Назначаването ми за председател на Ксантийската българска православна църковна община

архимандрит Кирил Рилски

От 1 септемврий 1896 год. бях назначен от св. Екзархия за председател на Ксантийската православна българска църковна община, дето пристигнах в първите дни на м. септемврий и поех възложената ми длъжност. Още в деня на пристигането ми в гр. Ксанти, като предадох препоръчителното писмо от св. Екзархия на ксантийските граждани-българи, взех със себе си няколко първенци-българи да ме придружат и отидох да направя първата визита на ксантийския каймакамин (околийски началник, който ме прие много любезно. Ксантийският първенец-българин Киряк Кудев ме препоръча на каймакамина, като му каза, че българската Екзархия от Цариград ме е изпратила да изпълнявам религиозните нужди на ксантийското българско православно население, което припознава само нея за духовно началство. Обаче, три дни след пристигагането ми подигна се цялото гръцко ксантийско население против мен под ръководството на гръцкия митрополит Иоакима, за да ме преследва и гони. Каймакаминът, който преди три дни ме прие много любезно, сега, заставен от ксантийското гръцко население, ме интернира от града Ксанти и под стража ме изпрати по железницата в гр. Гюмюрджина. Щом пристигнах под стража в окръжния град Гюмюрджина, в 12 час по турски вечерта бях представен на изследване пред гюмюрджийския бинбашия Кемик Каран (Костотрошец). Този турски чиновник беше си добил това страшно име от гюмюрджийското турско и християнско население, поради неговите големи жестокости. Собственото му име ненаучих и не го знаех, защото всички го наричаха с това му страшно име „Кемик Каран“. Той ме разпита подробно: От къде съм, къде съм бил досега и пр. по чиста българско наречие, защото беше родом от Западна Македония. След разпита съобщи ми, че правителството имало за мен донесения от ксантийските гърци, че съм бил неблагонадежден и лош человек, та щял съм да разбунтувам цялото ксантийско българско население, заради това строго ми се забранявало да се връщам обратно в Ксанти, но на друго място съм свободен да живея където искам. Аз отговорих на бинбашията, че всичките доноси на ксантийските гърци са неверни и че не съм неблагонадежден за държавата человек; че едва миналата година съм свършил училището и сега за пръв път ме изпраща Екзарх Ефенди за свещеник на ксантийските българи, които припознават българската Екзархия, основана с царски ферман. Този султански чиновник, при всичко че имаше лошо име помежду гюмюрджинското местно население, беше много умен человек и се отнесе много състрадателно към мен, тъй като беше уверен, че нямам никаква вина и страдам само от лъжливите доноси на ксантийските гърци. Когато бинбашията свърши изследването в правителствения дом, вече се беше стъмнило. Султанският чиновник ме попита вежливо: „Сега къде ще отидеш?“ На това му отговорих, че съм странен и никак не познавам гр. Гюмюрджина. Ние, българите, имаме архирейско наместничество в града, но сега е нощно време, та не знам къде е, да отида до там. Бинбашията ми каза, че ще да изпрати свой человек па ме отведе до българското архирейско намесничество, за да не се безпокоя. Изказах му своята благодарност за доброто, което ще ми направи. От архирейското ни наместничество в Гюмюрджина за всичко подробно рапортирах в св. Екзархия в Цариград и исках да ми дадат упътвания, като какво да правя. Получих отговор да стоя в Гюмюрджинското ни архирейско наместничество и да чакам там разрешението на въпроса. Ако и да се правиха много постъпки в Цариград от страна на св Екзархия пред турското правителство за повръщането ми в Ксанти, но всички останаха без последствие, защото не бяха само ксантийските гърци, които се противеха за завръщенето ми там но, имаше и политически съображения: гр. Ксанти се намираше на най-близката точка до морето от българската граница, та самите турци бяха против завръщането ми в Ксанти, но хитро се скриваха зад гърба на гърците, като се извиняваха с това, че се нарушавали привилегиите на гръцкия владика. В 1897 г. се отвори войната между Турция и Гърция, която ме завари в Гюмюрджина да чакам все същото разрешение. През тая война и българското население в Гюмюрджина беше се изплашило много, да не бъде изклано от турците, тъй като наскоро беше станало арменското клане въ Цариград пред очите на християнските посланици. Тогава българското православно население от целия Гюмюрджински санджак, от голям страх се обърна към Гюмюрджинското ни архирейско наместничество да му се изпрати един духовник за негов пътующ изповедник през Великите пости. Като нямаше в Гюмюрджина друго монашествующе лице, възложи на мен да изпълня тази деликатна длъжност. Изповедническата длъжност не беше за мен нова, тъй като още в Русия, в качеството ми на семинарски свещеник, изповядвах православните християни, които трябва духовно да се церят и успокояват. Но тук обстоятелствата бяха много трудни за изповедническата длъжност, която изискваше да се обикаля целия Гюмюрджински окръг за изповядване на българското православно население, особено като наклеветен пред местната турска власт в неблагонадежност спрямо турската държава и намиращ се в Гюмюрджина под полицейски надзор, в разгара на една война, ако и против Гърция, когато турското население беше силно наежено въобще против християнското. На прощалната неделя (сирни заговезни) отслужих божествена литургия в нашия български параклис в Гюмюрджина "Св. Иоан Предтеча", който тогава се намираше в арменската махала, в една арменска къща, на горния етаж. На вечернята съгласно древния православен обичай, простих се с Негово Всеблагоговейнство гюмюрджинския архирейски наместник иконом Иван П. Андонов, когото отсетне заклаха гръцките андарти в градеца Съботско, Воденска епархия, в 1905 година, а така също се простих и с набожните наши българи от Гюмюрджина. Утринта, на чисти понеделник, отпътувах за най-далечното с. Монастир, което се намира на 10 часа разстояние от гр. Гюмюрджина, в недрата на Родопите. От тук започнах да изповядвам православното българско население от Гюмюрджински окръг. Монастир е разположено на много живописно място. То брои повече от 350 къщи, с две каменни енорийски църкви. След изповедта попитах по-старите селяни, защо тяхното село носи името Монастир? Те ми обясниха, че тяхното село било основано върху развалините на един голям родопски монастир, че всичката тяхна грамадна селска мера била притежание на монастира, поради което и селото им се наричало „Монастир". Прочетете повече

От с. Монастир преминах в съседното с. Сачанли. По причина на войната, конете се взимаха реквизиция. Селяните не смееха да ми дадат добитък да пътувам от едно до друго село и заради това пътувах пеш, като вземах по едно малко момче от селските училища да ми показва пътя. Въпреки големия ми страх от пътуването ми по гюрджинските села в едно такова размирно време, никъде не срещнах затруднение от страна на турските власти. Само в едно село, със смесено население от турци и българи, дойдоха няколко турци селяни от същото село в квартирата ми, които ме запитаха, като си имат техните селяни-християни селски свещеник, какво търся аз в селото им? Отговорих им, че като си имат те в селото селски ходжа, какво търси в селото им да дохожда друг ходжа във време на техния рамазан? Те ми отговориха, че този ходжа, що дохождал през рамазана (пост), е рамазан ходжа си и дохожда през рамазана да дава наставления на мюсюлманите. Аз отговорих на турците, че и аз съм като него, като самия рамазан ходжаси; сега ние християните имаме пейриз (пост) и съм дошел да давам съвети на християните да живеят съгласно нашата вера. Турците след това обяснение, признаха, че съм имал право да ходя по селата и давам наставления на християните да живеят по закон. Аз заобиколих в продължение на целите Велики пости всичките гюмюрджински села и изповядах православното население. Завърнах се в Гюмюрджина на Велика събота със спокойна съвест, че можах да изпълня духовната си задача в целия Гюмюрджински край. Измина се цялата зима, а въпросът за моето завръщане в Ксанти още не беше разрешен от властта. Аз изгубих всяка надежда. Да стоя повече и да чакам в Гюмюрджина не ми се щеше. Реших се, каквото ще да става, да се завърна в гр. Ксанти без разрешение. Беше ми задържано от властта пътното таскере още когато ме интенираха от Ксанти, та не можех да пътувам по железницата, затова се принудих да си наема един кираджия и по стария път за 9 часа стигнах в Ксанти. Като ме видеха, че съм дошъл в гр. Ксанти, нашите българи останаха в голямо чудо и започнаха да ме питат, как съм дошъл по това време в града им. Отидох в къщата на първенеца Киряк Кудев, у когото и се спрях на квартира, като си взех и едно турче за слуга по име Сюлейман, защото домашните на Киряк Кудев живееха в селото Габрово, а пък самия той целия ден стоеше на своята тютюнева мааза и дохождаше само нощно време в къщата си да нощува. Като се измина един месец време от завръщането ми от Гюмюрджина в Ксанти, местната власт пак ме интернира от Ксанти в Гюмюрджина и ми запрети най-строго да не се връщам обратно. След един месец време пак без разрешение се завърнах в Ксанти. Подир двудневно престояване в Ксанти, пак ме интернира в Гюмюрджина. Подир три недели време пак по стария път се завърнах от Гюмюрджина в Ксанти. На 27 юлий 1897 год. местната власт, подбудена от ксантийските гърци, пак иска да ме интернира в Гюмюрджина. Сега вече тя не можа да удовлетвори исканието на ксантийските гърци, тъй като срещна съпротивление от три хиляди и повече наши българи, които бяха се решили да отидат до крайност да се бият и със самата турска власт, за да ме защитават и не позволят интернирването ми от града Ксанти. Властта направи опит насила да разпъди тълпата, но не успя. Българите викаха единодушно: „Всички тук ще умрем, ала няма да дадем да се изпъди нашия любим български свещеник от Ксанти“. Те ликуваха от радост за своята победа над ксантийските гърци. Аз с по-първи българи отидох в градската градина, която е край реката на Ксанти, за да си поотдъхнем малко, а главно да покажем на гърците, че този път не можаха да постигнат своето желание, въпреки всичките им коварни средства и хитрости. Аз много добре знаех, че властта пак ще ме интернира от Ксанти, ако и да отстъпи сега пред народната сила на българското многолюдно население, което беше ожесточено и беше се решило да отиде до крайност, но аз не исках да говоря на нашите българи за това, за да се понарадват на своята победа над гръцкото ксантийско население. Ксантийската турска власт, като виде, че цялото българско население в града е ожесточено от моето интерниране и е готово да отиде до крайност, за да постигне своята цел, употреби насилие над самия ми хазаин Киряк Кудев, като го застави да ме изпъди сам той от къщата си, та, по такъв начин, като няма где да живея, сам да напусна града Ксанти. Хазаинът ми, под влиянието и натиска на местната турска власт, ми предложи да излаза от къщата му, но аз му се възпротивих, като му казах, че българският народ ми е наел тази квартира под наем за лира и четвърт на месец и няма да изляза, докато не изтече срокът на условието. Хазаинът ми заяви на местната власт, че ме пъди от къщата си, но че аз не излизам. Тогава властта, три дни след неуспеха да ме интернира по причина съпротивлението на българското население в Ксанти, в един делничен ден ме нападна в квартирата ми, сграбчи ме и ме постави в едно затворено купе, за да ме не види никой от българите, и през тютюните зад града ме откара на гарата и от там по железницата ме интернираха в Гюмюрджина. Когато се качих в железницата в Ксанти, часът беше 9 по турски, след един час по една проста случайност се запалила къщата на Киряк Кудев и изгоряла за един час време до самите основи. Това ми съобщи в Гюмюрджина един българин от Ксанти. Понеже захванах да съжалявам, че и моите вещи там са изгорели, той ме успокои, като ми обясни, че не е изгоряла къщата, в която живеех, а другата, съседна, която се даваше под наем. Изгорялата къща струваше повече от 500 лири турски златни. Тя се запалила съвсем случайно. Наемателката, гъркиня, която живеела там под наем, като пържела тикви, запалило се маслото, уплашила се и го хвърлила на пода, та по такъв начин пламнал огъня и изгоряла цялата къща. Това случайно нещастие на Киряк Кудев, ксантийското население си го изтълкувало своеобразно. И българи и турци твърдяха, че Бог наказал моя хазаин, загдето се съгласил с властта да ме пъди от къщата си. Ксантийското гръцко население, обаче, твърдеше, че Бог е наказал моя хазаин Киряк Кудев, за гдето държал в къщата си схизматически свещеник. Важното е това, че и самият Киряк Кудев свързваше пожара съ моето интерниране от Ксанти и сам ми поиска прошка при построяването отново на изгорялата му къща, като ме помоли да светя вода и поръся основите ѝ. Аз му простих, но със забележка за напред да не отива против народа си. В началото на месец август 1897 година пак, без позволението на властта, се завърнах по стария път от Гюмюрджина в Ксанти, но сега, за да отвлека вниманието на властта, отидох от Ксанти в близките български села Габрово и Еникьой, да служа на празника св. Богородица, 15 август, и благословя духовното ми паство. В село Габрово получих писмо от Негово Блаженство българския екзарх господин Иосифа, в което ми се съобщаваше, че по причина на големите пречки от страна на властта и ксантийските гърци за моето закрепяване в града Ксанти, мястото ми в тоя град се закрива и че трябва да се завърна в Цариград. Щом получих това писмо, веднага се завърнах в Ксанти. Известието за заминаването ми в Цариград, като гръм порази ксантийското българско православно население, което ме заобиколи и със сълзи на очи ме молеше да не го оставям и да не си отивам в Цариград. Аз така също, като гледах тези добри наши българи, които бяха ме заобиколили със сълзи на очи, за да ме молят, да не ги оставям, не можах и аз да не се трогна и да не заплача, защото и на мен беше мъчно да се разделя с тези добри българи. Аз се постарах да ги успокоя, като им казах, че сега трябва непременно да отида в Цариград, понеже ме вика духовното ми началство, като им дадох честна дума, че ще употребя всички сили и средства да убедя Негово Блаженство да измени своето решение и пак да ме изпрати при тях в Ксанти. На следующия ден бях вече в железопътната станция, заобиколен от българското население, което ме изпращаше за Цариград с пълно уверение, че в скоро време пак ще се завърна в Цариград при него. През втората половина на месец август в 1897 г. пристигнах в Цариград и веднага се явих при Негово Блаженство екзарх Иосиф, когото молих да измени взетото решение за закриването на моето място в Ксанти, като го уверих., че с подкрепата на доброто наше българско население в Ксанти ще мога да победя всички трудности и да се закрепя там. Негово Блаженство ми отговори: „Ние се убедихме в големите трудности, които се срещат от страна на властта и ксантийските гърци за Вашето закрепяване в Ксанти и заради това взехме решение да закрием това място". Аз продължавах пак да настоявам и да го моля да измени това решение и ме изпрати обратно в Ксанти, като го уверявах, че ми е много жал за българското население в Ксанти и много ми е мъчно да се разделя от него. Негово Блаженство виде моето упорство и, види се, за да ме отклони да не настоявам повече, каза ми, че ще измени своето решение, ако се съглася да ми се намали годишната ми заплата с 30 лири турски. Отговорих, че приемам даже да ми се не дава никаква заплата само и само да ме изпрати пак в Ксанти при моето любимо духовно паство. Негово Блаженство измени решението си и пак ме изпрати в гр. Ксанти, където пристигнах в края на месец август при своето духовно паство, което ликуваше от радост. След завръщането ми в Ксанти трябваше да съставя свой план, да мога да се закрепя там, съгласно обещанието ми пред екзарха. В основата на плана ми за закрепяване в Ксанти стоеше мисълта за купуване на собствена моя къща в казания град, за да стана гражданин, та да не могат да ме интернират турските власти от града. Осъществяването на този план не беше лесно. Намерих подходяща къща, чиято стойност беше 130 лири турски. Тази къща бяха я купили за себе си двамата ксантийски българи: Никола Хекимов и Васил Стаматов, които, като народни българи, ми я отстъпваха на покупната ѝ цена 130; лири турски. В продължение на една седмица събрах от ксантийското българско население 100 лири турски, но не ми достигнаха още 30. Тогава помолих някои от по-богатите ксантийски българи да ми дадат взаимнообразно 30 лири, които, щом събера от населението, ще им повърна, но никой не се съгласи да ми даде тази сума. Като се боях да не ми се побърка плана, казах на ксантийските българи, че имам само 35 лири турски, от които 30 лири ще дам за покупката на къщата, та ще ми останат само 5 лири турски, но съм уверен, че ще бъдат така добри и няма да допуснат свещеникът им да остане на улицата и да страда от глад. По такъв начин се дотъкми цялата сума за купуване къщата. Предстоеше, обаче, да се извърши най-трудната работа по покупката и да се изпълнят ред формалности, които се изискват от закона при купуванието и продаванието на недвижими имоти. Самата предметна къща се намираше в гръцката Хаджи Ставрева махала и трябваше да се получи махленско свидетелство за подажбата от гръцкия кмет на махалата. Нито властта щеше да допусне да стане покупката на мое име, нито пък ксантийските гърци щяха да допуснат да стане това, за да се закрепя в града Ксанти, като гражданин, и да не могат вече да ме интернират. Самото Божие Провидение ми се притече на помощ да изпълня своя план. Ксантийският каймакамин, който ме познаваше лично, беше отишъл някъде и беше оставил за свой заместник ксантийския кадия, който бе дошъл скоро и никак не ме познаваше. Главните ксантийски гърци, които ме преследваха, бяха отишли вън от града в близкия монастир до Ксанти, на храмовия празник на Малка Св. Богородица, 8 септемврий. За да отвлека вниманието на шпионите ксантийски гърци, които бяха поставени да ме следят, на 8 септемврий вечерта заминах по железницата за ксантийското село Еникьой. Там се престорих на болен, установих се при селския свещеник Анастас, наречен поп Пала, който живееше в църковния двор, и го помолих да намери от селото едно муле и четири млади момчета, с които през нощта ще пътуваме през Родопите до Ксанти. Добрият свещеник Анастас, който беше голям народолюбец и патриот, извърши всичко и в 2 часа по турски през нощта четирите млади момчета ме чакаха в църковния двор, дето стоеше и мулето, готови да тръгнем. Тръгнахме по кривите и тесни пътеки из Родопите. За 9 часа преди да се съмне още пристигнахме край гр. Ксанти. Оставих мулето и тримата младежи над Ксанти, а сам с единия младеж пеш влезнахме в града, без да ме види никой и се затворих в една българска къща, която беше близо до правителствения дом. Щом се съмна, аз изпратих верния ми слуга Сюлейман да повика двамата българи: Никола Хекимов и Васил Стаматов, които веднага дойдоха при мен в къщата. В Хаджи Ставревата махала имаше двама кметове : турски и гръцки. Изпратих един верен българин до турския кмет на казаната махала, в която се намираше къщата, да подпечата с махленския печат махленското свидетелство за продажбата на къщата. Той беше подпечатал махленското свидетелство със своя махленски печат и с печата на гръцкия махленски кмет Манулаки, който беше оставил своя махленски печат у турския кмет, с когото работили адвокатлък. Като се изпълниха всички изискуеми от закона формалности за покупката на въпросната къща, взех двамата българи със себе си, именно Никола Хекимов и Васил Стаматов, които щяха да дадат такрира пред местните власти, заобиколих отвън града през тютюните, за да не бъда забелязан от никого, и от горната неофициална врата влезнах в правителствения дом, като веднага се изкачих при кадията в горния етаж. Заявих му, че си купих къща в града от тези двама граждани за 130 лири турски, които пари веднага наброих пред самия кадия на двамата граждани Никола Хекимов и Васил Стаматов. Кадията, за да изпълни формалността на покупката, попита двамата граждани, дали те продават своята къща, а така също попита и мен, дали я купувам. Като му отговорихме утвърдително, той веднага ми издаде крепостен акт. Сега вече аз свободно излезнах от правителствения дом, като свободен гражданин на града Ксанти. Самите правителствени турски чиновници, като ме видяха да излизам от правителствения дом, останаха в голямо чудо, тъй като те бяха ме видели вечерта, че бях заминал по железницата за с. Еникьой, а ме виждат сега в града, преди още да беше дошла железницата от горе за Ксанти. Като разбраха за покупката ми на къщата, въпреки всичкото старателно наблюдение върху мен чрез своите шпиони, гърците се нахвърлиха върху гръцкия кмет Манулаки, защото е подпечатал махленското свидетелство за продажба на къщата, а пък той се нахвърли върху турския кмет, загдето е подпечатил с двата махленски печати, турския и гръцкия. Турският кмет казал, че е подпечатил, защото правителственият ковчег печели от продажбите на недвижимите имоти. В Ксанти беше така възбудено гръцкото население, като да беше станало някое голямо историческо събитие. Ксантийските гърци се завзеха да развалят тази покупка и с тази цел те бяха отишли до председателя на градския съвет Ариф ефенди с предложение да му броят 350 лири турски, от които да се повърнат на мен от тях 133 лири, а останалите 220 лири турски да останат в полза на градския съвет (Беледието), само и само да развалят покупката. Честният беледие рейзи Ариф ефенди не се съгласил да направи това, като заявил на гърците, че съм си купил къщата със съблюдението на всичките формалности на държавните закони и че притежавам законен крепостен акт (тапия за владение), който никой не може да ми оспорва. Ксантийските гърци, като не можаха да привлекат на своя страна Мриф ефенди, един честен и почтен человек, отнесоха се пак до ксантийския околийски началник с просба да ме интернира от Ксанти. Но аз вече сега имах здрава почва под нозете си, като турски поданик и свободен гражданин на града, та не се давах на околийския началник да си играе с мен, както си ще, за угода на ксантийските гърци. Заявих му, че той няма никакво право да ме пъди от собствената ми къща в Ксанти, като свободен гражданин и отомански поданик, че той може да ме припознава или не за духовен началник на православното българско ксантийско население, но това не му дава право да ме пъди от собствената ми къща. Не ц.дочаках да се доизкаже и обяснява с мен сега каймакаминът, а демонстративно станах и отидох направо на телефонната станция, където телеграфически се оплаках на одринския валия Моариф паша, който строго заповяда на ксантийския каймакаминъ. да ме остави в спокойствие и да не ми пречи да си живея свободно в къщата ми в гр. Ксанти. По такъв начин аз се закрепих да живея свободно в Ксанти в новокупената ми къща. В продължение на 15 деня от купуването на къщата никак не излизах навън и не се показвах по улиците, за да не се досетят махленците гърци да протестират пред местната власт, като заявят, че не искат да живея в тяхната махала, като ми повърнат 130 лири турски, с които съм купил къщата. Това право на махленците се дава от турските закони. Като се изминаха тези съдбоносни 15 дни, още на 16-я ден отидох в градския съвет и извадих позволително удостоверение да направя нужните поправки. Построих в двора на къщата един голям салон, който да служи за временен молитвен дом на ксантийските православни българи. Като биде построен салонът, ксантийските гърци доложиха на местната власт, че съм построил в двора на къщата църква. Властта дохожда да провери донесението. Аз казах да не стават смешни и да се водят занапред по лъжливите доноси на ксантийските гърци, тъй като църква, джамия и училище не може да се построи, докато затова предварително не излезе царски ферман. Този салон, що виждате, ми е приемен салон за гости, които ще ме посещават, както сами виждате. Ето тази малка врата, която виждате, води в моята спалня, нещо, което показва, че този салон ми служи за приемна. Правителствените чиновници останаха доволни от това ми обяснение и си отидоха. Повиках един дограмаджия и му поръчах да снеме мярка от новопостроения салон, за да направи иконостас, като му поръчах да държи това в голяма тайна. Щом се приготви иконостаса, в края на месец ноемврий в една бурна нощ, изпратих няколко млади момчета да го донесат, като дойде и дограмаджията да го постави на мястото му. Заръчах по други младежи българи да отидат и да разкажат на нашето българско население в Ксанти, че, когато удари утринта в гръцката църква св. Власий камбаната, всички българи да дойдат в нашия новопостроен параклис „Св. Иоан Рилски“ да се черкуват. През нощта, щом се натъкми иконостаса на мястото с всичките негови принадлежности, аз извърших водосвет, както се полага по църковния устав (положение на св. Антимис със Св. Мощи) и в зори, когато удари камбаната в близката гръцка църква св. Власий, аз започнах утринното богослужение в новопостроения параклис, което завърших с отслужването на св. литургия Ксантийското наше българско население не беше спало тая нощ от голяма радост и чакаше с нетърпение утринта да удари гръцката камбана. Щом заби камбаната, подир няколко минути се изпълни новопостроения параклис „Св. Иоан Рилски“ с богомолци-българи. Първата служба беше посетена от 700 и повече души народ български. Картината беше величествена и покъртителна. Полицата на всички българи се четеше неизказана радост, тъй като считаха себе си за щастливи да дочакат в града им Ксанти да се отвори български параклис, в който да се служи на славянски църковен език. Още не бях завършил св. литургия, по донесението на гърците, дохожда местната власт в къщата, за да провери доноса на гърците. Аз казах да отведат царските чиновници в приемната стая и ги почерпят с кафе, докато аз си свърша молитвата. Подир отпуста на св. литургия, поканих държавните чиновници да дойдат и да видят за каквото са дошли. Като влезнаха в новопостроения параклис, останаха поразени, като видеха пред очите си цяла църквица, снабдена с всичките ѝ потребности, необходими за богослужението и ми казаха, че това е станало цяла църква. Отговорих, че това не е църква, а мечит (параклис, каквото е вашият турски тук в същата махала). Това е частен молитвен дом, направен лично за мен, в който, като духовно лице, да се моля Богу. Те ми отговориха: „Щом е твой частен молитвен дом, то що търси тогава тук толкова много народ“? Аз на това отговорих на царските чиновници: „Това е моя собствена къща, в която си направих този молитвен дом, за да се моля Богу, като духовно лице, а тези хора, които виждате тук, са православни българи, които признават за свое духовно началство Българската Екзархия в Цариград, основана с царски ферман, и те никак не ми бъркат, като дохождат в моята собствена къща да се молят Богу наедно с мен, а така също никой няма право да ги изпъжда от двора на моята собствена къща. Ако ли властта има някаква вреда от дохождането на тези православни българи тук, да се молят Богу наедно с мен, то може да постави стража вън на улицата и да ги не допуска да дохождат. Царските чиновници, като чуха този ми решителен отговор, погледнаха се един друг в очите, позасмяха се малко, кимнаха с глава, сбогуваха се с мен учтиво и си отидоха. По такъв начин биде увенчана с успех борбата с ксантийските гърци и биде отворен в града Ксанти българския параклис „Св. Иоан Рилски“, в който се извършваше богослужението редовно на славянски църковен език. Ксантийските православни българи не можаха дълго да се понарадват на новоотворения техен параклис "Св. Иоан Рилски“ и да слушат в него богослужение на своя език, тъй като ксантийските гърци не се оставиха от своето намерение да ме преследват и да затворят българския параклис. Като видеха, че с купуването ми на къщата се закрепих в Ксанти и вилаетската турска власт престана да ме преследва, те отнесоха този въпрос в Цариград, до Цариградската патриаршия, която се застъпи пред Високата Порта с големи усилия и постигна целта си — да бъде затворен тоя български параклис. Високата Порта предписа на Одринския валия Моариф паша, който от своя страна предписа на ксантийския каймакамин да затвори българския параклис в Ксанти и, съгласно цариградската заповед, да ми съобщи да напусна града Ксанти. Ксантийският каймакамин изпълни това предписание на одринския валия, като запечати параклиса в Ксанти и ми съобщи веднага да напусна града Ксанти и си замина. Сега вече нямаше за какво да се противя, като знаех, че тази заповед иде от Цариград. На 26 декемврий, на втория ден на Рождество Христово, когато целият православен мир се радва светлия празник, само нашето ксантийско православно население е в траур, разплакано. На втория ден на Рождество Христово бях на станцията готов вече да замина завинаги от Ксанти. Прощаването ми на станцията с любимото ми паство бе покъртителна картина, която заставляваше и най-закаменелото кораво сърце да се трогне и заплаче. Стоях засмен, сълзите ми течеха като порой. Добрите и набожни ксантийски българи се надпреварваха да дойдат и да ми целунат за последен път десницата, при което я мокреха със сълзи. Голяма тълпа ксантийски турци и гърци се случиха на станцията. И те гледаха с умиление тая покъртителна картина и по лицата им вече се четеше съжаление, а не злоба. За последен път благослових любимото си духовно паство и се качих на трена за Цариград. За голямо мое очудване, забележих, че се качиха при мен в железницата и двамата ксантийски българи Никола Хекимов и Костадин Марков, които си били извадили билети да дойдат и да ме изпратят до Цариград. На 27 декемврий пристигнахме направо на Св. Стефан, храмовия празник на фенерската българска църква, гдето заварихме Негово Блаженство българския екзарх господина Иосифа да служи тържествена литургия в старата дървена фенерска българска църква. Подир службата му се представихме и получихме архипастирското му благословение. Българската св. Екзархия прави много постъпки пред Високата Порта за отварянето на ксантийския български параклис "Св. Иоан Рилски“ и за моето завръщане обратно в Ксанти, но всичко остана баз последствие. Параклисът стоя затворен до 1908 г. 9 юний, т. е. до провъзгласяването на хуриета в отоманската империя. В свръзка с това събитие набожните ксантийски българи бяха помислили, че е вече дошло времето да се отвори и техния скромен параклис „Св. Йоана Рилски“ в Ксанти, когато са го и отворили, но останали излъгани, тъй като и младотурците бяха побързали пак да го затворят, та стоя още една година затворен, докато аз направих постъпки, като управляващ одринската епархия, пред одринския валия Рашид паша, когото познавах още от Солун и който ми беше много добър приятел. Като му обясних цялата история на българския ксантийски параклис, той издаде заповед да се отвори. Прочетете още...
Книгата в оригинал от Библиотека"Срумски"

Грета Костова-Бабулкова

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ