя опашка.
— Тюлен. Истински тюлен. Някога цар Фердинанд ги пуснал в Черно море, а те си намерили тук удобно място и се развъдили. Сега трябва да са трийсетина.
Тюленът се гмурка във водата, пак излиза, пак се гмурка и пръска хиляди капки, които блестят на слънцето.
В следната книжка—за пътуването ми към Добрич и Силистра.
Старо Търново
Няма коментари:
Публикуване на коментар